понеделник, 13 април 2015 г.

Всичко е под контрол!

Creepy Cemetery in a middle of the night with a full moon....
а.к.а. история вдъхновена от сън и прераснала в това. 

Намираш се в училище... като че ли на края на света. А може би това е края на света?! Защото каквото друго би било, ако мъртвите не бродеха наоколо като живи? 
Но в училището сте в безопасност, така поне твърдят "големите". Всички сте събрани тук - от шести до дванайсти клас, разделени по паралелки, по класове, по специалности. Не си по-различна от тях. Седиш и се правиш, че учиш точно като всички останали. Но учиш ли наистина? Не, отбиваш номер. Всички го правите. Преструвате се, че всичко е наред, когато не е, когато светът умира и вие симулирате живот. Правите се, че учите и внимавате в час, докато на заден фон вият сирени, крещейки механично "ВНИМАНИЕ! ЗАПЛАХА!" И всички се преструвате, че разбирате наученото, докато всъщност единственото, което разбирате е че заплахата е факт, че това което се правите, че не се е случило всъщност е навсякъде около вас. Зомбита са тук и атакуват непрестанно. Затова и сирената никога не стихва или поне не за дълго. Винаги е има ЗАПЛАХА, винаги трябва да ВНИМАВАТЕ. 
Тук обаче сте на сигурно място - главният ход е обезопасен с тежка метална решетка и всички са в безопасност.
Нов ден. Отново на училище. Правиш се, че учиш. В един момент имаш час по Музика, в следващия се будиш на чина до пианото и се чудиш къде са всички. Навън е мрачно. Коридорите са празни. Няма никого. Никъде. Металната решетка, която разделя входа на училището от това, което се случва навън, също я няма. Възможно ли е те най-накрая да са тук? Да са преминали барикадата, която от правителството са им подготвили? Да са разбили решетката? Да са убили всички и да са пропуснали теб? Няма как да е истина. А може би вече си мъртва? Може би така изглежда когато си мъртъв - като събуждане от дълбок сън в празна сграда, чувствайки се напълно изгубен. Преглеждаш тялото си следи от зъби и белези от нокти - нищо. Няма и следа от рана. Ако си мъртва не е било от зомби. Обикаляш по коридорите, търсейки хора, които няма. Сградата е пуста. Отваряш врата след врата и няма никого. Сама си... като че ли в целия свят. Отваряш поредната врата с предположението, че тя също ще е празна, когато го виждаш. Привел глава на близкия чин лежи момче, а огромните му черни вълнисти къдрици скриват лицето. Истина ли е? Може би и той е мъртъв? А може би е зомби. Каква бе разликата наистина?!
Поглеждаш вратата до която стоиш, за да са провериш кой клас е момчето - два под теб. Опитваш да си спомниш всички, които познаваш от този клас, но напразно. През съзнанието ти минават момчета с вълнисти черни коси и пак не можеш да се сетиш кое може да е то. Може би така е по-добре! Може би така трябва да го оставиш. Да се махнеш от стаята и да потърсиш спасение или може би дори покой някъде другаде. Понечваш да излезеш през вратата, когато момчето рязко вдига глава от чина. Застиваш на място и се молиш да не те забележи. Момчето диша тежко. Уплашено е. Помниш това чувство от момента, в който ти се събуди преди няколко минути. Не беше приятно. Ще ти се да му кажеш нещо. Че всичко ще е наред, може би? Но има ли смисъл. Можеш да го стреснеш. А в свят, в който всеки момент си под стрес дори и малкото неочакван такъв би могъл да бъде фатален. Опитваш да се измъкнеш незабелязано, когато един глас те спира:
- Коя си ти? - чуваш зад гърба си. Обръщаш се внимателно в неговата посока. Поне знаеш, че не е зомби - те не говорят така... изобщо не говорят.
- Аз... - мъчиш се да обясниш себе си. Не мислиш, че вече има смисъл човек да прави нови запознанства или да се представя като цяло. Много скоро всички щяха да са сенки или по-зле зомбита.
- Къде са всички? - оглежда се наоколо момчето.
- Не знам... Аз... аз също се събудих преди малко и... и... училището е празно. - Виждаш в погледа му, че изобщо не ти вярва. Смята, че ти си виновна за всичко. Че ти си причината за празното училище. - Знам, че звучи странно, но и аз съм като теб... Не знам какво се случва. Имах час по Музика и докато се усетя се събудих часове по-късно в кабинета. Не лъжа. - Опитваш да звучиш убедително, когато знаеш, че не се получава.
- От кой клас си? - Пита неочаквано момчето. Косата му, големите й черни вълнисти кичури падат над светлите му очи, върху които се мъдрят очила с големи черни рамки, придавайки на момчето известен вид интелигентност. Изглежда ти някак познат, но не можеш да се сетиш откъде. Може би си го виждала по коридорите?!
- 12А. - Изричаш объркано. Какво общо има това с цялата ситуация, в която се намираха в момента?
- 10Б. - Отговаря веднага. Нещо в погледа му ти говори, че няма и следа от предишната му недоверчивост. - Аз съм Алекс. - Продължава то. - Ти си Теса, нали? Искам да кажа Тереса. - Почесва се стеснително по тила, докато изрича името ти. Питаш се откъде те познава. Откъде знае, че не обичаш да произнасят цялото ти име и предпочиташ да пропуснат "ре"-то в него и просто да ти викат на кратко така? Не си толкова известна. Във времена като тези популярността отдавна бе без значение. Тогава откъде то те познава?! - Бяхме на олимпиада по математика преди години... в смисъл преди това... зомбитата тоест.
- Алекс? - Опитваш да си спомниш. Ти мразиш Математика. Или поне до преди 8-ми клас. В началото ти бе интересна, след това всичко се обърка. Ето защо отиде само на една олимпиада. Изложи се напълно и реши никога повече да не опитваш. Алекс? Трябваше да помниш този Алекс. - Александър Русинов? - Сещаш се изведнъж. Момчето, което те унизи. Момчето, заради което намрази Математиката. Момчето, което трябваше да покаже колко по-умно от другите е и да им натрие носовете пред всички, понеже е по-малко с две години, а знае повече. Как би могла да забравиш за него?
- А, помниш. - леко конфузно се обажда Алекс.
- Да, както и да е. - Мръщиш се пред мисълта какво и колко точно си спомняш. Това сега е без значение. Вие сте сами в училището - то е празно и решетката, която отделя вас от Тях я няма. - Решетката я няма. - Чуваш се да изричаш.
- На входа? - Ококорва очи момчето под очилата си. - Възможно ли е да са влезли и...
- Ако бяха, сега нямаше да сме тук. - Излагаш очевидното.
- Тогава къде са всички? - пита объркано момчето.
- Същото се мъчех да разбера, когато попаднах на теб. - скръстваш важно ръце. Не харесваш това момче. Не го харесваш още от олимпиадата по Математика насам. Как изобщо бе забривала за него? Как се забравя унижение за цял живот? А, може би когато животът ти премине от унижение към борба за оцеляване и паметта ти започва да отказва.
- Да се направим, че разочарованата нотка в гласа ти, че си намерила още едно живо същество на това място и в тази повече от необичайна ситуация, не е така отчетлива, колкото всъщност е. - Намества важно очилата си, докато изрича това момчето. Изненадваш се колко бързо може да премине от стеснителност към саркастична заядливост. - Най-добре да огледаме наоколо.
- Вече го направих... Няма никой друг. - Бързаш да го увериш, макар да не си проверила наистина навсякъде, но не е нужно той да го знае.
- Тогава да излезем навън. - Без да се замисля предлага то. Почваш да се чудиш дали наистина е толкова умен колкото се изкара себе си на онази олимпиада. - Какво? - Вижда обърканото ти изражение. - Щом тук няма никого и решетката я няма... какво повече да търсим тук? Не знаем какво се е случило, но ако питаш мен... стоейки на едно място няма да отговори на въпроса ни... Така че... - Прехапваш притеснено долната си устна и се мъчиш да излезеш с аргумент против това, но не можеш. - Да тръгваме тогава! - Момчето прибира в раницата си тефтера от чина, върху който досега бе спало, премята я през рамо и тръгва към теб. Изглежда така убедено в действията си, сякаш цял живот се е готвело за моменти като тези. Почти му се възхищаваш, но сетне си спомняш какъв кретен може да бъде и си връщаш предишното неприятно чувство към него.
- Нали знаеш, че можем да умрем там отвън? - Решаваш да му напомниш все пак за действителността, която ви обгражда.
- Нали знаеш, че можем да умрем и тук вътре? - За пореден път ти натрива носа. Сетне те подминава като пътен знак и се отравя към входа на училището, оставяйки те стоиш като глупачка до вратата на стаята, питайки се как изобщо да реагираш на думите му. - Идваш или? - Провиква се той към теб. Решаваш да не превръщаш себе си в идиота, който навярно той вече смята че си и бързаш да го настигнеш.
Секунда по-късно стоите пред главния вход и оглеждате вратата. Решетката все така я няма. Не е била изкъртена. Нито разбита. Просто не беше там.
- Определено не е упражнена сила. - Проучва мястото, където до преди бе стояла решетката Алекс.
- Значи някой... просто я махнал... доброволно. - Не ти се вярва какво изричаш в момента, но фактите го потвърждават.
- Изглежда. Едва ли е случайно. - Изрича го като някакъв начетен криминалист, след което предпазливо подава глава навън. - Пусто е. - Информирате не нужно. - Има слаба мъгла, но ако стоим един до друг тя няма да е проблем.
- Все още ли смяташ, че това е добра идея?
- Дай ми една основателна причина да сметна, че не е. - Важно ти се тросва Алекс. Едва ли някога не си го харесвала повече от това в момента. За пореден път опитваш за измислиш остроумен отговор, който да обори всичките му доводи, но знаеш че такъв няма.
- Така си и мислех. - Изрича Алекс самодоволно, след което неочаквано хваща ръката ти и двамата излизате навън. Хладният нощен въздух те лъхва веднага. Не ти е студено. Напротив - някак приятно е. Все едно цял живот са ти забранявали нещо и сега имаш отново достъп до него. Чувството кара цялото ти тяло да изтръпва. - Ах,... истински въздух! Най-накрая! - Възкликва момчето до теб. Не че в класните стаи не отваряте прозорците и не получавате от същия чист въздух както сега, но чувството е някак друго. Все едно си в затвор и ти дават да дишаш на заем, а сега си свободен и всеки дъх е безценен. Докога обаче? - Какво е това? - Кимва към задния ти джоб Алекс. Поглеждаш объркано и установяваш, че без да се усетиш си прибрала тефтера си джобен формат там. Същия този тефтер, в който записваш теории си . Ама разбира се, че го носиш навсякъде. До такава степен не се разделяш с него, че понякога дори забравяш, че е там изобщо. Всичко, което се е случило от момента, в който зомбитата се появиха е там. Всяка мисъл. Всяка емоция. Всяка порция от изгубващ значението си живот.
- Тефтерът ми. - Отвръщаш някак неубедено. Ръката на момчето все още е в твоята и мисълта за нея те кара да се чувстваш некомфортно, някак си обаче не смееш да я пуснеш. По-добре да се придържаш към познатото зло, отколкото да бъдеш покосен от непознато. - Пиша в него... разни неща.
- Ха! И аз имам. - Алекс отваря раницата си и ти показва тетрадката, която прибра пред очите ти по-рано тази вечер. - Записвам всичко в нея. Всичко от както зомбитата дойдоха. Реших... ами... сметнах, че ако нещо стане с мен, бих се радвал да знам, че някой, някога ще го намери и ще разбере как съм се чувствал тогава и какво е било. Мисълта ми е, че няма да е все така... Рано или късно добрите ще победят.
- Откъде знаеш, че зомбита не са Добрите? - Момчето те гледа неразбиращо. Сигурно си мисли, че си малоумна или нещо подобно. - Ами ако това е някакъв проект? Ако е начин да ни накажат, за това че сме ужасни хора. Може би сме сгрешили някъде и за всичко това си има причина. Може би това е начина на бъдем наказани. Да бъдем спасени от самите себе си, защото... може би без нас светът би бил по-добро място.
- Това ли си писала там? - Сериозно се обръща към теб Алекс. Човек би си помислил, че ще ти се изсмее, но той те изслушва без дори бегла нотка от недоверчивост или подигравателност на лицето. Нима ти вярва? От всички хора, на които можеше да попаднеш точно той да ти повярва. 
- Някой от тях. - Признаваш неохотно.
- Аз пък смятам, че това е тест. Само най-добрите могат да го минат и съответно само те могат да продължат напред. Това е изпитание, което има за цел да намери най-добрите стратези, лидери и войни. Мисля, че това е просто част от нещо по-голямо. Защото нищо от това, което ни се случва няма логика. Никой не държи всички ученици затворени в училище, докато сирени вият "ЗАПЛАХА". И как така никой не помни кога идваме тук или кога си тръгваме? И откога всъщност е това със зомбитата? И има ли зомбита изобщо? Всички ни казват, че са тук, но ти, честно, виждала ли си някое досега? - Мъчиш се да отговориш на всички тези въпроси, но знаеш, че отговор няма. Знаеш, че Алекс е прав. - Мисля, че всичко е номер. Както и това сега... също номер. Има нещо в нас двамата, което ни различава от другите... Затова са ни оставили сами в училище. Искат да видят докъде ще стигнем.
- Отличаваме се от другите? - Мъчиш се да проумееш с какво точно. - Не внимаваме достатъчно в час. - Спомняш си как всеки път, когато се прави забележка към някого тя е отправена към теб. - Не сме достатъчно отдадени на идеята да се преструваме. - В съзнанието ти изплуват случки за това как питаш отделни учители защо правите това, какъв е смисъла и всички те обвиняват, че плашиш съучениците си излишно с тези въпроси. - Имаме тефтери с теории.
- Задаваме прекалено много въпроси, когато от нас се очаква просто да приемем статуквото. - Дарявате с усмивка той. Изглежда смята, че си схванала идеята му. И как така все се оказва, че неговата е много по-добра и по-логична от твоята?! Как все той е повече от теб? - Така че, сега има причина да сме тук. Дали е наказание...- Той ти кимва утвърдително, за да ти покаже, че все още не отхвърля твоята теория и ти си готова да му се усмихнеш свенливо, но не се поддаваш на чаровния начин, по който големите вълнисти кичури падат над челото му и само кимваш едва. -... или е тест. Предстои да разберем! - Хватката върху ръката ти се усилва и момчето те повлича след себе си.
Вървите по пуста улица. Мъглата се стели наоколо. Всичко около вас е замряло. Няма хора, няма звучи. Само слабо улично осветление и огромната луна. Оглеждаш се наоколо, мъчейки се да проумееш къде точно се намираш. Прилича на нещо като главна улица от задната страна на голям блок. Както може да се очаква изобщо нямаш представа кое е това място. Честно казано го виждаш за първи път.
- Там има кола! - Връщате обратно към реалността гласа на Алекс. Ще ти се да го попиташ и това пък защо трябва да е толкова важно, когато осъзнаваш, че ако има начин да се измъкнете от това място може би той е именно с кола, ето защо си замълчаваш. Вместо това питаш:
- Можеш ли да шофираш?
- Официално нямам книжка, но знам как става. - Сякаш това бе в състояние да те изненада. Имаше ли изобщо нещо, което това момче да не можеше да прави или да не му се отдаваше?
Започвате да оглеждате колата, чудейки се как да я отворите, тъй като наистина не ви се ще да разбивате някой прозорец, предвид че това може да се окаже вашия начин да се махнете оттук, а да пътуваш километри наред с разбит прозорец, през който вятъра влизаше безпрепятствено, беше недопустимо. Знаете това и все пак и двамата сте наясно, че ако в близката минута не измислите нещо може да прибегнете и до този вариант.
Неочаквано в далечината отекват стъпки. Двамата наостряте уши и чакате. Нещо идва към вас. При това бързо. Алекс бързо те избутва зад себе си сякаш е в състояние да те предпази от нещо толкова опасно като зомби, ако се наложи, макар много добре да знае, че никой няма шанс пред тях. Стъпките се усилват и ударите на сърцето ти също. Това почти прилича на пристъп на паника, но е по-лошо. Страх. Боиш се какво предстои.
Зад близката сграда най-накрая се появява притежателя на стъпките. Знаеш, че не е зомби, защото се движи много по-бързо от такова. Човек е. И тича. Право към вас. Може би нещо го гони? И двамата сте нащрек. Очаквате най-лошото. Когато обаче човекът се приближава установяваш, че го познаваш. На непознатата улица, сред непознатите обстоятелства - познато лице. Момичето, което седи до теб - Николина. Избутваш ръката на Алекс и отиваш да я посрещнеш.
- Ники? - Не ти се вярва. - Какво е станало?
- За какво говориш? - Едва си поема дъха тя. Къдравата й кафява коса пада навсякъде по раменете й
- Ами това място... училището също... празно е. Няма никого. Къде са всички?
- О, това ли? - Усмихва ти се тя. Почти можеш да повярваш, че е искрена, но знаеш, че нещо не е наред тук. - Всички са на партито на Генерала. - Двамата с Алекс се споглеждате. Нямате представа кой е Генерала, докато новодошлото момиче изглежда е повече от убедено в противното.
- Генерал? - Чудиш се на глас.
- Да, да... - Маха ти с ръка тя. - Всички са там. - Сочи с глава към сградата зад вас. Чак тогава осъзнаваш, че няколко етажа по-горе от един от балконите идва светлина и се чува музика, гласове и смях. - И ти трябва да дойдеш! - Кимва убедено с глава тя. - Ела с мен! Точно там отивам. - Предлага ти тя. Гледа право в теб. Все едно не забелязва изобщо момчето от другата ти страна. Все едно то изобщо не е там.
- Ами... - Обръщаш се към Алекс за помощ, но той само свива рамене, сетне се приближва до теб и подшушва едва.
- Само аз ли имам чувството, че тя изобщо не ме забелязва?
- Е, идваш ли? - Ники изглежда нетърпелива. - Ще пропуснем партито.
- А какво празнувате всъщност? - Неочаквано я пита Алекс. Тя или се прави, че не го чува или наистина думите му недостигат до нея. - Ха! Видя ли? - Почти не му се вярва. - Все едно не съм тук. - Клати глава. - Питай я ти същия въпрос.
- А... А какво празнувате всъщност? - Следваш инструкциите на момчето.
- Как какво? Краят. Зомбитата ги няма. Правителството свърши своята работа. Свободни сме. - Почти декламира думите си тя. - Хайде! - понечва да хване ръката ти, но Алекс бързо те дръпва на страна. Момичето отново не дава вид, че изобщо го забелязва камо ли, че именно той току що те е отместил от нея.
- Това са пълни глупости! - изрича най-накрая момчето. - Тя дори не ме вижда. Държиш се като робот, който е програмиран да прави точно определено нещо, като например да говори с теб, само и единствено с теб, и веднага щом се намеси някой друг... Бам! Никаква реакция. Погледни... - Сочи към момичето той. Забелязваш, че стои замръзнала в същата поза, в която сте я оставили - в опит да хване ръката ти. - Това не е нормално. Трябва да се махнем оттук час по-скоро... - Момчето сякаш започва да калкулира шансовете ви за оцеляване, докато ти още се мъчиш да се опомниш. Изглежда така убедено във всичко, което прави. Някак нереално убедено. Нереално подготвено. - Кажи й, че ще дойдеш по-късно. - Мигаш на среща му неразбиращо. - Очевидно е програмирана да те убеди да идеш на това парти и няма да се махне докато това не стане, така че... кажи й, че ще дойдеш сама. - Обяснява себе си момчето. Кимваш. Разбрано.
- Ще дойда по-късно. - казваш по посока на замръзналото момиче. Думите ти имат мигновен ефект, тя веднага оживява и си връща нормалната поза.
- Добре. - Дарявате с доволна усмивка. - Очаквам да те видя там. - Момичето кимва, сетне ти махва и побягва отново, оставяйки теб и Алекс с невярващи погледи да гледате след нея.
- Махаме се оттук на секундата. - Убедено казва момчето до теб. Сетне се обръща към колата, която сте оставили зад гърбовете си, но такава вече няма. - Какво?! Колата! Къде е колата? Беше точно тук? - Ти също извръщаш глава към мястото, на което за последно видя автомобила, който се мъчехте да отворите. Точно така - няма и следа от него. - Това не е добре. Някой не иска да си тръгваме... Ето защо ще го направим. - Момчето отново хваща ръката ти и те повежда на някъде.
- Ами ако Ники е права? - Чуваш се да питаш. Почти не можеш да познаеш себе си. Питаш се от кога точно се съмняваш в собствена си трезва преценка и до колко трезва е тя в момента. - Ами ако правителството наистина е победило зомбитата?
- Ами ако правителството всъщност стои зад тези зомбита? Замисляла ли си се? - Веднага те контрира момчето.
- Може би нещата не са толкова зле, колкото ти се ще да ги изкараш. - Подтичваш след него с не особено желание. Почти се дърпаш, за да се откопчиш от хватката му, но изглежда това ти действие остава незабелязано за него.
- Колкото ми се ще ли? - Заковава се на място момчето и извръща ядосано глава към теб. - Ти сляпа ли си? Сериозно?! Нищо от това, в момента няма логика. Не го ли виждаш?
В този момент от близката шахта до вас започва да излиза някакъв бял газ, който все по-бързо изпълва въздуха.
- Какво е пък това? - Издърпва те на страна от него момчето.
"Говори вашия ръководител!" - чувате в близост до вас. Макар да не го виждате, знаете че някъде тук има високоговорител, от който идва гласа. - "Моля запазете спокойствие! Повтарям. Няма от какво да се тревожите. Газът, който е около вас е напълно безопасен и е известен още  като "газ на смеха" и ще ви накара да се чувствате по-добре. Защото няма причина да се боите. Всичко е под контрол."
- Знаех си! - възкликва неочаквано Алекс до теб. - Казах ти, че всичко е под контрол, а ти се паникьосваш. - Ще ти се да му кажеш, че всъщност бе точно обратното, но някак ти става толкова смешно от цялата ситуация, че не можеш да се сдържиш и прихваш от смях.
- Нищо не е станало. - Изричаш смеейки се. - Всичко е наред. - Почти вярваш на думите, които изричаш усмихвайки се, но дълбоко в себе си не им се доверяваш напълно. Едновременно им вярваш и се съмняваш в тях. Може би е от странния газ, но се чувстваш някак лека и приповдигната, но едновременно с това и краката ти са тежки като олово и едва ги помръдваш. Смееш се, а от очите се ронят сълзи и смеха няма нищо общо с тях. Все едно подсъзнанието ти реагира противоположно, на всичко което съзнанието нашепва.
- Да, да... - Смее се до теб Алекс. Почти си на път да заключиш, че момчето всъщност ти допада, независимо от цялата тази история с Олимпиадата, вечното многознайстване и очевидната склонност да контролира нещата, и но някак не можеш да се отдадеш на тази мисъл напълно. - Всичко е толкова логично. Ние сме където трябва да сме. Да отидем да кажем на другите? - Предлага през смях той. 
- Да! - Съгласяваш се веднага с него.
"Повтарям. Всичко е под контрол" - отново прозвучава гласа. - "И вие двамата?" - Вие се обръщате по посока на гласа, макар да знаете че там няма да видите никого, дори и високоговорителя, от който идва. - "Дали бих могъл да получа тефтерите, които носите със себе си?"
- Не! - отговаряте в едно и прихвате в невъздържан смях.
Докато се усетиш вече крачите обратно към училището. Дори не знаеш защо. Просто нещо те кара да се върнеш там. С Алекс сте рамо до рамо и не спирате да се смеете и всичко изглежда толкова редно, че чак е дяволски нередно.
- Много ми хареса как той попита със супер сериозния тон "Дали бих могъл да получа тефтерите, които носите със себе си?" и как и двамата в едно му казахме в едно "Не!" - Обясняваш доволно.
През смеха ви до теб достига някакъв бръмчащ звук и непознати хора с черни костюми и каски ви подминават яхнали бъгита. Водят със себе си още, които са поставили проснати върху кормилото. В началото смятате, че това са някакви безжизнени тела, окачени върху моторите им и ако не беше смешния газ дори бихте решили, че са трупове, но сетне хората с черните костюми ги избутват от моторите си с ритник, подминавайки ви бързо, осъзнавате че телата далеч не са така безжизнени колкото ви изглеждат. Като живи мъртъвци, каквито всъщност са, се надигат от земята с ужасен нечовешки грохот. На вас обаче това не ви прави впечатление. Напротив - звучи ви като нещо напълно нормално. Не му отдавате значение. Ето защо спокойно продължавате към училището. Тогава обаче едно от телата те настига. Решаваш, че просто ще те подмине. Поредният човек, който срещаш по пътя си. Само дето отдавна тук не са бродили хора... или поне не в пълния смисъл на думата, но си прекалено отнесена от вдишания газ, за да го осъзнаеш. Тялото се нахвърля върху теб неочаквано и двамата се стоварвате на земята. Готова си да му помогнеш да се изправи отново на крака и да продължи по пътя си, но тогава те лъхва миризмата от него. Миризма на разлагащо се тяло. За секунди ефекта от странния газ напуска съзнанието ти и осъзнаваш пред какво си изправена. Зомби. И невиждащите му очи гледат право в теб. Опитваш да изпищиш, но тялото ти не ти се подчинява и вместо това се усмихваш на мъртвеца над теб. Опитваш да го отблъснеш от себе си, но всяка една част от тялото ти е натежала и едва я движиш. Единственото, за което имаш сила е да го държиш на страна от теб. Или поне устата и ръцете му. 
"Алекс?" - Искаш да изречеш, но от устата ти не излиза и звук. "Къде си? Помогни ми!"
А може би вече бе твърде късно за него. Може би той вече бе станал жертва на едно от тези?
Опиваш да избуташ с крака нещото от теб, но те не помръдват.
- Ъъъъ... - гробовно стене зомбито отгоре ти. Навярно е лош момент да отчетеш този факт, но то изобщо не прилича на зомби. Очите му са слепи, крайниците безжизнени и кожата с миризма на умряло, но никъде по него няма белези - нито от разлагане, нито от нокти или може би зъби. Може би бяха под дрехите? Същите тези дрехи, които бяха подозрително чисти - без следа от кръв или мръсотия. - Ъъъъ... - Отново избоботва нещото върху ти. Забелязваш как неестествено отпусната му челюст се пълни със слюнка, която бавно се изплъзва от долната му устна и плавно капва на дясната ти буза. Гадост! Отново опитваш да го махнеш от теб, докато на заден фон долавяш някакви смътни звучи от схватка. Може би не си единствената, която се бори за живота си. Може би Алекс все още не беше мъртъв? Не бива да се предаваш.
Ръцете на нещото с бавни движения опитват да се докоснат до кожата на лицето и да я издерат, докато ти едва издържаш тежестта му в ръцете си и се молиш да събереш още малко сили и да го оттласнеш от себе си. Такава надежда обаче няма. То е прекалено тежко, а ти прекалено слаба. В невъзможността ти да се справиш с него по какъвто и да било друг начин решаваш по-скоро да се извъртиш изпод него и да се отместиш на страни. Влагаш останалите си сили в тази идея, точно когато нещо с все сила се удря в зомбито, позволявайки ти да го избуташ по-лесно на страни и да се претърколиш под него. Алекс. Той е жив. Не ти се вярва, но е така. Подава ти ръка да се изправиш. Поемаш я. Забелязваш, че очилата му ги няма и косата му е по-рошава от обикновено. Зад гърба му тътрят едва крака още поне две зомбита. Знаеш, че трябва да се махнете оттук веднага. Знаеш го и все пак не помръдваш. Не можеш. Алекс вдига нещо от земята и ти го подава непохватно. Раницата му - същата, с която току що ти спаси живота. Струва ти се, че всичко това се случва в продължение на минути, докато цялото действие отнема едва секунди. Гробовния тътен на зомбитата ви заобикаля. Хрущящият звук от безжизнени крака, мъчещи се да ходят е навсякъде около вас. И цялата тази неприятна тишина, която бива изпълнена от тях е всичко, което ви е останало. Тихо е, защото няма хора. Защото няма кой да ви спаси, ако вие сами не го направите. И звукът на мъртвите е толкова по-отчетливо силен, когато няма с кого да го споделиш. Сам самичък си с мислите си. С теориите. Със собственото ти бясно биещо сърце. 


- Този път бяхме близо! - достига до теб отдалечен глас в празното пространство. Нямаш представа чий е.
- И все така далеч. - чуваш недоволната нотка във втори над себе си.
- Докога смятате да ги изпитваме, така? - Чуваш първия да пита.
- Докато не изгубят това, което ги прави хора... Волята си. Докато имат воля, никога няма да се вслушат в нищо, от това което им казваме. Ще продължат да градят теории. Да ги записват на тефтери. Да поставят под въпрос съществуването, което водят в момента. Ще търсят логика в него. - Обяснява втория глас. - Такива хора не се превръщат в зомбита така лесно. Трябва или да ги поставиш в ситуация, в която нямат друг избор или да ги пречупиш напълно. Да видим какво ще бъде този път!


Отваряш очи и отново си заобиколена от хора. В училище си. Имате час. Питаш се дали си заспала и не си сънувала всичко. Ники ти се усмихва на мястото до теб сякаш през цялото време си била там. Нямаш спомен за това. Единственото, което помниш са зомбитата, Алекс, цялата конспирация около вас, която все още не разбираш. Наказание или изпитание е това? Не знаеш отговора. Нямаш търпение часът да свърши и да намериш Алекс. Може би той щеше да знае какво се е случило. Той винаги бе наясно с такива неща. Сякаш бе подготвен за тях. Той щеше да знае със сигурност.
Звънецът бие и ти дори не изчакваш учителката да ви пожелае "Хубав ден!", а направо излиташ от стаята. Намираш тази на 10Б. Часовете са свършили и всички опитват да излязат от кабинета, докато ти се опитваш да влезеш.
- Алекс? Виждали ли сте Алекс? - никой не ти обръща внимание. Сякаш не те чуват. Не те виждат дори. Всеки се блъска в теб, мъчейки се едва ли не да мине отгоре ти. Точно както беше с Ники, когато се срещна с Алекс. Нямаше никаква ответна реакция. Сякаш учениците от 10Б бяха програмирани, така че да виждат само собствените си съученици. А може би така беше с всички класове? Може би заради това Ники не виждаше Алекс. 
Хващаш първия срещнат ученик от 10Б за раменете и той замръзва на място. Нарушаваш програмата му и той не знае как да продължи оттук на сетне. Точно както бе казал Алекс. Пускаш го и той продължава спокойно по пътя си сякаш нищо не е било. Оглеждаш се уплашено наоколо, но няма и следа от Алекс. Задъхваш се при мисълта, че може би онези зомбита да стигнали до него. В безпомощността си започваш да се луташ по коридорите и да се вглеждаш в лицата наоколо, търсейки неговото. Напразно разбира се. Стигаш до входа на училището и замръзваш. Решетката си е там отново.
- Тереса, добре ли си? - Притеснено слага ръка на рамото ти един от преподавателите. - Забелязах, че се луташ наоколо. Търсиш ли някого?
- Алекс! Александър Русинов? 10Б? - Изстрелваш без дори да се замислиш.
- Мен ли? - чуваш зад себе си неочаквано. Обръщаш се и там стои човек, който за пръв път виждаш. Това не е Алекс. Момчето е набито, средно на ръст и с матова кожа, докато Алекс е слаб, висок и блед. Косата му е вълнисто черна и се стели по цялото чело, докато това момче имаше гола глава. Осъзнаваш разликите и все пак едно малко гласче дълбоко в теб ти казва, че всъщност именно това е Алекс, който търсиш, че през цялото време именно това е бил той.
- Зомбитата... - Изричаш едва, когато учителя ви оставя на саме.
- Надвихме ги. - Обръща рамената ти с ръка. Нямаш спомен някога с него да сте били толкова близки, че чак да обвива ръцете си около теб. Но пък от друга страна нямаш и спомени, които да го отричат. Всичко, което има в съзнанието ти в момента е беглата представа за момчето, което търсиш и как то, почти сигурно, вече стои до теб.
- Мислех, че си пострадал... Търсех те... - Продължаваш да се бориш с налудничевата мисъл, че това всъщност не е Алекс, докато всичко останало в теб крещи обратното. Сякаш някой бе влязъл в съзнанието ти, бе изтрил всички спомени за него и ги бе заменил с нови. Представата за високото, слабо момче с буйна черна коса става все по-бледа и по-бледа. И дори започваш да се питаш имала ли си такава изобщо.
- Нищо ми няма. - Усилва хватката върху раменете ти момчето. - Всичко е наред. - сетне се навежда и целува врата ти едва. - Всичко е под контрол. - Изрича добре познатите ти думи, които преди време си спомняш, че си чувала някой друг да казва по високоговорител.
И в този момент с цялото си същество знаеш, че момчето до теб не е Алекс.

П.П. Знам, че звучи като нещо, което изисква продължение и честно казано ако имам времето и някакъв интерес изобщо към написаното бих написала такова, но за момента толкова. 
Кратко и писано на три пъти в различни дни. Толкова си можем! ХД

4 коментара:

Аз и никой друг каза...

Хареса ми! Нещо като книгата "Разбий ме", но със зомбита - изолация, не разбиране, мистерия. Кратко е, права си, но ако се напънеш ще ти се присънят още вдъхновения. И Алекс си го искам рошав! Нямаш право да ни го отнемеш още сега. Не бъди жестока авторка!

divata_airis каза...

Петееее!!! Благодаря ти най-искрено, че си дочела това до края *хъгс* Твоите коментари значат много за мен.
"Разбий ме"? Още не съм я чела, но това е една от планираните поредици, които смятам да почна. Как ти се вижда? Защото доста я хвалят.
Колкото до самата история вече дори я виждам с продължение в главата ми, така че при достатъчно желание и време мога да донапиша още нещо.
Виж сега, Алекс, беше променем именно с цел да се прецупи волята на Теса. Както каза онзи глас... такива хора не можеш просто ей така да превърнеш в зомбита - или не им оставяш избор или ги пречупваш напълно.
Само заради истинския Алекс, честно казано, бих го продължила, защото е едно долно всезнаещо говедо, което едновременно ме дразни и ми харесва ХД

Аз и никой друг каза...

Не знам дали знаеш, че работя в книжарница. Имам удоволствието да чета всичко ново, което излезе на пазара в България. Истината е, че точно "Разбий ме" не е най-доброто от света на книгите, но си има своите качества.
Колкото до Алекс - нека е всезнайко, нека да е дразнещ. Това ти е жилката в историята, която ще покори още повече читатели. А Теса - нека се усети. Не я прави част от стадото. Нека да изпъква, точно както ти го правиш, със замах.

divata_airis каза...

Чудесна работа! Би ми се искало да работя подобна, но навярно клиените щяха да ме помразят защото все щях да съм тип "Какъв жанр предпочитате? Кажете някоя книга от него и ще ви препоръчам от същия вид." Щях да съм взезнайко като Алекс ХД
О, Теса, е куха лейка, ама няма да я препрограмираме още... правителството трябва да се постарае повече, за да я превърне в зомби =)
Още веднъж ужасно много ти благодаря, че изгуби времето си с моето писание и за чудесните коментари!

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik