Cause I got soul and I won't quit...

Хей, симпатяги! Пореден път, в който липсвах, но ето че отново възвръщаме изгубените позиции и пишем смело и безотговорно тук. Добрата новина е, че има доста за разказване. Лошата?! Ще е километричен пост. Да, знам... някой няма да стигнат до края му, ще паднат в битката с хилядите изписани думи и нелепи ситуации, които само на мен могат да се случат, но ще си спомням за вас с добро - честна скаутска, макар никога да не съм била скаут.
Както и да е. Отново близо два месеца липсвах. Знам, че изгаряте от нежелание да знаете защо, ето защо ще ви кажа. През март и април бях доста заета с редактиране на едно мое писание, тъй като исках да се включа в един конкурс. До колкото ми е известно резултатите от него все още не са налични, но не питая големи надежди за себе си, просто щях да си умра от яд ако дори не бях опитала. Мисълта ми е, че цял живот говоря за това как мечтата ми е да имам собствена книга, а когато ми се отваря възможност за това я отминавам. Как пък не! Длъжна бях да опитам дори и краят да е очевиден.

Та, да... бясна редакция падна през тези два месеца. Също така благодарение на нея разбрах, че за пореден път не бива да разчитам на хора, които обещават че "да, да... ще помогна". Какво ли очаквах? Не и да захвърлят целия си живот заради мен и моя опит да постигна нещо, но може би ако не бяха обещавали изобщо нещата щяха да са далеч по-добри. Осъзнавам го това, просто празните обещание винаги ме удрят много надълбоко. Но, това вече е минало. Ще се поуча от грешката си и ще продължа напред.
Нямам как да пропусна да спомена, че на 1 май ми беше първия рожден ден за годината. Идея си нямате какво имам предвид, ето защо пояснявам. Тъй като именно на тази дата преди няколко години понеже съм кротка личност и изобщо не се качвах по дърветата и не ритах топка с момчетата взех че едва не се осмъртих. Дългата история още по дълга от очакването - предния ден бях успяла да не науча да се катеря на дърво, което по принцип е много трудно за катерене и си ми беше гордост, та на 1 май реших че трябва да докажа себе си отново. Така се доказах, че не стига че не помня как съм паднала, ами и 5 часа след събитието също ми се губят. Бяло петно. Нищо! Всичко е разкази от очевидци. И сега ще си кажете - е чак пък да се осмъртиш от това? Ами предвид че съм си ударила главата на циментови плочки (да не кажа, че дядо ми е починал така) и бонус бялото петно - смея да твърдя, че съм била доста близо до осмъртяване в този момент. Та, ето защо се водя че живея втори живот. И понеже "курбан" ми се вижда прекалено мейнстрийм да отбележа факта, че съм още жива, сменах че втори рожден ден звучи прекрасно. Мисълта ми е, разликата наистина е минимална - водиш хора да ги почерпиш за "твое здраве", докато те отново за "твое здраве" ти подаряват различни неща. Направо си е рожден ден. Та, ето как посрещнах първи в компанията на хората, с които ходя на корейски и членовете на денс групата ми. Беше забавно изживяване, а аз получих най-страхотните подаръци евър.

Държа да кажа, че обичам съквартирантката ми толкова много за дето ми купи английския вариант на We were liars. В общи линии се наложи да питаме в самата книжарница къде има това издание и да ходим до друга, за да го вземем, но съквартирантката беше тип - Sure, ще идем! Вече бях писала, че супер много ми хареса книгата, до толкова че чак не ми се вярваше и въпреки че вече съм я чела исках да я имам и настолна. Та, това в общи линии беше перфектния подарък за мен - е, ако някой изобщо ме беше слушал какво говоря, което честно казано рядко се случва и накрая защо не си харесвам подаръците?! Добър въпрос! Както и да е... съквартирантката ми реши да я ми я вземе по този повод и още веднъж ми иде да я стискам и разцелувам за което. Още повече, че говорим за английския вариант, макар идеята да бе да взема българския, но когато името на главната героиня е преведено като Кади ми идеше да си прегриза вените. Цялото й име е Кейдънс и на кратко и казват Кейди и изведнъж Каденс (което се преживява) и Кади. Някак много сериозно ми бъркаше в здравето този превод и когато казаха, че имат английската версия можех да умра щастлива. Та, ето как сега си имам точно нея и за да почета момента стоях вечерта до съквартирантката ми й и четях любимите ми моменти като по между другото си поплаквах леко на места.
И понеже споменах преводи на имената, които дълбоко увреждат по нататъшното ми развитие или деградиране, или каквото там дойте, няма как да не спомена "Крес" на Мелиса Мейер. Кълна се, обожавам капитан Карсуел Торн. Той е нещо като смесица между капитан Джак Спароу и Зейфорд Бийбълброкс и е просто прекрасен. Да, прекрасен до момента, в който не вземеш българския вариант на книгата (Ужасен избор за корица между другото, защо не се придържахте към оригиналната?! Какво й имаше? Беше прекалено красива за вас?!) и не видиш превода на името му - капитан (ВНИМАНИЕ!) Трън. Окей, разбирам, че името му се превежда "трън", но е име и няма нищо общо едно към едно превода към по нататъшното развитие на историята, така че защо не Торн? Та, да шансът да си купя тази поредица предвид, че всъщност доста ми допадна е доста нисък и точно така кориците и превода на името има мноооого общо. Правилно, точно толкова повърхностна съм аз.
Но да продължа натам. Друго, което се случи през всичкото това време на "безследно изчезнали" беше, че отидох на гости на вуйчо ми в Мюнхен. Алелуя, половин месец отпуска! Определено беше приятно изживяване, ако изключим непрестанното возене по автобуси и коли, при положение че ми прилошава в такива. Стомахът ми беше на седмото небе предвид, че бе пълен с най-различни хапчетата за предотвратяване на това неприятно чувство. Но като изключим това беше доста забавно. Посетихме музея на "Олимпия Щадион", качихме се на най-високата точка в града, посетихме замъка Нойшванщайн и ходихме в най-големия спа комплекс в цяла Европа. И това мои хора за по-малко от седмица. А, сега ми кажете как да не ми стане зле от цялото пътуване нагоре-надолу из Германия?! Пак дори с този негативизъм не се оплаквам и съм доволна от изживяното. И да, както може да познаете, ще ви направя съпричастни с него!
Да започнем от далече със самото пътуване - цял ден с автобус. Майка ми искаше да носи подаръци и нямаше как да е със самолет, заради ограниченията в багажа, така че си купих хапчета за пътуване и оцелях някак. Но, да пътуването беше толкова дълго, че си дочетох книгата "All the bright places", на която бях забила до половината. Забележка: никога не носете ревлива книга с вас на път, шансът да ревете пред доста хора е изключителен. Нещо такова се случи с мен и майка ми беше повече от възмутена за дето само цивря, но ако сте чели книгата ще знаете за какво  говоря - неизбежно е. Наистина силна книга - честно казано на мен до толкова ми повлия, че не можех да се съвзема от нея поне още 2 дни. Може би трябва да й направя ревю, за да мога най-накрая да я разкарам от главата си, знам ли?!
Та, в Мюнхен бяхме в 4 и нещо сутринта на централната гара, която е открита; във време, което е хладно; сънени и леко гладни и така 15 минути чакане да ни приберат. Преживяваше се... Като стигнахме мястото, където живееше вуйчо ми, което всъщност е село на 15 километра от Мюнхен вече бяхме много гладни, така че хапнахме и поспахме няколко часа преди да се наложи отново да сме на линия и да проведен задушевен следобед със семейството.

На следващия ден нещата бяха далеч по-интересни, тъй като трябваше преди 12 на обяд да сме на центъра на Мюнхен, за да видим танцуващите фигури на върха на... катедралата (?!) - нямам представа как се води това място, простете моята географска дисинформираност и тотална дезориентация в следствие слабата форма на дислексия, която боя се имам. Иначе говоря за това (фигурите, които са най-отгоре и почти не се виждат и които всеки ден в 12 на обяд танцуват за поне 5 минути). И бонус инфо - в дясно където е терасата, която всъщност почти не се вижда, но още снимки само била натоварили поста, според вуйчо ми, когато Байер Мюнхен спечели купата на Бундес лига застават именно там, за да поздравят феновете си. (и сега някога повече няма да гледам снимки от подобно събитие без заветното "Ей, била съм там!")
Но да се върнем на танцуващите фигури, за които както може да се предположи ние закъсняхме, в резултат на което хванахме само края на представлението им. Не се оплаквам. Конструкцията беше много красива - пламтяща готика, ако разчитам на познанията ми по "история на културата" или както там се казваше предмета, който имахме. Но лично аз предпочитам повече тази снимка --->
Ето още едно полезно действие на факта, че имам нов телефон... искам да кажа освен многобройните селфита, които имам навик понякога да си правя. Не ме съдете, на снимките поне приличам на човек ХД.
Та, след като почетохме края на събитието решихме да обиколим центъра, при което се сдобих с нови очила, диадема на пеперуди и най-любимото ми от всичко - подвързия за книги. От дълго време искам да си купя такава. За първи път видях подобна, когато едно момиче в метрото извади да чете книга, обвита в нея и бях тип - имам нужда от това нещо в живота ми, но тогава дори не знаех откъде да си купя. Денят, в който най-накрая тайната на чуастичната подвързия ми беше разкрита бе точно деня преди пътуването към Германия. Кълна се, беше прекрасна, но на едно с нея и цената й беше равносилна на прелестта й и както някое психологическо изследване може да предположи  - на почивка хората са склонни да харчат повече, предвид че в евро цената беше същата като в лева, но все пак си купих такава подвързия (смея да твърдя дори по-хубава) от Германия, а не от България. F*ck logic, I know!

След обикалянето беше време за Олимпия Щадион. Magnificent!

Ако някой е запознат с терористичния акт известен като "мюнхенско клане", той е станал именно на този стадион. Кълна се, знаейки това, стъпвайки на места където тези, хора са били направо ме караше да изтръпвам... и също така да искам отново да изгледам филма "Мюнхен" от 2005 с Ерик Бана. Макар филмът да е насочен по-скоро към разследването на станало и толкова за самата трагедия, пак бил искала да си го припомня - просто случилото се е толкова чутовно. Но отделно от това наистина невероятно място. А кулата, която се вижда на снимката е най-високото място в града и качен на нея се чувстваш едновременно голям и недосегаем, но също и малък и незначителен. Ето ви една гледка от върха:

Следващият ден следваше посещение на величествения и бих дори казала приказен замък Нойшванщайн. Беше невероятно. Все едно си в приказка, но на яве... минус една грамадата туристи и факта, че не може да се разходиш навсякъде в замъка или да пипнеш каквото и да било, но да... най-близкото до приказка, което ми е познато.

Между другото историята на замъка също е доста интересна, но уви не можах да схвана много от нея понеже екскурзовода говореше на немски, а не ни се чакаше за английски и трябваше да си донамирам историята на замъка онлайн. Беше доста от ползва. Та, дами и господа, това е замъка на Лудвиг II, който fun fact е използван за opening логото на Уолд Дисни. Човекът е строил това нещо години наред, за да заприлича на тази красота, а уви почти не й се е наслаждавал, тъй като ако не съвсем, то почти не е стоял в замъка. Също така човекът и бил луд фен на Вагнер и именно заради това целия замък е в сцени от оперите му. Може да си представите колко шокирана бях да видя рисунка на Артур Пендрагън и Гуинивер. Викам си - сега тия какъв го дирят тука?! Искам да кажа, че Артур не е бил истински владетел, а по-скоро легенда. Няма истински факти, че действително е имало такава историческа фигура и изведнъж бам изтъпанен в замъка. Но като разгледах подробно за какво става дума, се оказа че е част от операта, така че логиката на нещата придоби нужната завършеност. И понеже сме кифли: 

И двете снимки по-горе са направени от един мост в противоположност на замъка, който е толкова висок, че хора с агрофобия (страх от високо) ще им се подкосят краката. Точно това стана с майка ми, която направи две крачки върху него, препоти се 20 пъти и се върна в изходна позиция, отказвайки да продължи натам. Но мястото си заслужаваше. Вярно бе бъкано с хора, но противно на страха от високо, моят единствен бе да не си опусна телефона някъде, че при тая височина  - шанс!
И дойде време за Спа. Когато братовчедка ми и приятеля й ми показа снимки от мястото бях тип "о, това изглежда като готин басейн", н истината е, че е мнооого повече от това. Мястото сигурно имаше няколко атракции, разделение в отделни райони - като тропически, водни пързалки, вълни и прочие, и истината бе че ние видяхме едва част от тях за 4-рите часа, в които бяхме там /сега чак съжалявам, че не останахме за по-дълго/.

Това по-горе е само тропическата част на мястото и скалата, която виждате в средата всъщност е пещера, а в ляво имаше вход/изход да излезеш навън. Беше огромно. Отделено от това навсякъде имаше масажираща вода, известна още като бясно бълбукаща вода, която оказва влияние на определена част от тялото ти - имаше за крака, за гръб, за кръст и прочие. Беше доста ефектно, защото когато постоиш достатъчно време върху тези балончета наистина можеш да усетиш ефекта, а аз имах нужда от масаж. Отделно от това място /сори, но на другите нямам снимки, освен може би на вълните/ имаше басейн със солена вода, джакузи, сауна, и дори лековита кал, с която някой хора се мажеха и прилича на зомбита на поне месец.
За протокола имаше един много вкусен сладолед от тия дето леко накиселяват, където можеше да си сложиш каквото поискаш от бисквити до желирани бонбони:

Аз естествено си сложих именно желирани мечета, бонбонки, захарни пръчки и заливка - е, знаете... като е гарга...
Следващата атракция, която посетихме бяха пързалките, но уви както писах нямам снимки, а те бяха огромни, мои хора! Искам да кажа наистина ужасно много, ужасно разнообразни и не знаеш искаш ли наистина да се пуснеш по тях или искаш да продължиш да живееш без вода в белите си дробове. Успях да се пусна само на една, която беше ужасно елементарна и не разбрах, че вуйчо ми е отишъл да се пусне на друга без мен, което доста ме натъжи, но друг път ще знам.
Нещо друго, което заслужава да се спомене беше басейна с вълните. В комплекса имат такъв басейн, при който на определено време пускат там някаква си система и тя започва да прави вълни в него все едно не си в басейн, а на море, само дето никой не пикае в него и водата е ужасно чиста ХД. Бих ви постнала снимки, но ви спестявам мъката да гледате изкривени от сблъсък с вода лица и мен като скарида на сухо - травмираща гледка наистина, трябва да сте ми благодарни.
Същият ден имах честа да се запозная и с този сладур:

Това е Тица /на румънски значи "малко момиченце"/ и е заека на братовчедка ми и приятеля й, който между другото е румънец. Та, това пухкаво нещо се мисли за куче, защото когато пуснат извън гледката следва братовчедка ми петите и отделно на това обожава царевични пръчки /както е видно и от снимката/
Накрая почивката бе почти към своя край и това, което остана бе една разходка в парка наблизо /като под "на близо" разбирайте 15/20 километра "на близо"/. Гледката беше невероятна - навсякъде зелено, хора по тревата, Дунава и мост с катинари обещаващи вечна любов.

Най-сладкото беше, че на някой от катинарите, както се вижда по-горе имаше и по-малко катинарче окачено за тях по смисъла на това, че двойката си имам детенце. На някой имаше дори повече от едно малко катинарче.
И понеже събитието не можеше да мине без изцепка, както си обикаляхме моста приятелят на братовчедка ми попада на някакъв катинар и ще каже - а, това мога да го отворя, гледайте сега. И ние двете някакво такова не ни се вярва особено, но нашия наистина успя. Румънска мафия значи! Не стига това, ами научи и нас да го отваряме, като държа да отбележа, че катинара беше без имена, така че не вярвам някой толкова да се разочарова като види, че оставения му катинар преди време на моста сега липсва.

Братовчедка ми: Откъде научи това?

Приятеля й: От Интернет. 

Братовчедка ми: *бъзикайки се* И значи така си разбивал катинарите на къщите в Румъния.

Приятелят й: Не! Само на гаражите. 

И понеже все пак исках да имам нещо наистина запомнящо от мястото, понеже нали едно кило снимки не стигаха, реших че какъв по-добър начин да запомня, че съм била там от това да го увековеча в клип. Отдавна бях научила танца на песента и само чаках да си запиша кавъра някой ден, но си викам какво пък - у вуйна ми атмосферата е хубава, защо пък не?! И ето как се роди това:

Та, толкова за моите изживявания в Германия и като цяло всъщност. Надявам се предвид, че вече няма бесни редакции и освен готвене за денс конкурси и нерви оттук-оттам в работа да мога да се вмествам и да пиша по-често тук, но това го пиша в общи линии всеки път и както вече на всички ни е известно не е никаква гаранция. Може да ударя някое друго ревю на книги или ако ми дойде музата кой знае на какво още. 

На стигналите до края - честито, честно ви го казвам, но вие сте герои и заслужавате много повече от моето "браво", но уви само това мога да ви предложа в момента. =)

Поздрави и до нови срещи по постовете в този блог!

Keep calm & be your own hero!