Надявам се да ви хареса ❤
Разединяване
от Нийл Шустърман
"Ако хората бяха донори на органи,
разединяването никога нямаше да го има."
—АДМИРАЛЪТ
Законопроектът на Живота
Втората Гражданска война, още известна като "Хартландската война" бе дълъг и кървав конфликт, основан върху един единствен проблем.
За да се сложи край на войната, съвкупност от промени познати като "Законопроекта на Живота" биват приети.
Той удовлетвори и двете враждуващи армии.
Законопроекта на Живота постанови, че човешкият живот не може да бъде докосван от момента на започването му докато детето не навърши 13 годишна възраст.
Въпреки това, между 13 и 18 години, родител може да избере
обратното и да "откаже" дете...
... с условието, че живота на детето "технически" не бива прекъснат.
Процесът, при който детето е едновременно премахнато и продължава да живее се нарича "разединяване"
Разединяването сега е повсеместна и общоприета практика в обществото.
ЧАСТ ПЪРВА
УТРОЯВАНЕ
"Никога нямаше да постигна нещо повече така или иначе, но сега, от статистическа гледна точка, имам по-добър шанс за някоя от частите ми да постигне величие някъде по света. Предпочитам да съм частично велик, вместо всецяло безполезен"
— САМСЪН УОРД
1
Конър
- Има места, където можеш да идеш - каза му Ариана. - И някой умен като теб има приличен шанс да оцелее до осемнайсе.
Конър не беше толкова сигурен, но гледайки в очите на Ариана, съмненията му се разсеяха, дори и само за момент. Очите й са сладко виолетови с ивици сиво. Тя бе такъв роб на модата - винаги си взимаше най-новите пингментални инжекции веднага щом станат популярни. Конър никога не си бе падал по това. Той винаги бе поддържал очите си с цвета, в който са си от самото начало. Кафяви. Той дори никога не си направи татуировка както много деца си правят напоследък докато са малки. Единственият цвят на кожата му беше тена, който имаше от лятото, но сега, през ноември, този същия тен отдавна бе избелял. Опита се да не мисли върху факта, че няма да има възможността да види лятото отново. Или поне не като Конър Ласитър. Той все още не можеше да повярва, че животът му бе отнет от него на шестнайсе.
Виолетовите очи на Ариана заблестяха от сълзите в тях, които започнаха да се стичат по бузите й, когато премигна.
- Конър, съжалявам. - тя го притисна към себе си и за момента всичко изглеждаше добре, все едно бяха единствените двама души на Земята. В този момент Конър се чувстваше непобедим, недосегаем,... но тя го пусна и моментът отмина и светът около него се върна по старому.
Конър още веднъж усети тътена на магистралата под тях, докато колите преминава отдолу, без да ги интересува, че той е там. Още повече той бе просто белязано хлапе с оставаща седмица до разединяване.
Нежните, обнадеждаващи неща, които Ариана му казваше не му помагаха. Едва я чуваше през шума на трафика. Това място, където се криеха от света, бе едно от тези опасни места, които карат възрастните да поклащат глави, благодарни че техните собствени деца не са достатъчно глупави, за да се размотават на ръба на магистралния надлез. За Конър това нямаше нищо общо с глупостта или дори неподчинението - свързано бе с това да почувстваш живота. Седейки на ръба, скрит зад знака за изход, бе мястото където се чувстваше най-комфортно. Разбира се, една погрешна стъпка и щеше да се превърне в пътен инцидент. И все пак за Конър животът на ръба беше като дом.
Въпреки, че не го бе казвал на Ариана, тя бе единствената, която бе водил тук. Затвори очи, усещайки вибрациите на трафика, все едно пулсираше във вените му, част от самия него. Това винаги бе било едно хубаво място да се измъкне от караниците с родителите му или когато се чувстваше общо взето врящ и кипящ от яд. Но сега Конър беше отвъд тази емоция - отвъд дори това да се кара с майка си и баща си. Вече нямаше за какво да се кара с тях. Родителите му бяха подписали заявлението - пред свършен факт.
- Трябва да избягаме заедно. - каза Ариана. - И на мен ми е писнало от всичко. Семейството ми, училище, всичко. Мога да стана Отстъпник - О.Б.П*., и никога да не погледна назад.
Конър обмисли това. Идеята да стане О.Б.П. Отстъпник го ужасяваше. Той можеше да изглежда корав на пръв поглед, можеше да се държи като лошо момче в училище, но да избяга сам самичък? Не бе сигурен дали изобщо разполага със смелостта да го направи. Но ако Ариана дойдеше с него, това вече беше друго. Така не беше сам.
- Наистина ли го мислиш?
Ариана го погледна с магичните си очи:
- Разбира се. Разбира се, че го мисля. Мога да го направя още сега, ако поискаш.
Конър знаеше, че това е нещо голямо. Да избяга с Разединен - това бе комплимент. Фактът, че тя би го направила го разчувствува неимоверно. Той я целуна и въпреки всичко случващо се в живота му Конър изведнъж се почувства като най-големия късметлия в света. Потопи я в прегръдките си - може би малко по-силно, защото тя изскимтя. Това го накара да иска да я придържа към себе си още по-силно, но пребори това чувство и я пусна. Тя му се усмихна.
- О.Б.П. Отстъпник... - рече тя. - Какво изобщо значи това?
- Стар военен термин или нещо от сорта - отвърна Конър. - Означава Отстъстващ Без Позволение. - Ариана се замисли върху това и се усмихна.
- Хъм. П-скоро "Оцелял Без Плямпане". - Конър пое ръката й, опитвайки се да не я стиска прекалено силно. Тя каза, че би дошла с него, ако я попита. Чак сега обаче бе осъзнал, че още не я е питал.
- Ариана, ще дойдеш ли с мен? - тя се усмихна и кимна.
- Разбира се. - отвърна тя. - Разбира се, че ще дойда.
* * *
Родите на Ариана не харесваха Конър. "Винаги сме знаели, че ще стане Разединен", можеше да ги чуе как казват. "Трябваше да стоиш на страна от това момче Ласитър." За тях той никога не бе "Конър". Винаги беше "това момче Ласитър". Смятаха, че задето е бил в дисциплинарно училище имаха правото да го съдят.
И все пак този следобед, когато я изпрати до дома й, той спря преди вратата, криейки се зад едно дърво, наблюдавайки как тя влиза вътре. Преди да поеме към вкъщи се замисли как сега това криене щеше да се превърне в начин на живот и за двамата.
* * *
Дом.
Конър се зачуди как би могъл да нарече мястото, където живее дом, когато щеше да бъде премахнат от него - и не само от пространството, в което спеше, но и от сърцата на тези, които се предполагаше, че го обичат.
Баща му стоеше на стол, гледайки новините, когато Конър влезе.
- Здравей, татко. - баща му посочи към някакво кръвопролитие по новините.
- Отново Пляскачи.
- Къде са удрали този път?
- Взривили са магазина за дрехи на "Old Navy" в северния МОЛ на Акрън.
- Хъм. - рече Конър. - Човек би решил, че имат повече вкус към дрехите.
- Не е забавно.
Родителите му не знаеха, че Конър е наясно, че ще бъде разединен. Не се очакваше да разбира, но той винаги бе бил добър в разкриването на тайни. Преди три месеца, докато търсеше за телбод в кабинета на баща си намери самолетни билети за Бахамите. Щяха да отидат на семейна почивка около Деня на благодарността. Един проблем обаче - имаше само три билета. За майка му, баща му и по-малкия му брат. Нямаше билет за него. Първоначално предположи, че билета навярно е някъде другаде, но колкото повече го обмисляше, толкова повече му се виждаше, че има нещо нередно тук. Ето защо Конър се разрови малко по-надълбоко, докато родителите му не бяха вкъщи и го намери. Заповедта за разединяване. Беше подписана в старомодния вариант в три екземпляра. Бялото копие вече го нямаше - изпратено към органите на властта. Жълтото щеше да следва Конър до самия му край и розовото щеше да остане с родителите му като доказателство какво са сторили. Вероятно щяха да го сложат в рамка и да го окачат на стената до снимката му от първи клас.
Датата на заявлението беше точно деня преди екскурзията на Бахамите. Той отиваше да бъде разединен, докато те отиваха на почивка, за да се почувстват по-добре относно това. Несправедливостта на това накара Конър да иска да счупи нещо. Всъщност го накара да поиска да счупи доста неща - но не го направи. За първи път обузда гнева си и като изключим няколкото схватки в училище, за които той нямаше вина, запази емоциите си скрити. Запази информацията за себе си. Всеки знаеше, че заповедта за разединяване бе необратима, така че да крещиш и да се бориш против нея, нямаше да промени нищо. Още повече, че той почувства определена власт в това да знае тайната на родителите си. Сега това, което им беше подготвил щеше да бъде много по-ефектно. Като например деня, в който донесе цветя за майка си вкъщи и тя плака часове. Или петицата от теста по Биология, която донесе от училище. Най-добрата оценка, която някога бе получавал по този предмет. Той я подаде на баща си, който я погледна и пребледня. "Виж, татко, оценките ми се подобряват." И час по-късно баща му стоеше на стола си, все още държейки теста в ръка и гледайки безизразно стената.
Мотивацията на Конър беше проста: накарай ги да страдат. Накарай да знаят до края на живота си каква ужасна грешка са направили. Само дето нямаше сладост в това отмъщение и сега, след три седмици в които им го навираше в лицата, това не го караше да се чувства по-добре. Напротив - започна да се чувства зле за родителите си и мразеше, че се чувства така.
- Пропуснах ли вечерята? - баща му не отдели поглед от телевизора.
- Майка ти запази чиния за теб. - Конър се насочи към кухнята, но на половината път чу: - Конър? - той се обърна да види баща си отправил поглед към него. Не просто да го гледа, зяпаше го. Сега ще ми го каже, помисли си Конър. Ще ми каже, че ме разединяват и след това ще се разплаче, повтаряйки отново и отново колко много съжалява за това. Ако го направи, Конър можеше просто да приеме извинението. Можеше дори да му прости и да му каже, че не планира да е тук когато ченгетата дойдат да го отведат. Но накрая всичко, което баща му каза бе: - Заключи ли вратата след себе си?
- Сега ще го направя.
Конър заключи вратата, след което отиде в стаята си, изгубил апетит към каквато и да било храна оставена за него от майка му.
* * *
В два часа през нощта Конър се облече в черни дрехи и напълни раницата си с неща, които наистина значеха нещо за него. Дори след тях имаше място за още три чифта дрехи. Стори му се невероятно как когато се стигнеше дотук, толкова малко неща наистина си струваха да вземе със себе си. Спомени най-вече. Напомняния за времето преди нещата между него и родителите му да се объркат. Преди нещата между него и останалия свят да се объркат.
Конър надникна да види брат си, реши че може да го събуди, за да му каже довиждане, но тогава сметна, че идеята не е добра. Тихо се плъзна в нощта. Не можеше да вземе колелото си, защото беше инсталирал проследяващо устройство против крадци. Конър никога не бе и предполагал, че именно той ще бъде този, който ще го открадне. Ариана все пак имаше колела и за двамата.
Къщата на Ариана беше на 20 минути пеша по главния път. Крайпътните квартали на Охайо нямаха улици, които да са напълно прави, така че той пое по прекия път път, през горите, и беше там за 10 минути.
Светлините в дома на Ариана бяха угасени. Очакваше го. Щеше да е съмнително, ако беше стояла будна цяла нощ. По-добре да се преструва на заспала, така че да не събуди подозрение. Той остана на разстояние от къщата. Дворът и предната веранда на Ариана бяха оборудвани със сензорни светлини за движение, които се включваха всеки път щом нещо минеше наблизо. Целта им бе да плашат диви животни и престъпници. Родителите на Ариана бяха убедени, че Конър беше и двете.
Той извади телефона си и набра познатия номер. От мястото, на което седеше, в сенките в края на двора, можеше да чуе звъна от стаята й на втория етаж. Конър бързо прекъсна обаждането и се прокрадна по-натам в сенките, тъй като се боеше че родителите на Ариана могат да гледат от прозорците на стаята им. Какво си мислеше тя? Ариана трябваше да остави телефона си на вибрация.
Той направи широка дъга около края на двора, на достатъчно разстояние, за да не включи светлините и въпреки, че се включиха, когато стъпи на предната веранда само стаята на Ариана гледаше натам. Тя дойде към вратата няколко секунди по-късно, отваряйки я не достатъчно широко, за да излезе навън или пък за Конър да влезе вътре.
- Здравей, готова ли си? - попита Конър. Очевидно бе, че не беше; носеше халат върху сатенената си пижама. - Не си забравила, нали?
- Не, не, не съм забравила...
- Ами побързай! Колкото по-рано тръгнем, толкова повече преднина ще имаме преди да разберат, че ни няма.
- Конър, - рече тя. - ето как стоят нещата...
И истината беше точно там в гласа й, в начина по който й костваше усилие дори да изрече името му, пулсирането на извинение прокрадващо се във въздуха като ехо. Не се налагаше да казва нищо друго след това, защото той знаеше, но я остави да го каже така или иначе. Защото виждаше колко й е трудно и искаше точно така да бъде. Искаше да е най-трудното нещо, което някога е правила през живота си.
- Конър, наистина искам да дойда, искам го,... но моментът е доста неподходящ за мен. Сестра ми се омъжва и знаеш, че ме избра за шаферка. И също така училище.
- Ти мразиш училище. Казваше, че ще го зарежеш щом навършиш 16.
- Проучвах идеята. - рече тя. - Има разлика.
- Значи няма да дойдеш?
- Искам, наистина, наистина искам,... но не мога.
- Значи всичко, за което говорихме е било лъжа.
- Не, - отвърна Ариана. - беше мечта. Реалността се намеси, това е всичко. И да избягаш от проблема, това няма да го реши.
- Да избягам е единственият начин да спася живота си, - изсъска Конър. - На път съм да ме разединят, ако случайно си забравила. - тя нежно докосна лицето му.
- Знам. - отвърна. - Но не и мен.
Тогава лампата на върха на стълбите светна и рефлексивно Ариана притвори вратата с няколко инча.
- Ари? - Конър чу майка й да казва. - Какво има? Какво правиш при вратата? - Конър бързо се прикри, за да не го види и Ариана обърна поглед към стълбите.
- Няма нищо, мамо. Реших, че съм видяла койот от прозореца ми и исках да се уверя, че котките не са навън.
- Котките са горе, скъпа. Затваряй вратата и се връщай в леглото.
- Значи съм койот. - обади се Конър.
- Тихо. - рече Ариана, затваряйки вратата докато не остана само един малък процеп и всичко, което се виждаше бе лицето й и едно единствено виолетово око. - Ще се измъкнеш, знам че ще го направиш. Обади ми се, когато си на сигурно място. - след което затвори вратата.
Конър стоя там възможно най-дълго, докато сензорните светлини за движение не изгаснаха. Да е сам самичък не беше част от плана му, но осъзна, че всъщност трябваше. Още от момента, в който родителите му бяха подписали тези документи, Конър беше сам.
* * *
Не можеше да вземе влак, не можеше да вземе автобус. Е, да, имаше достатъчно пари, но нищо не пътуваше преди разсъмване, а дотогава щяха да започнат да го търсят на всички очевидни места. Разединените бегълци бяха толкова често срещани тези дни, че имаше цял отряд от Юни-ченгета* отдадени на идеята да ги открият. Полицията бе превърна това си действие в изкуство.
Той знаеше, че ще успее да изчезне в града, тъй като бе пълен с толкова много лица, където никога не виждаш едно и също по два пъти. Бе наясно също, че може да изчезне и в провинцията, където хората бяха малко и на разстояние един от друг. Би могъл да си направи дом в някоя стара плевня и никой нямаше да се сети да погледне там. Но тогава Конър се сети, че може би полицията бе обмислила този вариант.
Навярно държаха всяка стара плевня подготвена като капан за плъхове, улавяща в примката си хлапета като него. А може би той просто беше параноичен. Не, Конър знаеше, че в това положение това се наричаше обоснована предпазливост - и не само за тази вечер, но и за следващите 2 години.
Тогава, веднъж навършил 18, щеше да e свободен. След това, вярно че могат да го пъхнат в затвора, могат да го изкарат на съд, но не могат да го разединят. Номерът беше да оцелееш до толкова дълго.
Надолу по магистралата имаше отбивка за почивка, където шофьорите на камиони свиваха от пътя за през нощта. Това бе мястото, към което бе тръгнал Конър. Хрумна му, че може да се промъкне в някой голям камион с 18 колела, но бързо научи, че шофьорите държаха товара си под ключ. Прокле се, че не бе достатъчно предвидлив, за да се усети за това. Да мисли напред никога не бе била една от силните страни на Конър. Ако беше, навярно нямаше да се забърка в серията ситуации, които опетниха името му през последните няколко години. Ситуации, които му спечелиха етикети като "проблемен" и "рисков", и най-накрая последния му етикет "разединен".
Имаше около 20 паркирани камиона и ярко осветен крайпътен ресторант, където половината шофьори ядяха. Часът беше 3:30 сутринта. Изглежда шофьорите имаха свои собствени биологични часовници. Конър гледаше и чакаше. Тогава, почти в 4 без 15 полицейска кола спря тихо в отбивката. Без светлини, без сирени. Бавно обиколи мястото като акула. Конър смяташе, че може да се скрие, докато не видя втората кола да отбива. Имаше прекалено много светлини на мястото, за да се скрие в сенките и нямаше как да хукне да бяга, без да бъде видян на ярката лунна светлина. Полицейската патрулка се приближи към далечния край на отбивката. До секунда светлините й щяха да са върху него, ето защо се претърколи под един камион и се замоли ченгетата да не са го видели.
Наблюдаваше как колелата на патрулката бавно отминават покрай него. В другия край на камиона втората кола подмина в противоположна посока. Може би това беше просто рутинна проверка, помисли си той. Може би не търсят мен. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се самоубеждаваше, че е така. Нямаше как все още да знаят, че е изчезнал. Баща му спеше като пън и майка му вече никога не го проверяваше през нощта.
И все пак колите си обикаляха.
От мястото си под камиона, Конър видя шофьорската врата на друг камион да се отваря. Не, не беше шофьорската врата, а вратата на малката спалня зад кабината. Шофьорът излезе, протегна се и се запъти към тоалетните на отбивката, оставайки вратата открехната.
За части от секундата Конър взе решение и излетя от тайното си място, спринтирайки през отбивката към камиона. Рохкав чакъл излетя изпод обувките му докато тичаше. Нямаше представа къде са полицейските коли вече, но нямаше значение. Той бе въвлякъл себе си в този ход на действие и трябваше да го довърши до края. Доближавайки вратата забеляза извиващи се светлини на фарове, готови да се извърнат към него. Дръпна отворената вратата на спалнята на камиона, плъзна се вътре, и я затвори след себе си.
Той седна на леглото, което бе не по-голямо от детска кошарка, овладявайки дъха си. Какъв е следващия му ход? Шофьорът ще се върне. Конър имаше около пет минути, ако беше късметлия, една мината, ако не беше. Той надникна под леглото. Там долу имаше място, където можеше да се скрие, но бе блокирано от два сака пълни с дрехи. Можеше да ги извади, да се свие вътре и да дръпне саковете обратно пред него. Шофьорът никога нямаше да разбере, че е там. Но още преди да може да извади първия сак, вратата се отвори. Конър просто стоеше там, неспособен да реагира, когато шофьорът се протегна да вземе якето си и не го забеляза.
- Уоу! Кой си ти? Какво, дяволите да го вземат, правиш в камиона ми?
Полицейска кола мина бавно зад него.
- Моля ви, - рече Конър, гласът му писклив както преди пубертета. - моля ви, не казвате на никого. Трябва да се махна от това място.
Той бръкна в раницата си, зарови вътре и извади пачка пари от портмонето си.
- Искате ли пари? Имам пари. Ще ви дам всичко, което имам.
- Не искам парите ти. - рече шофьора.
- Добре тогава, какво?
Дори през мъжделивата светлина шофьорът трябваше да вижда паниката в очите на Конър, но не каза нищо.
- Моля ви, - рече още веднъж Конър. - ще направя всичко, което искате.
Шофьорът гледаше мълчаливо към него за известно време.
- Така ли било? - рече най-накрая. Тогава влезе вътре и затвори вратата след себе си.
Конър затвори очи, не смееше да предположи в какво забърка себе си току що.
Шофьорът седна до него.
- Как се казваш?
- Конър. - сетне осъзнана миг по-късно, че трябваше да даде фалшиво име.
Шофьорът почеса наболата си брада и се замисли за момент.
- Нека ти покажа нещо, Конър. - той се протегна над Конър и грабна, от всички неща, тесте карти, от малката чанта, висяща до леглото. - Някога виждал ли това? - шофьорът взе тестето в едната си ръка и направи опитно разбъркване на картите с нея. - Доста е добро, а?
Конър, в незнанието си какво да каже, само кимна.
- Ами това? - тогава шофьорът извади една карта с плъзгане на ръката я накара да изчезне в нищото. След което се протегна и извади картата от джоба на ризата на Конър. - Харесва ли ти?
Конър издаде нервен смях.
- Е, тези трикове, които току що видя? - рече шофьорът. - Не ги направих аз.
- Аз... не знам какво имате в предвид.
Шофьорът нави ръкава си, показвайки че ръката, с която досега бе правил триковете е хирургически присъдена към лакътя.
- Преди десет година заспах на волана. - каза му шофьорът. - Голяма катастрофа. Изгубих ръка, бъбрек и няколко други неща. Получих нови обаче и продължих напред. - той погледна към ръцете си и сега Конър можеше да види, че ръката с триковете е малко по-различна от другата. Ръката на шофьора имаше по-дебели пръсти и кожата бе малко по-мургава като тон.
- И, - рече Конър. - получихте нова ръка.
Шофьорът се изсмя на думите му, след което се умълча за момент, загледан в подменената ръка.
- Тези пръсти знаят неща, които останалата част от мен, не знае. Мускулна памет му казват. И не минава и ден, в който да не се чудя какви ли други невероятни неща това хлапе, което я е притежавало, е знаело преди да бъде разединено,... което и да е било то. - шофьорът се изправи. - Късметлия си, че дойде при мен. - рече той. - Има шофьори навън, които биха взели каквото им предложиш и след това биха те предали на полицията така или иначе.
- И вие не сте като тях?
- Не. Не съм. - той протегна ръката си, другата си ръка, и Конър я стисна. - Джосиас Олдридж. - рече той. - Запътил съм се на север от тук. Може да се возиш с мен до сутринта.
Облекчението на Конър беше толкова голямо, че му изкара въздуха от дробовете. Не успя дори да каже благодаря.
- Това легло не е най-удобното на света, - рече Олдридж. - но ще свърши работа. Вземи си почини. Аз ще ида да се изходя и тогава ще потеглим." - След което затвори вратата и Конър дочуваше отдалечаващите му се стъпки по пътя към тоалетната. Най-накрая си позволи да се отпусне и започна да усеща собственото си изтощение. Шофьорът не му даде дестинация, само посока и това беше добре. Север, юг, изток, запад - нямаше значение, стига да беше далеч оттук. Колкото до следващия му ход, е, първо трябваше да мине през този и едва тогава щеше да мисли какво предстои.
Минута по-късно Конър вече бе започнал да се унася, когато чу виковете отвън.
- Знаем, че си вътре! Излез сега и няма да те нараним!
Сърцето на Конър се сви. Джосиас Олдридж изглежда бе извадил още някой трик от ръката. Бе направил така, че Конър да се визуализира пред полицията. Абракадабра. С пътуване завършило още преди да започне, Конър отвори вратата, за да види три Юни-ченгета с насочени пистолети.
Но те не бяха насочени към него.
Всъщност гърбовете им бяха обърнати към него.
През пътя, вратата на кабината на камиона, под който се криеше до преди няколко минути, се отвори и едно хлапе излезе зад празното шофьорско място, ръцете му бяха вдигнати във въздуха. Конър го разпозна моментално. Беше хлапе, което познаваше от училище. Анди Джеймисън.
Божичко, нима Анди също щеше да е разединен?
Лицето на Анди изразяваше страх, а под него нещо далеч по-лошо. Изражението на
пълно поражение. Едва тогава Конър осъзна собствената си глупава постъпка. Той бе толкова изненадан от развоя на събитията, че все още просто стоеше там, на показ за всички да го видят. Е, полицаите не го видяха. Но Анди успя. Той погледна към Конър, срещна погледа му, но само за момент...
... и в този същия момент, нещо забележително се случи.
Изражението на отчаяние на лицето на Анди изведнъж бе заменено от стоманена решителност граничеща с триумф. Той бързо отмести поглед от Конър и направи няколко стъпки преди полицията да го залови - стъпки далеч от Конър, така че полицаите все още стояха с обърнати гърбове към него.
Анди го бе видял и не го издаде! Ако Анди изгубеше всичко след този ден, поне щеше да има тази малка победа.
Конър се потопи назад в сенките на камиона и бавно издърпа вратата затворена. Навън, докато полицията отвеждаше Анди, Конър се облегна назад и сълзите дойдоха толкова неочаквани колкото летния дъжд. Не бе сигурен за кого плаче - за Анди, себе си, за Адриана - и незнанието правеше сълзите му да текат още повече. Вместо да ги изтрие той ги остави да изсъхват на лицето му както правеше, когато бе малко момче и нещата, за които плачеше бяха толкова незначителни, че забравяше за тях сутринта.
Шофьорът така и не се върна, за да го провери. Вместо това Конър чу стартирането на двигателя и усети потеглянето на камиона. Лекото движение на пътя го отнесе в съня.
* * *
Звъненето на телефона на Конър го събуди от дълбокия му сън. Той се пребори да дойде в съзнание. Искаше му се да се върне към съня, който имаше. Беше за място, където бе сигурен че е бил преди, макар да не можеше да си спомни кога точно. Намираше се в бунгало на плажа с родителите си преди брат му да бъде роден. Кракът на Конър бе пропаднал през дъска на пода на верандата в паяжини толкова дебели, че усещането бе като памук. Той бе пищял ли пищял заради болката и страхът от огромните паяци, които бе убеден, че му изядат крака. И все пак това бе хубав сън - хубав спомен - защото баща му бе там да го освободи от дупката и да го внесе вътре, където му превързаха крака и го оставиха да стои до огъня с някакъв вид сайдер, който бе с такъв наситен вкус, че той все още можеше да го усети в устата си, само при мисълта за него.
Баща му разказа история, която той вече не си спомняше, но нямаше проблем. Не беше историята, а тонът на гласа му, който имаше значение, нежното баритонно буботене, така успокояващо като вълните, които се разбиваха в брега. Малкото-момче-Конър изпи сайдера си и се отпусна в майка си, преструвайки се на заспал, но това което наистина правеше бе да се опита да изчезне постепенно в момента и да го накара да остане там завинаги. В съня той наистина изчезна постепенно. Цялото му същество се вля в чашата от сайдер и родителите му го оставиха внимателно на масата, достатъчно близо до огъня, за е му е топло вечно и винаги.
Глупави сънища. Дори добрите са лоши, защото ти напомнят колко жалко реалността се е видоизменила.
Телефонът му иззвъня отново, прогонвайки и последните следи от съня. Конър почти отговори. Спалното помещение на камиона бе толкова тъмно, че първоначално не осъзна, че всъщност не се намира в собственото си легло. Единственото нещо, което го спаси бе това, че не успя да си намери телефона и трябваше да светне лампата. Когато попадна на стена, на мястото където трябваше да е нощното му шкафче си даде сметка, че това не е неговата стая. Телефонът иззвъня отново. Едва тогава всичко станало се върна при него и си спомни къде е. Конър намери телефона в раницата си. Номерът на дисплея му казваше, че обаждането е от баща му.
Значи сега родителите му знаеха, че е изчезнал. Наистина ли смятаха, че щеше да си вдигне телефона? Той изчака докато гласовата му поща поеме обаждането, след което го изключи напълно. Часовникът му показваше 7 и 30 сутринта. Той разтърка съня от очите си, опитвайки да пресметне колко ли далече са стигнали. Камионът не се движеше вече, но би трябвало да са пътували поне две мили докато е спал. Това беше добро начало.
На вратата се почука.
- Излизай, хлапе. Пътуването ти свърши.
Конър не се оплака - това, което този шофьор на камион направи за него бе изключително изключително щедро. Конър нямаше да иска друго от него. Той отвори вратата и пристъпи навън, за да благодари на мъжа, но пред него не беше Джосиас Олдридж. Олдридж бе няколко метра в страни закопчан с белезници и пред Конър стоеше полицай: Юви-ченге с широка усмивка, голяма колкото света. На десет метра разстояние стоеше бащата на Конър, все още държащ телефона, от който току що му се бе обадил.
- Свърши се, синко. - рече баща му.
Това вбеси Конър. Не съм ти син. Искаше му се да извика. Спрях да съм ти син, когато подписа заповедта за разединяване! Но шокът на станалото го остави безмълвен.
Беше толкова глупаво от страна на Конър да остави телефона си включен - така го бяха проследили - и се запита колко ли много други деца бяха спипани заради тяхната сляпа вяра на технологията. Е, Конър, нямаше да си замине по начина, по който Анди го направи. Той бързо прецени ситуацията. Камионът беше отбит настрани от магистралата от две пътни полицейски патрулки и отделът на Юни-ченгетата. Пътните барели биваха задминавани със седем мили в час, неподозиращи на малката драма развиващата се в надлъжната част от пътя.
Конър все светкавично решение и хукна, изблъсквайки офицерът към камиона и затича през натоварената магистрала. Биха ли застреляли невъоръжено дете в гърба или биха го простреляли в крака и да спасят жизненоважните му органи? Докато се надбягваше през магистралата, колите се отклоняваха от него, но той продължаваше.
- Конър, спри! - чу баща му да вика. След което дочу стрелба от пистолет.
Усети сблъсъка, но не с кожата си. Куршумите се забиха в раницата му. Той не погледна зад себе си. Тогава, когато наближи средната артерия на магистралата, чу още един изстрел и малки сини петънца се появиха върху централния разделител на магистралата. Стреляха с транквилантни куршуми. Те не опитваха да го застрелят, а да го свалят - и бе много по-вероятно да стрелят с транк куршуми, вместо със стандартните.
Конър се изкачи на централния разделител и откри себе си изправен пред пътя на Кадилак, който нямаше намерение да спре за нищо на света. Колата отклони, за да го избегне и по чист късмет импулсът на Конър го отмести на няколко инча извън пътя на кадилака. Страничното огледало се удари болезнено в ребрата му преди колата да изсвисти спирайки, изпращайки остра миризма на изгоряла гума към ноздрите му. Държейки се за ударената си страна, Конър забеляза, че някой гледа към него през отворения прозорец на задната седалка. Беше друго дете, облечено цялото в бяло. Хлапето бе ужасено.
С полицията вече приближаваща централния разделител на магистиралата, Конър погледа в очите на уплашеното дете и разбра какво трябваше да направи. Беше време за следващото светкавично решение. Той се протегна през прозореца, издърпа ключалката и отвори вратата.
*О.Б.П. - Отсъстващ Без Позволение - военен термин, който се използва, когато войник или друг член на армията, напусне своя пост без позволение (обикновено при неподчинение с пряка заповед).
*Юни-ченгета - известна още като юношка полиция; специално полицейско формирование, фокусирано да следи за реда сред юношите.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
П.П. Преводът може да не е нещо особено, но си е мой, така че би било повече от учтиво, ако преди някой от вас, които четете това реши да го използва ПЪРВО ДА МЕ ПОПИТА!!! Тоест на този етап НЕ КОПИРАЙТЕ! ( не че това действително би ви спряло)
Няма коментари:
Публикуване на коментар