Party hard all alone...

Йо, народе, от множество хора, които нямате представа, че съм все още жива. След липсата на ъпдейти от март, реших, че ако и април не се разпиша ще разочаровам хилядите хора, които нямат търпение да пропуснат да прочетат моя блог. Знаете как е. Не бива така!
Та, март си беше усилен месец, в който заложих други приоритети пред него, което съответно измести на заден план блогърстването и от там дойде липсата на нови постове. Да, да, знам какво ще кажете: То като че ли е имало много! Много моля, обаче ако тръгнем да ги броим на фона на 2014 в момента са по равно. Аха, не се бъзикам. Толкова бездарна блогърка съм. Но както и да е. И бездарните хора трябва да се радват на живота и каква по-добра радост от това да го споделят с други хора?!

Сега няма да ви занимавам с минали неща от март и прочие, защото съм почти сигурна че са хиляди и в процеса на описване ще се сетя за още толкова и това ще бъде поредния километричен пост, който ще ми отнеме 2 дни и сумарно 7 часа от тях. Предпочитам директно да пристъпя към този  месец, пък в процеса на списване, кой знае, може да изскочи и нещо от предишния.
Та, на темата. Христос Воскресе! А аз си изкарах празниците сам сама. Вие как се справихте с тях? Яйца, козунаци, църкви а-у... множество хора, които бродят като мухи без глави наоколо със свещи в ръце и те нямат представа дори защо, но все пак гордо носят името "православни християни" - повечето от половина, от които нямат и идея какво всъщност значи това, дори от обща култура Библията им е пълна мъгла и носят кръстове по вратовете и ушите си само, защото е модерно. Убедена съм, че познавате такива хора. Но да не задълбаваме в тях. Прекалено мейнстрийм са! Да бъдем хипстъри и да се насочим към нещо, от което малко хора се вълнуват, а именно мен.
Мои хора, държа да кажа, че това са първите ми празници, в които не обикалям църква, не вардя свещта си като маниак да не изгасне и не съм с хора, които поне в известна степен мога да нарека близки (семейството естествено не се брои, те са си близки до мозъка на костите си... буквално!). Предполагам Великден е един чудесен празник да осъзнаеш, че приятелите ти или са егоистични коравосърдечни копелета или просто не чуват нищо от това, което казваш. Някак е много неприятно да осъзнаеш, как от 10 души, на които си споделил че ще изкараш празника сам самичък, дори яйца няма да боядисваш, защото си so damn alone и всеки един от тях да е тип "Ъм, да, чух те, ама не знам какво да кажа... аре да сменим темата". Не че се бутам да ме канят на гости или прочие и не че наистина щях да приема ако се бе случило, защото бях на работа и събота и неделя, но все пак по никакъв начин някой да не регистрира на този факт ми се видя ужасно нередно. Искам да кажа, че ако аз бях на противоположната страна навярно щях да кажа на човека да се видим поне през деня или нещо от сорта, за да го накарам да се чувства по-добре. Но да, както казах... или моите приятели са егоистични и мислят само за себе си или са коравосърдечни и не смятат за нужно дори от учтивост да предложат компанията си, пък било то само и за час, или просто аз съм до толкова дразнеща, че изобщо не ме слушат. Знам че звучи така сякаш се оплаквам, но не е така, защото сама си изкарах потресаващо добре до толкова че не искам вкъщи да има хора никога повече, просто момента, в който осъзнаеш, че очакваш нещо от хора, които никога няма да го изпълнят те кара да се чувстваш като пълен идиот. Мисълта ми е, че хората не са виновни. Причината си е в мен. Те си правят планове без мен. Излизат с други хора без мен... но хей, нека постнем снимка, за да се знае и ти стоиш и я гледаш, питайки се "кому е нужно?". Имат си семейства и близки, с които да изкарат празниците и нито веднъж през цялото това време да не се сетят дори да ти се обадят да видят как си, да ти честитят или най-малкото да ти се обадят, че тръгват към родното си място. Да, точно така. Живея с трима души, които в петък си хванаха багажа под ръка и си тръгнаха към родния град без едно "Хей! Ние тръгваме." да кажат, при което аз излизам от стаята ми, апартамента празен и аз се питам от колко точно време е така? Да, знам че му отдавам прекалено много значение и това е главно, защото аз не бих го направила. Но няма проблем... изкарах си бруталния уикенд, за което единствено трябва да благодаря именно на онези трима души. Salute, salute!
Та, нека ви представя дневниците на "party hard" сам за празниците". Потресаващо не party hard са, но пък ти си все така сам за празниците XD
Петък - народът се изнася не само от вкъщи, но и от цяла София на някъде. Аз съм сам сама и се чудя как да убия време. Реших, че понеже нали бях почивка, какво по-добро нещо за правене от това да ида до "На тъмно" и да си взема синя боя.

След успешната придобивка следваше вечерна тренировка. Кълна се - нищо не направихме. Един съвет от мен - не тренирайте два танца едновременно, шансът да схванете качествено и двата е повече от липсващ. И все пак ние с целия си акъл опитахме да го направим. Естествено, резултат - нулев. Това едно на ръка. След тренировка аз тичам като разюздена кобила към Subway с надежда да си взема Veggie Patty и стигам точно на време - има почти 10 минути преди да затворят. Отварям аз и питам учтиво, след като нали съм си изкарала дробовете от тичане да ги хвана на време: Работите ли още? Единият китук поглежда другия с тъп пребозал поглед тип "Да я чупим или да и направим сандвича?" Другия веднага на помощ ще каже "Ми не... съжалявам", когато изобщо не съжаляваше. Но пък и аз нагла "Ами защото пише, че работите до 22 часа, сега е без нещо". И тоя смотан типаж ще ми каже "Е, да, ама имаме автобуси да хващаме!" Ъм, сори, ама ти си на работа, мой човек! Аз като имам автобус да хващам не ме пускат по-рано. Там съм от-до. Ако влезе обаждане от клиент дори секунди преди края на смяната ми стоя и го обслужвам ако ще и 20 минути да се проточи разговора. Това, драги, не е оправдание. Това е отбий номер. Аз го знам, ти го знаеш, надявам се шефовете ти скоро да го разберат, да ти счупят краката и да те захвърлят в някоя канавка, покрай която минават автобуси, за да ги изпускаш всеки ден. И понеже супер ме издразни с изказването си и аз му викам "Ами и аз исках да ям, ама ей на." сетне си излязох с ясната идеята, че тоя ще реши, че аз друго освен от техния смотан Subway не ям, което в общи линии беше вярно, защото постих и ако не беше вегетарианският им сандвич да съм умряла... true story! Както и да е! Ще ми се да кажа, че повече няма да ида там, но ми е на път от залата до вкъщи, ето защо просто ще се моля да си изпуска автобуса всеки ден за разнообразие и да му попадат най-гадните клиенти, понеже толкова го мързя за 3 минути да направи сандвич. Но не толкова мързела беше нещото, което нерви, а начина по който се спогледаха с другото момче, защото и двамата знаеха, че смяната им още не е свършила, но не им се седеше повече там и още по-малко да работят, в смисъл те не са тук, за да работят в крайна сметка, а за да лапат мухите и може би, само може би, ако го беше казал човешки сега нямаше да го кълна толкова. Но да, аз съм бедна душа, която се афектира от подобни неща и ето защо вадя черпака и сипвам здраво. Моето мото е: не бива да остане никой гладен!

Та след като ме изнервиха с отношението си, се прибирам вкъщи и си викам - да опитам ли да се боядисам или да го оставя за друг път? Тъй като имаме участие другата събота ми се ще да съм с малко по-различна визия. И тъй като вече не бях получила жадувания сандвич, викам боядисване. Все някакво задоволство трябва да имам от тая вечер, дяволите го взели! Леле, хора, трябваше да ме видите тогава. Все едно кроманьонец сгъва оригами. То не беше късане на фолио, то не беше мазане със синьо, то не беше чудо. Трагичното бе, че това фолио дето само го късах така и не можах да го сгъна като хората и да се получи нещо прилично на правилна форма, която да държи боядисаното. Не стига това ами сигурно 1/4 от мивката започна да синее. На финала си бях повторила само кичура, който фризьорката ми бе направила преди две седмици, а това дето се зове долен пласт на косата стана водораслено зелен. Преживях го... Няма да е синьо... пролетно зелено ще е моя цвят. Ефектът, в кратките два дни, в които полугордо носих кичурите си беше този (леко у лЕво)
Честно казано колкото и нескопосани да бяха си ми харесваха. В настоящия момент, обаче косата ми има далеч повече "водорасли" в себе си и снимки от събитието може да откриете по-долу.
Тук е редно да спомена и че същата вечер сънувах бруталния сън с генно-мотифицирани зомбита (Не ме гледайте с тези очи! Аз също нямам идея какво се случва в главата ми.), което след три дни на работа и лека ре-анжировка вкъщи успях да пресъздам в история, която бе публикувана точно преди този пост (или просто натиснете линка, мързели такива! ХД). Не питая големи надежди някой да я прочете, но съм горда от факта, че страните ми сънища раждат такива идеи. Плюс това почти знам каква е причината за появата на зомбита в съня ми. След This is Not a Test и Pride and Prejudice and Zombies навярно мозъка ми е бил тип "какво пък, ще сънувам зомбита за разнообразие". So, yeah, this is happening for real!
Събота вечер беше времето за гледане на филми. Реших, че искам нещо свежо, комедийно и като цяло пълна идиотщина. Ето защо гледах The Leggo Movie. Не съжалявам. Беше забавно. Не колкото си представях, че ще бъде, но си бе сравнително близо до идеята. И понеже на другия ден трябваше да ставам рано и Everything is awesomeeee.. трябваше съответно и да си легна рано. Да дотук с моето party hard съботно изживяване.
В неделя нещата бяха други. С анонимно единодушно гласуване, аз, моя милост и Айрис, стигнахме до извода, че "ако ще е гарга да е рошава", в резултат на което реших да използвам останалата боя върху половината ми глава. Плюс нещо дълбоко в мен ме наведе на мисълта, че отдавна не съм гледала "Догма". Човече, сбъркан филм. Дори самия филм знае, че е сбъркан - пише го в началните надписи. Е, в общи линии... трябва да четете между редовете. Но понеже има нещо ужасно нередно и не окей с филма всичко в мен ме накара да пожелая да го гледам отново просто защото мога. И нали вече постите свършиха и майка ми, милата, през цялото време ме жалеше какво ям ще ми каже по телефона: Хайде вземи си KFC! 
Аз: Мамо, не мога, чувствам се напълняла.
Тя: Е, празник е... И си сама у вас. Трябва да го почувстваш някак.
Аз: Едва ме нави. 
И сега бруталния момент, в който звъня за доставка в KFC и жената още не съм казала какво искам ми диктува адреса,на който да го достави от-до. Окей, връзката ни е много висше ниво, KFC, знаеш къде живея! Изкушаваш ме да ям с теб колкото се може по-начесто! И би ме харесал дори и да стана дебело добиче стига да продължа да замезвам с теб. Ибаси и романтиката! 
Та цялата тази тирада ми напомня за този скрийншот. Честно, хора, обяснява целия ми живот.

Но както казах вечерта трябваше да е пълна - само KFC не върви. Искам да знам, нека ми е хубаво докато дебелея, дяволите да го вземат. Та всичкото дето се зовеше мое в хладилника намери мястото си на трапезата. Филмът бе намерен онлайн, а всички знаем колко много мразя да тегля филми и можех да започна да пропилявам вечерта си подобаващо.

И на финала на неделния ден, след като изразходих цялата боя до капка - успях да уклепам още няколко неща, но слава Богу изчистих на време - най-накрая придобих някакъв що годе интересен цвят (но сега със сигурност вече знам, че ако искам синьо - бледо синьото не е моята боя. Следващия път си взимам тъмно синьо и няма да се двоумя повече както направих първия път). Та, след серия лирични отклонения Ви представям крайния резултат от partying too hard alone

Става! Ако не друго, морския свят ще ме приветства с отворени хриле...

Та толкова от мен и моите бесни празнувания на празниците, в които ако мисля положително получих повече поздрави за празника от половината хора в България, главно защото клиентите, с които работя, част от които дори не проповядват християнство, католицизъм или каквото може да се сетите обвързано с празника, бяха приели при сърце идеята да ни честитят във всеки разговор; докато хората боядисваха яйца, аз си боядисвах косата; написах разказ; почнах нова поредица книги и гледах повторно два от любимите ми филми (вторият не съм го споменала все още). Така че да... нещата не са толкова зле колкото изглеждат. Пак повтарям - да ме оставят сама за празниците може би беше най-доброто нещо, което ми се е случвало. Благодаря Ви още веднъж, приятели, че не струвате като такива! И благодаря (този път без грам сарказъм в написаното) на всички, които стигнаха до края на този пост (и в момента подлагат под съмнение идеята да прочетат разказа, който споменах) !

Keep calm, be cute and stick to the щампа