Good Morning, Miss Murderer!

Седмицата ми започна с убийство...

= Прочети пълният пост =

Не го бях планирала. Не знаех, че ще се случи, но когато натрапникът нахлу в дома ми в ранното утро на 06 юни не можех да оставя нещата така.

Всичко започна с жужене. Едно неприятно продължително жужене, което ме изкара от спокойния сън и ме сблъска с ужаса в лицето на влезлия взлом. Истината бе, че първоначално дори не обърнах внимание на жуженето. Реших, че е компютърът ми – тази стара, но все още добре работеща машина, която понякога, изтезавана от мен издаваше подобни звуци. Може да си представите шокът ми, когато осъзнах, че компютърът ми е изключен и няма как този звук да идва от него. Отворих очи мигновено. Погледът ми все още беше разфокусиран и не можех да осъзная къде точно се намирам, а факта че си бях легнала късно и вече за втора сутрин прекъсваха преждевременно съня ми не остави друго чувство в мен освен усещането за удар с мокър парцал…към 10 пъти един след друг. Съзрях натрапникът почти веднага след като излязох от състоянието на „бой на негри в тъмна нощ с черни мокри парцали върху главата ми”. Стоеше зад пердето и продължаваше да жужи наоколо, без дори да осъзнава, че се издава в момента. Гледах го така около 10 секунди, през които ясно заявих пред себе си, че ако това копеле излезе иззад пердето, то аз излизам демонстративно от стаята. Последва процес на очакване, изпълнен с още жужене.

„Не излизай извън пердето. Не излизай извън пердето. Рано ми е да ставам. Аре бе, излез откъдето влезе – прозорецът.” – като неприятен рефрен огласяше и без това изстрадалото ми, в следствие системна преумора и прекомерна доза корейско, съзнание.

Гадината обаче не ме чу. Появи се извън пердето, което накара мен да изскоча извън завивките, да отнеса пепеляка извън вратата и да я тресна зад себе си на секундата. Скоростта ми беше право пропорционална на тази на натрапникът, който трябва да призная, че или беше бавноразвиващ или безбожно тъп (ако изобщо имаше мозък), защото беше доста бавен, изглежда не знаеше къде се намира, но отгоре на това беше дяволски опасен. Стоях зад вратата около минута, питайки себе си „И сега какво ще правя?”. Отговор не последва. Двете ми мозъчни клетки бяха обявили бойкот срещу мен и не искаха да ми съдействат. Нямайки какво друго да направя започнах да се надявам, че жужащият идиот ще напусне стаята ми доброволно. След като още една минута мина и въображението ми беше бедно да си представи какво точно се случва в стаята ми в момента, реших да проверя. Открехнах едва вратата само, за да видя, че копелето си беше харесало леглото ми и рафта с книги – нагла работа, начи! Той обаче усети, че го наблюдавам и започна да се приближа към мястото, на което стоях. А, не, мой човек, тая няма да я бъде. Отново затворих вратата от външната страна почти с трясък. Жуженето се възобнови – близко, неприятно и смъртоносно. Някак логично и чакането ми също се поднови. След като неприятният звук позатихна, реших че не издържам повече. Първо: това е моята стая. Второ: трябва да се отърва от тоя нещастник. Трето: не мога да отворя вратата, зад която сега стоя, защото това би значело да го пусна в остатъка от апартамента и да се гоним цял ден из него, докато единият не се пречупи и не предаде богу дух, а истината е, че нямаше много факти в оборване на тезата, че това като нищо ще бъда аз. Четвърто: не ми се щеше седмицата ми да започва с гонка или по-зле...моята смърт. Пето: Щом не можех да отворя вратата, зад която стоях, то оставаше да отворя тази на терасата и да се надявам тоя да не е чак толкова тъп и да схване повече от очевидната покана да се разкара от живота ми на секундата. Шесто: ето ми план.

Допрях ухо до вратата, за да се уверя, че жужащият кретен е далеч и пътят ми за действие е чист. Не чух нищо. Ясно. Отворих вратата внимателно и потърсих пасмината с поглед – тя наистина си беше одобрила леглото ми, защото продължаваше старателно да жужи около него.

„Е, хубаво, жужи си там, аз имам план за изпълнение”

Забързах към вратата на терасата, отворих я бързо и едно такова приласкаващо широко и се шмугнах през нея, в очакване на последяващите действия на натрапника. Да кажа, че те не закъсня, ще бъде най-голямата лъжа в живота ми, защото на тоя идиот му бяха нужни 10 минути докато тръгне към вратата на терасата, при което всеки път предизвикваше у мен бясно желание да се разкарам от пътя му. На финала той дори не излезе през вратата. Жужа наоколо, жужа и накрая пак се шмугна зад пердето. И тъй като мозъчните ми клетки бяха в абдикация, а нервната система нестабилна реших, че тая няма да я бъде така. Влетях бясно в стаята и веднага отправих поглед към тъпакът зад пердето, който точно бе решил да си почине върху перваза на прозореца.

„Аз само с теб ли ще се разправям цяла сутрин, а? Не стига че ме събуди, а сега не искаш да си тръгнеш доброволно. Е, сори…” – вдигнах домашния си чехъл и цапардосах копелето.

Той се строполи на земята веднага. Още не беше мъртъв - само в безсъзнание, но аз не прощавам. Дадох му шанс за бягство, а той не го прие, е сега нямах друг избор освен да го довърша. Последваха два силни удара върху безжизненото му тяло, след което той повече не помръдна. Беше мъртъв. А аз официално бях неговият убиец!

-          Не исках да те убивам. Не исках. Сега видя ли какво направи? Трябваше само да си излезеш, но не…

Погребението се осъществи без присъствието на опечалените (и Слава Богу!). Тялото беше обвито в бял покров смътно наподобяваш салфетка и пуснато да се рее през терасата. Прощални думи липсваха.

Ето как пречуках една оса или пчела в понеделник сутрин.

Вторник не беше по-малко лишен от събитийност. Отново бях събудена преждевременно от непреодолимото желание на гривната ми да се оплете в пуловера, и моето да издърпам ръката си по-силно и да я скъсам. Милиони маниста се посипаха по косата ми, а в последствие и сред завивките. Ето как в седем и нещо трябваше да обирам маниста, докато онова добре познато чувство за удар с мокър парцал размътваше съзнанието ми...отново! След актът на събиране, инатът в мен проговори и реши, че това просто няма начин да се случи отново – аз няма да стана пак рано, заради нещо, което е решило да се обърка.  В резултат на това спах до девет и нещо. Но и това ми второ събуждане не остана без някаква съществена случка. Около 5 минути слушах как някой навън викаше „Рони” и „Гошко” почти в синхрон,  като държа да отбележа, че първоначално чувах „Тони” вместо „Рони”, което доведе до объркването ми, че става дума за хора, а на финала се оказаха кучета (за Гошко не знам, но Рони очевидно беше). Да успокоя драгият читател – Рони бе открит жив и здрав, надявам се, тъй като не го видях, за случката свидетелстват ушите ми, които така и не се научиха да слушах свободно избираемо. По натам…всичко е история.

След подобни описания няма как да не спомена, че неприятното чувство, което се заформя у мен относно успеваемостта на тази седмица нарасна до критични нива. След убийство и разкъсване за добро утро вече очаквам към края на седмицата някой да убие и разкъса мен (да се надяваме не Рони - не искам да умра от нещото, което се казва Рони о.О) – което държа да кажа няма да е голяма загуба и навярно моето погребение няма да е по-различно от това на осата или пчелата. Подробности. Единственото нещо, за което ще съжалявам в резултата на смъртта ми по това време ще е факта, че Кас купи билети за Елевейшън и 30 seconds to Mars, а аз ще го пропусна, поради липсата на въздух в дробовете ми и на сърцебиене в сърцето ми. Но не…сигурна съм, че Кас няма да остави нещата така. След като аз бях причината тя окончателно да се реши да иде, няма да позволи аз да не съм там.  Ето алтернатива – взима трупа ми на концерта и после с ръка на сърцето може да каже, че съм купонясвала до смърт. Ще е голяма нощ за всички – нощта на живите мъртви. Примерно!

Та, така с моите странни сутрини. Ако някой ви пита дали знаете нещо за мъртва оса или пчела – мълчете си, цяла понеделник сутрин съм била с вас и не знам как така жертвата е открита под терасата ми. На убийците честито, Рони ще отнесе наградата вкъщи!