The perfect date with...Rob! WTF???

Така така, възможно ли е да имаш перфектна среща с Роб? А, де? Това никой не знае. Аз лично не съм на зор да разбирам, но не пречи да проверим как стоят нещата с тази среща, особено, когато нещо мощно като въображението ни вземе връх.

Предупреждение!!!

- написаното няма за цел да започва някаква битка за намощие тип - аз обичам Роб; аз пък - не! Редовете по-долу са написани, за да забавляват - ако не започнете да се хилите след първите няколко изречения, най-добре не го четете!
- Това е фикшън (измислица), т.е. не отговаря на действителността!
- Творбата няма за задача да обиди някакъв конкретен етнос. Споменаването му в историята и отрицателните характеристики свързани с него имат за цел да осмеят Роб, не самия етнос.
- Относно неприятните неща, описани тук и отправени конкретно към "прекрасния Роб" (то се вижда колко е очарователен на снимките) имам да кажа само едно нещо:

Приемам оплаквания само от негови кръвни роднини. Ако вие не сте такива, най-искрено ви моля, НЕ МЕ ЗАНИМАВАЙТЕ С ГЛУПОСТИ!

The perfect date with...Rob!

Беше прекрасен зимен ден - краката ми бяха замръзнали, не си чувствах пръстите на ръцете и мисля, че от върховете на ушите ми висяха ледени висулки. Е, та това е да живееш в България. Зима, братко - студ кучешки.
И кво да правиш по цял ден? Кибичиш у кибер пространството, белким нещо интересно изкочи?
То пък вярно все, че се появи – размаза се като муха, ударена от мухобиячка върху монитора на лаптопа ми! Влизам аз в някакъв сайт и що да видя – “Спечелете перфектна среща с Роб Патката!”. Олелеее! Моят любим! Роб "проскубаната" Патка или за приятелите си по-чашка (които са много) просто Дик (сещайте се какво значи на английски). Мъжът на живота ми! Как да не го обичаш - вони на бъчва, не знае що е душ и гребен и има най-прекрасната мазутена коса на света. Защо мазутена ли? Ами на дето я срешеш - на там стърчи! Споменах ли колко е съвършен?
Само като видях тая игра и викам - там съм! Веднага се включих...таман 1968 пъти - само майка ми да не разбере какво направих с кредитната и карта. Ама спечелих бе! Бих момичето, което беше участвало 1967 пъти. Да, познахте за Парис Хилтън става дума - тая не се отказва да преследва моя РобоПатка...Няма да те дам на нея, рунтав кокал, такъв. Не няма!
Та ето как си спечелих среща с Робърт Патката....Моят Дик! (това не прозвуча добре - не мисля да си сменям пола) Ма, малииий! Кеф! Ще се видя с РобУзавъра (Древно митично същество изчезнало преди милиарди години от лицето на земята. Това е единствения останал екземпляр, не за друго ми той така и не разбра какво се случва!) - сърцето ми заби толкова силно, че съседите от съседния блок почнаха да бият по стената да млъкна.
Е, те ако познаваха Патката щяха да знаят за какво е целия тоя шум. И те щяха да го обикнат като мен. Така де...той е толкова съвършен и божествен...(някъде там десетки хиляди богове си теглят ножа, заради този коментар). Съвършен е - тези омачкани дрехи, жив съвременник на междусъюзническата война, този прекрасен глас все едно една маса котки са в овулация и този поглед като на психочноболен след прекомерна доза медикаменти. Ееех, любов! Създадени сме един за друг!
Денят дойде и аз вече тръпнех от нетърпение да се видя с него - почти бях размразила краката си и вече имах усещане в пръстите на ръцете, а за висулките щях да го излъжа, че са обици - с неговия висок коефициент за интелигентност нямаше как да не ми повярва.
Наближаваше осем, когато на вратата се почука.
- РОБ! - писнах възторжено и хукнах да отворя.
За моя изненада, когато отворих на прага не стоеше Роб или поне не в съзнание, а някакъв потен дебел тираджия.
- Шшш, булка...тоя познаваш ли го? - кимна към метнатия на раменете му Роб.
- Роооб! - изписках аз.
- А, на нас ни каза, че се казва Робърта. - сви рамене тираджията и изсипа Роб като торба с картофи пред прага ми.
- Ъъъ...Ми тва му е артистичния псевдоним. - опитах да спася репутацията на моя любим, не че имаше някаква надежда де. Оня ме погледна на криво. - Той е актьор! - закимах сигурно.
- И той така каза. - избуча тираджията. - После рече, че понеже спечелил много пари от некъв тъп филм за смотано пишлеме вампир или нещо от сорта и вика да ни черпи...
- Така ли стигна до това положение? - притесних се аз.
- Ти луда ли си МА? Той си беше така, когато го срещнах. - скара ми се потния чичко тираджия. - НА! - набута в ръцете ми 2 лева. - аз го изгледах неразбиращо. - Тва му е рестото от почерпката.
- Че колко пари е пръснал? – изумих се аз.
- Още два! Каза че хонорара му бил четири лева! - сетне се оригна звучно и си тръгна.
Аз приклекнах до моя любим.
- Роб, ооо Роб...
- Ъъъъ...викай ми...Роб! - избуча моя любим.
- Викай ми Роб, ооо Викай ми Роб...
Той като чели започна да идва в съзнание - отвори изведнъж очи и се изцъкли насреща ми.
- Ъъъъ!!! - стана като ужилен от земята той. Жалко - косата му точно се беше сляла с пейзажа от мръсотията по пода. - А, леле соске...Ква си ти ма, како? - като дърта циганка попита той, почесвайки се съмнително по главата. Май нещо го лазеше...Аха..изкочи - Хлебарка. Нищо ново за него!
- Аз съм твоето момиче за среща. - подскочих радостно.
- Кво? Тва публичен дом ли е? – почна да се оглежда наоколо.
- Не! Аз, такова…ами играх една онлайн игра...иии
- Тия два лева са си мои! - издърпа той парите от ръката ми. - Щеше да ми ги свиеш, нали? Вие тука много крадете. После как щях да се налюскам до козирката, та да не СИ гледам лицето в огледалото ...
- Много ли те плаши? - притесних се за него.
- А, не бе...Все едно Йети е еволюирал в Лохнеското чудовище. Тва не е живот! Майка ми е виновна...Искала да експериментира, да опита нови неща, докато е още жива...И глеъй мЪ къв съм.
- Прекрасен? - загледах се в премрежения му, в следствие промишлените количества алкохол поглед аз.
- Е, добре...малко. - вдигна гордо глава той, при което от косата му падна още една хлебарка, вероятно мамчето на първата.
- Трябва да ме заведеш на вечеря! Все пак това е идеалната среща... - напомних му аз, докато го гледах как се почесва като крастав между краката.
- На вечеря? В ресторант, а? - аз закимах. Сега си бърникаше с нокът по зъбите, които бяха жълти като злато...Красота! - Там има ли пиене? - веднага му светнаха очичките.
- Сигурно.
- Окей...убеди ме...Ама да знаеш, че го правя само заради пиячката! - размаха гневно пръст срещу мен Робърт. Ноктите му бяха черни като нощта - пак си беше бъркал по дупките. Ах, той…не може да се стърпи!
- Така ли каза баща ти на майка ти преди да те заченат? - полюбопитствах аз.
- Не! Казал и е - сестро, мнооого съм пиян, внимавай! Оттам нататък не знам! - вдигна безпомощно ръце той. - Аре да спъваме, че промилите алкохол в кръвта ми почнаха да спадат и винарките вече не кръжат около мен...
Аз му се усмихнах замечтано, хванах го за ръка и двамата тръгнах ме към най-близкия ресторант. Там обаче не ни пуснаха. Казаха, че моя Дик им изглеждал съмнително и подозирали, че нямало да си плати сметката. Идиоти! Че нали има два лева! Кво искат повече?

Отидохме в друг ресторант. Управителят точно пренебрегна факта, че още една хлебарка се изтърколи от косата на моя любим, когато Роб взе че се оригна на ферментирали грудки и не прати в комоцио всички в радиус 2 километра от него. Освен мен, разбира се...Аз бях спасена от силната любов, която изпитвах към него. Жалко само, че останалите нямаха тоя късмет - всички в ресторанта измряха и дори да се бяхме насилили да седнем на някоя маса, разбутвайки труповете нямаше кой да ни обслужи. Точно си тръгвахме, когато се появиха тия от ХЕИ и обявиха Патката за...патка...и средство за масово покосяване. Роб беше силно поласкан и попита кога ще си получи награда си за цялостен принос към унищожението на Земята, а те го изгледаха като домашна котка улична и му дадоха един противогаз за Бог да прости. Той беше толкова щастлив, че не го свали цяла вечер...За беда не знаеше къде се слага и го беше увързал със сезали за чатала си. Това пак беше бонус - повече никой не колабира от зловонната миризма идваща от там!
Продължихме към следващия ресторант, където веднага щом ни забелязаха че идваме всички се ометоха на минутата. Не разбирах какъв им е проблема? Бях с най-красивия мъж на земята. Точно го изчаках да се изпикае културно в близката река и сетне подехме към следващия ресторант.
Той се оказа една циганската кръчма - "Моят черен цирей, афериш?", където ни посрещнаха ужасно топло, може би защото Роб говореше техния език. Беше толкова мило, все едно се запознавах с изстърсъците в семейството му. Направо ми сгря сърцето...или пак се бях окапала с нещо топло без да разбера? Все едно.
Седнахме ние и най-черната циганка на света дойде да ни обслужи.
- Аре поръчвЪй мЪ, како. - подкани ме тя, сетне насочи погледа към моя кавалер. - А, Патко, що дириш тука ва? - веднага го позна.
- Имаме перфектната среща. - отговорих вместо него аз.
- Ма да съм тЪ питала? - засегна се тя. - Кажи сега...каква брадавица ти е излязла на задника, че си тука? - пак попита тя моя любим.
- А, тя зарасна. - усмихна се доволно Роб, разкривайки най-прекрасната крива, гъгренясала, жълта като мръсно бельо редица зъби, която ЖИВ човек може да притежава - Сега имам хемороиди! - подшушна и той.
- С всички от семейството е така! - потупа го състрадателно по раменете тя: от там се вдигна такъв прах, че 1/5 от циганите в България измряха от задушаване. Къде беше Роб, когато Хитлер превземаше света? - Сега...кво ще сакаш, че чаветата ги засрах в една локва да сЪ къпят, ма квито са прости само ще плискат водата и нищо няма да направят. Кой знае кога ще завили пак? - завайка се тя.
- О, взимат си вана! Аз таман вчера правех същото! - ухили се доволно Роб, мятайки на ляво на дясно глава - този път от косата му пропълзя стоножка: огледа се наоколо, стана и ясно, че това място е прекалено чисто за нея и отново се върна обратно в косата му.
- ЪхЪ...Аре поръчвай...
Аз се усмихнах и побързах да попитам:
- Какъв е специалите...
- Чекай! - спря ме бързо Роб, протягайки космясалата си ръка към мен. А, аз си мислех, че няма по-космато нещо от братовчеда То...Имало...Братовчеда Роб! - Какво предлагаш за два лева?
- Малий! Два лева? Да не си спечелил от тото бе, батка? И не казваш? Дай, дай да ти гледам... - веднага притегли един стол до нашата маса и се тупна на него циганката. Сетне издърпа ръката на Роб и почна да чете линийте по нея. Беше усетила,че тоя е ударил кьоравото и искаше и тя да припечели нещо.
- А, УрсУлУ... - дръпна си гневно ръката Роб. Бях изумена, че и знае името, ама какво ли се учудвам те там се излаблат на коя героиня от теле новела да се нарекат. - Аре, без цигански номера... - женката се обиди нещо. Къв беше тоя мангал да и вика циганка? - Аз вече съм си гледал...Знам кво ма чака...
- И кво те чака? – полюбопитства заговорнически.
- Ми както всеки ден - пиене, пиене, пиене, събуждане в канавката, разчесване на коня; пиене, пиене, пиене...събуждане в канавката...търсене на коня...пиене, пиене, пиене...събуждане в канавката...Коня намери мене. И така...Ежедневие!
- О, ти си такава дейна личност. - запърхах с мигли насреща му аз, вдъхновена от разказа за всекидневието му.
- Да, видиш кво правя в тоалетната. - намигна ми доволно той, при което аз веднага реших, че не искам да виждам какво прави там...Подозирах, че и извън нея е същото.
- Аре бе, батка...земи поръчай нещо... - напомни му Урсула.
- Ми донеси ми от моето... - намигна и той.
- Две бъчви пиене? - не разбра тя.
- Именно.
- А, за мен... - опитах да кажа.
- Ква си ти? - погледна ме Роб, въобще не можеше да ме познае.
- Ми аз съм перфектната ти среща. Не помниш ли?
- Не! Съжалявам, но почна ли да изтрезнявам не знам къде съм...Последния път се осъзнах на премиерата на некъв филм – Тъплайт, до неква хърба с наморник – аз го погледнах изумено. – А, не бе…тва беше устата и. Ма, да…като изтрезнея не помня дека съм и кво праЪ там.
- Поправимо е...Сега ще ти донеса бъчвите. - забърза циганката.
- Хайде да се опознаем. - предложих вдъхновена от вълшебния му поглед аз. Едното му око гледаше на ляво, другото на дясно. Алкохолът променя всичко.
- Кво сакаш да знаеш? - пак почна да си чопли зъбите с нокът, дори мисля че извади от една от дупките им зачатък на едноклетъчно. Ах, не е ли прекрасен? Дори едноклетъчните не могат да му устоят.
- Какво си мислиш за мен? - веднага попитах.
- Аз да мисля??? Ма ти нормална ли си? В кви филми ме вкарваш? Тва изисква много напрягане! Последния път от него не излезе нищо добро...Чува ли си за разширяването на озоновия свой? От мене е! От напрягане и...Пуфш! – направи нещо като взрив с ръце. - Тия от Грийнпийс, национална сигурност, ФБР, ЦРУ, даже НАСА ми забраниха да мисля, кой знае какво ще последва. - възмути се той.
- Ох, колко си съвършен. С какво те заслужих? - замечтах се аз.
- С едно шише бира? - предположи той. - Сори, ма не помня. А, майка има навик да се гъбарка с мене...Последния път ме продаде на един потен тираджия за две слънчогледови семки.
- Ол, мисля че той те остави пред прага ми.
- Викаше ли ми Робърта?
- Да!
- Той е бил.
- Аз му казах, че това е артистичния ти псевдоним...
- F*ck! Ти откъде знаеш какво правя през свободното си време? Кой ти е казал за стриптийза? - аз мигах неразбиращо насреща.
Точно това беше момента, в който ни донесоха бъчвичките с алкохол. Роб Патката, по прякор Дик напълно ме игнорира и започна да се налива като навиждал от два часа пиене, както всъщност си беше. За полови час излочи всичко...Гениален е! Как да не го обичам?
- Те'е тЪ познаам от некъде... - ухили ми се тъпо насреща, след като се беше натряскал като за световно. Тия от Гинес щяха да му се радват.
- Аз съм твоята перфектна среща. - за пореден път тази вечер изрекох аз.
- Ма верно... - зарадва се като Фреди Крюкер на заспал човек той. - Я се'а кажи...Ти менеее уважа’аш ли мЪ...
- О, аз не само те уважавам...мисля, че съм влюбена в теб! - замечтах се аз.
- И аз...
- Влюбен си в мен? - подскочих както стоях на масата.
- Не! - възмути се той. - Говорех на бъчвичката. - сетне се оригна звучно, с което уби останалата 1/5 от циганите в Българя и понеже всички в кръчмата бяха измрели, та чак чаровната Урсула нямаше на кого да платим и Роб си задържа двата лева за друг път, когато щеше отново да се напие царски.
Излязох ме навън и моят любим РобУПаТ-Дик започна да крещи като каруцар:
- Кондьо, Кондьо...
- Певецът ли?
- Не МА...коня ми? Не ме ли чу като казах, че си имам кон...Много често, обаче го губя...Аре, кво сЪ праиш викай с мене!
- Ъм...добре...Щом ме молиш.
- Кондьооооо - крещяхме в едно двамата.
- Доко, доко, доко... - появи се зад ъгъла на кръчмата певеца, полюшвайки шкембето си в такт. Е, добре де...един от ромската популация беше оцелял по неясна причина.
- А, ето те! - разчеса го зад ушите като куче Патката.
- Нали каза, че не е певеца? - озорих се аз.
- Ти на тоя певец ли му викаш МА? - не разбра Роб.
- Добре де! - свих рамене. Ясно, вече защо е оцелял – това е коня на Роб. Всичко свързано с Роб оцелява. Като хлебарка е – резнеш му зелката, той не умира. Мъж мечта!
- Аре качвЪй сЪ! - подкани ме той. - Ще те карам у вазе. - срита той Кондьо, така че да застане в съответната поза, на кон примерно и ми подаде ръка да се кача на него. Аз бях толкова поласкана, че ще ме закара у дома след такава страхотна среща, че въобще не се замислих. Седнах на гърба на "коня" му, той пак го разчеса зад ушите, сетне разчеса и себе си по косата - стоножката отново падна и отново видя, че е прекалено чисто, затова пак се върна в предишното си местожителство. - Ариии Дийййй...беш, беш, беш....Ръъъррр, не у люлякЪ бе!
"Къв люляк видя тоя? Насред зима? Трябва да е от алкохола в кръвта!" - рекох си на ум аз. Това не ми пречеше, аз все така си го обичах.
- Арееее бе...Мухъллллл... Дий...
- Абе, батка...не разбра ли че имам само една конска сила? - едва изстена под напора на тежестта ни Кондьо.
- Бе и аз имам една мозъчна клетка...ама пита ли мЪ некой? Ере диийййй...
И така след около осем часа стигнахме благополучно до вкъщи, където Кондьо се трупяса на земята и повече не стана.
- Регенерира се! - светна ме по въпроса Роб.
- Разбирам! - закимах аз, с ясната идея че нищо не разбирам. Единственото, което знаех беше, че обичам Роб с цялото си сърце, душа, със замръзналите ми наново крака, липсата на усещане в пръстите и най-главното с висулките по ушите ми, които изглежда от "приятния" дъх на моя любим се бяха размразили. Не, сериозно...вие бихте ли могли да му устоите? - Роб? - обърнах се нежно към него аз.
- Кво? - бъркаше си с някаква пръчка в ушите той.
- Ще ме целунеш ли?
- Кво шЪ ми дадеш? - не разбра Патката.
- Шише ликьор? - предложих аз.
- Оооо твой съм! - веднага ме награби той.
Такава целувка ми удари, че изгубих съзнание за минута - сетне ми стана ясно, че не е било минута а 75 години от живота ми. След неговата невероятна (буквално!) целувка бях изпаднала в кома - дали от аромата на джибри, дали от обичайния мирис на устата му, т.е. катерички в напреднал стадий на разлагане - докторите не можаха да определят.
Е, както и да е...Заслужаваше си всеки час прекаран с него, всяка година, която бях пропиляла от живота ми, за да го целуна, всички въшки, които сега пъплеха по оредяващата ми побеляла косата, дори неприятния обрив, който имах навсякъде по мен, в следствие допира му..Въобще...Това беше перфектната среща! Вероятно и единствената ми! Вече бях на завидна възраст и усещах как живота си отива от тялото ми, както и херпеса, който ми беше лепнал Роб, докато ме целуваше...
Ах, да! Наистина си заслужаваше да умра за моя любим - сега вероятно той беше на някое хубаво място и покосяваше с аромата и дъха си ново възникващите цивилизации. Все пак той е безсмъртен (така де, как може нещо като него да умре?). Дали ме помни - не знам! Но аз никога няма да го забравя (не, че ми остава много живот де!)...
- Никога! - изрекох едва със съсухрените ми от старост устни, отпуснах глава на една страна, притворих очи и се понесох към реалийте на вечността.