вторник, 3 февруари 2015 г.

I'm not gonna stop, I like the view from the top...




Ахой, народе! Жива съм! Не че сте се питали, но аз да си кажа. Беше напрегнат месец януари и моя милост подобаващо се бе захванала с какво ли не, което можеше не-дотам-нормален човек да се захване, но така се чувствам пълноценна, така че продължаваме напред и през новия месец.



Какво се случва напоследък? Вече съм на осем прочетени книги, още 2 кавъра от последния, който споделих с вас, планирам пренаписване на няколко неща и имам чувството, че имам нужда от нови приятели или поне критерий, по който да избирам хората, които наричам приятели, защото все по-често ми се случва да бъркам в това определение. За последното не виня никой друг освен себе си, така че... няма проблеми. =)
Да започна от книгите викам - честно казано не съм особено впечатлена от нито една от тях, освен може би от Easy, но тъй като като цяло този жанр не е мой тип не мога да кажа, че съм във възторг. Да, хубава и силна книга и какво ли още не, но не е за мен. На мен ми дай да чета за счупени хора, които с бая зор ще се оправят. Болно е, но ме удря на правилното място.
Другото е поредицата "Монумент 14". Не е лоша, но честно казано героите са плоски, стилът на писане посредствен, а действията нелогични. Но, да признавам че идеята е хубава, просто не достатъчно добре реализирана. За какво става дума? Група тийнове на едно с няколко малки деца пътуват към училище с училищните си автобуси, когато биват застигнати от ужасяваща буря с ледени купчета колкото юмруци, падащи от небето. В настъпилия шок и паника групата успява да се скрие от Ада навън в близкия супер маркет. Да, да, мечтата на всички: да бъдем затворени в супермаркет цяла нощ и прочие, само дето когато навън в следствие на бурята последва земетресение, което от своя страна предизвиква изливането на опасни химикали, които имат способността да превръщат хората в чудовища, копнеещи да се избият един други, нещата не изглеждат чак толкова розови. Сега на групата и се налага да обедини сили и да се справи някак със създалото се положение. Та, да обичам апокалиптични истории и борбености и оцелявания и какво ли още не, но тук идеята беше убита от уменията на автора да я пресъздаде качествено.
Между другото възвърнах се към една моя отдавнашна страст, а именно корейскиет сериали. Миналата година малко ги бях заразяла, главно защото имах неприятната чест да се запозная са подобие от тия сериали на живо и то вярно, че не очакваш нещата да бъдат същите като в тях и знаеш, че е фикшън и какво ли още не, но, мои хора, реалността се оказа по-шокираща от очакваното. Толкова неприятни емоции ми насложи тоя човек, че ме отказа от гледането и слушането на корейски продукти - това си е подсъдимо направо. Добре че не е някакво рекламно лице на страната си, че да е убило всичко детско в останалите фенове. Както и да е. Сега се възвърнах към това, точно когато се чувствах особено отпаднала и унила, с което си подобрих настроението неимоверно. Колко страно?! Винаги когато се чувстваме зле се намира нещо неочаквано малко, което да ни изправи на крака и да ни върне надеждата, че един ден нещата ще са други, по-добри.
Колкото и глупаво да звучи благодарение именно на един корейски сериал успях да се върна към предишното си аз, когато в мен се навдигаше огромна вълна от неприязън, ярост и отмъстителност - все емоции, които се старая да подтискам и да не ги оставям да си веят байрака. Какво се случи ли? Ами благодарение на Симона Онни разбрах, че една от любимите ми екрани двойки от една от любимите ми драми играят отново заедно в нова такава. Дали не подскачах като на пружина в тролей 4-ка? И дали хората не ме гледаха подозрително? А дали ми пукаше изобщо?! Та, ето как сега гледам "Kill me, heal me". Историята е невменяема - буквално. Главният герой в следствие травмиращи изживявания от детството си блокира част от спомените си от този момент, в резултат на което развива раздвоение на личността или да сме по-точни разСЕДЕМнение на личността. Както може да се предположи това е един вид защитна реакция срещу болезнените му спомени, начин да се справи с тях и така развива седем отделни личности в себе си, една от които е доста агресивна и има навика не само да прави каквото си иска, но й да поставя самия персонаж в доста неприятни ситуация. Другите също не падат по-долу от гледа точка неприятности (но тая първата е и побойник и не цепи басма на никого и изобщо не ти се ще да се захващаш с него) и понеже главният герой е наследник на най-голямата компания в Корея няма как да си позволи да злепоставя семейството си и името на компанията със своето заболяване, поради което го пази в тайна. Само дето, когато не можеш да контролираш себе си и не знаеш дали след малко няма да ти се появи някоя от личностите това е повече от трудно. Тук разбира се се намесва момичето, което се окачва психолог и по стечение на нещата двамата се сблъскват един с друг и както може да се очаква тя евентуално решава да му помогне. Тъй като драмата е комедия смехът и комичността да задължителни, така че да, пада смях.
Признавам, че ми е странно да гледам Джи Сонг и Хуанг Джънг Ъм в комедиен сериал, когато досега съм ги гледала в драма, и то наистина тежка драма, която и до днес дълбоко ме потресава и не мога да забравя нито историята в нея, нито всичките емоции, които ми е дала. Някак героинята на Джънг Ъм тук е ужасно вреслива, на моменти дори лигава, а като знам в "Secret" каква силна роля направи и тук съм тип "защо са дереш като магаре на мост?", "моля, някой да я бутне от моста!", "наистина моля или ставам аз да го направя!", "някой?!". Но да, забавна драма е, а честно казано в момента имам нужда от нещо подобно. Естествено  - не ви я препоръчвам, просто защото знам, че няма да се навиете първо да я гледате, второ ако го направите и гледате подобна за първи път ще бъдете дълбоко шокирани - още помня на мен какво ми бе първия път, така че ще си трая. Стига ви болезнената информация по сюжета, която току-що изчетохте.
Колкото до кавърите. Имаме си още 2 както казах. Работех си спокойно по тях и съм доволна от резултата, главно защото си го постигнах сама - запис, подготовка и танц, заснет на едно снимане (което повярвайте не е лесно от веднъж да направите всичко както трябва). Едната песен, на която танцувам е тайландска, но ужасно много ми се заби в главата, плюс танцът беше забавен и някак си казах - не, това ще се учи и шанс кой друг луд би се заел да го научи?! Отговорът: естествено, че само аз.


Това чудо, мои хора, беше мъчено близо 4-ри часа сама на зала, за да се получи този запис от раз. Идея си нямате от колко ъгъла на същата тази зала беше записано и това се оказа единственото, което да ми хареса от-до (защото - да, имаше и други добри, но все нещо не ми допадаше и накрая се спрях на това). Да живее новия телефон с хубава камера и ефекти, който спаси положението. Честно казано същия ден имах уговорка със съквартирантката тя да ме записва, но така стана че по ред причини това не се случи. Все пак съм благодарна - благодарение на това научих две неща. Първо: никога не разчитай на други хора напълно и винаги имай план Б и второ: мога и сама да се справя, с това което всъщност не вярвах че мога. Градим характер, мои хора... или поне си въобразяваме. Така че - положителното беше извадено от ситуацията и всички са доволни. =)
Второто, нещо което записах е всъщност малко фрапатното - пълно е с туъркване (или не дотам, защото това беше шокова тренировка на бърза ръка за 2 часа и след 15 опита за запис дори да бях усъвършенствала туъркването краката вече не ме държаха накрая и можех само да се моля да не падна докато го правя, няма нищо, че се хиля като олигофрен... ноуп, това не променя факта), допълнително мандахерцане на трибуквеник и аз изморена, изтормозена и на ръба да се строполя на жълтия под, но продължаваща да се хили така все едно животът е песен и краката ми и кръста не казваха болница, докато лицето беше "увеселитен парк". Както и да е.
Резултатът е това.


Да съм честна това е първото място където споделям този клип, тъй като първо - знам, че мога да го направя по-добре и второ не искам да насаждам някакви неприятни емоции, които вече бяха насадени на мен. Това е една дълга и неприятна история, която честно казано не бих искала да занимавам допълнително хората с нея и чийто резултат е разочарование и дори бих казала обида от хора, от които най-малко очакваш. Знам че ще ми мине, на мен винаги ми минава - няма да го забравя разбира се, защото обидата ми дойде наистина в повече, но ще ми мине =) След време просто ще си стиснем ръцете и ще се правим, че това никога не се е случвало - досущ като големи хора. Така де, това е малка спънка и може би ако не приемах хората за скъпи нямаше да ми е толкова болно, но поне вече ще имам едно на ум. Всичко е наред. Продължаваме напред с нови сили. Ето и защо не падам духом, такъв е живота,... предполагам?!
И от мандахерцане на дупета към голямата новина, която пазех за накрая. Пичове, взех си изпита по А2 Корейски език. Особено съм горда! Първо - изпитът беше супер гаден - слушане, писане, четене и прочие за минимум време от час и половина. Дали не преговорих целия учебник за по-малко от 24 часа?! Накрая вече на рандъм можех да мятам корейски изрази и да надградя шизофренията си до толкова, че гласовете в главата ми да питат и да си отговарят на корейски. Мощна сила, мои хора, мощна сила. Но, да... беше шоково и до последно си мислех, че няма да мога да взема грамота, защото както си правех сметките без кръчмар, че писането ще е едно се оказа друго, слушането трето и по едно време се откривам в зала с над 50 души и двете със Симона Онни си мигаме учестено тип "Какво се случва точно в момента?!" Но, да... след първоначалния шок... нещата се нормализираха. На последните диалози, пичове, вадех листи и пишех това което разбирах в момента на слушането. Чак се изумих колко бързо успявах да схвана цялата картинка, но когато за 24 часа си минал целия диск от учебника дали няма да схващаш основното в теста, а?!  В следствие на това експресно учене, сега така съм се вдъхновила, че намирам стари учебници и продължавам с ученето преди новия курс, който почва през март. Давам си точно седмица, преди отново да премина в летаргичен мързел ХД. Колкото до снимката - това е грамотата ми, лилавото динозавърче което си купих, за да почета събитието и шоколад, за да си подсладя живота. Моля, запознайте се с Дезмънд - лилавият динозавър, който подкрепя корейското не-дотам-начало в мен! Ъм, да обичам да давам имена на неудошевени предмети. Изобщо не съжалявам.
Та какво още? Ами честно казано планирам през февруари да правя по-малко денс кавъри и да работя по писане и редакция, тъй като наистина ми се иска да си оправя последното нещо което писах, че да знам че имам едно по-малко на главата си, а то повярвайте седи там от близо 2/3 години. Но и неговия ред ще дойде.
Та това е от мен за момента. Очаквайте скоро завръщане с нещо по-актуално и надявам се по-скорошно.
П.П. Пете, картичка за свети Валентин как ти звучи?! Нали искаше да си пращеме и по други поводи - ето ти един измислен празник... ХД

Keep calm and remember...

Cr. the original gif maker from Tumblr and the first pic belongs to Deltalex

Няма коментари:

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik