сряда, 15 юли 2009 г.

I need a Hero to save me now...

... I need a Hero
Save me now
I need a Hero to save my life
A Hero'll save me
Just in time
~Skillet - Hero

Мисля, че съм достатъчно екзалтирана, за да напиша този пост. Не мога да остана безучастна, след като така и така един хубав плач си тръпнах. И в тази връзка трябва да спрат да правят английските сериали толкова трогателни.

Та, как започна всичко...Гледах финалният епизод на Торчууд, трябваше да предположа, че ще стане така и естествено стоя, гледам и се треса от рев. Мисълта ми беше, че докато се вживявах в историята по едно време се замислих - Дявол да го вземе, винаги е така, нали? Героят губи всичко, за да спаси цялото човечество? Винаги! За него няма щастлив край като в приказките. За него има само болка. Губиш всичко, за да позволиш да някой друг да го има.
Ако някой каже противното, ако въобще се случи противното - то, тогава този човек не е герой. Същността на героя се изразява именно в жертвата. Той е готов да жертва всичко - себе си, семейството си, любимите си хора, всичко...Ако това ще гарантира спокоен живот на милиони - той е без значение. Неговото семейство е без значение. Любимите му хора са без значение.
В реалния живот почти няма герои. Тъжно, но факт. Нищо чудно, че народът припява I need a Hero to save me now (Skillet - Hero). И не са само те. Колко песни за герои и тем подобни има. "Казват, че героят ще ни спаси, но аз няма да стоя тук и да чакам..." (Nickelback - Hero) Аз предполагам, че това е продиктувано именно от това, което споменах по-горе. В реалния живот няма герои. Ако ти сам не си помогнеш няма кой. Е, да...в рискови ситуации се появяват един двама достойни хора, които жертват своя живот, за да помогнат да другите. Най-абсурдното е, че се броят на пръстите на едната ми ръка. Действителността ни превръща в коравосърдечни към чуждото нещастие и много често мислим първо за себе си и си казваме "Уф, добре че не се случва на мен!", преди да помислим за другите. Ето как човечеството все повече се превръща в нация от егоисти, които не само не се нуждаят от герой, но още повече НЕ ЗАСЛУЖАВАТ такъв.
Сега герои има само по телевизията - във някой филм, в някой сериал...или реален, но чак на другият край на света, толкова далеч от теб, че дори не ти се вярва, че е истина или по-зле не ти пука. Би било повече от лицемерно да се чупя от този прекрасен колектив от егоисти, така че смятам да вляза в кюпа. Лично мое мнение е, че всеки човек е егоист, колкото и да се изтъква, че не е - всъщност е. В определен момент е започнал да мисли повече за себе си, отколкото за другите. Това си е заложено в нас хората...За това и ми е малко странно, когато някой реши да те сочи с пръст и да те категоризира като такъв, при положение, че той не е по-различен. Да си в отрицание не значи да не си такъв, за какъвто те определят, значи че просто не го приемаш.
И сега няма как да не спомена моите любимци, телевизионните "пичове", на които съм им го признала, че са герои та дрънкат - Доктора и Джак Хартнес. Да, на ясно съм, че има ужасно много други тв guys, които вероятно заслужават също да им призная жертвоготовността и тем подобни, но истината е, че не мога. Не и след това, което съм видяла да правят те двамата.

(от ляво на дясно: кап. Джак Хартнес, Доктора, Марта Джоунс)

"There's one thing I always meant to ask Jack, back in the old days. I wanted to know about that Doctor of his, a man who appears out of nowhere and saves the world ... except sometimes he doesn't. All those times in history when there was no sign of him I wanted to know why not, but I don't need to ask anymore. I know the answer now. Sometimes the Doctor must look at this planet and turn away in shame. I'm recording this in case anyone ever finds it so they can see ... you can see how the world ended."
~ Гуен (от посл. еп. на Торчууд)

Да жертваш всичко, за да спасиш планета, която дори не е твоя (при Доктора), при това няколко пъти. Да пожертваш собствения си внук, за да спасиш човечеството, в което вече нищо не те задържа (при Джак), няма го твоя любим - единственото, което ти е останало е дъщеря ти и именно този внук и все пак да го пожертваш. Аз честно не мисля, че бих могла в една паралелна вселена на подобни вероятности да го направя. Макар че аз не съм правилният човек за жертви, тъй като има прекалено малко неща, на които държа и вероятно бих жертвала куцо, кьораво и сакато ако ножа опре до мен, щото нали...не ми пука особено за тях. (Апатията убива, Ханк!; - Не ми пука!). Вероятно ще ми дойде акъла някой ден...Но имайки предвид преди колко ми пукаше за всичко и всички, а сега в какво апатично подобие на предишното ми аз съм се превърнала - мал шанс. Предполагам има неща, в живота ти, които когато се сблъскат с теб напълно ти разбиват психиката и те превръщат точно в това - човек, който ако не почти, то съвсем не може да се трогне. Но, не това е най-гадното от цялата тази работа, а именно фактът, че ти все още помниш какъв си бил преди и някак не можеш да си обясниш какво се е случило с теб, че сега си такъв. Аз се отказах да го мисля... Е, окей де...поне не постоянно. Размишляването върху нещо не променя това нещо...(само ти причинява главоболие, което в моя случай и без това си имам). За щастие Доктора и Джак не ги тресе апатията. Аз съм все още в шок от това, което направи втория (за беда делата на Док са малко по-назад в съзнанието ми, случилото се с Джак е още прясно). Земята трябваше да даде 10% от децата си на някакви лигави кретени от Бог-знае-коя-планета (Аха, говоря ви за извънземни, ако не сте отворени към подобни теми най-добре не четете по-долу! И за протокола - това е само сериал!), които всъщност ги използваха като наркотици, един вид изсмукваха живота от тях, за да се надрусат. Да, именно. Сега си го представете с някой ваш племенник, малкия ви брат, сестра или там което познато дете изниква първо в съзнанието ви. Ужасно е. А, аз трябваше да гледам как военните, мобилизирани от правителството взимат деца от домовете им и ги откарват на сигурна смърт. Беше хора срещу хора! Гадост! И всичко, защото бяха наясно, че нямят шансове срещу врага. Трябва да датат това, което той иска или всички да измрат. И нали всеки път - на никой не му се умира, та човечеството се обърна само срещу себе си. В такъв момент няма как да не си помислиш, че това е краят (все още говоря за сериала/и спокойно правя разлика между реалност и наушким). Няма повече накъде. Свърши се. И тогава на Джак му хрумва план как да спаси цялото човечество и да убие тия копелета, дето искат да ни свият децата на Земята. НО!!! Естествено трябва жертва. Не може да си истински герой, без такава. Нуждаеха се от проводник, за да усилят звука, който да унищожи тия тъпи извънземни. И тъй като в началото точно тия лиги използваха децата като предавател за техните съобщения, сега бе логично, че е нужно отново дете. Единственото дете в сградата, обаче беше внука на Джак. Колкото и дъщеря му да крещеше да не го дава - Татко, недей. Недей! Вече беше решено. Няма да забравя как очите на Джак се изпълниха със сълзи гледайки как внука му умира, за да спаси цяло едно човечество, което няма дори да разбере за неговата жертва. Един живот за спасението на милиони! Беше толкова болезнено. И момченцето бе едно такова невинно - идея си нямаше какво става, гледаше объркано из стаята, търсеше отговори на лицето на Джак, но така и не получи. В същото време дават как майка му не я пускат да влезе при тях и крещи отчаяно на прозореца да прекратят това, което правят. Отчаяние навсякъде, болка навсякъде...И ти губиш всичко...Всичко...
Не е справедливо, но ако се замислим обикновено нещата винаги свършват така. Героят спасява това, което трябва да спаси, губи нещо в опитите си да го направи и всички накрая го мразят. Нещо подобно се случи и в последният филм за Батман, нещо подобно стана и със Спайдърмен ако не се лъжа. Схванахте ми мисълта - накрая на филма, всичко което героят получава е болка, неодобрение, неприязън и омраза. Как да не се запиташ - струваше ли си всичко, което пожертва, за да получи това??? Отговорът...Винаги.

~П.




6 коментара:

Анонимен каза...

Ам, страхотен пост. И аз винаги рева с цяло гърло, когато някой е принуден да даде най-скъпото си, за да може да помогне на дадена кауза. И аз като теб съм убедена, че няма да мога да пожертвам, да речем любим човек. Този сериал не съм го гледала, но ме заинтригува, въпреки че знам краят вече. И още нещо. Страшно се радвам, че слушаш Nickelback!!! Това е любимата ми група. Петя

divata_airis каза...

Да, харесвам ги. Не са ми любимата група, ама са имат страшни песни. Като че ли все повече ме навеждаш на мисълта да взема да направя тоя пост за опознаване, който бях намислила. Щото нали веднъж писа, че искаш да продължа да пиша, че си изградиш по-добра представя за мен и бях решила да направя нещо като пост с основна информация за мен. Ама викам - бе, я, ще затормозявам момичето.

Мерси за комента. Бтв смятам, че е много тъжно, задето вече няма герои. И ако решиш да гледаш сериал - почни от Доктор Кой. Той е страхотен. Ще ти отнеме време да го схванеш в началото, но после ще те зариби яко. Поне при мен бе така. Той Торчи е спин-офф на Доктора. И Торчууд няма да ти хареса си мисля. Доктора по начало е по-добър.

П.

RoseRed каза...

Поста е страхотен, но не съм съгласна с това, че герои няма... Много отдавна в един мой стар блог бях публикувала статия за едно момиче... http://rosered.sosblog.com/RoseRed-b1/Aaoieoa-noaa-ian-b1-p19.htm
Ето да погледнеш давам ти линка не за друго, а защото герои сред нас все още има. Бродят, но никой не ги забелязва. Човека до теб може да е пожертвал много, но да не го знаеш.

Това е сигурно, защото съм вечният оптимист и търся винаги положителната страна на нещата. Песни за герои има много от тези които ти изреди, като се върнем назад във времето към Бони Тейлър, дори Тома. Въпроса е, че все още ги има някъде там и все още не са изчезващ вид.

divata_airis каза...

Та, така е...Доста са прикрити днешните герои, почти не ги виждаме. Едно на ръка, че на хората не им трябва да ги виждат, друго че са прекалено заети със самите себе си.
Това, което е направила Ники е страхотно. Евала и правя. Велика постъпка.

Но продължавам да твърдя, че в днешно време няма герои. В смисъл, че да има леки изблици на прозрение от време на време и ярки лъчи като постъпката на твоята приятелка, но реално погледнато герои в днешно време просто почти няма. Както съм писала в поста - броят се на пръстите на едната ми ръка. Което е много тъжно и искрено се надявам за напред това да се промени =)

Анонимен каза...

Аз предлагам да го напишеш този отдавна замислен пост. Наистина ще ме зарадваш. Петя

divata_airis каза...

Ами окей, тогава. Ще го напиша. Щом ти се чете. Вероятно ще се стресираш малко от мене, ама няма лошо - добре е да знаеш, колко точно съм избушила. Хаха.

Бтв Мани 3 е готова, само трябва да я редактна и може да я пусна още днес.

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik