сряда, 16 декември 2015 г.

Things Left Unsaid



Никой не ти казва какво да правиш, когато някой умре. Никой не те подготвя истински за момента, в който него вече няма да го има. Всички смятат, че понеже това е част от живота нямаме нужда от такава подготовка. С раждането ни трябва да сме готови да приемем смъртта. Не е така обаче.
Какво ако стане неочаквано? Какво, ако в последните ти дни, часове, минути си толкова зле, че и дума не можеш да кажеш? Знаеш, че края е близо, а не можеш да се сбогуваш. Искаш да признаеш всичко, за което някога си съжаляваш. Да поискаш прошка. Да успокоиш останалите, че всичко ще бъде наред. Защото какво значение има да чуят същите думи от някой друг, когато този друг няма да си ти. Защото, когато теб те няма, точните думи също ги няма и няма какво да те подготви за нещата, останали неизречени.
Щеше ми се поне веднъж някой да се бе сетил да подготви едно дълго писмо с обяснение. Да ти опише всичко в него. Да ти каже как да продължиш. Как да се държиш в такъв момент. Дали е окей да се усмихваш или трябва да се чувстваш виновно от това? И трябва ли да се чувстваш виновен през цялото време или е окей да се усмихваш понякога? Прието ли е да продължиш да слушаш музика, когато дори хората не искаш да чуеш? И трябва ли да слушаш хората, когато главата ти е пълна с музика и не знаеш как да я изкараш от там? Кога е нормално да спреш да мислиш за това? Да спреш да плачеш? Да започнеш да заспиваш вечер преди 4 сутринта?
Казват че за всеки човек скръбта трае различно време. Всеки сам преценява кога и  как да я превъзмогне. Никой обаче не ти казва как да познаеш, че този момент е настъпил. Това е проблема с болката - понякога ставаш толкова добър в това да я прикриваш, че заблуждаваш дори себе си.
Нека ви разкажа за едно малко жизнерадостно момиче, което било толкова добро в това да заблуждава хората, че истински обича живота, когато всъщност го ненавиждало. Мразело коварния начин, по който същия този живот имал способността да ти даде възможност за досег с толкова много прекрасни хора и след това да ти ги отнеме, когато най-малко очакваш. Не харесвало как винаги, когато му се случело нещо хубаво следвали поне три лоши неща. Дразнело се от всичко, което се налагало да се преструва, че харесва. Но най-много ненавиждало себе си, че можело да бъде толкова негативно отвътре и така жизнерадостно отвън. Но не това бил проблема. Проблемът започнал, когато останалите спрели да чуват смеха му. Едва долавяли гласа му. Не виждали усмивката му и все се питали какво не е наред. Има ли ти нещо? Не си в настроение?! Знаете ли настроението не е всичко. Не може да обясните защо някой се държи странно само с довода за лошото настроение, както не може да окачествите страностите на някого като етикет за "луд човек". Не, не можете - и все пак го правите.
Хората обичаме нещата да са точно обяснени и когато обяснение липсва му слагаме етикети. Клейма на неща, които не разбираме, смятайки че така ще си ги обясним по-добре. Само дето не нещата, които не разбираме се нуждаят от обяснение, а тези които си мислим че сме разбрали. Като смъртта например. Наясно сме, че някой ден ще се случи. Знаем, че е неизбежна. Страх ни е от нея. Но истината е, че не я разбираме. Всички тези ритуали, през които преминава тялото преди да бъде поставено в земята. Всички обичаи, които се очаква от теб да спазваш с простото обяснение "така се прави". Знаете, че всичко това по никакъв начин не помага на мъртвеца, нали? Всичко това е за живите. Различни начини да ни улеснят да продължим напред, да повярваме че и душата на починалия също е успяла да го направи. А щом тя е продължила, значи и ние можем. Но ако нищо не задържа душата повече, какво тогава задържа мъката вътре в нас? Ние самите. Вкопчени в собствената ни болка да страдаме по някого, когато не можем да си върнем.
Затова страда и жизнерадостното момиче. Затова вече не се усмихва така широко и това и причината всички да смятат, че просто не му е ден, че е в лошо настроение. Хората не търсят причините, а направо си правят изводите. Защото дори едно жизнерадостно на пръв поглед момиче може да страда по загубата на любим човек, но като че ли е по-лесно да сложиш етикета на "лошото настроение" отколкото да го попиташ "Какво е станало?", "Как си?". Понякога това е достатъчно да накара наранен човек да сподели болката си. Понякога, обаче хората забравят как се задават точните въпроси и направо стигат до отговори, които никой не им е задал.
Знам това, защото аз бях, съм и може би пак ще бъда това момиче. Момичето, което загуби част от блясъка си със загубата на любим човек, защото когато направиш грешката да се влюбиш в собствената си болка, ти самия се превръщаш в такава.
Ето защо, когато аз си ида не искам да страдате или поне не толкова дълго, колкото вие си мислите, че трябва да го правите. Няма да се обидя ако се усмихвате. Няма да го приема като неуважително, ако се забавлявате, когато мен вече ме няма. Знам че, когато сърцето тежи - стъпките са още по-тежки. И знам, че е банално, но времето наистина лекува. Дайте си време. Наплачете се. Бъдете тъжни с дни. Но, моля ви, толкова силно ви моля, не се вкопчвайте в болката. Тя не е ваш приятел. Аз бях. И като такъв точно това ви казвам. Болката е състояние, през което преминавате, а не начин на живот. Не се вкопчвайте в това, че мен вече ме няма, а в спомените, които са останали след мен. Не мислете за това като за несправедливост - не е честно вие да сте тук, а аз не; не е честно на вас да ви се случват толкова много хубави неща, а мен да ме няма, за да ми ги споделите - представяйте си го като начало на нов живот. Е, да, няма да ви лъжа, наистина няма да е честно в толкова много отношения и все пак би било много по-нечестно ако вие не му се насладите. Защото било каквото било. Пред свършен факт сме. Не се сърдя на никого. Има ли смисъл наистина? "Прости и забрави" звучи абсурдно докато си жив, но придобива огромен смисъл, когато вече те няма. Защото както теб те няма, така и лошите чувства изчезват. Не знам защо наистина. Може би задето цял живот си се боял от това и накрая, когато то вече се е случило страхът го няма, остава само да приемаш станалото. Така и вие трябва да го приемете и да продължите напред. Ако смятате, че всичките тези ритуали, които по-възрастните препоръчват да се правят ще ви помогнат да преодолеете загубата  - правете ги. Но ако всичко е просто начин да изкупите вината си, да изразите уважение и прочие - няма смисъл. Вината не се изкупва, когато човекът вече го няма, а докато е тук. Не е нужно да играете роля, бъдете себе си. Ако сърцето не ви дава да излезете навън с приятели и да се веселите, не ходете тогава. Но също така не се и затваряйте вкъщи. Ако обичате да пеете, не спирайте само защото мен ме няма и ще бъде неуважително към паметта ми да го направите. Напротив - посветете ми следващата песен. Мисълта ми е, ако обичате да правите нещо, не бива да спирате само защото сте изгубили някой много скъп за вас човек. Ако този човек наистина е държал на вас, то той би бил истински щастлив, знаейки че правите това, което обичате. Не чувствайте вина от това. Възприемайте го като начин да преобразувате болката в нещо красиво и стойностно. И запомнете едно: когато някой си отиде, това не означава, че и вие трябва да си тръгнете с него. Част от вас със сигурност вече няма да я има, но не губете себе си за сметка на нея.
Никой не ти казва какво да правиш, когато някой умре. Никой не ти оставя прощално писмо, за да ти обясни всичко, което се питаш и вече няма от кого да получиш отговорите за него. Но ето, че аз го направих. Току-що ви казах какво да правите. Чисто и просто: живейте! Обичам ви такива каквито сте и ако вие също ще ме обичате, продължете напред. Нека случилото се не ви натъжава толкова колкото да ви напомни, че живота е кратък, че утре вие може да сте на мое място, но това не трябва да ви плаши, а напротив - да ви стимулира да извървите пътя до край. Насладете се на всеки момент все едно ще ви е последен, защото повярвайте ми, един ден наистина ще бъде. Не губете време да се карате с някого - ако този човек не ви харесва, е хубаво, случват се и такива неща. Това е, че когато вас ви няма всичко е без значение. Така че отсейте правилните хора и ги дръжте близо до вас, именно те си заслужават истински. И да, знам че всичко, което изписах не е нещо, което не знаете и не е нещото, което няма още 10 души да ви кажат, когато аз си отида, но не е ли по-добре да го чуете от първоизточника? Защото аз съм тази, която няма да се върне вече. И аз съм тази, която ви казва, че всичко ще бъде наред. Може би не днес, но един ден ще бъде. И ако се чудите какво да правите в такъв момент, отговорът е: продължете започнатото.
Докато си жив винаги ти се вижда непосилно да понесеш факта, че някой твой любим човек вече го няма, а живота напук на цялата болка, която разкъсва сърцето ти продължава. Когато, обаче ти си този, който си е отишъл пръв, всичко което искаш е именно живота да продължи. Не искаш времето да спира, за тези които оставяш след себе си, защото знаеш, че единствения начин да се справят със станалото е да продължат напред. Път назад няма. Средата е временно решение на неспокоен ум, чийто мисли не могат да го задържат за дълго на едно място, но и не могат да го насочат накъде да продължи. Ето защо единственото решение е напред.
Истината е, че не няма точна формула, за справяне със загубата на някого. Независимо какво ще кажеш или направиш - този човек вече го няма. Мен вече ме няма. Не знам до колко това, което изписах ви е било от помощ, но знам че помогна на мен. Така знам, че всичко което съм искала да кажа е стигнало до правилните хора. И съжалявам, че това е края, но да, ако четете това значи мен вече ме няма. Но, пък вие все още сте тук! Така, че не го забравяйте. Липсата ми е само част от приключението наречено живот, а то продължава - насладете му се!






П.П. Написаното е форма на фикшън и ако съм ви уплашила с него се извинявам. Тук съм. Не са ми хрумнали луди идеи, както навярно прочетеното ви е накарало да си мислите. Това просто е моя начин да се сбогувам с някого, на когото държах.

2 коментара:

eli4ka95 каза...

Понякога сънувам слънчогледи.
И се сещам за теб. И за дядо.
И как единственото нещо, което можех да направя беше да запея част от In the deathcar на Iggy.
А другите плачеха.
И се чувствах неправилна.
В такъв момент нищо не е правилно.

(ако някога ти се говори... насреща съм) <3

divata_airis каза...

Благодаря ти, Ели! Именно защото всичко ми се струва толкова неправилно и грешно ми се щеше някой да ми бе казал как да се държа в такива моменти. И не просто някой - някой, а човека който вече го няма. Затова и написах това. И преди както и сега писането ми помага да се справя с това, с което мислите и сърцето ми все още не могат.

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik