To never fade away,
I wanna live forever...
Seether - Words As Weapons
Хей, хей!
Забравихте ли ме? Навярно. Не мисля, че дори аз вече се помня каква съм била, когато съм почнала да водя този блог. Не, сериозна съм. Чета стари неща и се питам това аз ли съм го писала наистина?! Предполагам с всички е така, когато открия някое старо свое писани, но да стигаме до лирически отклонения... или поне още не.
Та, редовния въпрос... какво ново? Работа, танци и блогърстване. Ъм, да - не особено ново. Да, навярно с нови представи и обстановки наоколо, но в общи линии нещата са си същите.
Не мога да се оплача от безинтересно ежедневие във всеки случай - както и преди около мен се случват странности и нито някой ти казва защо, нито ти смееш да питаш, кой знае може и да има причина, а шансът тя да не ти хареса е минимален. Още повече, че всеки ден е различен - една с една смяна на работа нямам еднаква, а факта, че си говоря с минимум 200 човека на ден, от които поне един ще ме е напсувал за нещо, за което нямам вина, определено потвърждава този факт. Мисля, че ви бях казала, че работя като оператор в кол център. Две са реакциите тук - някой или са възхитени от здравите нерви, които имам или просто не могат да повярват колко луда съм всъщност, че се занимавам с това. Да си призная има дни, в които наистина ми се е ревало и ми е идело да стана и да си тръгна, но и такива, в които съм била толкова доволна от себе си, че съм помогнала на някого, които ме карат забравя за първите. Дам, работата определено не е за всеки, но стискаш зъби, вършиш я, като така леко между другото предупреждаваш майка си, че ако и горят ушите пак някой клиент я е споменал с добро.
Колкото до танците - мисля, че също бях споменала че имам група, с която си разучаваме танци и танцуваме по разни участия. Предимно корейски са разбира се, но последното, което направихме бе микс с американски поп парчета, а именно:
Хореографията не е наша, но искрено се надявам един ден и до там да стигнем да си измислим наша си. В момента съм особено горда с факта, че преди няколко седмици научих хореографията от финала на песента на Little Mix - Salute. Отделно от това ако трябва да съм честна от началото на годината до сега сигурно има поне едно 20 хореографии, по които сме работили с момичетата или аз сама. В този ред на мисли на последния кпоп фестивал през юли бяхме одобрени за участие не само като група, но и аз сама с индивидуално участие. Тогава какъв гърч беше обаче само аз си знам. От сега ви казвам да си лидер на група е гадно - хората го възприемат буквално и едва ли не очакват от теб всичко да правиш. Като последния ни микс например - сглобих микса, научих танците, единият от които си беше хореография на някакъв денс клас и си беше труден, предвид че само аз го знам и другите смятат, че няма да могат да го научат, и на финала ми се казва, че всеки е зает с разни лични си неща и няма време да учи танци, та ако се наложи участие някъде да сме със стария микс от по-горе. Cool story, bro. Мисълта ми е, че не е като и аз да кипя от свободно време - ходя на работа, корейски, опитвам се да си постигна предизвикателството от 50 книги за година, отделно реших да си възобновя книжния блог, където за целта ми се налага в общи линии да ъпдейтвам всеки ден и допълнително имам превод да правя на някакъв сериал, който влача два месеца вече. И въпреки всичко това намерих време да науча хореографията. Навярно в мен е проблема - пак очаквам прекалено много от хората.
И да понеже споменах за ъпдейт на книжния ми блог. Не се стърпях. Влизам там и гледам любимото ми и колко ми е било забавно да се занимавам с това и почвам да се питам - И защо, по дяволите, спрях?! Ето защо реших, че трябва да се стегна и да направя нещо по въпроса - от близо 3 седмици тече сериозен ъпдейт - не само на ревюта, но и на визията на блога и като цяло идейно оформление. Сме обсебени малко ние?! *хуц, хуц* И за да докажа този факт реших, че трябва да преведа поне първа част от една от любимите ми книги, която предполагам никое издателство не се е заело с нея именно защото българския превод звучи странно (но аз се преборих за него, след 3 часа търсене на идеалната дума за заглавието) и има някой термини, които си губят малко смисъла на друг език. Но не се предавам. Ако проекта ми за първа част не се осъществи, то поне първа глава е бъде преведена.
И нали сме на темата блогове - на този за пореден път му смених визията. Така де ако смятам да започна да пиша тук по-активно трябва да ми е приятно какво виждам, нали? Но естествено пак само разлайвам кучетата - нищо не се знае. Сега ми е дошла музата и докато я има викам да се възползваме, а?!
Както друго? Ами навярно по клипчето по-горе е станало ясно, но вече от има няма година и половина не съм с червена коса, затова пък я прекарах през какво ли не ХД Първо бяха розови кичури. След това лилави кичури. Последва тъмно лилава коса. Сега лилавите кичури са се отмили и са останали само русите кичури, при което косата ми изглежда кестеняво-руса. Тъй като не беше търсен ефект, но пък ми хареса как стои го оставих. На хората явно също им хареса, защото една колежка 2 пъти ми казва колко ми отива така, забравила че вече веднъж ми го е казала. Да кажем, че мога да задържа този вид на косата ми за момента. За момента!
Друго около мен. Ами продължавам да си имам маниите по разни неща. Признавам, че корейската вече не е така развита. Да, има я, но е някак притъпена, което по никакъв начин не ме отказва да ходя на частни уроци по корейски и да взема сертификат за А1 и са надявам догодина А2 (първото им ниво е разделено на две части). Няма да отрека обаче, че в момента най-голямата ми мания е Ед Ширън. Този човек е невероятен. Музиката, която прави. Талантът, който има... Прекалено много е. Не мога да го понеса просто. Невероятен е!
Може би е добре да спомена, че през година през която не писах се чувствах доста ползотворна - едно на ръка хореографиите, които споменах че съм научила, друго че успешно изпълних 2 предизвикателства. Първото бяха 100 щастливи дни. Не може да не сте чували за него, беше доста модерно из социалните мрежи. Та да, 100 дни - 100 снимки щастие. Целта, с която го направих беше, защото осъзнавах, че въпреки всичко което имам в живота си по някаква причина не съм щастлива и имах нужда да видя, че дори нещо малко като това да издържиш на ужасно тежък ден в работа също е повод за щастие.
Второто предизвикателство беше 30 дневно писателско такова. 30 дни пишеш по зададени теми. Кълна се изписах една тетрадка. Не съжалявам. Беше доста забавно. А някой от нещата, които написах се получиха изненадващо добре. Тъй като са още на тетрадката и не съм се наканила да ги набера и редактирам на компютъра все пак съм склонна да споделя част от тях с вас, стига естествено на някого да му е интересно да ги чете.
И сега да се върна в настоящето - декември винаги ме кара да се чувствам магично. Ужасно е. Не за друго, ами си мисля за зимни приказки, блестящи светлини и едва ли не очаквам чудо. Да, както имаше едно меме с Дядо Коледа:
Дядо Коледа: Какво искаш тази година за Коледа?
Аз: Дракон.
Дядо Коледа: Е, добре де... дай нещо по-реалистично.
Аз: Гадже.
Дядо Коледа: ... Та какъв цвят искаш дракона?!
Та, да шанс. И отново са пости и отново нищо не мога да ям, но си намерих алтернатива. Открих страхотни нудълси с къри, които поналютяват, което още по-добре защото всеки бацил влязъл в тялото ми с идеята да ме зарази с някоя болес ще умре от лютото, с което се наяждам практически всеки ден. И ако каже някой че не е полезно много люто всеки ден - споко, докато не опитате нещо от корейски ресторант всичко останало е капка в морето на лютотията. Това, което ям в момента е 10%, от това което сервират в ресторанта, а там наистина идеш ли да ядеш нещо и си пред разболяване - отече, излизаш оздравял.
Но пък най-хубавото от всичко това е, че няма съм на работа по Коледа. Успях да се доредя до отпуска точно тогава и майка ми тържествено обеща, че ако се прибера в родния ми град ще ми спретне вълшебна Коледа. Ще бъде като истински празник, а не като последните, на които съм била и при които чичо ми ги превръща в поредния обикновен ден, с което убива всичко детско в мен. Съжалявам, но имам нуждата да усещам че това е празник, че има повод за празнуване. Ако факта, че сме оцелели още една година не е такъв повод, не знам какво е тогава.
Ами смятам, че за плах пост като за предстоящо завръщане това беше сравнително добро начало - другия път, надявам се, повече.
Keep calm and wait for Christmas
Няма коментари:
Публикуване на коментар