~ Елизабет Лим - Six Crimson Cranes
Та, началото на месеца бе сравнително интересно. Много исках да се прибера да гласувам на 2-ри октомври, но всички ми казваха, че нямало смисъл (не толкова заради самите избори, а поради факта, че предната седмица беше панаира на родния ми град и отново се прибирах) и съм щяла само да харча пари да си идвам. То обаче си ме гложди цяла седмица и не ми дава мира. И уж, се успокоявах, че имам много неща за правене вкъщи и трябва да ги свърша и прочие, това не помогна. Все се чувствах виновно, че няма да се прибера. И тогава на новата, работа която почнах преди два месеца (и още свиквам с някой от политиките им, не защото са сложни и строги, а са прекалено човешки и да си кажем, не съм свикнала на това, уви) пусна известие, че тъй като винаги са поощрявали факта, че хората отиват да дадат гласи си както всеки път (когато разбира се аз още не съм била там), ако им пратим снимка от деня на гласуването (не вътре от самата секция естествено), ще имаме право на половин ден почивка, без да подаваш някакви бележки за отпуска и прочие. И не че ми трябваше супер много тоя ден, но просто за мен това си беше като знак, че ето дори ще имам още един бонус, така и така супер много искам да ида да гласувам. Та, това съобщение ни го пратиха в четвъртък и аз цяла вечер докато се чуя с нашите (понеже се чуваме всяка вечер) съм мислила как да наредя нещата и какво да направя, за да се прибера. Понеже баща ми бе тотална контра и изключително против това да се прибирам повторно за такова нещо понеже от няколко години той е вдигнал ръце и отказва да иде да гласува, информирах първо майка ми. Тя естествено бе, "както си решиш", а аз така и така вече бях решила. И ето как в петък си тръгнах само с раница пълна с няколко парцала и хукнах да гоня автобус, за който си бях взела билет онлайн. Дам, много обичам Юнион Ивкони и как имат офис в моя град, но не и моя град в сайта си за онлайн билети и всеки път трябва да си взема реално билет за Плевен, който разбира се е по-скъп, само и само да знам, че имам някакво място. Ако не бях решила в последния момент да се прибирам можех да ида до гарата и да си взема и за връщане билет, но четвъртък вечер нямаше как това да стане, без да рискувам автобусът се е напълнил вече докато дойде време за тръгването му.
Кълна се, някой ден ще получа микро инфаркт от притеснение дали ще хвана автобуса си навреме. Макар предната седмица да се бях прибирала и да знаех много ясно колко е отсечката с метрото и че ще стигна навреме, пак една част от мен умираше бавно докато най-накрая не се качих в автобуса. И понеже предната седмица бях с огромен багаж и два лаптопа (понеже единия ден работих от вкъщи) придвижването ми бе далеч по-трудно и стресиращо. Няма по-добър начин да разбереш колко извън форма си, докато не ти се наложи да гониш автобус, тръгващ след пет минути, а ти си на 10 от него. Животът ми мина на лента тогава. Този път обаче имах по-малко багаж и нарочно тръгнах малко по-рано именно, за да избегна щурото тичане както последния път. Травмата оттогава бе толкова голяма, че бързах супер много, за да си я спестя и в резултат на това си забравих маската на работа. Трябваше да пътувам в метрото, където хората дори когато съм с маска ме гледат сякаш правя най-голямата грешка в живота си и те не ме разбират, а сега бях с връхна дреха пред устата ми, така че сигурно вече дискутираха вътрешно колко психични проблеми имам и дали има шанс да се прехвърлят върху тях.
Както и да е, слязох навреме, та даже с 10 минути по-рано от тръгването на автобуса. Имах достатъчно да си купя маска някъде от гарата, защото anxiety-то ми нямаше да ми позволи да пътувам в автобус пълен с хора, които само те си знаят къде са били и с кого са контактували и понеже всички в тая страна са безсмъртни и не вярват в нищо друго освен това, колко са прави и "ти на мен не ми казвай", защото "всеки сам си преценя". Та, заверих си билета и тръгнах да си търся маска. Жената като я питах ме дари с най-отегчения си поглед, тип за какво я занимавам с глупости в момента, но ми даде някаква маска там колкото да не е без хич. Държа да посоча, че тази маска бе пълна пародия и трябваше да дойде с инструкция за идиоти (а.к.а. мен), за да схвана каква й е точно схемата. Денят, в който се разделих с нея, придобих нова мозъчна клетка.
По закона за всеобщата гадост, обаче имаше задръстване от има-няма 30 минути и макар да казах на майка ми да не идва да ме чака, че ще се прибера сама, че нямам много багаж, тя все пак дойде и бе тръгнала по-рано, да не можах да я спра преди да осъзная, че ще закъснеем и трябва да я предупредя. Милата чака там половина час. Но се събрахме най-накрая и това бе важното.
На другия ден следваше да ходя по задачи - храна на кучето, творчески пособия за мен и страдание за краката ми. През последния месец си направих нещо на ходила и двете ме болят, когато стъпвам, болката не е силна, но е постоянна. Личната ми бе казала да ги мажа с Репарил, че нещо съм си навехнала или набила, но това не помогна. Та, оттам дойде и новата схема в главата ми. Като се прибера в понеделник отивам при личната за направление и оттам на ортопед в деня, който мога ди избера заради гласуването да е по-кратък. Така щях да съчетая полезното с приятното. Но после за това. Та, отидох в единствената книжарница в града, която смея да твърдя че е доста добра сравнено с това, което имаше когато бях тийнейджър и тръгнах да си търся моливи. Понеже през 2021 реших да си направя така наречения булет джурнъл (Bullet Journal) или както му казват съкратено на някой места бу-джу и има успех няколко месеца, но после бях затрупана с други неща и единственото, което успявах да правя бе mood tracker-и или тракър на настроението. И след това го заразях напълно. Тази година се вдъхнових отново, гледайки серия хора какво правят в YouTube и реших да опитам отново, но да не слагам толкова натиск върху себе си - да е перфектно, да е последователно и прочие, а просто да го правя, за да го правя и да си следя нещата с него така. И понеже все още имам останали листи от буджуто миналата година реших да ги довърша с оставащите три месеци от тази и да си купя ново и да почна новата ударно с него. Да, ама като трябваше да взема малко багаж като се прибирам си викам - ще е абсурдно да помъкна сега моливите ми - и затова реших да си купя нова от родния ми град и практически да ги оставя там, така че никога да не ми се налага да нося някакви, защото ще си имам там. Първото нещо, което видях бяха моливите на Фабър Кастел, които мисля, че бяха 30 и няколко лева, но бяха най-пълния асортимент от моливи, който досега бях виждала и всичко в мен ги копнееше с дива страст. Но после си казах - така и така имам хубави моливи в София, защо ще давам още пари, за да оставям тия моливи тук. И така се примирих с някакви евтини за 6 или 8 лева. Но, нека не се заблуждаваме пазаруването ми не приключи с това. Все пак говорим за книжарница с много помощни материали, които аз явно складирам за апокалипсис, когато няма какво да ям да си лепя цветно тиксо и да си драскам с тънкописци. Да, няма никаква логика в това, но го кажете на шкафовете у нас пълни с неизползвани тефтери, стикерите, цветното тиксо, маркерите, тънкописците и моливите. Защо са ми нужни толкова много? Както всеки зависим човек ще отговоря - за всеки случай. И кой е той? Като разбера ще ви кажа. Но, да купих си още пиромолив (розов, разбира се - докато не се обградя с всичко розово и бледо лилаво, няма да мирясам), нов тефтер/тетрадка (който оставих в родния ми град, защото беше дебело бебе, а аз бях само с една раница) и нова книга.
Иначе за булет джурнала малко (кълна се, малко че ще, тук съм от един час и още не съм сготвила, главно защото не съм станала от мястото си), реших да го направя тематичен и понеже е октомври и понеже следва да е плашещ месец, а наскоро бях гледала сериала Yellowjackets реших това да е темата. Сериалът е доста добър между другото, ако обичате подобни разбира се. Нямам търпение за втори сезон. Оставих няколко снимки по-долу с творенията си.
През последващата седмица по-интересното, което стана бе посещението ми при ортопеда, който потвърди теорията ми, че явно съм носила неудобни обувки и те са ми прецакали възглавничките на ходилата и сега би препоръчал ортопедични стелки (откровено казано, предполагах че трябва да си взема такива, но не вървеше сама да се изтърся някъде и да съм - искам стелки, без даже да имам становище на експерт). И ето как олекнах с 135 лева и сега си чакам стелките на връх рождения ми ден. Дано поне ходилата ми почнат да се чувстват по-добре, друго не искам. Жената в магазина за стелки бе тип, "Пускаме ли поръчката?" и аз най-откровено и отвърнах "Ами вижте, аз нямам друг избор - или пускаме поръчката или продължава да ме боли."
В понеделник се видях с Нана понеже се бе прибрала за малко. Предупредих я, понеже гледам "Игри на волята" (не защото е мега интересно, а защото когато миналата година ми беше много напрегнато психически и се бях прибрала вкъщи нашите го гледаха и сега всеки път като го гледам се чувствам все едно съм с тях макар да сме на 150 километра) и в понеделник епизодът е дълъг, но тя бе за малко в България и понеже изобщо не е нахална се нагмезди както всеки път в графика ми (добре че го прави, иначе ще никога няма да се видим). Тя естествено бе подготвена, че ще стане свидетел на експозиция на станалото дотук в игрите и всички замесени лица, но не възрази, даже питаше още неща. Няма да гледа определено, но поне сега знае за какво става дума. Та, забавно си прекарахме.
защо името ми, което обичайно има имен ден лятото, празнува сега, в следствие почти абсолютно никой не помни кога ми е именния ден, освен семейството (но пък имах много приятна изненада, когато бивша съученичка ми се обади, защото помнеше че е специален ден за мен въпреки, че бяха минали толкова много години откакто съм споделяла заветната история за изполинското си название). И затова реших да си направя подарък и понеже от пролетта гледам тези абонаментни кутии Otter Crate с книга и пишеше, че започват да доставят от 14-ти октомври. Викам, ей на, знак, съдба, синята луна изгря, това е истината. И реших да си поръчам. Шок и ужас, когато осъзнах, че не може да платиш с карта. Опциите ти са две - или на ръка на място, когато си получиш кутията, или по банков път. И нали не обичам да държа много пари в мен, викам по банков път. И там една игра, мои хора. Не само трябва да пуснеш банковия превод, но после трябва да им пишеш мейл с номера на поръчката си и че си го пуснал. Както и да е, вече бях решила, така че се прежалих. Викам си направо да ми доставят в офиса, та и доставката ми скочи с два лева, ама имам имен ден, ларж съм. Те ми писаха, че са получили превода и да очаквам доставка в петък. Аз се усъмних, защото Спийди не доставят толкова бързо, особено в петък и даже да сме в един град. Та да, накрая получих инфото в самия ден, че реално ще го получа в понеделник. Опитах няколко пъти да си свържа с куриер дали не може да го остави в офис и да ги взема оттам, защото дори да бях избрала опцията от линка им да си сменя адреса за доставка, пак няма гаранция че днес мога да го взема от тоя офис, а аз вече съм платила доставка на място така или иначе. Всеки път номера ми казваше че пратката ми не е в куриер, дори и когато в сайта им пишеше, че е приета. Накрая се обадих на номера им, който е 0700 и очевидно ще ме набута с цената на един градски разговор, за да си говоря с едно момче, което си мразеше живота или поне звучеше така и бе изключително подразнен, че го занимавам с терзанията си, само да ми каже, че нищо не мога да направя и че поръчката ми ще дойде в понеделник. Точка. Запетая. Междуметие. И така приех, че ще имам кутия в понеделник. Но понеже все пак трябва да почета деня някак, колежката ми Ива бе казала за една книга, която смята, че навярно ще ми хареса защото обичам мистерии и трилъри, а на нея името я плаши и ми каза за книгата на Олга Токарчук - "Карай плуга си през костите на мъртвите". Олеле, малеле! Това не е ли едно от най-яките заглавия?! Супер креативно звучи и буди интерес и ако те кара да се чувстваш некомфортно мисля, че определено си върши работата правилно. Авторката е полякиня, която е спечелила нобелова награда през 2018 година. Ето защо проверих къде я има книгата, видях че в мола до нас има ограничени бройки, обадих се, разходих един продавач да я намери и минута по-късно книгата бе запазена. Като се прибирах минах да си я прибера, заедно с два картона - червен и черен, понеже все още искам да напиша на стаята ни Redrum за Хелоуин и предупредих колегите и те само се подхилкнаха и не ми казаха "не", което в моята книга значи "да". Друг въпрос колко време ще имам да изрежа буквите предвид, че вече час и половина изливам живота си през последните две седмици в този километричен пост.
На същия ден, 14-ти октомври, стана и изпускането на платнената ми торба, за което споменах по-горе. Прибирах се с метрото, и проклетата книга, бях към края й, трябва да знам какво ще стане, уж държах платнената торбичка в която нямаше нищо (защото бе резервирана за книгата, а книгата бе в ръката ми), но някак се е изплъзнала. Осъзнах това една щом се качих по ескалатора и исках да си прибера книгата, а нямаше в какво. Осъзнах че съм я изпуснала някъде и само се молех да не е във влакчето, защото ходи го гони. А, това не е торбичка, която може да си вземеш от всякъде. Тя беше в пакета с неща от първата генерация на фен клуба на MONSTA X (корейска група, естествено) и няма откъде да си я вземеш вече. Така че бе нормално да ми стане лошо като осъзная, че съм я изгубила. Минах ескалатора и хванах другия да се връщам надолу. Една жена, с която явно сме били в същия вагон, в тоя момент се надвесва към мен от ескалатора който върви нагоре и ми казва - "Торбата ви падна между влакчето и рампата!" Благодарих й, защото така знаех къде да я търся, че не е във влака, а е практически на релсите. И да, като погледнах - точно там си беше, лежи като жертва на престъпление. След серия клипове в метрото, където те предупреждават да не слизаш долу, знаех че няма как да си я взема сама. Качих се пак горе, за да говоря с жената при билетите - нея я няма. Кръвното ми прогресивно се покачваше, а потта ми от тичане нагоре-надолу можеше да се съревновава с тази на Веско Маринов на концерт. Отивам от другата страна на метрото, при другата каса с билети. Ура, имаме жена на гишето там. Обяснявам ситуацията. Тя звъни на някого, говори известно време. Каза, че е възможно още днес да си я взема. Викна охраната на метрото и той се запозна със събитийността ми. Извиних му се няколко пъти, но той каза, че сега ще видим къде е и евентуално ще я извадим, като междувременно викна още един човек, който явно е Факира Мити на щипките за вадене на неща от релсите. Събрахме се на лобното място на моята чанта, серия хора ни гледат любопитно, чудейки се какво се случва. Господин Мити погледна къде е и заключи, че още днес мога да си я взема и се върна за щипците, с които вадят неща. После направи магията си и чантата ми бе навън. Много му благодарих и на него и на охраната, извинявайки се още няколко пъти. И ето как вдигнах част от метрото на крак, заради една торба, заради една книга и заради един имен ден.
Та, мисля че това обобщава моя екзистиализъм през последните две седмици. Копнея да напиша обзор на прочетенето през изминалия месец, но тази публикация отне близо 2 часа и не знам колко още ще отнеме другата. Ще опитам, но опита не винаги значи успех.
Поздрави от мен и налудничевите ми публикации и дано скоро успея отново да разнообразя или отекча живота в с нова.
Keep calm and enjoy the Autumn
(Запазете спокойствие и се насладете на есента)
Няма коментари:
Публикуване на коментар