сряда, 23 май 2012 г.

4 Days and So Much to Share...


 След шантав уикенд и бонус земетресение как да не пиша отново тук... и представете си - няма и седмица от последния път, когато писах. Това си е събитие, не мислите ли?
Както и да е. Да не се бавя повече, а да разкажа преживяванията си от този уикенд (преди да е дошъл другия). Ето как протекоха събитията от уикенда, та чак до вторник:
+ Нощ на музеите+ Мач + реюниън + преспиване+ Празник на японската култура+ Пеене на китайска песничка (известно още като "срам, не ами срам"+ Земетресение+ Учене на танци до 2






И започвам по ред. В събота колкото и силно да ми се искаше да гледам финала на Шампионска Лига истина беше, че няма с кого, пък и толкова много ми се ходеше на Нощта на музеите, че не беше истина. В смисъл, че никога не съм ходила и много ми се щеше да видя за какво иде реч. Ето защо се разбрах с хората от ККВ (Корейски Кино Вечери) и ходихме заедно. Истината беше, че не очаквах много и все пак бях разочарована. И не от музеите или програмата, която бяха подготвили - тя беше страхотна, но просто да си с хора, които не само те игнорират като говориш (вярно, че говоря много, но сериозно?!), не те изчакват и за капак те изоставят, някак си не направи изживяването много приятно.
Но да разкажа малко по-подробно. Първо посетихме рицърски турнир. Там беше леш. Искам да кажа, че в началото всичко беше окей, дори си уредих готино място, но в следващия момент на някой му хрумна, че трябва да мине загражденията и да излезе по-напред на поляната или най-малкото децата да го направят, за да виждат по-добре. Да, ама нали се сещате, че това са деца. Не може да ги накараш да сотят на едно място. Та ето защо те почнаха да се щурят наоколо и накрая поляната се преизпълни с тях и вместо да снимам рицарския турнир, снимах маса деца, които заплашваха да го провалят. Беше забавно. Това обяснява, защото в миналото рицарските турнири са имали успех - нямало е деца на тях.

Преди нашествието на децата: 

След нашествието на децата: 

Но за мен истинския рицърски турнир си остана този:

След това следваше някаква програма, която не ни вълнуваше особено и през която сметнахме за нужно да се качим на някой от танковете, само за да се появи някаква лелка и да каже на едно момиче от групата (което между другото точно беше дошла):
Лелката: Вас колко пъти ще ви свалям. Първо се качихте там, сега и тук. Не разбрахте ли, че не може да се качвате.
Аз: Как така сте я сваляли? Тя току-що дойде. 
Лелката: Е, не може да се качвате на танковете.
Аз: Ами извинявайте, откъде да знаем...
Лелката: Да сте видели някой друг така да се катери?
Аз: Да, ето защо опитахме и ние да се качим, защото доста хора вече го направиха.
Лелката: Е, не може. 
И разговорът приключи. Държа да спомена, че това е супер несраведливо. Децата може да се качват, ние не. И ние сме деца, за Бога! Не е честно. Докато си тръгвахме дори станахме свидетели на още едно ясно изразено недоволство по този повод - някакво момче спореше с един от тия дето очевидно са там, за да свалят хора от танковете (честно, има ли такава професия и колко плащат за нея?!), че не е честно децата да се качват, а те да не може, при това само за една снимка... Anyway!
От там отидохме в музея за чуждестранно изкуство или нещо подобно. Сори, не съм много запозната, но знам че идеята беше да видим демонстрация на икебана и калиграфия и като цяло да разглеждаме. Някъде по това време подозренията ми, че компанията ми, извинете за израза, но я "боли фара за мен" се засилиха. За пореден път дадох игнор и минах да си огледам. Докато разглеждахме йероглифите в една от галериите напълно случайно застанах на едно място, точно когато някой каза "Демонстрацията на икебана ще започне след 2 минути". Викам си - Ехе, аз значи съм на правилното място. Застанах си там и си изчаках обещаните 2 минути. Сетне японецът излезе и обясни (благодарение на преводач) какво представлява икебана и как се прави. Имах честа да направя страхотни снимки, докато хората от моята компания не знам къде се губеха, но изпуснаха (чак към края се появи един от тях да снимка, но ама разбира се нямаше такава стартова позиция като моята). 

В такива моменти, когато твоите познати не са наоколо или дори и да са, но да са чалнати като теб (тия дето бях с тях не бяха =/ ) ми е най-забавно да завързвам нови познанства, с хора които изобщо не познавам. Така де, една такава тълпа се е събрала и какво друго да се случи освен да почнете да си говорите? Всичко започва с "Преча ли ви?" и завършва с "Хайде да ходим на следващата презентация". Нещо такова се случи с мен. Та когато отидохме на другата презентация на калиграфия този път, която я прави същия човек, тези две момичета, с които бяхме една до друга викат "Ама ти пак си намери хубаво място" Аз свивам рамене и викам - Еми...  Този път, обаче вече много ме боляха краката, пък и повече хора искаха да гледат и последвах примера на първия седнал на земята. След мен колко още се "наспускаха" по пода, не е истина. 
 
 

След тази презентация успях да се намеря с моите хора и целокупом да се изнесем от музея. Да, обаче естествени нужди - трябваше да избирам пред това бъбрека да ме побърка от болка и пикочния ми мехур да се спука или да ходя да обикалям още музеи с остра бъбречна недостатъчност и липсваш мехур (а може би нямаше да обикалям музеите, а болниците). Та отидох да намеря тоалетната заедно с една позната от групата, която се загледа в изложбата, която беше по средата на изхода и тоалетната и след това й изгубих дирите. Ама нали се сещате, че на това събитие имаше бая народ и какво ли би могло да ме наведе на мисълта, че тоалетната няма да има опашка пред нея. Бе както и да е - чаках по-малко от очакваното, влязох и си излязох след това. Ама шок и ужас! Излизам навън - няма никого. The fuck? Звъня на друга позната от групата - не си вдига телефона...2 ПЪТИ! Звъння на друг човек от групата - А, разгеле! 
Викам: Къде сте? 
Той: Ние сме в Александър Невски. 
Аз: Е, защо не ме изчакахте. 
Той: Ми другите дойдоха (понеже чакахме две от момичетата да доразгледат) и ние тръгнахме. 
Аз: Ами аз сега какво да правя?
Той: Ела при нас. Има една опашка на входа. Стоиш и чакаш и немуниемо ще влезеш. 
Може само да си представите колко бях бясна. Понеже минах от грешната странна на Александър Невски трябваше да го обикалям, но това не ми пречеше да си вървя и да си нареждам на глас : Сега можеше да съм си вкъщи и да си гледам мача, ама не... обикалям Александър Невски! 
Както и да е. Намерих проклетата опашка и заседях като "стой та гледай". За да се успокоя си пуснах малко музика от Джереми (Айпода). Чаках сигурно 20 минути, докато двама от групата не излязоха. Когато влязох вътре имаше само още три момичета от нашите, скитащи се безцелно. Аз вече бях толкова раздразнена, че изобщо не исках да говоря с тях, да не говорим че обмислях да си хвана чукалата (които по начало си бяха на мен, а.к.а. чантата) и да ходя да си гледам мача. Не щеш ли точно тогава ми звънни Глобуския телефон (използвам го само да го давам на хора, които имат безплатни минути към Глобул и аз почти не звъння от него) и гледам "Надя". Викам си - Бъзикаш се, нали? Тя не ми е звънняла от има-няма месец. Вдигам.
Аз: Я, виж кой се сетил за мен?
Надя: Е, много ясно. Гледаш ли мача?
Аз: Не, на "Нощта на музеите" съм.
Надя: Абе как може да не гледаш мача?
Аз: Ми нямаше с кого и реших да дойда тук, въпреки че компанията, с която съм да не е от най-качествените... и вече да ми се иска да се махна. 
Надя: Ми идвай у нас да гледаме. Аз съм сама... Е, със съквартирантката, но тя отива да спи. 
Аз: Еее, не ме изкушавай... Знаеш ли колко малко ми трябва? 
Надя: Хайде, имам бира...
Аз: И леща? (бъзикам се с нея, защото последният път, когато й идвах на гости, условието беше да ми е наготвила леща). 
Надя: Е, не... тоя път е боб. 
Аз: Аааа! Чудя се... И както в Студентски още няма топла вода...
Надя: Аз имам... ще се изкъпеш тук.
Аз: Нали се сещаш, че ако дойда ще спя у вас? 
Надя: Да, бе тука ще спиш. Ще гледаме мача, ще се изкъпеш...
Аз: Е, да... ама утре имам едно ходене към 11 на едно за японската култура...
Надя: Абе, аре идвай...
Аз: Чакай да си помисля...
Надя: Хубаво, ще ти звънна след 15 минути да видя какво си решила. 
Когато се обади ние вече бяхме навън, компанията продължаваше да ме изнервя и реших, че какво пък... Казах им "Чао!", а на Надя, че идвам. Така се озовах в Дружба 2 точно за почивката между полувремената. Да ви кажа да слушаш Надя как обяснява по телефона какво случва на терена е безценно. Тя вика на пряк свободния дузпа. Трилърът пълен! 
Стигнах аз точно за началото на второто полувреме. Сипаха ми да ям и да пия бира и бях доволна, че си гледам мача. Жалко само, че Байерн не спечелиха. Наистина много обичаме да се дъним на важни мачове. И все пак трябваше да видите физиономията на Надя, когато започнах да пищя и подскачам при гола на Томас Мюлер. Но и това не беше нищо - когато Робен биеше дузпата, чувствах че ще опусне и се криех в кухнята, за да не гледам. Цяла постановка изнесох на Надя на тоя мач. Накрая, когато свърши, не ни остана друго освен да сменим канала. За щастие попаднахме на любимият ни комедиен сериал "Приятели", който се очертаваше да го дават до към 2. След като се изкъпах, изсуших и наместих в леглото спокойно можех да си гледам на едно с Надя сериала. 
Сутринта бях събудена от Анна със СМС кога и къде ще се чакаме за "Празника на японската култура". Това беше добре, защото станах по-рано от плануването (алармата ми беше за 9, а тя прати СМС-а в 8 и 44). Направиха ми кафе и веднага си пуснах канала, по който знам, че пускат корейски песни - Попкорн, с надежда да улуча нещо от моите. Така и стана. Само докато се появи песента - Надя веднага рече "Моля те, не викай!" Хех! Познаваме толкова добре. После ме изпрати и трябваше да мина сложната схема за сменяне на няколко превоза докато стигна до Студентски - да се преоблека и пак да изляза за срещата с Анна. Бъзикът беше когато в автобуса се засекохме с моя приятел Вальо. Беше нещо от рода на:
Вальо: Вие за къде сте.
Ние: Метрото... Ще ходим на...
Вальо: ... празника на японската култура. И аз!
Е, това е. Събрахме се! Сетне там трябваше да стоя и да гледам откриване в рамките на два часа, при което ми представиха танц на модерна японска песен, която всъщност беше японска версия на корейска група (The Fuck?!), един палав принц, който с коя ли не беше, готин костплей и се мъчехме да казваме поговорки на японски (Fail!), след което бяхме свободни да разглеждаме наоколо. Аз това и чаках, защото се бях разбрала с един момичета, с които се запознах на "Пролетния българо-корейски спортен ден" да се съберем и да обсъдим дали ще правим флашмоб както си говорихме. Беше епично. Тотално забравих с кого съм дошла и какво друго имам да правя. Останах с тях до самия край. Обличахме юката и всички изглеждахме много готини: 
 
Ама нали се сещате, че шест души облечени в това и за всичко останали юката няма. Стояха и ни чакаха да се сетим да се преоблечем най-накрая. Както се пее в една песен на Супер Джуниър "Сори, сори, сори, сори..."
Сетне ходихме да пеем на караоке, след което отидохме в стаята за калиграфия, където следваха моите безплодни опити да приведа нещо във вид, но поне японката ми написа канджи за "Мечта" и името ми на японски, след което едно момиче до нас ми написа и името на корейски  (аз си го знам, но мога да го пиша само печатно, а тя го написа ръкописно). Сега и двете красят стаята ми. О! И за протокола имам и името си на китайски. 
След събитието решихме да отидем до МОЛ-а така и така беше наблизо. Идея беше да намерим една книга, но накрая отидохме в Техномаркет да търсим телевизор на Самсунг или някоя друга корейска марка, по която има шанс да дават корейци. За огромно съжаление на целия персонал в магазина го намерихме. Следваха към 30 минути, които стоим и се кефим, на това което гледаме - Супер Джуниър, СНСД, 4MINUTE и прочие. Аз естествено най-много се радвах на СуДжу. Но ние определено бяхме атракция - пищене, самосиндикално увеличаване на телевизора, докато никой не ни гледа, смяна на песните от ДВД-то отново докато не ни следят и накрая, когато Соши игра на The Boys в магазина - избихме рибата. За капак аз и Габи ходихме да питаме хората какво после правят с тоя диск, дето се се излъчва. Те не бяха много словоохотливи. Викаме - ако си купим телевизора получаваме ли диска? Те - не. А какво става с диска? Те - Ми нищо. Ние - И не се продава? Те - Не. За какво им е тогава? Да ни го дадат, по дяволите!!! Повече от очевидно е, че това изобщо не ги влече. Какво правят с тези дискове след това? Колко нечестно! 
И ето как стигнахме до понеделник. Той беше определен като деня, в който с няколко души от групата по китайски ще пеем една детска песничка, която научихме. Нали знаете как човек си представя разни работи и как в последствие нещата се оказват други? Нещо такова се случи и когато отидохме на събирането за песничката. Знаехме, че ще има представители на китайското посолство и конкурс за спечелване на екскурзия или право да учиш в университет в Китай, но не очаквахме препълнена зала. Това пак добре - преживява се. Но когато осъзнах, че мелодията, по която ще пеем е друга, която досега не сме чували и само една от групата я знае, не знам кога сме и още повече, че през цялото време се говореше на китайски, а ние сме на такова ниско ниво, че няма как да разберем какво казват, беше идеалния момент да почнеш да се панираш. Аз пак минах тънко, защото още с влизането в залата си харесах един китаец с камера. Беше перфектен. Искам изрични доказателства, че не е кореец или няма подобни корени. Много беше сладък и от време на време ни снимаше. Жалко, че не се снимах с него, може би ако бях с правилната чалната компания щях, но уви... Сега имам снимка само на гърба му и част от профила и остава да публикувам бюлетин, че го издирвам и кой знае може и да се запознаем. XD
Това е една от преподавателките ни. За съжаление баш-баш преподавателя, г-н Мао си тръгна по-рано (и не можах да го убия, че почти нищо не ни беше казал)

Та това беше от понеделник, но не и от понеделник вечер, която на всички е известно се оказа земетръсна. Всичко, което вълнува хората и ще продължи поне до края на седмицата е кой как е посрещнал земетресението. Аз спях. Да не кажа, че точно бях заспала. Бях си пуснала аудиокнига и така съм се унесла, че тя е преминала на следващия файл, без да разбера. Най-тъпото е, че имах чувството, че сънувам че има земетресение, преди самото земетресение, което е 90% самовнушение и ако първото не е вярно, то тогава е крийпи, защото ми напомня един мой герой, който трябваше да контролира мислите си, защото в момента, в който ги остави да се носят те стават истина. Но засега да заложим, че първото е вярно. Та събуждам се изведнъж от бясно тресене. Аз съм на седмия етаж, така че може само да си представите какво беше чувството. Седнала съм в леглото със слушалките от Айпода, който продължава да ми предава книгата, която слушам, дърпам ги и ги оставям да падна и почвам да си мисля - Сънувам ли? Това земетресение ли е? Сега какво да правя? Да ходя под касата на вратата? В този момент то спира. Аз взимам слушалките от скута си, изключвам Айпода и го слагам на бюрото до мен. Това беше всичко, което можех да направя преди да последва вторият трус. Моя милост пак стои парализирана в леглото и се пита дали нещо няма да й се стовари на главата от някъде и "Сега пък как трябва да реагирам!". Спира. Аз започвам да се опомням. Тъй като мислех, че съквартиратката ми е на другото легло реших, че навярно спи и по-добре да не я будя, че може да я уплаша. Всичко ми трепери и още не мога да повярвам на какво станах свидетел току-що. В този момент до мен достигат гласове от коридора. Забравям домашни чехли всичко и хуквам по чорапи в коридора, а това е коридор на общежитие - представете си какво е минало по него. Сетне може се сетите какво последва, питахме се дали сме го усетили, че било силно и кой къде е бил като се е случило. Стана ясно, че и в други градове са го усетили. Някой спомена Ловеч, при което веднага се сетих за Луковит и викам дали наште спят да ги питам. Ще пробвам. Звъння аз - майка ми вдигна почти веднага. Викам - усетихте го нали? Тя - да, тука така буча и стъклата по терасата така се тресяха... Сетне и разказах моята версия. Разбира се няма да ви казвам, че нямаше как да заспиш след подобно нещо, независимо колко си уморен. Тъй като  доста се бях наплашила слязох за малко със съквартирантката, която се оказа, че изобщо не е била в стаята, а на първия етаж на гости (да в 3 през нощта!). Стоях малко, но ми беше тъпо и наистина бях изморена, а да излизам по пижама навън не виждах смисъл, защото така и така отмина. Ето защо отново се качих в стаята и започнах да преглеждам през телефона анонсите по Фейсбук и Туитър. Кълна се - имаше повече хора в социалните мрежи, отколкото по улиците. Живеем в свят, където е по-важно да ъпдейтнеш статуса си, вместо да спасиш живота си. о.О Знаехме си го, но да го видиш с очите си си е фрапатно. 
Докато така си се ровех мина и трети трус, по-слаб, мисля че беше към 4 и 20. Към 5 и 13 също го усетих, след което почти стана 6 и си викам - Ааа, не аз трябва и да спя все пак. И така съм заспала, докато майка не ми се обади в 9 и нещо, след което имах щастието пак да заспя, а на финала в 11 също получих обаждане от Надя. Като видях колко е късно вече нямаше как освен да се излюпя от леглото. Откровено мога да кажа, че от два-три дена не съм се наспивала нормално. Предната вечер си бях навила на пръста да уча един к-поп танц и не и не, докато не направя това като хора. Е, получи се. Има още за изглаждане, но ако продължа с тренировките мисля, че ще задобрея.
А днес!? Е, днес реших, че трябва да напиша този пост, който в момента ми коства повече от три часа, идея си нямам на вас колко ще ви отнеме да го прочетете, ако изобщо го прочетете до  край. Тези, които са стигнали до тук - браво, вие сте моите герои. Получавате право да си поискате за какво да пиша следващия път и аз ще го направя (независимо какво е). 
Надявам се на съм ви отегчила много. 
Поздрави и на слука!

Keep calm and don't stop to fangirling...

Ъпдейт от 2018: Тук имаше ужасно много снимки от нощта на музеите, но сега сега не само нямам представа къде са изчезнали, а дали изобщо ги пазя. Представете си нещата, които не виждате xD




6 коментара:

Аз и никой друг каза...

WOW... Ежедневието ти е доста бурно... На въпроса - като усъвършенстваш китайският моля и на мен да пратиш името ми да си го пльосна на стената. Друго - винаги бих предпочела вечер с футбол вкъщи пред метлосване по улиците до припадък. Радвам се, че се появи отново в рамките на седмица.
(hug)

divata_airis каза...

По скоро последните няколко дни бяха бурни. Хех.
Е, и аз бих предпочела да стоя и да си зяпам мача, но бях сама и никога не съм холида на "Нощ на музеите" и много исках да видя за какво става дума, ето защо го направих, но не мисля че хората, с които бях постъпиха правилно... както и да е.
Китайският едва ли ще го усъвършенствам, защото сме в самото начало и през сесията няма часове, така че навярно нещата ще останат така. НО! Понеже си прочела всичко от до и имаш право да си поръчаш нещо ти предлагам да ти напиша името на корейски. Това го мога, без да съм ходила на уроци =)
*хъг бек*

Анонимен каза...

Почти съм сигурна, че знаеш какво ще искам от тебе :Д понеже отдавна се предадох да те тормозя за Дарк Сънсет, а видях, че си писала там за човека с мислите.... това откъде е ? Иии бту, от супер много време се чудя, виждала съм ти го и по блога...кой е Конър Макалистър? Габи :) Засега толкова, че сестричката има бал и да се оправям... да, еуфорията я няма никаква, не е мой празник все пак. БТУ, mind sharing a little about ur prom night with us, щото каза , че ще пишеш каквото поискаме... :Д

divata_airis каза...

От едно стори, което се бях заела да пиша с идеята, че може да бъде издадено. Действието се развива в България и е обвързано с митология и поне според мен беше интересно, но с тая криза - шанс!
Конър Макалистър е от една книга - Unwind, която много ме израдва и той беше доста силен персонаж. Понеже обичам и силни имена, неговото е невероятно. Само като го чуя и си представя супер тъф гай.
Как искаш да шерна за пром найта? В коментар или пост? (и разбира се, че ще изпълня обещанието си, все пак ти си една от малкото, които е прочела всичката плява по-горе XD)

Анонимен каза...

Пост, пост :Д и снимки , и снимки. Иначе да, името наистина е много яяко, ти по принцип в Дарк Сънсет създаваше такива имена. :) Г.

divata_airis каза...

За поста добре,но снимки ще е трудно да се намерят, защото по мое време цифровите апарати бяха зян и имам само нормални снимки, които в момента са в Луковит (а аз съм в София). Мисълта ми е, че ще бъде бая трудоемко... и не очаквай много.
Оххх, да... това ми е страст - силно име, което само като го чуеш те кара да изтръпваш...

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik