сряда, 2 ноември 2011 г.

Long Time - No See!


И така... познайте кой пише на тази страница след 3 месечно затишие... (Наистина ли минаха 3 месеца от последния пост?!). Да, ce moi. И добре, че някой хора "преритаха" (образно казано, разбира се) за мен, че гузната ми съвест да ме накара да оповестя на света и на малкото останали любители на това подобие на блог, че за тяхно огромно съжаление съм все още жива. Ако нещо от прочетеното до тук не ви харесва винаги може да ме причакате през някоя тъмна нощ в някоя алея и да приключим въпроса като жертва и убиец. Примерно! 

Та, стига съм остроумничела. Навярно се питате какво стана с мен, та се загубих така. Да, знам че и преди съм го правила, но обикновено беше само за месец, а сега цели три. Ами истината е, че някъде след последния ми пост не бяха настанали особено добри времена за мен. Нямах желание да пиша тогава, защото само щях да дотягам на хората и така. После в тъмния ъгъл, в който живеех проблесна лъч светлина, когато ме одобриха за европейска стипендия и си намерих "нещо" като работа. Ъм, да, не мога да го нарека точно работа, но пак е нещо, от което се припечелват допълнителни пари, а предвид факта, че на хоризонта не изниква друго - ние (аз и моите личности) подскачаме и викаме чик-чи-рик и си въобразяваме, че нещата са по-розови отколкото не са. Както може да предположите след този момент съвсем очаквано нямах време да пиша, заради работата, която между другото е прекрасен източник на откачени истории почти колкото целия ми живот, но само почти. Окей, навярно ви дразня с това, че не казвам какво всъщност представлява това подобие на работа. Става дума за промолтър, но от по-особен тип. От тия "навлеци" дето се появят от нищото и карат хората да ходят на почивки, театри и опери с намаления стига да си купят картата, която предлагат. На повечето хора това им звуци супер гадно, защото си по цял ден по улиците, заговаряш някакви непознати и де факто трябва да ти се отдава да убеждаваш хората в качеството на стоката, която предлагаш, иначе няма как да си я купят. Описването на всичко това беше с цел да кажа, че това не е работа за всеки. Трябва да говориш супер много, да не ти пука и да се забавляваш. Кълна се, ако приемах всичко на сериозно, досега да са съм пречукала някой клиент. Но не ми пука. Едно позитивно нещо от всичко това е, че супер много се отпуснах и ми е все тая да отида при непознат и да го заговоря. Преди сърцето ми щеше да се пръсне, сега ми е безразлично. Определям това като позитивно, главно защото преди, когато работех като репортер ми беше супер притеснено като говорех с хората - сега си мисля, че няма да ми е чак толкова.
Още нещо, което има бегъл шанс да представлява интерес за вас бе това, че ходих на една семиотична школа в Созопол, организирана от университета ми. Почти щях да я изпусна, главно защото бях в седмицата, в която в квартирата ми нямаше топла вода, нямаше Интернет и ако и мен ме нямаше, като че ли щеше да е най-добре. Та, така се случи, че не бях разбрала какво трябва да направя, за да присъствам, но в последния момент се активизирах и буквално за няколко часа беше решено, че ще ходя. Защо за няколко часа? Ами аз разбрах, че мога да ида в четвъртък вечерта, а ние заминавахме с автобус на другия ден в петък. Трагичното беше, че нямах нищо - нито кърпа, нито чехли, нито плажно масло, нито бански. Нищо с нищо. Добре, че беше Лили да ми ги преотстъпи - всичко без бански, който пък една моя колежка ми даде да ползвам, а накрая ми подари. Та, Лили е една колежка от работа, с която се познавахме от два дена и вече бяхме супер близки, все едно се знаем от 2 години. Реално погледнато как да не съм близка с нея - тя знае кои са Super Junior, duh! Беше неизбежно. Бтв тук трябва да кажа, че тази школа ми беше повече от нужна, защото вече втори месец бях на работа и психиката ми беше на път да се срине. Бях се нагледала на какво ли не, на моменти чак ми се гадеше от наглостта и материалистичноста на някой хора, че имах нужда да се махна от това обкръжение... в смисъл ВЕДНАГА! Та, когато се оказа, че все още имам шанс да замина и Лили ще ми даде някой неща, имах някакви скътани пари и нямаше как - потеглих. Още повече това беше единственият ми шанс да имам почивка тази година, след като от вече две години не бях виждала море. Тук трябва на бързо да обясня (сякаш мога да обяснявам бързо и кратко!) какво представлява тази семиотична школа. Ами това е нещо като ранно есенно училище на морето, при което трябва да ходиш на лекции от 10 сутринта до обяд някъде и после си свободен да правиш каквото си искаш. Беше ужасно интересно. Запознах се със супер много хора - разбира се голямо количество от тях са абсолютно луди, искам да кажа: как иначе ще ми е забавно с тях, ако не бяха?! Та, там беше пълно и с хора от други страни като Естония, Гърция, Италия. И като споменахме Италия как да не вметна неистовата ми привързаност към косата на един от италианците. Кълна се, той не ме кефеше толкова колкото косата му. Работа беше толкова сериозна, че кажи-речи всички знаеха колко много искам да пипна косата му. Накрая, докато бяхме на дискотека една позната вика - Искаш ли да му пипнем косата? 
А аз: Ооо, не, не! 
И тя: Аре бе, ще кажем че и двете искаме. 
И аз: Миии, окей. 
Отиваме ние при момчето и тя му казва, че изпитваме неистовото желание да докоснем косата му, докато той отвръща че изпитва неистовото желание да докосне гърдите ни. Естествено неговото желание не се изпълни, за разлика от нашето. Честно ви казвам косата му беше страхотна. И първата вечер я пипнах само с една ръка. На втората вече се размазах просто. Кое е най-готино нещо, когато имаш мания - да й се отдадеш! Изобщо не съжалявам. Беше изключително изживяване. Плюс това на едно с неговата, пипнах косата на още двама души, горди собственици на хубави перчеми. И като капак се запознах с един италиано-японец.
На финала на школата трябваше (който желае, разбира се) да направим клипче, в което да е включено семиотично животно (а.к.а. човек, човешко държание), ритуал и намек за известен филм. С няколко момичета направихме нещо подобно, но тъй като монтажистката ни не беше от най-бързите, монтирането ни беше спънка, та до последно не знаехме как ще изглежда нашия филм. Гордо заявявам, че главната идея за филмчето дойде от мен. Става дума за представянето на 7-те смъртни гряха като семиотични животни (всяка една от нас беше облечена като такъв, още повече че цветовете на дрехите ни бяха съобразени с принадлежността на всяка една), ритуалът беше пречистването и намека за филма беше "Седем" с Брад Пит. Получи се що годе. За малкото време, с което разполагахме дори беше доста добър. Аз играх "Гняв". Всички ме поздравиха колко добре съм се справила с ролята си, а някой заявиха, че като че ли не излизам от нея. На края си направихме обща снимка, всяка в образа си, на фона на чудесното небе. Предизвиквам ви, познайте коя кой грях е! (Мен вече ме знаете така или иначе!)

Друго, което се случи около мен, е че се преместих на общежитие. Какво да ви кажа - не издържах психически. О, момент! Как да пропусна да спомена за новата ми любима дума (не че знаете старата... не че и аз я знам, но сега да не задълбаваме) - "психически"? На ден я употребявам по най-малко 3 пъти.
Вижте още: "Не издържам психически!"
Вижте още: "Психически не можах да го понеса!"
Вижте още: "Влияе ми зле на психиката!"
Тази не нужна информация беше наложителна, защото има шанс съзнателно или не да спомена думата няколко пъти по-долу. В смисъл да си знаете. Някак от вътре ми идва. Психически обременена съм с "психически".
Та, за преместването. Отдавна се канех. Така де, да живееш на място, където вечно има някакви приходящи "варени глави", които не съм убедена защо живеят, но може би е време да се замислят върху прекъсването на този процес, и едно на ръка, че не стоиш толкова много там плащаш луди пари за квартира, ток, вода и каквото се сетите. Накрая коня беше безвъзвратно убит, когато "съквартирантката" ми изстреля в началото на октомври "Аз до края на седмицата се изнасям от тук!" The Fuck?! о.О Викам си на акъла - Ииибаси! Значи, аз бях тая дето вече два месеца се чуди къде да се дене и да се изнесе и накрая тоя плазмодий ми бута обявлението, че тя се изнася. Е, как да не го приема повече от лично?! Още повече, че тя гледаше да се изнесе преди 7-мо число на месеца, защото тогава се плаща наема за новия месец както и сметки за вода, ток и бла-бла. Демек, ако тя се изнесе и аз остана, а познайте кой ще бъде прецакан да плаща всичко? Точно така - аз! И понеже НБУ няма общежития, но имат някакъв сключен договор с Техническия за настаняване в техните, та лятото бях ходила да разговарям с главния на "Общежитията" и той ми каза да дойда като ми почне семестъра октомври. Де факто това се превърна в спасителната ми сламка. Отивам аз още на следващия ден след "обявлението" (защото беше началото на месеца и без това!) и след чакане и размотаване в Техническия срещнах този същия човек, напомних му, че сме говорили преди месец. Той вика - "А, да... Да, за вас ще има място. Вземете си разменно писмо." И така сега живея на общежитие в Студентски град. Като кажа на някой това обикновено следва нацумерчена физиономия. Всички си мислят, че ще е някакво зле, пълно с хлебарки и мизерно. Леле, хора...Шок и Ужас! Не е! Лично аз очаквах нещо от описаното по-горе, но стаята, в която ме настаниха е доста запазена - тапетите са си на мястото, плочките в банята също и като цяло е добре. Единственото, което не е до толкова добре, е факта че все едно живея в наркокомуна. Влизаш в блок с изписани стени, качваш се пеша до последния, седми етаж, няма прозорци по коридорите и на върха на айсберга на моя етаж няма и осветление. Когато Кас дойде да ме посети беше в шок, докато на мен, откровено казано ми е доста забавно. В смисъл, че... какво трябва да очакваш от общежитие и то пълно със студенти от други университети? Много ясно, че условията няма да са същите като тези на възпитаниците на Техническия. Логично! Но както и да е. За протокола живея с още две момичета от НБУ. Мислех си, че ще попадна на някакви супер кофти хора, но и двете са свестни. Е, сега... естествено, че едната ме нерви от време на време, но е готин човек, просто аз много бързо се изнервям. Честно - можех да попадна на какви ли не карикатури, а аз попаднах на тях двечките. О, да... сега е момента да кажа, че едната има декоративен заек. Точно така, гледаме си зайче в стаята. НО! Държа да подчертая, че това всъщност не е заек!!! Това животно не е нормално. Сигурно е от друга планета. Яде като прасе (за зайците било нормално, ама тоя е луд ви казвам бе!!!), изглежда външно като заек и подскача из клетката си като маймуна. До какъв извод води това: той е прасо-заеко-маймун! Мислете, че се шегувам, но когато ви събуди в 2 през нощта, защото хвърля къчове из клетката си като надрусан кон ще си промените мнението. Още повече, че опита да ми пререже вените с ноктите си. Да бе! Аз се мъча да го прибера в клетката, той рипа като луд, в резултат на което ме одраска точно по вените на дясната китка. А, най-фрапантното е, че не смятам живота си за застрашен от него, даже намирам животинчето за сладко. Така де, в неделя вечер се мъча да запя, онова си ръпа клетката като умопобъркано (каквото 100% е!) и аз си мисля: Леле, все едно всеки момент ще изгризе клетката и ще дойде да ме пречука. Но, като цяло го намирам за безобиден. Психически повредена? О, да...
Друго интересно, което стана през последните три месеца е рождения ми ден. Нали знаете как ви разправях преди време (честно, знаете ли?), че не изкарвам добре на него. Всеки път нещо се обърква и последния път братовчедка ми каза, че сама си го правя, което може да си представите как ме зарадва вътрешно, че ми идеше да хвана някой за гушата и да го удуша, а това, че тя беше единствения стоящ пред мен някак си не помогна. Та, тази година, в която Южна Корея навлезе с пълна сила в живота ми (точно така, изобщо не ме е напускала тази мания!), реших че трябва да заведа част от тайфата, така нали по-отбраната, на почерпка в корейския ресторант в София. Всичко беше цветя и рози, докато се оказа, че не мога да държа пръчките, а моята инатлива особа беше решила, че ще яде с тях, пък ако ще и може да си представите колко се гневях, когато номера не минаваше (Не случайно играх "Гняв", нали така?!) Момичетата, с които бях опитаха да ме научат - не и не. Просто не се получаваше. Докато се мъчех гледам, те почти се бяха наяли. Още повече се изнервих. Сетне се сетих за това как все си провалям сама рождения ден и си викам - Мамка му! Не отново. Не стига, че моето настроение си скапах, ами и на хората ще разваля. Добре, че проговори разумът (колкото и малко и напълно побъркан да е), че да оставя пръчките, да хвана вилицата и да хапна нещо колкото и да не е без хич. Та, като изключим това в ресторанта беше супер готино. Сервитьорката дори ни каза, че си имат и стая за караоке, точно като е в Корея, даже ни пусна да я видим. Беше супер яко.  Колкото до подаръците. Тази година изглежда съм надула главата на хората за Корея и корейци, защото всички бяха обвързани с тази тема. Първо съквартирантките ми подариха купичка с лъжичка и пакетче корейски нудълси, после Кас ми подари специална картичка с някой от корейските актьори, които харесвам (снимки по-долу!), след това Бени ми подари книга с корейски пословици, фибки да се правя на корейка и специална картичка, на която беше написано на корейски нещо, което се очаква да мога да прочета, когато вляза по-навътре с езика (а, ако продължавам с тия драми и тая може да стане!).






 Тъй като като цяло на Кас нещо не и беше добре и каза, че не могла да ми донесе основния подарък - останал у тях, да мина да си го взема. След корейския отиваме ние в нейното общежитие (точно така Кас също е в Студентски, едва ли не ми е съседка) и още от врата се появят Денс и Ралс (нейните приятелки от Враца, които естествено, че и аз познавам) и почват да ме прегръщат и да ми честитят.
Аз мигам, мигам и викам: Какво правите тук?
Те: Тук сме заради теб!
Аз: Не не сте!
Те: Сме, сме...
После Рали ми подари едни ароматни свещи, чиято поставка е с йероглифи и символа на Ин и Ян с думите: Може и да не е корейско, но ми биеше на такова...
След това и Кас се появява и ми дава някакъв странно опакован подарък. Обаче да видите по пътя ми вика - Е, нали знаеш моите подаръци са кофти. И аз : Да, знам! Това е така, защото миналата година, когато ходих във Враца за РД-то си тя ми подари някаква нелепа кутия за бижута или нещо от сорта. Изобщо нямаше умисъл в подаръка й и аз и го бях казала най-откровено, когато на нейния й подари тениска на Мирослав Клозе. Тя призна, че наистина го е избрала ей така. Но и от миналата година картичката й цепеше отново мрака. Всъщност беше сертификат, написан на ръка, с който ми преотстъпваше Ян Фертонген за ползване в периода до рождения й ден. Беше толкова мило, че докато я четях се разплаках. Още повече, че нямаше и месец откакто бях в София, очевидно не бях на седмото небе, да не кажа, че депресията беше най-добрия ми приятел и такива ми ти работи, така че бях доста емоционална (сякаш по принцип не съм, а откакто съм на вълна корейски драми емоционалността ми е правопропорционална на изгледаното количество драми).
Та, да се върна на подаръка на Кас. Отварям го аз и гледам някаква купа. Първа мисъл: Пак ми е взела тъп подарък, бахти! Естествено не мога да го кажа директно - в стаята имаше още 4-ма души и щях да я злепоставя. Ето защо казах нещо от сорта: И ти ли? И съквартирантките ми подариха купа. В този момент я врътвам от правилната страна и гледам на купата нарисувано логото на Аякс Амстердам. Леле, как изпищях тогава от кеф!
Момичето си е почупило пръстите да нарисува логото и то честно казано изглежда невероятно. Само дето не мога да ям в нея, защото като я мия шанса да съсипя съвършенството нарисувано на нея е много голям. Сетне гледам към купата има и дървени пръчки за ядене. Точно това ми трябваше! След големия ми провал с метални имах нужда от нещо да се упражнявам. Бтв знаете ли какъв е проблема на това да ви подарят пръчки за ядене? Искате да ядете всякаква храна с тях. Искам да кажа - наистина всяка храна (стига да не е водниста). Ядох порция мусака 30 минути. Кой е по-болен от мен, а? Кой?
Както и да е. В бонус Кас не само се беше постарала с купата, но и беше направила домашни шоколадови мъфини, които използвахме като торта. Бяха невероятно вкусни. След което наизмъква още джънк фууд - чипс, желирани бонбони и така дълго копняния от мен шоколад от Лидл, за който надух главите на една грамада хора колко много ми се яде и как няма как да си купя, защото наоколо няма Лидл.
В заключение мога да кажа, че това беше един от най-добрите ми рождени дни от както бях дете. Не знам на какво се дължи точно, навярно на това, че обикновено като мине 12 часа на 27 октомври се чувствам супер тъпо все едно нищо не е било, а сега Кас беше устроила нещо толкова яко. Направо нямам думи. Наистина беше невероятно.
Ами още взето това бяхте пропуснали от моя иначе не особено интересен живот. Навярно сега искрено съжалявахте за дето дори са секунда сте се питали, - Какво, аджаба, стана с това момиче? - защото получихте нищо друго освен поредния километричен пост. Е, знаете как е. Случва се и на най-добрите блогъри!
Keep Calm and Let Me Touch You Hair

5 коментара:

Аз и никой друг каза...

Welcome back! Чудесен пост поднесен от любимият ми Полси стил.
Не се наемам да позная кой мадама кой грях играе, въпреки старанието ви с аксесоарите и жокерите (ветрилото примерно).
Честито за европейската стипендия.
Радвам се, че си си починала горе-долу, още повече крещящата ти нужда от това.
Благодаря, че ми угоди. (hug)

divata_airis каза...

Радвам се, че те зарадвах. Изпълних дълга си на вселенски шут. Юху!
А, то това за европейската стипендия е още от лятото, така че... Но много се притеснявах дали ще взема или не. Бясно ръпане на ноктите до живеца беше.
За теб винаги *хъгс*
Бтв какво ще кажеш за човека с косата от гифчето в края на поста? По 10-то балната скала, познай колко силно искам да го разчорля XD

Аз и никой друг каза...

По десетобалната вероятно към 12... Иначе е чаровник, но като цяло не би ми задържал погледа повече от десетина секунди.

Анонимен каза...

Честит рожден ден на патерица Полс. Аз и във фейсбук го честитих, но хайде пак. :) Иначе за клечките - ми и аз съм откачена , тия дни нали само се яде китайско в нас та се упражнявам и ми се получава. После баща ми ми каза,че там ядат и супата с клечки... Не знам как се случва това.. :Д Като каза, че си пипала на човека косата и какво е поискал от теб и приятелката ти преди това , направо почнах да се хиля истерично , че нали и аз съм ненормална... Честито и за европейската стипендия! :) Също за корейската ти мания, аз гледах само един сериал на този език и беше толкова нелеп, че беше и забавен, главната героиня беве О'хани... не съм сигурна вече, може и да си го гледала, но с това се изчерпва моя опит. За книги не спомена нищо, защо така? Време ли нямаш или нищо не ти е направило толкова голямо впечатление? Само да досадя за нещо и приключвам с коментара ми - пародията на Мани ще има ли други части? Просто толкова я обожавам! <333 Това е от мене, Габи . :)

divata_airis каза...

Мерси, мерси, Габи!

Ох, той тоя тип с косата беше особенна шматка. Честно му имаше нещо, а на мен още повече след като бях обсебена от косата му. Невероятна~
Да, гладала съм го. Заради него почна всичко между другото. Хахах. "Палава целувка" се казва.
Колкото до Мани, ами ако трябва да го продължавам (а аз съм такъв вид мазохист, че стига някой да ми каже, че му липсва нещо, което съм правила преди съм готова да го зарадвам като почна да го правя отново) Мани ще бъде вманиачена по Корея... Е, може малко да довърша за Закария Ефрън, но няма да е така благодатна тема като тая за корейците.
Бтв корейците ядат и супа с пръчки, защото слагат в нея ориз и тя вече не е толкова водниста - поне такива са моите наблюдения.
А, за четенето - нещо нямам много време. И съм минала на манга и последното, което чета е от моя любимец Чък Паланюк. Бях изумена да видя, че са превели книгата, която исках да си купя на англ. на бг. Естествено, че си я купих, но не си давам много зор. Когато пътувам в маршрутката я чета и така...

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik