сряда, 19 август 2009 г.

And I find it kind of funny...


...I find it kind of sad
The dreams in which I'm dying
Are the best I've ever had
I find it hard to tell you
I find it hard to take
When people run in circles
It's a very very, mad world, mad world.
~Gary Jules - Mad World


Откачен, много откачен ден беше вчера. Кълна се! Когато и вие се запознаете с него ще се съгласите с мен и всъщност има голям шанс да се убедите, че наистина съм много зле ментално и да престанете да четете този блог. Жалко! Защото поне съм искрена - можех и да спестя някой неща, но няма...Какво да си кривя душата...


Та, вторник бе определен като денят, в който трябваше да си хвана влака и да се прибера в Луковит. Весела история се получи! Още повече, когато съм заспала в 3.
Обикновено нямам проблем със ставането, дори когато алармата ми е толкова тиха, че по-скоро ще те приспи отколкото разсъни. Но този път - естествено, защото имах влак да хващам трябваше да стене нещо такова. Та, чух аз алармата в 8, изключих я и изглежда съм си казала - "Ей, сега ставам!" Само дето не станах. Добре, че обаче имам навика когато знам, че имам нещо важно за правене рано сутрин да се будя от само себе си. Шантово е, знам! Та, така и стана. В 8 и нещо се размърдвам и си викам, очевидно забравила, че алармата ми вече е звъняла, че тя всеки момент ще звънне и ще стана, обаче реших да погледна все пак колко е часа. Само гледам на дисплея на телефона ми - 8 и 27. WTF??? Скочих като ужилена. Мамка му, успах се! И още веднъж - Добре че... - си бях оправила снощи багажа иначе не знам как щях да успея. Естествено не остана време за най-важното нещо в света рано сутрин - кафе, но иначе щях да изпусна влака, който беше в 9 и 11.
Но, купона не свърша дотук. Извиках си такси, качих се в него и вече си отдъхнах, че ще стигна на време, когато почнах да си ровя из портмонето да намеря 10 лева, които изтеглих от картата ми вчера - бахти, няма ги. Викам на шофьора - Абе, бяха тука...Той се оказа разбран и спря пред един банкомат да изтегля ОТНОВО...За да покача градуса на купона ще кажа, че когато се прибрах вкъщи и разрових портмонето ми тия заветни 10 лева наистина бяха там, просто свити в разписката от банкомата. Ама нали трябваше да се злепоставям и бях сънена - нямаше как да ги намеря точно когато ми трябваха.
Както и да е слязох с тежкия ми сак на гарата - тежкия сак, в който бях убедена че от бързина сутринта съм забравила нещо, както и че на другия ден ще имам мускулна треска (да, вече имам). Домъкнах се аз до гишето...Ама естествено нали веселбата трябваше да продължи - някви идиоти се разправяха за билетите си и тем подобни и това отне 3 минути, докато си дам сметка, че мога да мина и на другото гише. В крайна сметка се сдобих с билет и вече примряла от глад и липса на кафе - честно, без кафе всичко изглеждаше като отражение, на отражение, на отражение, размазано и без особено ясни контури в съзнанието ми. Както и да е...Нямах друг избор освен да си взема кафе от машина, а нали знаете колко готини са тия кафета и какъв е шанса да те разсънят? Нулев! Anyway...Изпих го почти на един дъх, въпреки че малко пареше, но беше време на отчаяние и неяснота, така че всичко беше позволено. Купих си един кроасан с крем брюле, защото не понасям нищо с шоколад като пълнеж, дори шоколадов сладолед. Мога да го ям, но по начало не съм фен. Взех си и вода и доста се двоумих за желираните ментолчета, които имам навик да си купувам обикновено, когато пътувам. Накрая естествено точно преди влака да дойде се реших да го направя...Помолих една жена да ми гледа багажа и хукнах. Точно чакам продавачката на будката да се появи, когато обявяват че влака ми пристига. Слава Богу женката преди мен ми даде път да си взема преди нея. Точно си взех и влака пристигна. Аз на тагадъх - взимам багажа ми, благодаря на жената, която го е гледала и се отправям към влака. Тъй като си бях избрала супер място до маса и бях решила за нищо на света да не се отказвам от него...качването ми в трети вагон, докато това страхотно място беше в първи се оказа леко затруднение. Но Рамбо не се отказа - помъкна тежкия сак, отваряше автоматичните врати със замах и много често шибаше хората, докато минаваше по пътеката с чантата на лаптопа и самия лаптоп в нея. Както и да е - намерих шибанярския вагон и мястото ми и вече си отдъхнах, че въпреки лудите ситуации от сутринта съм се справила отлично. Шестица, моето момиче!
Нахраних се на бързо, след което точно си пуснах Ipod-а, когато телефона ми започна да предизвиква интереса на народа във вагона със стресиращата си мелодия. Гледам - Смит звънни. Бахти, тая как е станала? Нали снощи играеш на "Филми" до не знам кое си време...Както и да е - вдигнах! Оказа се, че куриозите не бива да свършват - майка и била в болница и раждала, а тя била притеснена и трябвало да говори с някой. Да споменавам ли колко сънена бях и как ми се искаше да се върна към Ipod-а? Е, не го направих. Върха беше, че когато по едно време се загуби обхвата и когато след това опитах да и вдигна тя отказа...във влака прорева бебе. Честно! Само си викам - майка и сигурно е родила вече! Бях права...А, най-шемавото е че това бебе на слизане въобще не го видях. Shocking, I know!
Както и да е...Говорихме още малко и аз се върнах най-накрая към Ipod-а. Така се бях унесла в слушане, че точно преди спирката ми - Червен бряг щях да заспя...Но се усетих на време.
След това, когато баща ми дойде да ме прибере с един наш познат, аз не знаех как му изглежда колата и в тоя момент една кола до мен присветна че е отключена и аз реших че е тя и вече тръгвам към нея и гледам някъв човек идва да си отвори колата...Беше весело и леко унизително, но това е живота едно ГОЛЯМО унижение.
След това не се случи нещо особено, докато не дойде вечерта и фрапиращата част от моя разказ. Със Смити излязохме и се шматкахме по улиците - любимото ни. По едно време ходихме да си вземем вода от денонощния и точно се връщаме на любимата ни пейка, когато чуваме от другата странна на пътя миаука едно коте, ама тогава не го виждахме какво е, и къде точно от другата странна се намира, само го чувахме. И аз почнах да се бъзикам на развален шуменски - КотИнце...Малко КотИнце, КотИ...Смяхме се ние. И изведнъж това коте се размърда нещо, та видяхме къде е. А, ето го! Зад нас вече бучат приближаващи се ТИР-ове, когато гледаме котето тръгва към нас - нито сме го викали, нито нищо...И аз - Не, не...не идвай!!! Късно...Онова излезе на пътя...Първият камион го пропусна, ама вторият... И през цялото време ние със Смит сме се загърбили да не гледаме какво се случва...Дефакто не можехме да го предотвратим, защото за да го направим трябваше да изправим себе си пред ТИР-овете. Което си беше лудост, а ние не сме ЧАК ТОЛКОВА луди...Та да...сещате се...Блъснаха го. И на Смит какво и щукна: Дай поне да го махнем от пътя. Затичахме се ние - то милото в предсмъртна конвулсия. Беше гадно...Поне тогава още ми се виждаше гадно, след това отова което направих ми се видя по-гадно, но не можех да спра...Останете с мен до края и ще разбере за какво говоря и да - бъдете благосклонни! Точно се загледахме в него как се мъчи и чуваме че наближат още коли. Смит: Дай да се свием, че нещо и нас ще блъсне.
Та свихме се и двете пак се загърбихме да не гледаме, когато колата отмина аз дори не исках да се обръщам да го гледам...Обаче не знам защо ме изби на смях...Да, точно това е гадната част. И в тоя момент Смит вика, гледайки ме как се хиля: Само се обърни и го виж (предполагам се надяваше да спра)...И аз се обърнах...И тогава вече така се заласнах от смях, че около минута и повече не можех да спра...Честно, не знам какво беше смешното в тая фрапираща гледка, която всъщност не можах много добре да видя, тъй като гледането на далеч не ми е стихията, но определено вече беше напълно мъртво. Стигнахме до извода, че вече няма да стоим на тая пейка. И въпреки че Смит тогава все още опитваше да стои сериозна, гледайки ме как продължавам да се смея и да повтарям, че не е смешно, но не знам защо продължавам да се смея накрая се предаде и почна и тя да се хили...Бе какво да говоря психопати. В друга ситуация не бих се смяла, ама бях със Смит, тя ме предизвиква, а цялата ситуация беше такава една...Не, не мога да го обясня. Отвсякъде погледнато аз съм психопат...смея се на умиращи котенца. Да ми го разкаже някой това ще му кажа, че е бахти дебила, ама нали съм аз (да, все още е бахти дебила) и направо не ми се вярва. Сори, наистина...Но просто ако бяхте там...сигурно щяхте да ме шамаросате, за да се съвзема...Е, май по-добре че не бяхте там. Както споменах откачен ден и изненадващо психо край. Просто не знам защо намирам смъртта за толкова смешна и все се бъзикам с нея...Знам, какво ще кажете не се отнася за мой близък, но преди година се бъзиках с прабабата на братовчедка ми, която почина и по начало съм говорила с нея и все я съжалявах за дето Стела и Катя се държаха гадно с нея...ама Ей на! Та, Стела (братчедката нали) се беше снимала с двете си баби на бала си до вратата на входа и в Разград и отзад се виждаше некролога на прабаба и с целия си идиотизъм аз казах : "Гледай...Стела с трите и баби!" Изглежда ужасно грубо, но истината е че Стела се смя, майка и се смя, та дори моята майка се смя...Разболявам всички около себе си...И най-добре да спра дотук - о, да има още доста такива истории, но се успокоявам с мисълта че хората биха се радвали че ги споменат с толкова радост или поне се надявам.
Сори, че трябваше да видите моята психо странна - дори не знам защо толкова се хилех, съжалявам че се случи така, но даже когато по-късно обяснявах на едни познати не можех да спра да се смея и те естествено ме гледаха като невменяема. Разбирам ги напълно. Вие вероятно също!
Сега ще помоля, ако сте решили да драснете някой ред под това ентри да се съгласите с мнението, че съм психопат по възможно най-милия начин, нещо като мил психопат. За пръв път ми се случва и нямам обяснение за него. Така че, повтарам се - бъдете благосклонни! Все пак...и психопатите имат чувства!

8 коментара:

Живеещата в мечтите... каза...

хах не мисля, че си психопат... нямаш си и на представа аз в какви ситуации съм се хилила (:

divata_airis каза...

Хиляди пъти МЕРСИ - отново не съм сама и в тая лудост.
Просто като си помисля колко беше гадно и едва ли не стана пред очите ми...оки де гърба ми, нали не гледах и аз след това се хилех все едно се бях напушила с нещо и няма как да не си помисля, че съм психопат.
Аз даже веднъж казах за една жена, на която носеха 3 месеца и нали раздават ядене, а аз много обичам риба и само ям и точно да го кажа и се усещам - Бахти, кво щях да кажа. И братчедката - Какво?
- Ми...Да е жива и здрава пак да ни почерпи...

Черният ми хумор идва в повече на хората, но се радвам че все още има такива като теб, които ми влизат в положението. =)

Анонимен каза...

Да ти кажа и аз се разхилх, така че... Всичко е наред! хД

divata_airis каза...

Втори човек, който смята че всичко е наред с мозъка ми...е, почти...

Благодаря за подкрепата и съм доволна, че поне съм развеселила някого. =)

Живеещата в мечтите... каза...

до преди малко гледах един филм с приятели и не спрях да си хиля (бтв филма се разправяше да едни, дето ги преследва смъртта ... не знам как се казва точно). За една бройка да ме изгонят от стаята ...

divata_airis каза...

О, сто процента е бил Final Destination или известен още като Последен изход. Коя част гледахте? Ако е втората - тя си е за смях. Първата ми харесва, макар че и там има някой забавни моменти. Виж само когато оня се самоубеси в банята не ми беше забавно, но учителиката умря красиво...хаха.

О, това не е нищо аз и Смит гледаме филм - Saw, първа част. И нали оня си реже крака на края, докато другия се озява несраща му...Е човека се мъчеше, ние не спряхме да се хилим през цялото време...
Или гледаме един сериал - Supernatural и казват - И всички ще умрат! И аз - Йейййй. И всички в стаята стоят и ме гледат леко изумени, после се сетиха, че все пак става дума за мен и избухнахме в смях.
Ах, готино е да има с кого да сподели такива психо истории.

Анонимен каза...

Знам за какво говориш,ние на Полтъргайст дет оная чудовището,тя тамън се измъква,това пак я завлича,после нещо вятъра я тресна май в стената и ние седим и се хилим в истерия.Та няма да те помисля за смъртта,споко,човешко е,не си психар,ама и да мислиш,че си няма лошо,поне за мен.Бту,аз не съм фенка на котета,така че няма проблем с това.Да,аз съм малко по-жестока...но все пак.Ама какво да се прави.То пък една приятелка майка й намерила някакъв таралеж и тя много се ядоса,и вика,че хора и животни умират всеки ден,просто мйака й не го е осъзнала.Добрем,значи смяла си се,голямата работа,а какво трябваше да правиш,да ревеш ли,ся?Да,било е сладко коте,ама ти каква си му,собственичка ли?А за смеха,не се притеснявай,случва се на всички..най пък на мен,а аз се смея все на едни и същи ситуации-кат ударя някой...после какво ме чака после нямаш идея...
Gabi

divata_airis каза...

Хах. Тая вечер бях просто много зле...После нали както писах обяснявах на един познати историята и се спуках от смях. Думите не можех да учленя от смях...Даже на пръст се смях...Така че...хаха.

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik