сряда, 16 декември 2009 г.

"Here's the truth about the truth...

...it hurts. So we lie."~Dr. Meredith Grey
"Grey's Anatomy"

Истината! На всички ни е ясно, че нямаме нужда от нея, но въпреки това продължаваме да я търсим под дърво и камък. И когато я намерим - тя не ни харесва. Тя ни наранява. Тя не заслужава и половината от усилията, които сме положили, за да я намерим.
Е, аз не съм от тези хора. Винаги съм казвала, че искам истината. Каквато и да е - гадна, воняща, разбиваща сърцето - искам я цялата! Ето защо ми е странно, когато аз кажа истината на някого как те веднага се засягат. В смисъл че в този случай аз съм кучка, защото не ги оставям да си живеят в прекрасната заблуда, че всичко е окей и за напред ще бъде все така.


Истината не струва! Защото всеки път щом я кажеш на някого той или не я приема, или тотално се сдухва или и двете, а за теб остава да се чувстваш гузно от стореното.
Не ми харесва да наранявам хората, въпреки че в определен момент съм искала да го направя, но когато това действително се случи - знам че не си е струвало, както и ми е повече от неприятно, че те сега се чувстват по този начин.
Един ден реших да кажа истината на трима души - едно на ръка, че вече доста си бях насъбрала, друго че бях и изнервена (както винаги). Какво се случи? Ами единият се разплака, разстроих другият, а третият се депресира и почна леко да го избива на агресия. Два дни по-късно - бясна от наложеното статукво споделих истината с още двама души - първият се обиди и засегна дълбоко, понеже му казах че в тая къща той е само гостенин, идва за два дена и нищо не прави, та на другата вечер беше сготвил; вторият - също се засегна, заявявайки че няма проблем, но по гласа му можех да усетя колко възмутен от постъпката ми е всъщност (постъпката беше да отклоня една една покана за работа само защото съвпадаше с Коледа, а аз исках да се прибера при семейството ми и това четири дни преди самото начало на работата, но казах истината...можех да я премълча и се измъчвам, че не съм си вкъщи - егоистично, така е...Но Коледа е семеен празник, а моето семейство не е тук!)
Та, да...истината не струва. Не си заслужава да я кажеш, когато всичко което ще получиш в отговор са нацупени лица, потъпкани егота и сълзи. Дали на мен ми олекна? О, да...олекна ми. Но на каква цена? След това се чувствах толкова гузно, че ми се щеше нищо да не съм казвала. Да си биполярен е гадно. Докато едното ти аз търси оправдания за постъпките си през изминалия ден, другото е напълно доволно от тяхното осъществяване.
Ако хората се нуждаеха от истината - нямаше да лъжат непрестанно.
Ако хората искаха да чуят истината - нямаше да изричат само лъжи.
Ако хората искаха наистина да узнаят истината - нямаше да се разстройват, когато я получат, нямаше да се мръщят, нямаше да събират разбитите парченца от егото си след това.
Ние живеем в стъклен свят, където всяко стъкло е лъжа - прозрачна лъжа, през която можеш да погледнеш и да видиш истината. Но никой не се взира. Всички само гледат. Гледат и не виждат. Ние нямаме нужда от истината, защото тя ще разруши идилията. Не се нуждаем от нея, защото ни е хубаво да бъдем лъгани. "Искам истината!" е само фраза. Параван, зад който искаме да скрием истинските си помисли, че нямаме нужда от нея.
Защото, когато се намеси истината ти виждаш истинското си аз, това което си замаскирал с множество лъжи - виждаш го и не ти харесва. Не ти харесва да знаеш, че нещата не са такива, каквито си си мислил. Не ти харесва да знаеш, че сега всичко което ти е останало е само тя - истината. А тя е кучка. Ще забие нокти в гърдите ти, ще разкъса кожата ти, ще измъкне навън сърцето ти и ще се позабавлява с него. На нея не и пука, че теб те боли. На нея не и пука, че ти страдаш. Ти си в нейната власт и това е.
Никой не иска наистина да чуе истината, защото истината ще го нарани, а никой не иска да страда.
Никой не иска знае какво се крие зад стъклената стена на лъжите, защото узнае ли го стъкленият му свят ще се срути и всичките парченца стъкло ще се посипят върху неговата.
Никой не иска да бъде лъган, а когато узнае истина пита "Защо въобще ми каза?"
Всеки боготвори "Истината", но истински се кланя на "Лъжата".
Все едно е нов вариант на вечната битка - Доброто и Злото. Все казват, че Доброто ще победи накрая, но никой не казва кога ще дойде този край. И ние си чакаме хрисимо, докато Злото завоюва поредната битка. Живеем в такъв свят, че лъжата е за предпочитане.

Излъжи ме, че всичко ще се оправи!
Всичко ще се оправи!
Кажи ми, че утре ще е по-добре!
Утре ще е по-добре!
Кажи, че няма да си тръгнеш, без да се сбогуваш!
Няма да си тръгна, без да се сбогувам!
Обещай, че няма да ме забравиш.
Няма да те забравя!
Закълни ми се, че не лъжеш!
Не те лъжа! Кълна се!

Лъжа след лъжа и накрая забравяш какво всъщност е истината! А тя е болка, тя е сълзи, тя почти никога не носи радост някому. А в свят като този ние се нуждаем от поне малко радост...Затова лъжем!Настроение:

8 коментара:

elica95 каза...

Мразя да лъжа а го правя постоянно. Лъжа че нещата ще се оправят и успокоявам хората, защото боли. Боли зверски. Поне себе си не лъжа. Обичам да си призная това което знам че е така. Знам че няма да стане по-добре, знам че те няма да се съберат, знам че и другите няма да се съберат. Знам че светът е гаден и продължавам да ги лъжа. Той обича ли ме? Да, разбира се просто не иска да го признае пред себе си. Хах, поредната тлъста лъжа. Изобщо не те обича, а ти го искаш защото не може да го имаш. И двете знаем че е така. И двете продължаваме да се лъжем взаимно. Обичам да ми казват истината. А когато ми говорят лъжи просто казвам: И двамата знаем че това са лъжи. И те се смълчават и ме гледат тъпо. И почват да ме убеждават в обратното. очно тогава искам да ги трясна, но вместо това просто се усмихвам и казвам:лъжи. Не спестявам истината на хората които не са ми скъпи. На тях си им казвам всичко. Понякога дори наранявам тези които обичам просто защото ми писва да им казвам едно и също. Истината. Тя е кучка. И я обичам точно такава. Горчива, пареща, че чак да ти се дореве. Сякаш обичам да страдам, явно всички скорпита са мазохисти. Все си правя да ми е гадно. И как става така не схващам. И си търпя и не ми пука. Което е странно. И аз незнам защо. Лин какво да ти кажа този пост ми харесва точно както онзи с маските. Обичам да пишеш такива постове. Има какво да се каже по тези въпроси. Обаче при мен различното е че когато кажа истината не ми става гузно. Просто си го казвам и точка. Дотам. Казах ти истината сега ми се разкарай. Майка ми каза че не е предполагала че съм толкова коравосърдечна. Да, тя не ме познава. Може да се гърчиш на земята и ако те мразя няма да ти обърна грам внимание. А понякога ми става жал за непознати. Сигурно защото не ми пука за тези които познавам. Искам да съм по-човечна но някак си не се получава. Все се опитвам и колкото повече опитвам толкова по-зле става. Просто ми се иска да бъда себе си, но няма такава дума. Вече няма Аз. Се тая нека да не засягам стари теми за маските. Аве кво да кажа. Супер пост. Дано комента е дълъг, че нещо ми се вижда че пак претупах.

divata_airis каза...

О, Ели, мерси много.
Достатъчно дълъг е комента =)
Направо като нов пост е.
Съгласна съм с всичко, казано в него.
Аз например след като се разболях от оная болест и още не съм се излекувала и някой като ми каже - Ще ти мине. Ще видиш! Много се дразних и все още се дразня. Откъде, мамка му, знаеш че ще ми мине? Не си лекар! Осъзнавам, че го казват само, за да се почувствам аз по-добре, но може би ако вместо невинната лъжа казваха - Ще е тежко, но аз ще съм до теб! Щеше да ми е някак по-добре.
Избило ме е нещо на вълна низвергнатите от обществото и може да напиша още някой разказ, без това един познат ме кара.
Написах поста просто защото истината винаги ми е била чудна. Всеки вика, че иска да я знае, а като я узнае, те пита "Защо ми говориш такива неща?" За пореден път се убеждавам, че хората казват едно, а вършат съвсем друго.
- Предпочитам любовта, пред парите - и след това тича да се омъжи за някъв идиот за пари.
- Предпочитам добрите момчета, те са сигурни - но при първия случай, когато едно лошо ти е смигнало и ще идеш при него, нали?
Хората, никога не казват какво наистина искат. Те се крият зад думите си.
И да ти кажа цялата тая дискусия, ако се навия да напиша втори разказ определено ще иде в него!

eli4ka95 каза...

Аве и аз бях от ония които ти го казваха с разликата че аз бях доста сигурна че ще се оправиш защото все пак не е 2000 год. преди Христа. Има лекари, има лекарства, не е болест дето да не се лекува. А дано да се оправиш напълно. И другото. Искат исината ама не могат да я преглътнат. И го знаят и все пак я искат. Дразня им се. Аз лично като си искам някой да ми каже истината я приемам та ако ще да ми се дореве. В повечето случаи е по-хубаво да си наясно с реалноста а не да живееш в илюзии. Това не е Пепеляшка и няма щастлив край. И вярно че хората се крият зад думите си. Говорят едно и мислят друго. Но нима и ние не правим същото? Правим го, но после ни е леко гузно че сме казали едно а сме направили друго. Защото аз като кажа нещо не обичам да се отметвам. И когато провяля нещата се чувствам гадно. Ако напишеш втори разказ ще го прочета с удоволствие. Go girl! А дано се навиеш. Нали знаеш колко обичам да ти чета историите. Че то аз обичам висчко дето изписваш. От простотиите в блога, до смислените разкази и писания. А тебе най-много си те тача. Се пак ти пишеш всичко това и си човек който няма да тръгне да те съди за делата ти. Както ми каза веднъж:всеки си има причина да бъде такъв. Дам...точно казано. Сори че е забавих с отговора, ама бях възпрепятствана. Ти знаеш колко обичам да си говоря с някой за такива работи като истин, лъжа и тем подобни.

divata_airis каза...

Е, не беше длъжна да отговаряш. Но се радвам, че го направи.
И ти знаеш, че и аз обичам да обсъждам подобни неща - неща, които всички знаят, всички зачекват от време на време и резултатът винаги е нулев (както вероятно и при нас ще бъде на финала!)
Бтв трябва да ми кажеш адреса си. Др. седмица да ти пратя картичка. Ти нали искаш? Щот съм те предвидила вече. =)

eli4ka95 каза...

Полс аз нищо не съм ти казвала. Аз те питах за твоя адрес да ти пратя евентуално, но не съм много сигурна че ще успея. Все пак ще се постаря. Но, да искам. Ще ме накараш да се усмихна виновно и да направиш скапания ми живот една идея по-хубав. Трябва да ти пратя и аз. Сега се сетих че имам картички. Само остава да отида до пощата дето е на 3 мин път от нас. То колко струва иначе? Дам ще ти пиша по скайп за уточнения. Е как няма да ти отговоря поста? Аз на всичко отговарям. Знам че е досадно, но не мога да спра. Говоря прекалено много и прекалено много искам да обсъждам. Сигурно си наваксвам за тея години дето мълчах като пукал. Цели 8 години някъде. Се тая. Обаче от истината боли. И то много и когато ми кажат нещо по-сериозно се правя на ударена. А сега разбрах нещо наистина гадно и първо го приех. Сега мозъкът ми не иска и не може да го възприема. Сякаш е някаква развалена машина на която се подава сигнал, но той не може да бъде възприет. Просто ми се вижда невъзможно. Не знам защо, но когато ми кажат нещо толкова сериозно и шокиращо и когато не съм го видяла с очите си не го възприемам макар да знам отлично че всичко е вярно. Просто даже още веднъж прочетох това което ми съобщиха(то стана на чат)и аз просто не можах да го възприема. Възприемам го само докато го чета. Нямам думи. Даже по едно време ми стана толко жал че ревнах за малко. Не не става дума за любовни признания. Става въпрос за хората и по-точно един човек. Няма да споменавам тука, но по скайп ако стане на въпрос може и да ти кажа. Просто при мен когато ми кажат истина аз не я възприемам. Знам че е така, но не възприемам докрай подадените сигнали. Странно е за обяснение.
П.П. Лин някой път като идваш към Софията трябва да се видиме. Ако нямаш нищо против де. Леле вече ти викам ту Лин, ту Полс. Нещо зех да се бъркам. Ама нищо аз съм си луда. :)

divata_airis каза...

Хехе. На мен го кажи. То как ли не ми викат... Най-странното е, че аз на себе си викам Линси, не питай...Нали от Лин - Линс и Линси...
Шантава работа.
О, кофти за това, което си разбрала. Но според мен си има някъв неврон в мозъка ни, който просто не ни дава да приемем истината из първо. Виж на мен като някой ми я каже, аз съм доволна, че я знам, но това не променя факта, че се чувствам като парцал след това. Супер много се сдухвам.
Изглежда просто си е заложено с нас за добро или лошо. И колкото да не ни се ще да живеем в лъжи на този етап е за предпочитане.

Анонимен каза...

Хареса ми. Задълбочено и истинско. Вкарала си конкретни примери за да го усетим още повече. Благодаря за хубавият пост, мила. Петя

divata_airis каза...

Мерси...Не беше нищо особено, но се почувствах по-добре, когато го написах.

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik