Still alive and still not living!

Ох, да, знам, знам...отново никаква ме няма...и то с цял месец. Съвсем откровено си признавам, че нося цялата вина на света и изобщо не съжалявам, защото докато липсвах кдрама манията ми се задълбочи (Изненадани? Не мисля!). От последния път, през който писах май завърших 4 драми и започнах още толкова. И ако се интересувате - да, да си психично болен е чудесно изживяване, на което, уви, малцина са способни.

/ПРОЧЕТИ ПЪЛНИЯТ ПОСТ/

Планувам (ако не ме домързи, което да си кажем честно е повече от възможно) да си направя едно описание на гледаното до тук, пълно с доста гифтов материал и подробности, така че тръгналият по пътя към Ауцхаймер мой мозък, да не забрави. Сега се извинявам на всички, които не са фен на подобни неща, но както може да се очаква ще поговоря за манията ми, просто защото не мога да говоря за нищо друго и знаете ли колко ми е трудно, когато комуникирам с хора навън? Гледам ги в очите, те ми говорят, аз си мисля за кдрами и се вълнувам как ще се прибера да гледам някоя. В този ред на мисли съм особено благодарна на тази ми мания, защото ме напарви непукист спрямо заобикалящия ме свят. Случиха се няколко неща, от които чесно казано би трябвало да ми пука. Искам да кажа, че на предишното ми аз, на което му пука за всичко и се впряга за всичко и го приема повече от лично би му пукало до такава степен, че да не може да заспи през нощта, въртейки се като пумпал в леглото. Е, да, ама не ми пука. Честно казано си мислех, че ще се впрегна супер много и каквото и да правя мислите ми ще се връщат към именно тези конфузни моменти, но...не. Защо ли? Ами чисто и просто си казвам "Ооо, все ми е тая, ще се прибера и ще си гледам кдрамата" Точка по въпроса. Ах, да хубаво е да нямаш живот, а да живееш нечий друг! Та, както сама се запитах един ден сред втория конфузен случай, който до пътя към квартирата ми се въртеше неприятно из болния ми мозък: "Пука ли ти?" и отговора, който си дадох тогава "С всеки изминал ден...все по-малко!" Така че дааааа...Поне относно тези две неща съм повече от непукистично настроена и нямам намерение да започне да ми пука в скоро време.
Та, относно кдрамите като цяло. Засега тази, която оцених най-високо и ми хареса най-много (и всъщност приключи миналата седмица) е "49 дни". Толкова много емоции, толкова много страхотни моменти, толкова много сълзи. Откровено си признавам, че съм плакала като бебе на финала. Ама като бебе. Понеже епизодът беше разделен на пет части, аз още на първата плачех с крокодилски сълзи. Може да си представите какво е било на останалите пет. И знам, че сега ще си кажете как така след като толкова ме е разстроила тая драма, аз я харесвам най-много. Ами, не знам дали досега сте усетили какъв ми е харектера, но аз обичам нетрадиционните краища, а "49 дни" ми даде точно такъв. Въобще всички проблеми, които обхвана ми допаднаха и дори сега като се сещам за моменти от гледаното ми е супер тъжно и очите ми се насълзяват. Когато го преведат на български, а аз не се съмнявам, че ще го направят ще си го изтегля отново! Това просто трябва да се гледа повторно.
Не знам дали споменах, но направих грешката да зарибя и майка ми по кдрами и най-любимото й нещо на света е да се настани до мен с думите "Паркирвам се!", което само по себе си значи "Чакам да ми пуснеш филмчето" и почва тормоз. Тормоз, главно защото някой от новите драми, които ги гледам ги няма все още с бг субтитри, което ще рече че трябва да и ги превеждам в движение от английски, при чийто процес аз се мъча да разбера за какво става дума и да и едновременно да го преведа, в следствие на което част от информацията изчезва безвъзвратно, защото не само надписите не стоят да ме чакат да ги прочета и преведа на прима виста, но и много често в първия момент изобщо не мога да се сетя каква е думата на български. Ето защо с нея гледам само драми с български субтитри, въпреки че успява да ме издебне в момент, в който гледам с английски и да каже: И сега какво става? Какво казаха?! В такива моменти:

Та, така с нея изгледахме "Моята приятелка е Гумихо" - още една драма, която супер много ми хареса. Също така "Тайната Градина" - драма, която майка ми много хареса, а аз одобрих Хьон Бин, в резултат на което дръпнах още една драма с него, която последният път като се прибирах с майка изгледахме.
Вече съм с още една крачка по-навътре в кдрама нещата, защото само като видях постера на една драма и възкликнах - А, ама това е Оска от "Тайната Градина" *проверка* Да, той е!"
Сега съм на вълна излъчвани в момента драми. Точно днес гледах първия епизод на новата драма с Лий Мин Хо - "Градски Ловец". Не беше зле, въпреки че изтърпях 40 минути без него, след което останали 20 ОПРЕДЕЛЕНО си струваха. Косата му беше толкова хубаво дълга. Както може да се очаква исках да я пипна с всяка жила на пръстите си. Да, да...моя фетиш към коси отново се обажда, но тя беше просто толкова страхотна на вид. Добре де, не издържам и ще пусна гиф:

Та, това официално е блог за възхвала на хубавите мъжки коси, които трябва да минат през пръстите ми. САМО КАЗВАМ!
Но, наистина да не ви отегчевам с още кдрами, както казах смятам да подготвя пост само за тях, което не означава че ще престана да ги споменавам в останалите. Нали се сещате - неизбежно е. Би трябвало вече да сте схванали стадиите ми на мания - обсебване, стихийно отдаване на манията, нова мания, спад на старата, натрапване на новата, новата, новата, новата, повтори процеса до поява на друга мания.
Но, нека поемем глътка реален скучен и безинтересен живот. Какво се случва в него? В общи линии нищо особено. Майка ми вече официално е решила да пречука съквартирантка ми. Семестърът ми е към своя край и трябва да пиша разни курсови и домашни. Проекът, по който работех вече е на 70%. И такива ми ти работи. Като цяло интересни случки липсват. Освен може би тази, в която буквално си скъсах слушалките на Айпода. Не беше голям ден за тях, но за тяхната смърт определено. Случи се миналия петък, когато тръгнах да се прибирам в Луковит с един мой бивш съученик. Докато бях в колата му някак съм ги закачила, защото когато излизах усетих как нещо ме задържа, ама нали съм войнствена натура не му се оставих и се отдръпнах по-силно, в резултат на което сега нямам слушалки. Животът е толкова гаден без тях. Преди използвах музиката, за да блокирам заобикалящия ме свят и да да не мисля за нищо друго освен, за сценарии за бъдещи истории, а сега...само мисля. Ужасно е! Вървиш по улицата и мислиш, и мислиш, и мислиш. Последният път, когато нямах слушалки ми избиха мъдреците от толкова мислене и беше голяма болка. Вече, надявам се,  няма какво да ми избива. И честно казано и без това премислям прекалено много нещата, предпочитам да не го правя. Но когато нямаш какво друго да правиш е малко трудно. Когато мисля, че чувствам по-нещастна от обикновено. Както казва моят любим Чък Паланюк "Искам лек за знанието". Но, сега да не задълбавам в философията му, защото определено няма да се измъкна от нея скоро.
Ами като цяло това исках да напиша. Е, не точно...Всъщност исках да напиша нещо, колкото да не си помислите, че съм се гътнала, без да ви кажа, пък и се чувствах гузно, че за пореден път заразях този блог. Наистина трябва да направя някое 30 дневно предизвикателство, че да се размърдам из това виртуално пространство, но като се знам каква съм...шанс!

Keep calm and just let go