четвъртък, 15 април 2010 г.

Welcome to my...world!


И след като тя каза, че смята да си почине от тоя блог май взе, че вярно почина...образно казано. И понеже нали, за да не си въобразите, че сте се отървали от мен смятам да споделя с вас домашното ми по "Творческо писане" - лекция, за която закъснях просто защото исках да напиша това домашно до край. Темата беше: "Моят любим град". Тъпо! Знам! Но, естествено моя милост не се отказва просто ей така от една "темичка". И ето как се роди налудничав хумористичен разказ в рамките на 13 страници Word. Надявам се да Ви хареса!
Много се чудех дали го пусна в този или другия блог (а защо не и в двата?!) и понеже този, миличкия, след инвазията с предизвикателството претърпя нещо като мозъчна смърт реших първо него да уважа =)
Но преди да се насочите към него, ето какво трябва да знаете:
- Роб липсва! Знам, съкрушени сте, аз също, но нямаше как да обясня на преподавателката ми кой е Роб и колко противно изчадие може да бъде той.
- Забравете какво знаете за сериалите, които се споменават в разказа, защото всичко ще стане мъгла и антидепресанти! (Ако не гледате някой от сериалите, четете по-долу, където съм разказала основното, така че да имате представа за какво става дума докато четете)
- Всяка прилика с действителни и измислени лица, обекти и сериали е напълно НЕслучайна!
- Коментарите радват, така че ако сте си направили труда да прочетете всичко това (и да сте все още живи) може да се насилите и един коментар да оставите =)
- И да...цялата тая лудница е домашното ми!
Основно за "нещата" включени в разказа. За да не разваля кефа на някой съм ги направила ги прикрила, така че който се чувства объркан от прочетеното или просто иска да не усети объркване до края на разказа, може да маркира това по-долу и си спести едно събиране на очите в точка =)


"Свръхестествено" - Ако не сте го гледали трябва да знаете, че в последния сезон двамата братя Уинчестър се борят (уж!) да спра Апокалипсиса, който между другото Сами предизвика и ангелът Кастиел (който е ужасно секси!) им помага. За да го спрат се нуждаят от Господ, който изглежда не е на небето, а някъде на Земята, но никой не знае къде е. (е, в последният епизод стана така, че на Кастиел му бе все тая дали ще го намери, но сега подробности) 
"Бай Брадър Дибили" - пародия на Биг Брадър направена от Господари на Ефира. Не съм гледала и едно предаване, дори не знам дали вече почна, но просто ми хрумна и така...
"Изгубени" -  Последният сезон Джейкъб е мъртъв, но се появява под формата на нещо като дух, видение или каквото е там и все още направлява героите (главно казва на Хюго какво да прави) и дефакто сега някой от героите (които по чудо са все още живи) трябва да го замести. Тоест сега една част са кандитати за мястото.
"Терминатор: Хрониките на Сара Конър" - няма много за казване тук. Всеки знае кой е Джон Конър надявам се и какво е терминатор.
"Ало, Ало" - Сериозно ли не сте го гледали? Бързо да се напляскате едно хубаво, за което.
Люк Кастелан - герой от "Пърси Джаксън". В книгата е описано, че има белег (понеже във филма го бяха извъртели така сякаш Пърси му го е направил). Да кажем, че все още не го е получил...Тук се дава възможна причина за появата му.
"Доктор Кой" - Ех, невероятен е. Това е последният господар на времето, който пътува във времето и пространството с космическата си/времева машина ТАРДИС. В епизода, който се споменава "Blink" ("Мигване") се разказваше за едни статуи на ангели, които като мигнеш и се приближат към теб, а докоснат ли те, те пращат не знам си колко години назад във времето. Дефакто, ако не щеш да се срещнеш със Създателя - не мигвай!
"Хадес" - един от тримата най-големи гръцки богове. Господар на подземното царство...Още нещо?

И сега: Разказът! Който го издържи има едно БРАВО от мене!
Бтв: Чувствам убийствената нужда да направя лого за това нещо с всички обвързани лица, но...НО...напоследък много ме болят очите и главата от компютъра и ето защо ще го отложа за друг път...Anyway, наистина се надявам да ви допадне =)

Welcome to my...world!

Първо нека си изясним нещо: не съм луда, нито сега, нито когато това се случи. Да, знам изглеждам от страни и да, знам че няма начин да ми се вържете, но все пак трябваше да опитам. Може ли да ме вините в крайна сметка?
Второ: има голям шанс, когато прочетете това да решите, че си измислям,...дяволите да го вземат, дори на мен ми се струва измислица, а аз бях главното действащо лице в нея в крайна сметка. Е, нека ви кажа...не беше измислица. Сън може би, халюцинация, но не и измислица.
Трето и най-важно: ...забравете първите две.

Денят се очертаваше безкрайно дълъг, а часът бе едва 12 и 23 на обяд. От около два часа стоях и се взирах като пълен идиот в екрана на лаптопа ми, мъчейки се да измисля какво да напиша за домашното ми по „Творческо писане” този вторник. Темата куцаше от всякъде. Беше тип добре-дошли-в-училище-оставете-си-плюшените-играчки-на-входа-и-опитайте-от-нашите-захаросани-ябълки. Направо да ти се до повръща само при мисълта за нея. Нищо чудно, че вече два часа мигах насред бялата страница на монитора и се питах как да започна. А може би по-същественият въпрос бе за какво изобщо да пиша. Моят любим град? Ти сериозно ли? Аз и любим град?! В цялата Земя вероятно няма такова място, което да нарека любимо...Виж извън нея...кой знае? Но, не...аз мисля мащабно, не мога да се задоволя с един мижав град и да го обява за любим...дай ми светове да на мене.
- Какво правиш? – обърна се братовчедка ми Стела подозрително към мен. Вероятно и тя бе забелязала липсата на по-силен звук от въздишка от моя странна. Че как иначе?! Дори аз оставам безмълвна при подобна куха тема за писане.
- Още мисля тоя тъп разказ. – изпуфтях недоволно.
- За любимият ти град ли? – предположи тя. Я, виж ти...веднъж и тя да е чула за какво говоря – рядко и се случва!
- Аха... – намръщих се. – Моля те, кажи ми, че не си въобразявам и темата наистина е тъпа.
- Темата наистина е тъпа. – повтори последните ми думи и точно си мислех, че съм открила съмишленик, с който ще обсъждам колко точно тъпа е поставената ми задача, когато Стела, изглежда предусетила какво я чака побърза да добави. – Аз ще разходя кучето.
- Пак се скатаваш, а?
- Няма такова нещо. – направи се на приятно изненадана тя. – Кучето просто се нуждае от разходка. Ще ми разкажеш идеята си като се върна. – допълни с усмивка.
- Ако се върнеш. – срязах я аз. – Кой знае може и да не се върнеш. – подсмихнах се подмолно аз.
- Да не си ми уредила някоя преждевременна среща с татко ти Хадес? – пошегува се тя. И сега да обясня...Хадес естествено не ми е баща, но в една друга реалност, на една друга планета, в друго време и в друго обкръжение една позната изрази становището, че ако бях болубог (тоест кръстоска между гръцки бог и смъртен) щях да съм дъщеря на Хадес. Хей, не е мой проблема, че намирам черният хумор за забавен, а некролозите за интересно четиво...Това не значи, че имам някаква връзка с Хадес...Но в онази друга реалност, на другата планета и в другото време, с другото обкръжение – да, вероятно именно той би бил моят бог-баща.
- Знае ли, човек...искам да кажа полубог. – ухилих и се ехидно аз.
- Стига злобя. Сега се връщам...и ще ми се оплакваш на воля. – намигна ми тя, сетне се запъти към коридора. – Сузи! – повика кучето от там, където не бе трудно да предположа, че в момента си облича връхната дреха. – Сузи! – повика отново бялата топка косми с ужасен дъх и вид на писюрка, преди помиарът да благоволи да се отзове. Да кажем, че не съм му луд фен...Все пак това не е моето куче. Гадната твар принадлежи на ходещите мощи известни още като Катя – другата ми съквартирантка, с която нямаме никаква роднинска връзка, но предпочитаме да казваме че сме братовчедки само и само да не обясняваме цялата болезнена история как тя е първа братовчедка по майчина линия на Стела, а аз по-бащина. При подобен разказ хората обикновено мигат учестено няколко секунди, докато накрая съумеят да кимнат неопределено тип „Аха...както и да е!” – Излизам!
- Умри с усмивка! – провикнах се шеговито към нея аз. Естествено за някой от странни вероятно това въобще не би звучало като шега, но всъщност си беше точно това. Кой изобщо би пожелал на братовчедка си подобно нещо на сериозно? – Татко обича усмихна ти трупове.
- Ще го имам предвид. – без особено ентусиазъм я чух да казва, след което вратата се затвори и тя и кучето потеглиха по стълбите надолу.
Когато и последният звук от стъпките на Стела заглъхна аз отново върнах погледа си към проклетият бял лист от монитора, който просто не искаше и не искаше да се изпълни с думи от само себе си. Изръмжах само при мисълта какво ме чака и забих глава в лаптопа ми, като че ли всички велики планове за разказ върху абсурдна ученическа тема щяха да се влеят в главата ми...как пък не.
Любимият ми град. Любимият ми град?! Хъм...Ето затварям очи...и сега ще си го представя. Тъмнина, светлини, много цветове появили се от нищото...готини хора...много готини хора...прекалено много готини хора...Човече, това място е недостатъчно! Отворих очи сепнато. Казах, аз че мисля мащабно. Един град не ми стига да събера всичките готини хора, с които искам да се мотая...Определено ми трябва цял един свят...Тате Хадес, ако ме чуваш, би ли бил така добър да пратиш на малката си дъщеричка един цял нов свят, за да може тя да си напише домашното по „Творческо писане”?
Въздъхнах. Пак притворих очи, все така подпряла глава на лаптопа, малко ми оставаше да започна да я блъскам в него. Мисли, мисли...МИСЛИ! Толкова силно бях притиснала клепачите си един у друг, че чак ме заболяха. Кой да ми каже, че от стискане на очите няма да се роди идея са разказ в главата ми? А, де?!
Отворих очи едва, готова да ги разтъркам на секундата (както и направих), с надежда парещата болка в тях да се разкара както бе дошла – насилствено. Когато махнах ръка от очите си, които между другото продължаваха да парят останах не особено приятно изненадана да открия, че нещо наоколо въобще не беше наред. Хъм, какво ли бе то? А, да...вече изобщо не бях в квартирата си, гледаща тъпо бялата страница на Уорд от монитора на лаптопа, а се намирах насред някаква разнебитена стара къща. Когато се огледах повече от сепнато наоколо установих, че не само местоположението ми е променено, но и облеклото ми. Сега бях облечена с някаква бяла къса (до колената) лятна нощница без ръкави, косата ми бе разпусната и по-дълга отколкото я помнех, а краката ми бяха боси. Какво, по дяволите, ставаше тук?
- Ъъъ... – избоботих тъпо аз. – Ехо? Има ли някой? – понечих да пристъпя напред, но в секундата, в която допрях крака си до дървения под той така проскърца и изстена под върховете на пръстите ми (да, върховете на пръстите ми...именно!), че побързах да го върна обратно и за напред реших в името на всичко свято да си седя на едно място, докато някой не се появи с логично обяснение какво правя тук и защо съм облечена в тоя парцал.
- Ти дойде. – появи се от коридора някаква висока мъжка фигура. Беше тъмно и още не можех да преценя на кого принадлежи, но гласът и определено ми беше познат.
- Ъм...нещо такова. – измънках аз. – Къде съм? И...кой си ти? – опитах се да разпозная лицето на мъжа сред мрака, но някак просто не ми се получи.
- Сам Уинчестър. – пристъпи напред той, точно където лунната светлина пробиваше през почупените прозорци на това забравено от Бога място, та дори съумях да зърна лицето му. Наистина беше той! Какво по...
- Сами...къде изчезна? Нали не си мислиш, че и тоя път ще се отървеш от още една игра на „Не се сърди човече”? - чу се и гневният глас на брат му Дийн някъде от вътрешността на къщата.
- Уинчестър! – още не ми се вярваше.
- А ти си архангелът, за който ни предупреди Кастиел. – закима сигурно Сам, оглеждайки любопитно дрехите, с които бях в момента. – Колко странно...приятелката ми носеше същата нощница в нощта, в която бе убита...
- Много успокоително. – изсумтях под носа си аз.
- Да, мама също. – появи се и Дийн от коридора. – Кое е това маце? – поиска да знае големият Уинчестър.
- Архангелът. – кимна сигурно Сами.
- Не, чакайте...Аз не съм архангел...Дори не знам как попаднах тук...
- Как ли? Кастиел те е довел. – обясни просто Дийн.
- Не че не съм си мечтала да ми се случи подобно нещо, но...не мисля че в случая е точно това. Не разбирате...аз си бях вкъщи...пишех домашно по „Творческо писане” на тема „Моят любим град”.
- Тъпа тема! – рекоха в едно Уинчестър.
- На мен го кажи. – изпуфтях недоволно. – Както и да е...исках само да кажа, че....няма начин да съм тук...с вас.
- Че какво ни има? – не разбра Дийн силно засегнат от думите ми. Че как иначе – една жена да признае, че той не толкова секси, колкото изглежда. Беше, ама преди три, четири сезона на сериала.
- Вие сте измислени. – обясних аз.
- Да, всички сме измислени...разбирай създадени от Господ. – съгласи се с мен Сам или по-скоро преобърна думите ми.
- Не...искам да кажа – да, но нямах това предвид. Вие сте от един сериал, който следя с братовчедка ми Стела...не сте истински...
- Стела? – спогледаха се двамата. Само при споменаването на името изведнъж те станаха доста нервни.
- Да...братовчедка ми...Стела.
- Господ! – чух зад гърба ми познатият глас на ангела Кастиел. Усещах присъствието му на милиметри от мен, но не смеех да се обърна назад, за да се уверя, че действително е там, защото с този нестабилен под колко му беше да се окаже, че хубавото му лицето щеше да бъде последното нещо, което щях да видя преди да се срещна със създателя...или татко Хадес. Както дойде.
- Значи го откри най-накрая. – не можеше да повярва Сам.
- Не точно...но намерих някой, който ще го открие. – хвана ме през раменете той.
- М-моля? – премигнах все така закована на едно място аз. Това беше абсурдно...по-абсурдно и темата ми по „Творческо писане”. Та това очевидно бяха Дийн и Сам Уинчестър + бонус ангелът Господен Кастиел от сериала „Свръхестествено”, а аз очевидно бях в кома...или нещо близко до нея. Възможно ли бе да не бях успяла да устоя на неистовото желание да започна да си блъскам главата от отчаяние в лаптопа? Може би го бях направила...Сега съм припаднала и ето на...сънувам.
- Ти си архангел Полинария. – аз зяпах при тези думи. – Е, Аполинария, но мразиш това име, така че го промени за по-кратко на Полина, което между другото също мразиш. След което постигна консенсус с Полс, но когато всички ангели и демоните те запомниха с това име то взе че ти писна и настоя всички да ти викаме „Айрис”. Голям скандал се разрази...Не ми казвай, че не помниш? Втората световна война взе доста жертви заради името ти...
- Какво? – още се мъчех да асимилирам чутото.
- Ами да...Хитлер държеше да ти вика – Попси и дори искаше да превземе целият свят и да го нарече така, но...ти така му се ядоса, че прати руснаците да му разкажат играта...- той изглежда най-накрая забеляза по физиономията ми, че идея си нямам какви ги говори ето защо допълни: - Ама сериозно ли не помниш? – аз поклатих глава. – Сигурно Стела ти е изтрила паметта както винаги. Подозирам, че почва да и харесва все повече.
- Чакай малко. – откопчих се от хватката му аз, напълно забравила за пода. – Как така Стела ми е изтрила паметта?
- Знаех си, че не трябва да ти казвам...сега ще вземеш да се ядосаш и ето на – трета световна. – клатеше невярващо глава Кастиел.
- Ето защо трябва да намерим Стела. – обади се несигурно Сам Уинчестър. – Благодарение на нея ще спрем Апокалипсиса, който нали...без да искам започнах.
- Чакайте малко...не трябваше ли да намерите Господ, за да спрете Апокалипсиса? – не разбрах аз, братята кимнаха, а ангелът измънка нещо подобно на „Аха” зад гърба ми. – Тогава за какво ви е Стела?
- Ами...че това са един и същи...човек...искам да кажа...е, сещаш се.
- Я пак? – не разбрах аз.
- Абе, Кас, тоя архангел бавно развиващ ли е? – поиска да знае Дийн.
- Ей, я си мери приказките. – възроптах. – Не съм бавно развиваща...просто вие сте измислени. Аз не може да съм тук. Не съм архангел, а братовчедка ми не е Господ...и да едва ли има способността да ми изтрива паметта.
- О, има и още как. – закима убедено Кастиел. – И на мен го е правила. Застава пред теб вдига дясната си ръка пред лицето ти и щраква веднъж с пръсти...Та-да! Нищо не помниш....е, освен щракването.
- Окей...значи съм изпаднала в безсъзнание. – започнах да говоря на себе си, защото очевидно да си говоря с измислени герои едва ли щеше да ми помогне особено. – Скоро Стела ще се прибере от разходката на кучето и ще ме събуди. Да...ето какво ще стане.
- Стела има куче? – не разбра Сам. – Искам да кажа...Господ има куче?
- Сигурно е хрътка от Ада. – предположи Дийн.
- А, не...малко мелез си пада. – не скрих неприязънта си към малкия пес аз. Оооо, защо изобщо им отговарям, та те са измислени? Или аз съм измислена? Обърках се.
- Нека да открием Стела и да те пращим обратно в твоя свят. – обади се Кастиел важно, докато аз изобщо не можех да осъзная за какво всъщност ми говореше той. Всичко ми се струваше така далечно и нереално. Единственото, за което можех да мисля отново и отново беше „Събуди се! Събуди се! СЪБУДИ СЕ!!!”
Усетих някакво докосване върху ръката ми, при което едва не подскочих – беше дланта на Кастиел. Опитах се да възроптая „как си позволява”, но когато ме погледна с тия невинни сини очи за какво роптаене изобщо ставаше дума?
- Съсредоточи се...Стела трябва да е близо...Намери я. – със спокоен глас обясни той. Точно тогава си помислих, че ако имаше шанс да запише аудио файлове с насочваща терапия или нещо подобно вероятно бих си ги купила.
Така се бях заслушала в омайващия му глас, че не чух кога в стаята се беше разнесъл някакъв смътно познат ми глас от високоговорител, който досега не бях забелязала. Е, поне в мрака изглеждаше като високоговорител.
- Говори Бай ви Брадър Дибили! Мога ли да знам кви ги вършИтИ бе, хаймани?!
- Е, не! – бе единственото, което съумях да кажа.
- КълнЪ сЪ вий сте най-смотанитИ дибили дето са идвали тука. – обади се отново гласа.
- Ъъъъ, такова...извинявай Бай Брадър. – измънкаха тримата ми познайници от сериала „Свръхестествено” с наведени глави. Какво, мамка му...не беше наред с това място? А, да...аз бях в него.
- Ми ти МА! От дека се довлече тука?
- Ааа-аз? – посочих с пръст себе си. Все още бях доста замаяна от постъпващата информация, която ставаше все по-абсурдна и все по-абсурдна. Скоро щеше да бъе темата ми за домашно в това отношение.
- Ми кой друг МА, пача!
- Ами аз...не знам...бях си вкъщи, пишех...
- Млъкни ма, а млъкни...Сякаш някой я пита, та отговаря. – сетне замлъкна за секунда и аз почти си помислих да няма изобщо да продължи, когато той всъщност го направи: - Ей, Дибили, мога ли да знам къв го дървИтИ тука, че не търситИ онуй русокосото пачавренце дето ви казах за него бе?
- Тя ще ни помогне, Бай Брадър. – рече Кастиел, при което останалите закимаха в някаква смесица от див ужас и страхопочитание. – Тя и е братовчедка.
- Ей?! – възроптах аз. – Нали ви трябваше Господ...искам да кажа Стела, за да спрете Апокалипсиса?
- Бай Брадър командва...ето ти Апокалипсис! – измънка под носа си Дийн.
- Ни мЪ кълни бе, говедо! – пак се обади бай Брадър. – Да не искаш да тЪ пратя пак в Ада, ъ?
- Не, не, бай Брадър... – закима сигурно Дийн. – Ще си мълча...ето на...мълча. – и той прехапа долната си устна, за да затвърди това си обещание.
- Доведете ми русото пачавренце до осем вечерта, че бай ви Брадър е мноооУ загорял. Ай сЯ...разкарай те, че мЪ заболя глЪвЪтЪ от вас! – с тези думи гласът му замлъкна.
- Кажи ни къде е! – запримолиха ми се и тримата в едн,а малко им остана да коленичат на и без това мръсния под. – Кажи къде е Стела...
- Н-не знам. – признах аз. – Тя просто излезе да разходи кучето... – идея си нямах какво да им кажа. Ти какво би казал на хора от сериал, които гледаш вече от пет години и си напълно наясно, че са измислени и няма начин да ги видиш някога на живо, но ето на, че се случва.
- Стела вероятно се крие...Знае за пъклените планове на Бай Брадър. – обясни Сам дълбокомислено. – Четох книги по въпроса и...
- Ей, колИжанчИтУ...Ай ни си млъкнал, ай съм тЪ изпюцял бЪ! – стресна ни гласът от високоговорителя отново.
- Виждаш ли? Трябва ни Стела! – сигурно заяви Дийн.
- Поне си признайте, че тя не е Господ. – скръстих важно ръце.
- Не знам какво е...но знам, че тя ще ни измъкне от тая каша. – закима сигурно Кастиел.
- Няма да преотстъпя братовчедка ми на тоя педотофил. – тропнах силно с босия си крак по мръсния под аз. Това естествено беше голяма грешка, защото както казах цялата къща бе ужасно нестабилна. Следващото нещо, което помня бе как се чуе едно „храс” и аз за пропадах надолу сред „феерия” от хвърчащи прогнили дъски.
Точно си мислех, че съм умряла в собствената ми паралелна реалност или каквото и да беше това, когато не щеш ли отворих очи. Лежах насред някакви тропически треви, над главата ми се вееха листа на палми и беше толкова зелено, че чак ми се гадеше.
- Ето я. – чух някой да казва в близост до мен, след което една ръка се протегна и имайки предвид, че и без това денят ми е достатъчно откачен, какво пък, хванах я. Изправих се несигурно на краката си, все още бяха боси, а аз все още бях с тъпата бяла нощница, която вече дори не можеше да се нарече точно бяла. След тая мизерна къща от преди малко какво ли би могло да се нарече бяло?
- Благодаря! – усмихнах се на човека, който ми помогна и естествено, когато видях кой е той всъщност замръзнах на място. – Д-доктор Д-джак Ш-шепард... – изпелтечих името на героя от „Изгубени”.
- Да, здравей. – подаде ми отново ръката си, но този път за здрависване.
- Не ми казвай, че съм на острова?! – заозъртах се наоколо аз.
- О, да...на острова си...нали Джейкъб те праща.
- Какво? Не...Аз... – точно мислех да кажа, че съм архангел и трябва да намеря Стела, която очевидно е някакво подобие на бог, когато се спрях, осъзнала колко тъпо звучи това. – Къде са Сами и Дийн? – поисках да знам.
- Кои? – премигна докторът.
- Кастиел? – опипах почвата с още едно предположение аз.
- Не съм го чувал...приятел на Джейкъб ли е? – полюбопитства той.
- Ъъъм, не...Как попаднах тук? – попитах по-скоро себе си отколкото Джак аз.
- Джейкъб те изпрати. – реши да отговори така или иначе д-р Шепард. – Ти си тази, която ще намери новият кандидат за поста му.
- Аз? Ще намеря какво?
- Тя беше тук до преди малко...но след това изчезна...Джейкъб каза, че само ти си способна да я откриеш.
- Да открия кого?
- Стела! Новият Джейкъб. – Ето тук ако бях достатъчно кекава, нещо за което в момента се проклинах, че не съм щях да припадна от приток на прекалено много нелогична информация. Защо всички търсеха Стела? Не! Защо всички си мислеха, че съм тази, която знае къде е?
- Ей, нИщатсник! – прогърмя отново гласът на бай Брадър. Леле, той наистина виждаше всичко. – Накарай тЪс пача да говори бе...Ари, МА, говори...Къде е пачавренцето?
- Нека позная... – скептично рекох аз. – Това е Джейкъб?
- Не, това е бай Брадърът на Джеъкъб. – обясни ми Джак.
- Да, как не се сетих...
- АлУ, червенокосият дзвер! Намирай ми пачавринцИтУ и ми са махай от игрЪтЪ. – настоя вечно киселият глас на бай Брадър...тоя път дори не можех да видя откъде говори.
- Няма пък! Намери си я сам. – рекох гневно.
- Не говори така на бай Брадър... – подшушна ми Джак в ухото. – Че като се ядоса...и праща...
- Другите? – предположих кисело аз.
В този момент като че ли в отговор на въпроса ми се чу някакъв неприятен звук сякаш от триене на две ламарини една в другата и сред храстите изникна някакъв киборг. WTF??? Кво?
- Терминаторите. – облещи се уплашено докторът и хукна да бяга напълно забравяйки за мен.
- В „Изгубени” няма терминатори. – креснах изнервено след него аз, но той едва ли ме чу. След което отново върнах погледа си към железарията сред храстите. За нещо, което го няма в „Изгубени” изглеждаше доста заплашително. –Ъъъм...аз ще се поразходя. – усмихнах се на нещото без и аз да знам защо и понечих да тръгна, когато онова избоботи с премодулирания си механичен глас „Цел прихваната...Терминиране!” – Какво? – изтръпнах аз. Бях тотално парализирана от думите на това нещо – стоях насред храстите на странният остров от „Изгубени” и зяпах право в червените електронни очи един терминатор, който в интерес на истината се готвеше да ме терминира.
ПРАС – един кокосов орех се стовари върху металната глава на нещото, при което откъсна цяла метална пластина от нея и сега спокойно можех да се „насладя” на кабелите, които се мъдреха там. Терминаторът изгледа не издържа на удара и се струпа в босите ми крака.
- Хайде! – някой хвана ръката ми и ме повлече след себе си. Не трябваше ли вече да започна да свиквам, че хора и разни други неща изникват от нищото и колко странно всички търсят Стела. Отне ми няколко минути да асимилирам кой току-що ми спаси живота. Джон Конър – лидерът на Съпротивата. Че кой друг?
- Чакай малко! – измъкнах се от хватката му аз и се заковах на място. Огледах набързо краката си дали не кървят – но не, изглежда на това място можеш да се разхождаш бос и ходилата ти да не пострадат изобщо. – Ти как попадна тук?
- Аз съм от Съпротивата. – едва не се удари в гърдите той.
- Да, знам. – извъртях отегчено очи аз. – Какво правиш в „Изгубени” имах предвид?
- Къде? – не разбра той. Защо изобщо опитвах...очевидно никой не знаеше за какво говоря, както и никой не знаеше, че всъщност е измислен, а аз в много тежка фаза на деменция или нещо подобно.
- Както и да е...Нека позная...работиш за бай Брадър.
- Не, аз съм от Съпротивата...
- Ще спреш ли да го повтаряш?
- Но аз съм от Съпротивата! Ние се бием против бай Брадър...
- Като гледам битката не върви на добре. – саркастично рекох аз.
- Случва се и в най-добрите паралелни вселени. – призна с неохота Джон Конър. – Сега да тръгваме преди другите терминатори да са ни подгонили. – той понечи отново да хване ръката ми, но аз предвидливо я отместих преди това. – Имаш съобщение от бъдещето изпратено директно от нашият лидер.
- Какво? Мислех, че ти си техния лидер...
- Бях...преди да се появи тя. – недоволно обясни Джон Конър.
- Тя?...- въздъхнах. – Случайно да се казва Стела? – той ме изгледа сякаш бях психично болна и предвид къде се намирах малко ми трябваше да се съглася с него.
- Не, казва се Мишел...
- Мишел от Съпротивата? – премигнах тъпо аз. Едно беше да събереш „Изгубени” и „Терминатор: Хрониките на Сара Конър” в едно, но съвсем друго да събереш последното с „Ало, Ало”.
- Да, разбира се... – закима сигурно момчето, а и да...то повдигна очилата си, които досега не бях забелязала да стоят закрепени на носа му – сякаш се появиха от нищото, и рече – Това съм аз Льо Клер!
- А, стига бе...- едва си поемах дъх от изненада аз.
- Сега хайде...Трябва да чуеш съобщението...
- Ама... – само дето Джон Конър, известен още като Льо Клер изобщо не обърна внимание на протестите ми и отново ме затегли из джунглата към предполагам това, което се очакваше да бъде тяхната щаб квартира? Да казвам ли, че изобщо не се учудих когато това всъщност се оказа люкът от „Изгубени”? Люкът, който бе взривен в края на втори сезон и сега си беше цял целеничък?! Това място започваше да става все по-откачено.
Всичко се случи като за миг. Докато бяхме навън и Джони бой-Льо Клер казваше някакви тайни пароли на Краптрий, който естествено ме поздрави с „Добрютро”, в следващия миг стоях пред един прашасъл монитор и гледах съобщението от лидерът на Съпротивата срещу бай Брадър – Мишел. Само дето от екрана изобщо не ме гледаше Мишел, а Стела с френско кепе на глава, перука и ако не бяха кухите и сини очи вероятно щях да реша, че наистина е Мишел от сериала „Ало, Ало”
- Сори, че трябваше да изживееш това...Работата е малко натупорчена, буб, така че...опитай се да оцелееш, нали? – Нали??? – Бих дошла при теб на секундата, но заседнах в някаква яма... – Моля??? – Оказаха се плаващи пясъци...Но всичко е под контрол. Според изчисленията има да потъвам още... – тя погледна часовника си, при което камерата даде далечен план на нея и по този начин ми позволи да зърна и съответните пясъци, в които в момента тя бе затънала почти до рамената (цяло чудо че още си мърдаше ръката). Колко хитро само: да снимаш лидера си, докато той върви бавно към смъртта вместо да му помогнеш. - ...два-три часа. Сузито вече я погълна... – не се стърпях да не се ухиля доволно. – Яко, знам! – закимах сякаш можеше да ме види. – Сега трябва да тръгвам... – рече тя, точно когато пясъците опряха до брадичката и. – Ще...се видим...скоро...- с това съобщението прекъсна. Че как иначе, когато пясъка вече бе покрил устата и тя не можеше да говори, но пък бонус кухите и очи продължаваха да ми мигат от монитора на телевизора.
Ама я чакай малко! Как така ще се видим скоро? Тя току-що не бе ли погълната от плаващи пясъци? Човече, ако това беше халюцинация, сън...кома или каквото там беше...най-добре някой да не ме нарита в бъбреците, че да се събудя. Сериозно!
- Хей, изгледах съобщението... –обърнах се аз към Джон Конър-Льо Клер, но него го нямаше, дори вече не се намирах в люка на „Изгубени”, а прашасалия телевизор от преди малко сега беше повече от липсващ. Май трябваше вече да започна да свиквам с тия пренасяния на ляво на дясно, а? Ама само май...
Я, да видим този път къде бях попаднала...Огледах се наоколо готова да посека лицето на първия войнствено настроен тип, който се осмели да се приближи до мен с ноктите ми. Това обаче се не се оказа точно тип...както и не бе особено войнствен, но все пак запознах ноктите си с бузата му. Колко удобно, че предния ден ги бях изпилила.
- Ох, мамка му. – изпсува момчето. Беше високо, с пепеляво руса коса, светли очи и чисто нов белег на бузата. Леле, това беше Люк Кастелан от поредицата „Пърси Джаксън”. Винаги съм се чудела как бе получил белега на бузата си. Е, вече знаех.
- Люк! – възкликнах повече от изненадано аз. Оставих се на първичния ми инстинкт да го прегърна (и без това вече си бяхме близки – оставих му белег за цял живот в крайна сметка, каква по-голяма близост от това?) и му се хвърлих на врата. Той ме отблъсна от себе си и ме изгледа кисело.
- Коя си ти и какво правиш в моето скривалище? – поиска на знае на часа той, точно когато аз вече хвърлях по едно око на това „негово скривалище, което подозрително приличаше на обикновена пещера. И все пак колко странно, че попаднах точно при него, а не при Пърси...Не го бях очаквала, но вече бях достатъчно уморена от глупостите на този сън или каквото там беше, ето защо реших да му се насладя, пък ако ще. – Кронос ли те праща? – предположи той, оглеждайки вече не дотам бялата ми нощница и босите ми крака, които продължавах да стоят незасегнати от каменистия, да го наречем „пот” в „скривалището”. – Интересен стил на обличане. – призна кисело.
- Мерси...получих го в бонус, когато пристигнах тук. – обясни между другото аз.
- Е, Кронос ли те праща? – попита Люк докато опипваше белега си, от който все още се стичаше струйка кръв – ноктите ми са хладно оръжие, какво знаете вие?!
- Ъъъ...да...да, той ме праща. – безжалостно излъгах аз.
- И ти си? – все още ме гледаше недоверчиво синът на Хермес.
А, де? Аз съм....Трябваше да измисля някакъв правдоподобен отговор, но какъв по-точно? Сетне се сетих за цялата онази теория свързана с мен и полубоговете...и защо пък не!
- Дъщерята на Хадес. – усмихнах се бодро и подадох ръка за здрависване. – Айрис. Приятно ми е.
Люк само изгледа протегнатата ми ръка, сетне се намръщи и отмести поглед, казвайки:
- Едва не ме уби с тия нокти, братовчедке.
- Ъм, да...сори. – усмихнах се конфузно и си прибрах самотно стърчащата ръка.
- Та, за какво те праща Кронос? – изгледа ме важно момчето. Хъм...много добър въпрос, мой човек...За какво би ме пратил Кронос? В книгите за Пърси вероятно да му помогна да свалим Олимп, но в тази реалност...в тази реалност...100% това, каквото и да беше щеше да е свързано със Стела. Да, определено трябваше да я намеря...да я прегърна силно, след което да и извия врата за дето ме забърка в тази каша. На това вече му се вика план.
- Трябва да намерим едно пачав...човек... – сетне осъзнах как звучи това сравнено със същността на Стела и побързах да се поправя. - ...нещо.
- Нещо?
- Да...дребно, русо, с кухи сини очи...
- Кухи сини очи?
- Е, не винаги са обезателно сини.
- Аха... – не ми се върза особено Люк. – И защо му е на Кронос това...нещо?
- За да свали бай Брадър от власт. – от нищото ми дойде какво да му отговоря. Ако стоях още няколко часа на това странно място скоро изобщо нямаше да ми прави впечатление къде съм всъщност.
- Кой? – О, блажено невежество...Така става като скривалището ти е в пещера и не може да чуеш противният глас тоя конощип по някой високоговорител или там каквото дойде.
- Един от боговете на Олимп. – излъгах за пореден път аз. Как иначе щеше да ми повярва, че трябва да намерим Стела, за да може тя да унищожи очевидната заплаха бай Брадър Дебили? Как само звучи това?! Трябваше да си пия хапчетата на време...и сега нямаше да съм тук. – Той е един от най-могъщите. Богът в сянка. По-силен е дори от Зевс. Свалиш ли него все едно си свалил Олимп. – И Оскарът за най-добър лъжец отива при...
- Така ли? – ококори изненадано очи синът на Хермес. – Това е страхотна новина. Как Кронос е пропуснал да ми каже...Леле! Да тръгваме. Ще пречукам тоя тип на мига...само кажи къде е. – ентусиазираше се с всяко следващо изречение той.
Сега като се замисля аз не знаех къде е. За последно го видях...образно казано, под формата на високоговорител, той едва ли не бе на всякъде. Чакай малко...възможно ли беше мястото откъдето наблюдава всички да е именно порутената къща? Възможно ли бе самият високоговорител там да е така да се каже източникът на силата му? Така де...всичко започна от там...имаше известна логика и цялата тази нелогичност. Длъжна бях да опитам.
- Обувай си летящите пътъци, лошо момче...Ще къртим високоговорители! – Люк ме изгледа изненадано, сетне премисли чудото установи че е абсурдно, което за този свят бе нормално, сви рамене и хукна си обува пътъците, с крилца на края, които имаше от баща си Хермес...в добрите времена, когато се разбираха.
Миг по-късно летяхме към порутената къща. Аз бях здраво вкопчена във врата на Люк и нямах намерени да го пусна, пък ако ще това да бъде последното нещо, което ще направя. Нямах намерение да умирам на това място, още по-малко с него...въпреки, че момчето не беше за изхвърляне, но все пак...
Приземихме се на мижавата веранда пред къщата – дъските на нея не бяха по-здрави от тези вътре. Синът на Хермес само докосна вратата с върха на пръста си и тя се откъсна от пантите си.
- Та какво търсим тук? – поиска да знае Люк.
- Високоговорителят. – посочих аз към окаченият в ъгъла на познатата ми стая, която вольо-невольо бях посетила по-рано днес. Там се мъдреше една масивна.... тонколонка. Хъ? Дори не беше истински високоговорител? Бай Брадър трябва много да го е закъсал.
- Ей, червенокосото! – гръмна гласът на бай Брадър от колонката. – Да не си посмялУ да мЪ пипнИш с пръст, че... – в този момент Люк отново се издигна на летящите си пътъци (добре че можеше да лети иначе да стъпва по тоя нестабилен под – спукана му е работата) и се насочи към жалкото подобие на високоговорител, от който ехтеше гласът на нещастника. – Ква е пък тая пИпИруда!? – бе последното нещо, което бай Брадър изрече, след което с един замах на меча (леле, Люк, къде го кри тоя меч през целият ни полет до тук?) буквално изкърти тонколонката от стената. Казах аз, че ще къртим високоговорители...е, оказа се колонка, но все пак я изкъртихме, нали така?
- Замълчи, forever, замълчи! – важно рече Люк, сетне разпери ръце и допълни: - Олимп е свален! Да живеят титаните!
- Какво беше това? – появиха се от вътрешността на къщата Дийн, Сам и Кастиел.
- Вие къде бяхте? – поисках да знам аз. – Защо не дойдохте да ме спасите, когато видяхте че пропаднах...Нали бях архангелът? Нали трябваше да открия Стела?
- Сигурни източници ни казах, че Стела е мъртва... – рече Сам.
- Потънала в плаващи пясъци. – додаде Дийн.
- Какви сигурни източници? – не можех да разбера.
- Ами...Льо Клер. – като нещо съвсем нормално обясни Кастиел. Изглежда той им беше вечният сигурен източник. Човече!
- Братовчедка ми не е мъртва. – заявих твърдо аз. – И вие сте идиоти. Можехте поне мен да спасите!
- Е, да...ама...
- Такова....
- ...почнахме нова игра на „Не се сърди човече” и...
Аз ги дарих с изпепеляващ поглед.
- Кастиел мами! – посочи го с пръст Сам.
- Както и да е...Трябва да намеря Стела и да се махна оттук на мига....Да, изглежда това е което трябва да направя, за да се събудя, изляза от комата или там в каквото състояние съм в реалността в момента.
- Това е реалността в момента. – обади се Кастиел.
- Ходи си играй „Не се сърди човечето”... – издразних му се аз.
- О, може ли? – заскачаха и тримата герои от „Свръхестествено” в синхрон. Как така от едно тропване на крака пода под мен пропадна, а те подскачаха като на пружини и още ги държеше?
- Просто изчезвайте...- дори не ме оставиха да се изкажа до край и вече ги нямаше. – Люк? – заозъртах се наоколо, но него го нямаше. Колко типично за този свят. Едно мигване и хората изчезват. Вероятно бе отишъл да сподели радостна новина за падането на Олимп. Леле, какъв шок го чакаше само, когато разбереше, че Олимп изобщо не е падал...Надявах се дотогава да не съм тук. Но как да се махна? Как да намеря Стела? Едно мигване...и всичко щеше да е друго...Едно мигване...
Чак сега осъзнах какво бях казала току-що. Едно мигване както в епизода „Мигване” от сериала „Доктор Кой”! Докторът! Трябваше ми Докторът, разбира се. Той щеше да ми помогне.
Тъй като идея си нямах как стават тия работи тук, реших просто да го повикам, като нищо можеше и да се появи...и още повече можеше да ми помогне да намеря Стела.
- Докторееее! – гласът ми отекна из стаята на разнебитената къща. – Докторееее!
- Тя психоаналитика си ли вика? – чух отдалечения глас на Сам някъде от вътрешността на къщата.
- Дай Боже...ъ така де Дай Стела! – додаде Дийн.
Точно мислех да се откажа и да се примиря с факта, че ще си остана на това място едва ли не завинаги, когато познатият звук от материализирането на ТАРДИС се разнесе из къщата (Момчетата го чуха, но изглежда „Не се сърди човечето” беше по-интересно).
Както и очаквах: за едно мигване машината на времето на последният господар на времето вече беше в къщата, а Докторът се беше подпрял усмихнат до уши на касата на вратата и.
- Чух, че някой ме вика.
- Йей! Най-накрая...едно добро нещо в тоя ден. – бях на ръба да подскоча от радост, но скърцащия под ми напомни да не предприемам необмислени действия. – Докторе, трябва да ми помогнете да открия един човек. Братовчедка ми Стела...
- АМИН! – се чу от вътрешността на къщата.
- Кви са тия?
- Идиоти. – рекох просто и се върнах към обясненията си: - Тя изчезна...
- Кой?
- Стела!
- АМИН! – отново се разнесе от другата стая.
- Тя ми е братовчедка и...ами не знам как попаднах тук...но мисля, че ако я открия това ще ми позволи да се измъкна все още цяла и тотално умопобъркана от това място. За последно я видях да потъва в едни плаващи пясъци, оставяйки ми съобщение от бъдещето в щаб квартирата на Съпротивата. – избълвах всичко на един дъх, защото предполагах, че ако го кажа отчетливо ще взема да осъзная колко невероятно звучи и тотално да утежня положението, в което бях в момента.
- Интересно! – почеса се по брадичката Докторът.
- Ще ми помогнете ли?
- Не че има нужда. – рече просто той, докато аз го гледах неразбиращо. – Ти сама можеш да я намериш...дъще на Хадес.
- Как...
- Разбрах? Аз съм Докторът...знам всичко. – Да, вероятно и бай Брадър си е мислел така в началото, а я виж къде стигна...
- И къде е тя? – бях нетърпелива да разбера.
- Къде отиват хората, когато умрат?
- В Рая? – предположих не особено сполучливо аз.
- Не мисли за него като нещо традиционно... – посъветва ме той. – Нищо тук не е традиционно, нали така? – аз кимнах, вече го бях изпитала на свой гръб. – Тогава...къде отиват хората, когато умрат, дъще на Хадес?
- Хадес! Татко! Тя е в подземното царство...- загрях най-накрая за какво ми говореше той.
- Ето, нямаш нужда от мен. – усмихна ми се игриво Докторът.
- Но...но как да стигна до там...
- Помниш ли епизодът „Мигване” и как все повтарях „Каквото и да правите само не мигвайте”?
- Аха...
- Забрави го...Мигни!
Аз го изгледах леко объркано, мъчейки се да сложа за пореден път днес мислите ми в ред. Мигни? Да мигна и ще съм там? В царството на Хадес...На татко? Леле, възможно ли бе това именно да беше онази друга паралелна реалност, на другата планета и в другото време, с другото обкръжение, за която все се шегувахме? Тук Хадес сигурно наистина е мой баща!
Премигнах при мисълта, без дори да се замисля. И ето че се озовах в Подземното царство точно както Докторът каза.
Пред очите ми се разкри интересна картинка – Стела и Сузито пиеха водка с...татко? Водка? Татко? Водка? Кво?!
- А, дойде най-накрая! – зарадва се да ме види Стела. – Да знаеш от кога те чакаме. Баща ти е голям симпатяга. – аз погледнах към човекът...добре де богът срещу нея и му се усмихнах конфузно.
- Какво правиш тук? – още не можех да повярвам.
- Не помниш ли? Ти ме прати.
- Как така?
- Ами нали каза, че мога да се не върна от разходката на Сузито...е така и стана...
- Искаш да кажеш, че съм те урочасала?
- Нещо подобно. – сви рамене Стела.
- Но ти не си мъртва, нали? – реших да проверя за всеки случай.
- Не, баща ти ме покани на чаено парти, но се оказа че няма чай...и сега пием водка... – ухили ми тъпо братовчедка ми.
- Знаеш ли, че бай Брадър те търсеше за свое лично русо пачавренце? – любопитствах аз, нали така, между другото.
- А, да... Той все си търси някоя...последният път взе Мис Перник Форевър,...за което естествено искрено съжаляваше след това.
- Че кой не би. – обади се и баща ми най-накрая. – Тая умря на два-три пъти, но е голяма досада и всеки път я пращам обратно в света на живите. Какво да ти кажа има неща по-лоши от подземното царство...тоя крокодил например. – закима убедено Хадес.
- Аха... – отнесено рекох аз. – Не е ли време да се прибираме? – с нетърпящ възражения поглед се обърнах към Стела. Определено вече бях готова да се махна от това място. Без да обидя баща ми, или там какъвто и да беше тоя тип...исках си нормалната реалност, в която измислените хора си стояха измислени.
- Какво говориш...ние вече сме си у дома... – не разбра тя и отпи спокойно от чашата си.
- Подземното царство? – не разбрах аз.
- Поли, добре ли си? – попита притеснено Стела на милиметър от лицето ми. В този момент зрението ми сякаш се проясни и забелязах, че всъщност вече се намираме в Подземното царство...всъщност в нито едно царство от онази луда реалност...бяхме си вкъщи. – Поли?
- А? – все още бях стъписана от „изживяното”.
- Нямаше ме за около 15 минути...как успя да заспиш върху лаптопа си? – не можеше да разбере тя.
- Заспала съм? – Е, това определено обясняваше доста.
- Да..не знам как не си паднала от стола...
- Леле, сънувах най-откачения сън...- подскочих изведнъж. – Вече знам за какво ще пиша! – захилих се шизофренично. – Сънувах, че съм в някакъв паралелен свят, където бяха Дийн, Сам и Кастиел и те се бояха от Бай Брадър, който между другото искаше да му станеш пачавренце...
- Какво?
- Ами...да...и после попаднах в „Изгубени” и Другите всъщност бяха терминатори, а Джон Конър се оказа Льо Клер от „Ало, Ало”...
- Моля те, изпий една вода! – уплашено рече тя и ми напъха чашата с вода, която вероятно бе взела за себе си в ръцете. Отпих няколко глътки и и я върнах нетърпелива да разкажа останалото от историята.
- Ти бягай...ами според Дийн, Сам и Кастиел ти беше Господ или някакъв негов пратеник и можеше да изтриваш паметта с едно щракване на пръстите...
- Така ли? – недоверчиво попита тя.
- Чакай малко...- сетих се изведнъж аз. - Няма да ми изтриеш паметта, нали? – дарих я с подозрителен поглед. Границата между реалност и фантазия все още беше доста тънка и всичко ми се виждаше допустимо и възможно стига много много да исках да бъде такова.
- Това е било само сън. – усмихна се напрегнато тя.
- Това пясък ли е в косата ти? – вгледах се русите и кичури, по които бяха полепнали някакви жълтеникави кристалчета, доста приличащи на пясък...всъщност точно като пясъка от плаващите пясъци, в които тя потъна.
- Ох...по дяволите! – въздъхна тя и остави чашата на страни, за да освободи ръцете си.
- Стела.... – подозирах какво ще последва.
Тя вдигна дясната си ръка пред лицето ми и приготви пръстите си за щракване.
- Недей...Аз наистина сънувах...Няма да кажа на никого...
„Щрак”

11 коментара:

Анонимен каза...

не знам какво друго да кажа, освен : баси и въображението дет имаш :D (в добрия смисъл, разбира се :) ) ...т'ва с бай брадър ме разби.. мн се смях :D ..изобщо на кой би му хрумнало, че може да прочете такъв разказ, ако знае каква е темата.. а на кой би му хрумнало да го напише.. май само на теб :D :) определено е странен, но пък точнo за това ми хареса.

бтв. може ли линк за другия ти блог ? :S

divata_airis каза...

По начало това е другият блог - http://polssyswritingwork.blogspot.com/

Ама както е видно напоследък не съм много активна поради разнообразни обстоятелства.

Надява се да не се отегчиш тотално там и мерси много за отделеното време да прочетеш тази приумица и за коментара =)

Аз и никой друг каза...

Това е... Това е едно от най-най-НАЙ от откачените ти произведения. Не съм предполагала, че е възможно някой да направи микс от "Бай Брадър Дебили", "Пърси Джаксън" и "Ало ало"... При това успешен. Беше хумористично и успя да задържиш вниманието ми до край. Най-ме очарова изненадващият завършек. Моите адмирации!

divata_airis каза...

О, Пете, мерси много. Твоите думи наистина значат доста за мен.
Радвам се, че ти е харесало и ти е било забавно.
*хъгс*

Аз и никой друг каза...

Благодаря за милите думи. *хъгс*

eli4ka95 каза...

Аз нали ти казах, че е гениално. Човек, евала ти правя че можеш да измислиш нещо подобно. И цялата тая каша беше баахти яката.
Нямаш любим град? Е то и аз де, ама има едно място дето ми е супер любимо. Само дето е до мангалския квартал малко и може да ме набарат онея. Е, сега. Подробности. И темата наистина си е тъпа дето заляга над нея толко много време. Още се чудя как си го измислила. Бту тука братчедка ти ме кефи супер много в тоя разказ. Пачавренце ли я беше кръстил Бай Брадър? Хахахххх. Аз не бях сигурна през цялото време, че Бай Брадър е изобщо наясно кво става, а само си всяваше паника и заповядваше кат ненормален. Тея пичове Кастиел и другите не ги знам, та ще се въздържа да ги коментирам, но предполагм(даже не се и съмнявам, че са супер яките). Харесаха ми само как си говореха малумно и играеха на „Не се сърди човече” .
„Ами да...Хитлер държеше да ти вика – Попси и дори искаше да превземе целият свят и да го нарече така, но...ти така му се ядоса, че прати руснаците да му разкажат играта...-”
Tова беше хипер якото. И аз искам света да го кръстим на тебе. Само да не е Попси обаче. Абе тоя Брадър само на велик се правеше. По едно време ме изнерви якото. Имам един съученик, който само като тоя се прави на велик. Лееелеее много го мразя. Се едно ни интересува той.
И терминаторите даже си въвела. Аз тях много ги харесвам. Арнолд беше мускулест и само го зяпах. После като се обече вече не беше тъй интересно, но карай. Джон Конър си го направила пълен идиот. Явно са му промили мозъка. Изглеждаше като пълен ненормалник. Ама пак радваше.
Ееее тоя ток само го спират и после пак го пускат. Искам да отида и да ги застрелям тея. Щото като нямям ток нямам и нет. Ебахти...идиотите шибани, нещастни.
Аз обаче от целия разказ най-харесах Люк. Ех...тея зъбииии. Подлудяват ме. Абе...казала ли съм ти, че в нашето даскало има един дето подозрително прилича на него. Ама същия е бе. Много го харесах, но все пак е 11-ти клас май ако не и 12-ти, но по скоро 11-ти тъй че не мисля да се занимавам с него. Това не пречи да го зяпам в устата и да се любувам на дългозъбата му усмивка. Как само обърка Люк с тея богове...той съвсем се оплете(или по-скоро ти го оплете, но няма нищо лошо, момчето е красиво, случва се).
- „Замълчи, forever, замълчи! – важно рече Люк, сетне разпери ръце и допълни: - Олимп е свален! Да живеят титаните!
- Какво беше това? – появиха се от вътрешността на къщата Дийн, Сам и Кастиел. ”


Тази част ми е една от любимите. Този сериал за Доктор Кой много ми се ще да го гледам, но ще се зарибя и после ходи ме отлепяй от компютъра. Тъй че май ще се въздържа от сериали...поне за сега.
Стела накрая обаче направо цепи мрака с това „Щрак”.
И като в заключение: Чакам си втора част! хиххиххх

P.S. Абе Лин добре че ти пиша на уорд коментите, че пак ми даде че не можела да ми се изпълни заявката. Целия комент щях да изгубя. Ужас.

divata_airis каза...

О, Ели, мерси много, знам че не искаше да коментираш, така че мерси. Аз от терминаторите имах предвид сериала, не самия филм, но то е същото, така че...хаха.
И Люк е уникат. Хахаха
СТела не бе много доволна да я опиша като "пачавренце" ама какво да се прави. Хаххаа.

BleedingDust каза...

Ооо, сист! Това беше върха! Сцепих се да се смея и направо супер яко се вкарах в действието! Направи една изненадващо тъпа сутрин значително по-яка! Мерси!
Само един въпрос - защо частта с Папа беше толкова кратка ;(
Хах, имаше толкова прайслес моменти, че... не, сериозно Джон Конър-Льо Клер... ей това само ти можеш да го измислиш!
Та, просто нещо още не съм се разбудила за дълъг коментар, но не можех да пропусна да отбележа, че съм прочела това малко чудо ^^
Мерси... архангел Аполинария *LMFAO както викаше ти мн по едно време*

divata_airis каза...

Кас, хальоционирам ли? Сериозно! Ти и коментар! Леле, това трябва да се отбележи някъде. Не за друго ами първо не си падаш да четеш толкова дълги неща, второ не си по коментарите и трето...абе, сериозно ли си ти или Денис ти е укопирал компа???

Мерси, много и се радвам, че ти е харесало. Бтв ако има продължение, в което Аполинария отново е върната в тоя странен свят, без знанието на Стела естествено смея да твърдя, че може да видим повече от татко. О, ето измислих го...те за тва ще я върнат...татко е изчезнал и хората не умират, защото няма как да попаднат в Подземното царство, когато там няма кой да ги задържи и ей на...трябва им щерката на Хадес...
Уф, не е лесно да имаш болен мозък!

Анонимен каза...

„Ай, разхлопа ми се сърцето! Каква история…”
— Благодаря за разказа, докторе.
— По-добре ли се чувствате?
— Иска ли питане! Само едно не разбрах…
— Парнасус се казвам.
„Пак тази чешма. Колко пъти ще си мие ръцете?”
— Не, това го разбрах. Друго щях да…
„Пф, не ме чува. Добре, да опитаме пак!”
— Докторе, Вие споменахте, че истинският край тепърва предстои.
— Така е, но преди това искам да ти представя някого…
— Кого?
— Архангелчето на моята трупа.
„Сочи ми към тъмно ъгълче в стаята. Та там стои момиче!!”
— Тя е творецът. И героят.
„Герой ли? Представление ли ще изнасят? И тя през цялото време ли е била там?!”
— З-здравейте.
„Приближава се. Хубавелка. Смее се. Смешен ли съм?”
— Да разбирам, че това е Ваша история? Чудничка е! Ако приемате насоки бих могъл да ви предложа разни нещица, които биха оцветили части от п…
„Подава ми ръка… Ах, глупако, разбира се! Представи се отпърво!”
— Приятно ми е, аз…
„Хъ? Какво ѝ е на ръката?!”
— Боли ли Ви? Да не се ударихте?
— Мне.
— Изтръпнала ли е?
— Ето нещо, което наскоро научих. Може да ти се стори познато, де…
— Моля?
„Защо се е олендзила така?”
— Разбъркваме ииии…
*Щрак!*

divata_airis каза...

Благодаря за точната сцена, която сте описали г-н Анонимен! Всичко си е точно на място!
Такава е томболата на живота, където вечно разбъркваме и края все предстои хД

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik