сряда, 16 септември 2015 г.

And I've grown familiar


✧ pinterest: eccentric ✧   • {yep, that's my username hoho} •

With villains that live in my head
They beg me to write them
So I'll never die when I'm dead
~Halsey - Control


Хей-йо, прекрасници победоносни! Мълчанието на блога бе нарушено, за да може да страдате в следствие пороят от думи по-долу. Но нека се правим, че това е напълно нова информация и в общи линии не се случва всеки път щом реша да се завърна тук.
Та как сме напоследък?! Сравнително добре - предвид заболяването от грип, крашването от преумора, вливането на банка глюкоза и не на последно място сбогуването с телевизията.


Тук може би е момента да кажа, че нещата не се случиха точно в тази последователност, но истината е, че си бяха точно така и само Бог знае имаше ли връзка между трите или не, но аз съм тук да коментирам само крайните резултати от тях.
Та будя се аз понеделника на 17-ти август и още преди да съм закусила усещам как ми се повръща без ясна причина защо. Викам си - а, това е временно и навярно се дължи на факта, че като съм под напрежение не ям много, а когато ви снимат с не-знам-си-колко-камери и всеки момент могат да ти кажат, че отпадаш е малко трудно да не си под напрежение. Та, игнорирах аз неприятното чувство в стомаха ми и отивам на снимки, които се оказаха в някакъв задушен театър. Всичко беше наред - цвята и рози, викам си ще се справя и наистина щях до момента, в който задуха в театъра не ми дойде в повече и не ми се зави свят. Може да си представите колко тъпо се почувствах, защото аз съм човек, на когото никога не му става толкова зле, че да има чувството че ще падне? Да, моментни замайвания - случват се, но да усетя, че със следващата ми крачка лицето ми ще срещне земята - не. Трябваше да спрем снимките за 10 минути, докато се почувствам по-добре, при което се извиних около 50 хил. пъти за забавянето и макар всички да ме уверяваха, че всичко е наред, интуицията ми говореше друго. Та, записахме каквото имахме за запис, аз вече едва държейки се на крака, питайки се какво дяволите да го вземат не е окей с мен, но в състояние да стигна до работа и да се извинявам и там, че ще съм възпрепятствана да съм работа през идната седмицата. Кълна се, това бяха най-дългите 2 часа в живота ми - от метрото, до работа, до метрото, до аптеката, към вкъщи. Сметнах, че става дума за преумора, особено когато почивните ми дни от работа се превръщаха в работни в телевизията. Но това си е лично мой проблем, ето защо се чувствах повече от глупаво да занимавам странични хора с него, при все, че състоянието ми не бе под мой контрол да го реша. Та след като легнах за няколко часа се събудих малко по-свежа, но все така ми се повръщаше и както от аптеката ми казаха навярно бях лепнала познатия вече на всички летен вирус, само дето при мен беше най-вече частта с повръщането и предвид това, което съм слушала от други потърпевши съм била късметлийка, че е само това. Та след като бях малко по-добре отивам на следобедни снимки, при което трябваше да пътуваме близо 30 минути по възможно най-ужасните пътища чак до Витоша само, за да хванем хубав кадър, докато междувременно умираме от студ. След тези снимки ме обявиха за идеалния статист на потъването на Титаник. По думите на очевидците дори сините устни съм успяла да постигна до съвършенство. Може да си представите колко добре се отрази това на болен човек, но отново проблемът си е мой. И това пак добре - оцелях деня, неприятното чувство, че ще повърна всеки момент намаля и почти можех да усетя подобрението си. И това до вторник сутрин, когато вече се бях отписала от света на живите и единственото, за което можех да мисля е "Е, чак сега влязох в клуб 27". Но да не ви обърквам допълнително (искам да кажа постът все още не е придобил същинските си, традиционни бих ги нарекла, размери, така че не губете все още себе си в него).
Та, да на следващия ден - чувството за повръщане липсваше, почти можех да ям, само дето след един залък от най-обикновена бисквита изведнъж така започна да ме боли цялото тяло сякаш някой го бе хванал в невидима примка и в момента ме душеше с него. Болката беше наистина ужасна. Не пожелавам никому да изпита това, което аз чувствах тази злополучна сутрин. По-лошото от болката бе само факта, че нямаше на кого да кажа. Съквартирантките ми спяха и не смеех да си събудя, за да не ги уплаша. А, аз самата вече бях здраво във филма и наистина смятах, че ако някога съм била близост до смъртта, то това ще да е момента (а повярвайте това не ми е първия подобен момент). Имах чувството, че някой притискаше гърдите ми и не можех да си поема дъх - на където и да се обърнех в леглото ме болеше и не знаех нито защо, нито какво да направя. Ето защо се обадих на единствения човек в познатата ми вселена, който би имал някаква представа какво се случва и как да се измъкна цяла от него, а именно - мама. Тя обаче се уплаши дори повече от мен, а факта че е на километри разстояние не й помогна изобщо. Както и казах по-късно същия ден "Направо имах чувството, че умирам", а тя ми отвърна "А питаш ли на мен какво ми беше? Имах чувството, че умирам с теб." Та, съумях някак да си викна такси и да се дотътрузя до първата по-близка клиника, при което, кълна се, таксиджията четеше молитви на ум на всякакви езици да не му умра в колата. Вика ми - "Ама, добре ли сте?" и аз вече едва отронваща думите, всеки момент ще забеля очите "Да, да... само карайте по-бързо". Та след момента на ужас, както обикновено идва момента на истината. Оказа се, че тялото ми сдало багажа следствие преумора. Мен ми се искаше да си остана хиперактивното човече, което всички познават, но тялото ми ме предаде. Не може, когато не съм на работа да съм на снимки и вечно да си недоспивам и накрая имунната ми система и всеки чарк дето може да се прецака да го направи. Та, ето как мои хора преоткрих системите. Хубаво нещо са, особено ако не ги слагат на мен, но уви не. Докторът дето ме преглеждаше беше някакъв забавляга и човека смяташе, че цялата му житейска философия може да е от особена важност за подобряване на крехкото ми здраве, ето защо я сподели с мен. Ще каже - "Това дето ти е в главата - забрави го. Не мисли за него. Отпусни се. Карай да върви! Ако дълго мислиш за нещо само ще разболяваш повече себе си. Ако трябва викай, реви... не задържай нищо в себе си. Всичко трябва да излезе навън иначе никога няма да си истински добре. Три неща трябва да правиш на тоя свят, за да ти е по-спокоен живота: да не задържаш нищо в себе си, да спортуваш и да правиш секс." Честно ви казвам ако бях останала там само още малко да сме постигнали съгласие по написване на биографията му. Иначе беше либертак от всякъде. Но си ми каза, че имам нужда от стабилна почивка, да не се напрягам излишно и да не обръщам чак толкова голямо внимание на неща, които не заслужават никакво. Само дето за през цялото време си мислех как в момента забавям снимките на хората и ми беше супер притеснено и отпускането не ми се получи особено. Но както и да е. И това мина. С банка глюкоза всичко е по-добре. Изкарах ме деня и снимките успешно, след като се извиних на всеки втори за закъснението, бях изолирана в самотна стая с риск от зараза за останалите, макар да се оказа преумора и накрая победоносно паднах в боя полу-жива полу-умряла. Случват се такива неща, но живота си продължава, макар за моя наистина да изглеждаше така сякаш бе достигнал крайната си точка и много би му харесало да се позадържи по-дълго на нея, ама не му се дадох. За протокола майка ми хвана автобуса и дойде да ме види още същия ден, докато бях на снимки, просто защото с цялата си глупост за пореден път й бях изкарала акъла. Признавам, че не беше едно от най-умните ми решения, но представете си 6 и 30 сутринта, убийствена болка разяжда тялото ви, вие не знаете какво се случва, но изглежда така сякаш краят е близо, няма на кого да се обадите. Питате се линейка ли да викате, ще ли дойде изобщо и като цяло какво точно се случва, защо сега и защо на вас? Сори, но първосигнално ми иде да се обадя на майка ми. Но, споко хора, засега съм добре. Замайването и стягането в гърдите вече не са такъв фактор - идват от време на време и гледам да ги упоя с обилни количества айрян (както ми препоръча доктора), кола и КФС (тука доктора мълчи, ама аз си ги самопредписах). Настина бе странно как след като апетита ми се върна първото нещо, което ми се дояде беше КФС. Знам, знам, имам проблем и за пореден път го признавам, но това противно на очакванията не го прави по-малко осезаем и не смятам, че когато кажа, че съм "чиста от 2 месеца" хората трябва да се смеят, предвид колко сериозна е привързаността ми към лютите пилешки кълки на чичкото от Кентъки.
Както и да е. Още едно начинание отпадна и може би ако не ми отнемаше вече трета седмица да довърша тоя пост сега щяхте да сте запознати със събитията от миналия месец, но такъв е живота - такава съм и аз.
И понеже все още сме на темата за предаването "Ръкописът" държа да кажа, че много се радвам, че имах възможност да се запозная с такива интересни и приятни хора, с които дори и сега се срещаме от време на време. Повечето от тях са толкова развълнувани за началото на предаването - шерват постове, снимки и приласкават да гледаме, а аз тайно се моля никой да не ме познае. Има нещо счупено в мен и това е. Да не говорим, че на последната среща всички разправяха за напредъка си след предаването тип "книгата ми ще получи отзвук", "аз ще получа редактор" и аз си седя там и си викам "а, аз ще си поръчам КФС". Не ме разбирайте погрешно - няма да спра да пиша или нещо подобно, просто за момента наистина искам да се откъсна от всичко свързано с романа ми. Не мога да кажа, че си го харесвам, но тези които ме познават знаят, че аз не харесвам нищо което съм написала, освен ако не го чета 2 години по-късно и не си задавам въпроса "Кой, по дяволите, е писал това, защото е добро и няма как да съм аз". Така че това не е нова информация. Просто ще се разсея малко от всичките събития, които станаха и когато вече се отърся от "тъмната светлина", която по ирония от романа се пренесе в мен, ще се върна отново към него, навярно дори към втора част, а защо не и трета. И нека обобщя своята нарастваща (не)популярност със снимка на реклама от автобусна спирка в София. Когато ми казаха, че са ме видели на подобно място не повярвах, но ето че се оказа истина. Първи ред. От ляво на дясно. Предпоследната. Не съм го виждала на живо, така че не мога да преценя колко точно ужасно изглеждам. Ако някой има нещастието да го направи, моля да сподели! ХД
И най-накрая да сменя темата с другата ми любима освен писане, а именно танци. Последното събитие, на което имахме възможност да бъдем беше Анивенчър. Изживяването бе невероятно, като изключим факта, че всички се държахме така все едно ни е особено приятно да се заедно, когато всъщност го правехме по задължение. Извинявам се, че за пореден път ще насоча вниманието към това колко проблеми може да има в една малка група, но такива неща стават всеки ден, не само с моята. Та, този път за събитието решихме да обсъждаме идеите на среща навън. При което още момента, в който дойдох ми се стовари, че "нашата идея е тази и тази и сме избрали тези и тези песни, защото концепцията ни ще е тази". Добре, честно, аз ли греша или това не е обсъждане, а директно представяне на становище?! Според моите хора, обаче те това са го обсъждали в общ чат, където аз не стоя и съм им го казала, че нямам време да го следя и прочие и там всички били окей с идеята. Същата идея, която аз чувам за първи път. Същата идея, която никой не каза хайде да я предложим за обсъждане, а беше тип "ами ние в общия чат я обсъдихме и всички са съгласни". Сори, ама това не е обсъждане. Не стига това, ами ми се казва, че концепцията ни ще е "Алиса в страната на чудесата". Окей, нищо против с това, дори аз го предложих, но може да си представите изумлението ми, когато всеки от там присъстващите вече беше решил кой герой ще бъде и аз седях и мигах, питайки се какво точно обсъждаме в момента, щом те вече са решили?! На финала аз нямах друг избор освен да бъда "Бялата кралица" от "Алиса в Огледалния свят" просто защото всички други вече бяха заети. И когато споменах, че първата песен не ми се връзва с общата концепция - глас в пустиня. Пак добре, че я смениха, защото ако тая не се връзваше, какво оставаше за другата. Но, да - така се обсъждат нещата в моята група. Някой си пише с всички останали и им влива идеи, които те няма как да не харесат. Накрая аз съм черната, защото не съм съгласна нещата да се правят по този начин. Както някой бе писал на фона на цялото обсъждане "Когато Поли не се обажда - защо не се обажда, като се обади - защо все е против?!" Оправия няма. Но пък изглеждахме яки. Почти никой не можа да ни познае ако не вървяхме в комплект и не обясняхме какви сме, но беше забавно. Плюс: на сцена да танцуваш с това беше предизвикателство - защото повече беше играта, отколкото танцуването.


И докато все още съм на Алиса, държа да кажа, че почнах нова поредица книги Mad in Wonderland на Cameron Jace, където героите от книгата са пренесени в нашия свят. Алиса е затворена в санаториум, понеже на 17 е избила приятелите си в училищен автобус - случка, която тя не помни. И сега 2 години по-късно, борейки се със собствената си лудост се среща със серийния убиец професор Картър Пилър известен още като гъсеницата от книгата. Според него тя е истинската Алиса и само тя може да спре върлуващия сериен убиец "Чеширската котка", който не отдавна в официално изявление в медиите предупреди хората да не се наместват в работата му, че всичко това е част от "Войните на Страната на чудесата" и няма нищо общо с тях. Та, да както може да предположите бая лудост има там и точно затова ми харесва. Като цяло самият автор набляга на идеята, че нещо, което хората не го приемат е лесно да го обявиш за "лудост" и човека за ненормален, докато точно определение и за двете, честно казано, липсва. Смахнато е, но ще ви хареса ХД
И на финала на мъчения ми три седмици пост остава само да кажа, че за напред наистина ще се опитам да не се бавя толкова със супер безинтересните неща, ставащи в живота ми и че е крайно време да споделя "писателското предизвикателство", което правих преди време, защото на места има добри попадения (може би защото ги четох месеци по-късно и ми се струва, че друг стои зад тях!?)
Стискайте палци и този месец да мине успешно, макар хороскопа ми да иска да ме убеди в противно, хората на работа да ме натоварват повече от преди, да мисля нови хореографии и участия с минимално количество хора, когато са правени за 7 души и едновременно с това главата ми да бъда от нови истории, които никога няма да видят бял свят. Та, както казах... стискайте палци. Войните за Уондърленд започнаха!
Keep Calm & Prepare Yourself!





Няма коментари:

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik