tag:blogger.com,1999:blog-33672844711707298182024-02-21T23:57:42.373-08:00My world...My rulesssdivata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.comBlogger199125tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-31795638241586957482022-10-16T07:31:00.002-07:002022-11-04T07:52:17.751-07:00Find the light that makes your lantern shine . . .<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhzwsgNGv6-9jNgF-p8OChW_5JM-N0j8mZkXJRpTNnFU04CvHKF-7JCN8aglJbpXKvnrpF7Wq0vspLmuXCbMf9FsrXyTv4pA0mwhlODG5w04dn6I3HePdYdIM0e4WbsWoZq9PIbieuWHlTn51VJj1cQlyMNhUuwf-RYNcTigVNznW63lg3grGKROVyK4w/s1079/ZQHoYrK-vi8.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1079" data-original-width="720" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhzwsgNGv6-9jNgF-p8OChW_5JM-N0j8mZkXJRpTNnFU04CvHKF-7JCN8aglJbpXKvnrpF7Wq0vspLmuXCbMf9FsrXyTv4pA0mwhlODG5w04dn6I3HePdYdIM0e4WbsWoZq9PIbieuWHlTn51VJj1cQlyMNhUuwf-RYNcTigVNznW63lg3grGKROVyK4w/s320/ZQHoYrK-vi8.jpg" width="214" /></a></div><br /><br /></div><div style="text-align: right;"><i>Hold on to it, even when the dark surrounds you.</i></div><div style="text-align: right;"><i>Not even the strongest wind will blow out the flame.</i></div><div style="text-align: right;"><br />~ Елизабет Лим - Six Crimson Cranes</div><div style="text-align: right;"><br /></div><div>Ето, че успях да се разпиша и този месец, което честно казано си е събитие. Истината е, че цял месец искам да напиша нещо и да разкажа за изживяванията ми през последните седмици и все си казвам, ето след работа, след вечеря, ще напиша нещо. Да, ама след това се чувствам толкова изморена, че никакъв шанс. А последните събота и неделя бях по някакви други задачи и факта, че записвам клипове, които отнемат от 2 до 4 часа, понякога повече, определено отнема време. И макар сега да следва да стана да готвя, защото отново "какво е времето и има ли почва в живота ми, която не включва това да спя по 5-4 часа", искам все пак да започна този пост. Едва ли ще го довърша на едно сядане, но както се казваше в един виц "Всяко начало е трудно! - рекъл крадецът и откраднал наковалня. Не мисля, че в последващите дни ще ми стане по-лесно да напиша това така или иначе. <p></p><span><a name='more'></a></span><p>Та, началото на месеца бе сравнително интересно. Много исках да се прибера да гласувам на 2-ри октомври, но всички ми казваха, че нямало смисъл (не толкова заради самите избори, а поради факта, че предната седмица беше панаира на родния ми град и отново се прибирах) и съм щяла само да харча пари да си идвам. То обаче си ме гложди цяла седмица и не ми дава мира. И уж, се успокоявах, че имам много неща за правене вкъщи и трябва да ги свърша и прочие, това не помогна. Все се чувствах виновно, че няма да се прибера. И тогава на новата, работа която почнах преди два месеца (и още свиквам с някой от политиките им, не защото са сложни и строги, а са прекалено човешки и да си кажем, не съм свикнала на това, уви) пусна известие, че тъй като винаги са поощрявали факта, че хората отиват да дадат гласи си както всеки път (когато разбира се аз още не съм била там), ако им пратим снимка от деня на гласуването (не вътре от самата секция естествено), ще имаме право на половин ден почивка, без да подаваш някакви бележки за отпуска и прочие. И не че ми трябваше супер много тоя ден, но просто за мен това си беше като знак, че ето дори ще имам още един бонус, така и така супер много искам да ида да гласувам. Та, това съобщение ни го пратиха в четвъртък и аз цяла вечер докато се чуя с нашите (понеже се чуваме всяка вечер) съм мислила как да наредя нещата и какво да направя, за да се прибера. Понеже баща ми бе тотална контра и изключително против това да се прибирам повторно за такова нещо понеже от няколко години той е вдигнал ръце и отказва да иде да гласува, информирах първо майка ми. Тя естествено бе, "както си решиш", а аз така и така вече бях решила. И ето как в петък си тръгнах само с раница пълна с няколко парцала и хукнах да гоня автобус, за който си бях взела билет онлайн. Дам, много обичам Юнион Ивкони и как имат офис в моя град, но не и моя град в сайта си за онлайн билети и всеки път трябва да си взема реално билет за Плевен, който разбира се е по-скъп, само и само да знам, че имам някакво място. Ако не бях решила в последния момент да се прибирам можех да ида до гарата и да си взема и за връщане билет, но четвъртък вечер нямаше как това да стане, без да рискувам автобусът се е напълнил вече докато дойде време за тръгването му. </p><p>Кълна се, някой ден ще получа микро инфаркт от притеснение дали ще хвана автобуса си навреме. Макар предната седмица да се бях прибирала и да знаех много ясно колко е отсечката с метрото и че ще стигна навреме, пак една част от мен умираше бавно докато най-накрая не се качих в автобуса. И понеже предната седмица бях с огромен багаж и два лаптопа (понеже единия ден работих от вкъщи) придвижването ми бе далеч по-трудно и стресиращо. Няма по-добър начин да разбереш колко извън форма си, докато не ти се наложи да гониш автобус, тръгващ след пет минути, а ти си на 10 от него. Животът ми мина на лента тогава. Този път обаче имах по-малко багаж и нарочно тръгнах малко по-рано именно, за да избегна щурото тичане както последния път. Травмата оттогава бе толкова голяма, че бързах супер много, за да си я спестя и в резултат на това си забравих маската на работа. Трябваше да пътувам в метрото, където хората дори когато съм с маска ме гледат сякаш правя най-голямата грешка в живота си и те не ме разбират, а сега бях с връхна дреха пред устата ми, така че сигурно вече дискутираха вътрешно колко психични проблеми имам и дали има шанс да се прехвърлят върху тях. </p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhmCDWxwKOek0YNZpbUGO2evq-opeLSkvXKWz4NVAn2vZiBhzyBGYnbBxBsU3Z_Nx6ziw4bD4zBvrMd0ENLxYfyBr2hgFbWAjoLGw7QYF1EJNeIs0_dvRtCglIfKL8AO1i8Wu4MsmRZ0HusdhRtxInoVYG3-x984H0ocFbA49vlkPmRe5U4ba7IMuH5bA" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="2160" data-original-width="3840" height="255" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhmCDWxwKOek0YNZpbUGO2evq-opeLSkvXKWz4NVAn2vZiBhzyBGYnbBxBsU3Z_Nx6ziw4bD4zBvrMd0ENLxYfyBr2hgFbWAjoLGw7QYF1EJNeIs0_dvRtCglIfKL8AO1i8Wu4MsmRZ0HusdhRtxInoVYG3-x984H0ocFbA49vlkPmRe5U4ba7IMuH5bA=w454-h255" width="454" /></a></div><br />Както и да е, слязох навреме, та даже с 10 минути по-рано от тръгването на автобуса. Имах достатъчно да си купя маска някъде от гарата, защото anxiety-то ми нямаше да ми позволи да пътувам в автобус пълен с хора, които само те си знаят къде са били и с кого са контактували и понеже всички в тая страна са безсмъртни и не вярват в нищо друго освен това, колко са прави и "ти на мен не ми казвай", защото "всеки сам си преценя". Та, заверих си билета и тръгнах да си търся маска. Жената като я питах ме дари с най-отегчения си поглед, тип за какво я занимавам с глупости в момента, но ми даде някаква маска там колкото да не е без хич. Държа да посоча, че тази маска бе пълна пародия и трябваше да дойде с инструкция за идиоти (а.к.а. мен), за да схвана каква й е точно схемата. Денят, в който се разделих с нея, придобих нова мозъчна клетка. <p></p><p>По закона за всеобщата гадост, обаче имаше задръстване от има-няма 30 минути и макар да казах на майка ми да не идва да ме чака, че ще се прибера сама, че нямам много багаж, тя все пак дойде и бе тръгнала по-рано, да не можах да я спра преди да осъзная, че ще закъснеем и трябва да я предупредя. Милата чака там половина час. Но се събрахме най-накрая и това бе важното. </p><p>На другия ден следваше да ходя по задачи - храна на кучето, творчески пособия за мен и страдание за краката ми. През последния месец си направих нещо на ходила и двете ме болят, когато стъпвам, болката не е силна, но е постоянна. Личната ми бе казала да ги мажа с Репарил, че нещо съм си навехнала или набила, но това не помогна. Та, оттам дойде и новата схема в главата ми. Като се прибера в понеделник отивам при личната за направление и оттам на ортопед в деня, който мога ди избера заради гласуването да е по-кратък. Така щях да съчетая полезното с приятното. Но после за това. Та, отидох в единствената книжарница в града, която смея да твърдя че е доста добра сравнено с това, което имаше когато бях тийнейджър и тръгнах да си търся моливи. Понеже през 2021 реших да си направя така наречения булет джурнъл (Bullet Journal) или както му казват съкратено на някой места бу-джу и има успех няколко месеца, но после бях затрупана с други неща и единственото, което успявах да правя бе mood tracker-и или тракър на настроението. И след това го заразях напълно. Тази година се вдъхнових отново, гледайки серия хора какво правят в YouTube и реших да опитам отново, но да не слагам толкова натиск върху себе си - да е перфектно, да е последователно и прочие, а просто да го правя, за да го правя и да си следя нещата с него така. И понеже все още имам останали листи от буджуто миналата година реших да ги довърша с оставащите три месеци от тази и да си купя ново и да почна новата ударно с него. Да, ама като трябваше да взема малко багаж като се прибирам си викам - ще е абсурдно да помъкна сега моливите ми - и затова реших да си купя нова от родния ми град и практически да ги оставя там, така че никога да не ми се налага да нося някакви, защото ще си имам там. Първото нещо, което видях бяха моливите на Фабър Кастел, които мисля, че бяха 30 и няколко лева, но бяха най-пълния асортимент от моливи, който досега бях виждала и всичко в мен ги копнееше с дива страст. Но после си казах - така и така имам хубави моливи в София, защо ще давам още пари, за да оставям тия моливи тук. И така се примирих с някакви евтини за 6 или 8 лева. Но, нека не се заблуждаваме пазаруването ми не приключи с това. Все пак говорим за книжарница с много помощни материали, които аз явно складирам за апокалипсис, когато няма какво да ям да си лепя цветно тиксо и да си драскам с тънкописци. Да, няма никаква логика в това, но го кажете на шкафовете у нас пълни с неизползвани тефтери, стикерите, цветното тиксо, маркерите, тънкописците и моливите. Защо са ми нужни толкова много? Както всеки зависим човек ще отговоря - за всеки случай. И кой е той? Като разбера ще ви кажа. Но, да купих си още пиромолив (розов, разбира се - докато не се обградя с всичко розово и бледо лилаво, няма да мирясам), нов тефтер/тетрадка (който оставих в родния ми град, защото беше дебело бебе, а аз бях само с една раница) и нова книга. </p><p><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjY8v3T7foJwmIitEhVN4E13Yn3eSBxfzfR7aXG5wKkNZ7jvCnpA0FUCqNwxvIDhEFNcgEjKghXurDmwpjStYpkFEIeghrJpX2SzJkNIUlzAzJYC8UpT2ELJt6JZsloQ8BOjAV6kuzimZQ3CYaSRxLpP14HLWpxRCPcWe2G8bz_ozmwbZH_0A9FVO6-CA" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em; text-align: right;"><img alt="" data-original-height="1890" data-original-width="1512" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjY8v3T7foJwmIitEhVN4E13Yn3eSBxfzfR7aXG5wKkNZ7jvCnpA0FUCqNwxvIDhEFNcgEjKghXurDmwpjStYpkFEIeghrJpX2SzJkNIUlzAzJYC8UpT2ELJt6JZsloQ8BOjAV6kuzimZQ3CYaSRxLpP14HLWpxRCPcWe2G8bz_ozmwbZH_0A9FVO6-CA=w320-h400" width="320" /></a>Тъжно ми е да спомена, че нова книга не си бях купувала от много време. Просто като вече съм споменавала чета много аудио книги и това в един момент обезсмисля купуването на физически (не че няма абсолютно никакъв смисъл да го правя, просто все още имам други, които съм купувал и стоят като част от интериора, защото не ми се четат в момента и някак само да трупам книги за престиж ми се вижда ненужно) макар че когато някоя аудио много ми е харесала после си я взимам и във физически вариант. Но да, отдавна не бях купувала физическа. И тъй като преди няколко дни излезе The Winners ("Победителите") на Фредрик Бакман и аз бях живяла под скала и не знаех какво е това, но бях чела "Тревожни хора" и стилът му ми бе харесал, та реших да проуча повече, само за да открия че е трета книга от поредица и да се откажа засега. Та, разглеждам си аз в книжарницата и виждам серия книги на Бакман (всеки път като го напиша така и сещам за псевдонима на Стивън Кинг - Ричард Бакман, може би ще почна да ми викам Ф. Бакман) и реших да се зачета. Гледам някаква книга "Бьорнстад" и си викам - това пък какво е? Бях видяла, че "Победителите" е част от поредицата Bear Town, така че не бях много сигурна какво държа в ръцете си. Извадих си телефона и влязох в GoodReads. Усещам с периферното си зрение, че продавачът ме гледа с любопитство. Потърсих книгите му и така установих, че това реално е Bear Town, просто оригиналното заглавие си е Бьорнстад и се превежда като "Град на мечки", но толкова се радвам, че го бяха превели Бьорнстад, понеже звучи много по-добре. Та, книгата разказва за хокеен отбор от малко населено място в средата на Швеция, където има предимно скали и дървета и много, много студ. Аз естествено нищо не вдявам от хокей и не мога да кажа, че синопсисът звучеше като нещо, което би ми допаднало. Но! Реших да отворя произволно на някаква страница и първото изречение, което видях от нея бе, <i><b>"Самотата е невидима болест"</b></i>. И след още серия вътрешни дискусии реших да си купя книгата в чест на това, че направих нещо правилно (да се прибера да гласувам), макар много хора да ми казваха, че няма смисъл. И понеже пиша това повече от 15 дни след случката и вече съм изчела книгата - мои хора, тази книга е прекрасна. Аз, която обича аудио книги толкова много, я разнасях като пръскачка из лозе по автобусните спирки на градския транспорт, едва не си изпускан спирката, защото се бях зачела и вдигнах на крак охраната на метрото да ми извади платнетата чанта, в която я държах, защото бе паднала до релсите. Та да, книгата ми хареса. И сега чакам да се прибера за рождения ми ден, за да си купя втората, защото за мен е важно да го направя от същото място, от което се сдобих с първата. Не, няма логическо обяснение за това, но така го чувствам и така искам да го направя. </p><p>Иначе за булет джурнала малко (кълна се, малко че ще, тук съм от един час и още не съм сготвила, главно защото не съм станала от мястото си), реших да го направя тематичен и понеже е октомври и понеже следва да е плашещ месец, а наскоро бях гледала сериала Yellowjackets реших това да е темата. Сериалът е доста добър между другото, ако обичате подобни разбира се. Нямам търпение за втори сезон. Оставих няколко снимки по-долу с творенията си. </p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEiKlIc6ynI-YsGJdRDCSqhfOaboGu9BRii9S9ednhYE5suKKfICDa91EdxE3SxsZmWR5W6qatXJ4SVvRvxSPV-etDVO5FyJ-feK4J6SgKatfle6rV_vjulD6rDGmFyTCql7FjZZxyRCty9rXnKp1HPz5x1KP26Ucms4eoNO92603JL9OdBcMxxgaNXp_w" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="1080" data-original-width="1080" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEiKlIc6ynI-YsGJdRDCSqhfOaboGu9BRii9S9ednhYE5suKKfICDa91EdxE3SxsZmWR5W6qatXJ4SVvRvxSPV-etDVO5FyJ-feK4J6SgKatfle6rV_vjulD6rDGmFyTCql7FjZZxyRCty9rXnKp1HPz5x1KP26Ucms4eoNO92603JL9OdBcMxxgaNXp_w" width="240" /></a> <a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg4TUTJRIvu3fTUBDUgHp2f7mvnBULXqO8Gpi9PO1vhtIjnyEET9-IDn_MX7MTUhQ0YRdwopqMzNcbvI70enaJH6LpBScgBZ58J2Gdgx_8-s0lwZVzGLtJrTxmpQmhLeLuWOV0RmDAPST7CKw92euE3rnN1clLWomSwQjZdI669WLpWIHTj1v81dhDXlQ" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="1080" data-original-width="1080" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg4TUTJRIvu3fTUBDUgHp2f7mvnBULXqO8Gpi9PO1vhtIjnyEET9-IDn_MX7MTUhQ0YRdwopqMzNcbvI70enaJH6LpBScgBZ58J2Gdgx_8-s0lwZVzGLtJrTxmpQmhLeLuWOV0RmDAPST7CKw92euE3rnN1clLWomSwQjZdI669WLpWIHTj1v81dhDXlQ" width="240" /></a><br /><br /></div>И идваме до заветната дата на гласуването. Отиваме малко след 11 и 30, билетът ми за връщане е в 12:50. Намираме си секцията, даже майка ми се бе навила да гласува, макар оригинално да не искаше. Гледаме вътре стоят наши познати, ама нищо не се случва, нито излизат, нито нищо. Оказа се, че машината за гласуване явно е захапала листа с гласуването и сега не работи. 6 души стоят вътре и не знаят какво да правят. Подпитваха се, почесваха се, провидението не дойде. Някой препоръча да се срежело там нещо и да се отвори машина и после как да се почне на ново с гласуването, но последва възражението, че не знам сега дали е отчел гласа на момичето, което бе преди нас или не. Обадиха се някъде да дойде техник. Ние чакаме вече няколко минути. Минава 12 часа. Майка ми почна да се изнервя. Питаме колко време ще отнеме, защото гоня автобус и общо взето съм се прибрала специално, за да гласувам. Вдигане на рамене. Празни погледи. Чакането продължава. Още няколко минути и майка ми ги попита не могат ли да обърнат на хартиени бюлетини, за да гласуват хората, които чакат и после да си оправят машините. Не може. Още чакане. Жената за мен също изрази становище, че тя също е дошла сега да гласува и след това е на работа и няма да може да се върне повторно. Още празни погледи. Майка ми не издържа и каза - аз няма да се върна повече тука, чакам те навън. Каза ми да стоя най-късно до 12 и 30 и да ходим за автобуса. И ето така, човек който едва се бе навил да гласува, се отказа напълно. Не знам какви са им разпоредбите и процедурите, навярно така е трябвало да направят нещата, нямам идея, но определено знам че отказа поне един човек от това да даде гласа си. В 12 и 20 светлината в края на тунела идва с инструменти и жена от комисията, за да съблюдава как се ползват. Отвори машината, не знам какво й прави, но едно от момчетата дето е от комисията излезе и вика - "Ами, то е така както си знаех, хартия се е набрала, това можех да го оправя за пет минути, без да идва никой. Не знам за какво им бе да звънят, ама никой ме не слуша.". Та, върнаха машината към живот. И понеже след 30 минути стоене пред вратата всички бяха чат от екзистенциалната ми криза да си хвана автобуса, веднага викнаха "момичето, което ще пътува и бърза" и си минах през реда. А, аз си мислех че живота ми не е драматичен. <p></p><p>През последващата седмица по-интересното, което стана бе посещението ми при ортопеда, който потвърди теорията ми, че явно съм носила неудобни обувки и те са ми прецакали възглавничките на ходилата и сега би препоръчал ортопедични стелки (откровено казано, предполагах че трябва да си взема такива, но не вървеше сама да се изтърся някъде и да съм - искам стелки, без даже да имам становище на експерт). И ето как олекнах с 135 лева и сега си чакам стелките на връх рождения ми ден. Дано поне ходилата ми почнат да се чувстват по-добре, друго не искам. Жената в магазина за стелки бе тип, "Пускаме ли поръчката?" и аз най-откровено и отвърнах "Ами вижте, аз нямам друг избор - или пускаме поръчката или продължава да ме боли."</p><p>В понеделник се видях с Нана понеже се бе прибрала за малко. Предупредих я, понеже гледам "Игри на волята" (не защото е мега интересно, а защото когато миналата година ми беше много напрегнато психически и се бях прибрала вкъщи нашите го гледаха и сега всеки път като го гледам се чувствам все едно съм с тях макар да сме на 150 километра) и в понеделник епизодът е дълъг, но тя бе за малко в България и понеже изобщо не е нахална се нагмезди както всеки път в графика ми (добре че го прави, иначе ще никога няма да се видим). Тя естествено бе подготвена, че ще стане свидетел на експозиция на станалото дотук в игрите и всички замесени лица, но не възрази, даже питаше още неща. Няма да гледа определено, но поне сега знае за какво става дума. Та, забавно си прекарахме. </p><p></p><div class="separator" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjbDYw4NSIODcaZ9wTP5OisMx8h1X4NUurEBoZbLjvtOYYC5-UW2PX86uvPcfkJleMkDMpCHma5t32g7pVkH2o-oovBxa5I-O9X21srqEyCTXnG0u6zOjVLgEXmxkubuDyxDMoPaEIaQhANaeDZx0Lzbk_IZLTnoILzd9Rn09x4IX2TolAr898PU0XW4w" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="700" data-original-width="600" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjbDYw4NSIODcaZ9wTP5OisMx8h1X4NUurEBoZbLjvtOYYC5-UW2PX86uvPcfkJleMkDMpCHma5t32g7pVkH2o-oovBxa5I-O9X21srqEyCTXnG0u6zOjVLgEXmxkubuDyxDMoPaEIaQhANaeDZx0Lzbk_IZLTnoILzd9Rn09x4IX2TolAr898PU0XW4w" width="206" /></a></div>През изминала седмица беше именния ми ден - 14-ти октомври и понеже там е дълга и широка<br /> защо името ми, което обичайно има имен ден лятото, празнува сега, в следствие почти абсолютно никой не помни кога ми е именния ден, освен семейството (но пък имах много приятна изненада, когато бивша съученичка ми се обади, защото помнеше че е специален ден за мен въпреки, че бяха минали толкова много години откакто съм споделяла заветната история за изполинското си название). И затова реших да си направя подарък и понеже от пролетта гледам тези абонаментни кутии Otter Crate с книга и пишеше, че започват да доставят от 14-ти октомври. Викам, ей на, знак, съдба, синята луна изгря, това е истината. И реших да си поръчам. Шок и ужас, когато осъзнах, че не може да платиш с карта. Опциите ти са две - или на ръка на място, когато си получиш кутията, или по банков път. И нали не обичам да държа много пари в мен, викам по банков път. И там една игра, мои хора. Не само трябва да пуснеш банковия превод, но после трябва да им пишеш мейл с номера на поръчката си и че си го пуснал. Както и да е, вече бях решила, така че се прежалих. Викам си направо да ми доставят в офиса, та и доставката ми скочи с два лева, ама имам имен ден, ларж съм. Те ми писаха, че са получили превода и да очаквам доставка в петък. Аз се усъмних, защото Спийди не доставят толкова бързо, особено в петък и даже да сме в един град. Та да, накрая получих инфото в самия ден, че реално ще го получа в понеделник. Опитах няколко пъти да си свържа с куриер дали не може да го остави в офис и да ги взема оттам, защото дори да бях избрала опцията от линка им да си сменя адреса за доставка, пак няма гаранция че днес мога да го взема от тоя офис, а аз вече съм платила доставка на място така или иначе. Всеки път номера ми казваше че пратката ми не е в куриер, дори и когато в сайта им пишеше, че е приета. Накрая се обадих на номера им, който е 0700 и очевидно ще ме набута с цената на един градски разговор, за да си говоря с едно момче, което си мразеше живота или поне звучеше така и бе изключително подразнен, че го занимавам с терзанията си, само да ми каже, че нищо не мога да направя и че поръчката ми ще дойде в понеделник. Точка. Запетая. Междуметие. И така приех, че ще имам кутия в понеделник. Но понеже все пак трябва да почета деня някак, колежката ми Ива бе казала за една книга, която смята, че навярно ще ми хареса защото обичам мистерии и трилъри, а на нея името я плаши и ми каза за книгата на Олга Токарчук - "Карай плуга си през костите на мъртвите". Олеле, малеле! Това не е ли едно от най-яките заглавия?! Супер креативно звучи и буди интерес и ако те кара да се чувстваш некомфортно мисля, че определено си върши работата правилно. Авторката е полякиня, която е спечелила нобелова награда през 2018 година. Ето защо проверих къде я има книгата, видях че в мола до нас има ограничени бройки, обадих се, разходих един продавач да я намери и минута по-късно книгата бе запазена. Като се прибирах минах да си я прибера, заедно с два картона - червен и черен, понеже все още искам да напиша на стаята ни Redrum за Хелоуин и предупредих колегите и те само се подхилкнаха и не ми казаха "не", което в моята книга значи "да". Друг въпрос колко време ще имам да изрежа буквите предвид, че вече час и половина изливам живота си през последните две седмици в този километричен пост. <p></p><p>На същия ден, 14-ти октомври, стана и изпускането на платнената ми торба, за което споменах по-горе. Прибирах се с метрото, и проклетата книга, бях към края й, трябва да знам какво ще стане, уж държах платнената торбичка в която нямаше нищо (защото бе резервирана за книгата, а книгата бе в ръката ми), но някак се е изплъзнала. Осъзнах това една щом се качих по ескалатора и исках да си прибера книгата, а нямаше в какво. Осъзнах че съм я изпуснала някъде и само се молех да не е във влакчето, защото ходи го гони. А, това не е торбичка, която може да си вземеш от всякъде. Тя беше в пакета с неща от първата генерация на фен клуба на MONSTA X (корейска група, естествено) и няма откъде да си я вземеш вече. Така че бе нормално да ми стане лошо като осъзная, че съм я изгубила. Минах ескалатора и хванах другия да се връщам надолу. Една жена, с която явно сме били в същия вагон, в тоя момент се надвесва към мен от ескалатора който върви нагоре и ми казва - "Торбата ви падна между влакчето и рампата!" Благодарих й, защото така знаех къде да я търся, че не е във влака, а е практически на релсите. И да, като погледнах - точно там си беше, лежи като жертва на престъпление. След серия клипове в метрото, където те предупреждават да не слизаш долу, знаех че няма как да си я взема сама. Качих се пак горе, за да говоря с жената при билетите - нея я няма. Кръвното ми прогресивно се покачваше, а потта ми от тичане нагоре-надолу можеше да се съревновава с тази на Веско Маринов на концерт. Отивам от другата страна на метрото, при другата каса с билети. Ура, имаме жена на гишето там. Обяснявам ситуацията. Тя звъни на някого, говори известно време. Каза, че е възможно още днес да си я взема. Викна охраната на метрото и той се запозна със събитийността ми. Извиних му се няколко пъти, но той каза, че сега ще видим къде е и евентуално ще я извадим, като междувременно викна още един човек, който явно е Факира Мити на щипките за вадене на неща от релсите. Събрахме се на лобното място на моята чанта, серия хора ни гледат любопитно, чудейки се какво се случва. Господин Мити погледна къде е и заключи, че още днес мога да си я взема и се върна за щипците, с които вадят неща. После направи магията си и чантата ми бе навън. Много му благодарих и на него и на охраната, извинявайки се още няколко пъти. И ето как вдигнах част от метрото на крак, заради една торба, заради една книга и заради един имен ден. </p><p>Та, мисля че това обобщава моя екзистиализъм през последните две седмици. Копнея да напиша обзор на прочетенето през изминалия месец, но тази публикация отне близо 2 часа и не знам колко още ще отнеме другата. Ще опитам, но опита не винаги значи успех. </p><p>Поздрави от мен и налудничевите ми публикации и дано скоро успея отново да разнообразя или отекча живота в с нова. </p><p style="text-align: right;"><i><b>Keep calm and enjoy the Autumn<br />(Запазете спокойствие и се насладете на есента)</b></i></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://64.media.tumblr.com/82f8bea5b34fca3bc5bd3428696a1e8a/65be532b3672d456-bb/s640x960/263c3ad9cb943ec9e92e3e12439e11496000a8c6.gif" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="360" data-original-width="640" height="232" src="https://64.media.tumblr.com/82f8bea5b34fca3bc5bd3428696a1e8a/65be532b3672d456-bb/s640x960/263c3ad9cb943ec9e92e3e12439e11496000a8c6.gif" width="412" /></a></div><br /><p style="text-align: right;"><br /></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><br /><br /><p></p></div>divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-68507857450172263592022-09-08T14:11:00.002-07:002022-09-08T14:43:46.550-07:00Книжен обзор, август 2022<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg2TBVFmra3IxM93UllCowOFjJKAdn3g4kiMy97glBJpSZRHeTzQheYhKSErbM-4T2616iQT4JBr2Db9oUV47KNG-hsfsWPHw80_RU5uBQ84H-CA3pQ0fGrUxLyAS3R69NbUPGV3vpRh7BpSHDWuoHO7kq-GrOgNE35GugBLpkHZqqbWXfS7ey6Rfp1oA" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="" data-original-height="2128" data-original-width="2128" height="279" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg2TBVFmra3IxM93UllCowOFjJKAdn3g4kiMy97glBJpSZRHeTzQheYhKSErbM-4T2616iQT4JBr2Db9oUV47KNG-hsfsWPHw80_RU5uBQ84H-CA3pQ0fGrUxLyAS3R69NbUPGV3vpRh7BpSHDWuoHO7kq-GrOgNE35GugBLpkHZqqbWXfS7ey6Rfp1oA=w279-h279" width="279" /></a></div><i><b> <span style="font-size: large;">Х</span></b>ей, хора! </i>Знам, че ме нямаше от доста доста време и навярно се чудите защо още опитвам да пиша тук, когато следващата публикация навярно ще е през следващата година или дори по-следващата, но това е урок, който изглежда никога няма да науча. <br /><br />Истината е, че ми се пише, но все се чудя какво и накрая като седна, то се оказва прекалено разтегливо във времето и ако не го направя до седмица, значи едва ли ще го направя. Това и причина да имам няколко неща на чернови, които чакат своя ден, който едва ли някога ще дойде. <p></p><p><i>Както и да е. </i>Да се върнем на темата на занятието, за което сме се събрали. Този август счупих рекорда си по най-много книги завършени за месец и реших да споделя мнението си за тях, понеже видиш ли не ме чакат някакво 20 други книги, на които трябва да правя ревю в GoodReads и все още го отлагам за "по-късно". Какво да ви кажа?! Това е като ученето - когато се налага да го почнеш, изведнъж всичко друго става по-привлeкателно. </p><a name='more'></a><p>Та, реших да споделя класация на книгите, които прочетох или да сме точни изслушах през август 2022. За тези, които не знаят, защото съм почти убедена че вече съм го споменавала в някой от другите постове, независимо колко редки са те, слушам доста аудио книги. Знам, че много хора не могат да четат така и знам че други смятат, че това не е истинско четене. Но за мен като човек, който иска да е максимално продуктивен и вечно прави поне две неща едновременно е прекрасен начин да запълвам времето си. Пояснявам с надежда някой да не реши да порицава личен избор, който няма общо с техния. </p><p>Стига повече пояснения. Този месец успях да изслушам 11 книги, реално 12 ако броим и един разказ, върху който бе базирана едната, но предпочитам да ги водя 11. Навярно не ви се струват толкова много, но както споменах си е личен рекорд и аз му се радвам като топла баничка, когато е рано сутринта, студено и гадно е, и си умрял от глад. Та, в редовете по-долу ще подредя книгите в хронология от най-слабата към най-силната (което се оценява на база това доколко ми е харесала и доколко не). Ще опитам да споделя и малко синопсис, който да ви даде идея за какво става дума. Ако книгата няма все още превод на българки или не съм го открила ще оставям оригиналното заглавие и преведеното по усмотрение от мен в скоби, ако има - ще е обратното (първо българското, после оригиналното в скоби). Ако има спойлери, то те ще бъдат оцветени в същия цвят като текста и единствения начин да ги видите, е да маркирате целия абзац, така че шансът да стане инцидентно не е много голям. И така, нека да започнем. </p><p><u><i><span style="font-size: medium;"><b>11. The Noh Family (Семейството Но) от Грейс К. Шим</b></span></i></u><span style="font-size: medium;"> <span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 1/1.5]</span></span></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjtq7SBfhWV_O1_LHfm8T1vgI98mD08Bv4ACPW-uXiZRshSM5X5-bYTrIxuK8OWyW-meOA-hgeMcjE9OsDDdtjmZJauxE6dFlYfurGK24rTLRhFqZ54Y6o9DS2aC2-al-h2LxVU3xXNiNvIQxUraKJWyWFKS5nAZ8qfuTbdxaESZqBVJaU5O3QsP0PjoA" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="2534" data-original-width="1692" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjtq7SBfhWV_O1_LHfm8T1vgI98mD08Bv4ACPW-uXiZRshSM5X5-bYTrIxuK8OWyW-meOA-hgeMcjE9OsDDdtjmZJauxE6dFlYfurGK24rTLRhFqZ54Y6o9DS2aC2-al-h2LxVU3xXNiNvIQxUraKJWyWFKS5nAZ8qfuTbdxaESZqBVJaU5O3QsP0PjoA" width="160" /></a></div><b>Описание</b>: Клои Чанг е корейска американка, която живее със самотната си майка и сподавен копнеж по баща си, който не е имала възможността да срещне, тъй като е починал преди тя да се роди. След направен на шега ДНК тест, тя успява да се свърже с отдалеченото си семейство в Южна Корея и така най-накрая да научи повече за баща си от тях. Съвсем като по сценарий на к-драма (корейска драма) тя се оказва изгубената внучка на заможно семейство, пълно с тайни. Каква е истината зад привидната фасада, която си дават и дали срещата им с тях ще е толкова ползотворна колкото Клои се е надявала. <br /><b>Мнение</b>: Тази книга бе същински (извинявам се за липсата на по-добра дума описваща го, но) криндж. Това бе като wattpad фикшън, който не е трябвало да излиза извън wattpad. Все едно си говориш с някого, който току що е изгледал 5 к-драми в рамките на седмица и сега използва изразите "омма", "аппа", "кенчанайо", "саранхейо", "мианейо" при всяка възможност. Да не говорим, че главната героиня не знаеш почти никакъв корейски, което нали не е невъзможно, но когато приятелката й, която бе фенка на И Мин Хо и го произнасяше като Лий Мин Хо (което е романизирания вариант, но реално не е правилния начин, по който се чете името му) знаеше повече корейски от нея, главоболието ми рязко се покачи. През цялото време ти е ясно накъде ще тръгнат нещата. Всичко е толкова банално и (сори, отново за тази дума, но) кринджаво, че се насилвах да я довърша. И единствения вариант бе да я изслушам за 2 дни иначе само щях да отлагам. Буквално всеки един стереотип свързан с Южна Корея бе използван. И като човек, който харесва корейската култура и страната като цяло, това за мен даже бе леко обидно. Не се шегувам, човек който е фен на к-драмите от 2 месеца сигурно може да напише същото нещо със същите познания. Да не говорим колко изкуствена бе родителската реакция на моменти. <span style="background-color: #d9d2e9;"><span style="color: #d9d2e9;">Аз лично не мога да си представя да пусна детето ми само да пътува в Южна Корея при хора, които знам, че не им е чиста работа. Да, няма да я спра, но поне ще дойда с нея.</span> </span>Единственото позитивно нещо, което ми даде тази книга бе, когато спомена че в наши дни жените дизайнери са насочени към това да правят женските дрехи все по-удобни за сметка на мъжките, с което мога да се съглася (но все пак аз не се интересувам толкова от мода и това като нищо може отново да е всеизвестен факт). И другото бе за една процедура за разкрасяване, която изглежда е много скъпа в Корея и аз понеже и това не следя, нямах идея каква е. Та, поне с това ме обогати. Но за сметка на това, с което ме натовари, бе напълно недостатъчно. За хора, които тепърва откриват корейската вълна и се радват на подобни неща, това може и да е приятно четиво, но като цяло това бяха повече от 11 часа от живота ми, които никога няма да си върна. По-добре човек да гледа к-драма отколкото да чете това. <p></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEheCFC0s7cXJpg2wJWmsOLq_oM8KkM1_n-cVCmHyRAO378cNnK1D9EecV5gZcjwhVhQz_YZNWt21F4txR8GVrFubQSnkK_QoJYpy3KnhDf0v30OM8_rI7yagK6fLJFghHi0ob1Oham4vQ_f_FYLWDTbWEZcc2VfnopaEiJgzU1kpx2tw9wV0VAOthh8RQ" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="" data-original-height="400" data-original-width="264" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEheCFC0s7cXJpg2wJWmsOLq_oM8KkM1_n-cVCmHyRAO378cNnK1D9EecV5gZcjwhVhQz_YZNWt21F4txR8GVrFubQSnkK_QoJYpy3KnhDf0v30OM8_rI7yagK6fLJFghHi0ob1Oham4vQ_f_FYLWDTbWEZcc2VfnopaEiJgzU1kpx2tw9wV0VAOthh8RQ" width="158" /></a></div><u><i><b><span style="font-size: medium;">10. </span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">Nine Lives (</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">Девет живота)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Питър Суонсън </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 2]</span></span><p></p><p><b>Описание</b>: 9 напълно непознати души получават писмо с имената си. Скоро след това започват да умират един по един. (наистина няма какво повече да кажа тук като описание, понеже това е същността на цялата книга). <br /><b>Мнение</b>: Тази книга някак много, ама много й се искаше да е "10 малки негърчета", дотам че го спомена поне 5 пъти, нали за да подчертае, че е наясно с приликата между двете, но това не помогна особено на цялостното повествование. Буквално, нито един от герои не събуди какъвто и да било интерес в мен, камо ли някакъв тласък да разбера кой стои зад всичко това. Тип усещах накъде вървят нещата и можех да се обзаложа какво ще се окаже накрая, но историята не ми допадна. Сюжетът беше много изтъркан и дори идеята да е звучала добре първоначално, реализирането й е на доста ниско ниво. <span style="background-color: #d9d2e9; color: #d9d2e9;">Така и така ще мра, чакай да избия всички хора, за нещо което не ми дава мира от години. И то не дори хората дето са виновни за него, а децата им. И това, в нечия глава, някъде там звучи като логична причина?!</span></p><p><u><i><b><span style="font-size: medium;">09. Апартаментът</span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b> (</b></span></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>The Paris Apartment</b></span></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Луси Фоли </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 2]</span></span></p><p><span style="font-size: medium;"></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: medium;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEh1TMRL8XzO9MNvhQmB4BmbGnlgffLDtbA_Tc5Tgv-o1H-F6msxCDljSoXtWhFR2ROkuCmQ_XtQVSqI8hKn8C50CIpck8at1ikBcUrUNC5K7HbMY0uAlNTrQe7nj39hXhDyg_4XfZjglTt2swf0WS14aG0rWEel3e17PkK2PbDobTPtabvRj8cKJnclAw" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="648" data-original-width="427" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEh1TMRL8XzO9MNvhQmB4BmbGnlgffLDtbA_Tc5Tgv-o1H-F6msxCDljSoXtWhFR2ROkuCmQ_XtQVSqI8hKn8C50CIpck8at1ikBcUrUNC5K7HbMY0uAlNTrQe7nj39hXhDyg_4XfZjglTt2swf0WS14aG0rWEel3e17PkK2PbDobTPtabvRj8cKJnclAw" width="158" /></a></span></div><b>Описание</b>: Принудена от обстоятелствата Джес решава да потърси убежище в дома на брат си Бен в Париж. Когато отива там, обаче него вече го няма, нищо че преди малко й е обещал да й отвори входа долу. Успяла да влезе в сградата и апартамента му, тя скоро разбира се, че съседите му са колоритно съсловие от странници. Оказва се, че всеки от тях би бил щастлив Бен да не е вече част от живота им и всеки от тях има мотив да го премахне от пътя си. <br /><b>Мнение</b>: О, Луси Фоли и твоите сто милиарда гледни точки, от които изобщо не се вълнувам! Който ме познава може би е наясно колко яростна храна съм сипвала на най-успешната й според мнозинството и GoodReads книга "Списъкът" (ако има интерес, мога да разкажа на дълго и широко защо не харесвам тази книга). Не знам защо сметнах, че нещата тук биха могли да са други. Както и при "Списъкът" и тук имаме серия гледни точки на серия отвратителни хора, за които ми е изключително трудно да се трогна. Кълна се, в тази книга сигурно само един човек, най-много двама да бяха на място, останалите бяха ужасни. Говоря като характери, не като описание. И съм убедена, че тук някой ще каже - то, това е идеята, ако бяха свесни всички то нямаше да е интересно. Ами от други книги, които съм чела повече ми е пукало за героите там отколкото тук, така че е малко съмнително доколко са интересни. Цялата драматизация и опитите на автора да те убеди, че всеки от тия хора може да е убил някого, бяха донякъде похвални, но напразни. Защо? Защото историята звучеше неестествено и съответно не стигна до мен и изобщо не се вълнувах кой кого е убил. Също така тропът с "всички си падаме по по един и същи човек", не се ли изтърка? Сюжетът бе хаотичен, за да те накара навярно да се луташ в търсене на отговори, само дето аз нямах първоначално зададени въпроси, така че стоях отстрани ей така: <p></p><p><span style="font-size: medium;"></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: medium;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjkXk4kLPoQ7qfAomQTRFpNOwldkTnUmkBh6s0HKUluEv1EFU3qkP8EJm0q6UMSEoMuO9Hu9vgV8pPGnNA-kai104KKLmh5fabZ7IUVQhaY-SQ_gLRU3XNCnf5xC1dANkKRicX0DMIqB749STupdGpGqUl5QhZE31DcQcyyguWo0EC3vhb8_YTgc3mLNw" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="1011" data-original-width="1084" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjkXk4kLPoQ7qfAomQTRFpNOwldkTnUmkBh6s0HKUluEv1EFU3qkP8EJm0q6UMSEoMuO9Hu9vgV8pPGnNA-kai104KKLmh5fabZ7IUVQhaY-SQ_gLRU3XNCnf5xC1dANkKRicX0DMIqB749STupdGpGqUl5QhZE31DcQcyyguWo0EC3vhb8_YTgc3mLNw" width="257" /></a></span></div><span style="font-size: medium;"><br /></span><u><i><b><span style="font-size: medium;">08. </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>The House Across the Lake (Къщата отвъд езерото</b></span></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Райли Сейгър </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 2.5]</span></span><p></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhVlXs5N4FYRUTgyJ_3DU847tMPMvpmFQuE5GowPbwARGHq10mLTAlDT8gpTOxUfbul44o1c6GvzT55FR9XISDznxvzdBWz0T-gkIVy9XXKZC9rHrRz_zvHvMUfhI60WxZ783zp-5BfXWDksajJhlAH_-gqyy7uIhyDDXRsSOYrpbyjAiIukK3oYUo5bw" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="475" data-original-width="314" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhVlXs5N4FYRUTgyJ_3DU847tMPMvpmFQuE5GowPbwARGHq10mLTAlDT8gpTOxUfbul44o1c6GvzT55FR9XISDznxvzdBWz0T-gkIVy9XXKZC9rHrRz_zvHvMUfhI60WxZ783zp-5BfXWDksajJhlAH_-gqyy7uIhyDDXRsSOYrpbyjAiIukK3oYUo5bw" width="159" /></a></div><b>Описание</b>: Кейси Флечър е овдовяла наскоро актриса, която дави мъката си в къщата край езерото, гледайки хората на отсрещна му страна с бинокъла си. Един ден тя спасява съседката си - бивш модел, Катрин Ройс - от удаване и оттам се заформя приятелство по между им. Така една вечер Кейси става свидетел на голям скандал между Катрин и съпруга й Том, а на следващия ден Катрин вече я няма. Кейси е убедена, че съпруга й е виновен за изчезването й е твърдо решена да докаже това. <br /><b>Мнение</b>: Първо държа да посоча, че това е много по-добре от "Survive the Night", предишната му книга, но все така далеч от "Home Before Dark" или дори "Final Girls" (макар да й дадох 2.5 оценяване, реално пак е по-добра от сегашната книга). Не знам дали нарочно или не, но конкретна част от сюжета, макар да е главна, не бе описана в синопсиса и когато се случи бях леко - чакай какво? Да, не го очаквах, но не беше тип "приятно изненадана съм", а по-скоро се чувствах леко подведена. В общата картина обаче, ако я нямаше тази част, тази книга нямаше да има дори 2.5 като оценка. Буквално това бе нещото, което я спаси. Понеже искам да държа резюмето чисто от спойлери доколкото ми е възможно, няма да спомена за коя част говоря, за да може и вие, ако решите да четете книгата, да усетите момента. Също така, ако слушате аудиото, Господ да ви е на помощ, защото го озвучава жена, която звучи като на 60 години, а главната героиня е на 35 навярно. Аз го превъзмогнах, защото си чистех наоколо докато слушах и в един момент вече не ми правеше впечатление. Та, не мога да кажа че историята е особено оригинална. Има серия мистериозни трилъри с някаква жена, която гледа хората остреща и става свидетел на нещо, което не трябва да вижда. Също така появата на споменатия по-горе момент в историята я направи доста странна за мен, просто защото имах друга нагласа. И също така финалът беше ненужно удължен. Все едно авторът ама много искаше да покаже, че това не е края и има още по-добър такъв, но лично аз извъртях очи и изстенах. Има ли смисъл да споменавам, че колкото и да се мъчех да визуализирам нещата, те не звучаха особено реалистични (мисълта ми е, има фентазита с повече реализъм от това тук... поне ме залъжи дори и за секунда, че подобно нещо е възможно, начи)<p></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEh8C1JVkJ2OLbOcf89dXCT3Cb767fpLIhm2t3Smdb4IyDaOXtqOsLxsl8L9CtEhDd2ZM42QcT1dx-tQQ0uborwzrATm5C4Fkj-2IG3HDdEBZcFcvZMNvKO6HlHXARcmgXRijbyOluO6xw5ysiOYNLFJRy8iyOcfEUCYSWq8II397FJUFiaJ0XFP73EwjQ" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="" data-original-height="1037" data-original-width="648" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEh8C1JVkJ2OLbOcf89dXCT3Cb767fpLIhm2t3Smdb4IyDaOXtqOsLxsl8L9CtEhDd2ZM42QcT1dx-tQQ0uborwzrATm5C4Fkj-2IG3HDdEBZcFcvZMNvKO6HlHXARcmgXRijbyOluO6xw5ysiOYNLFJRy8iyOcfEUCYSWq8II397FJUFiaJ0XFP73EwjQ" width="150" /></a></div><u><i><b><span style="font-size: medium;">07. </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>What Moves the Dead (Какво движи мъртвите</b></span></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Т. Кингфишър </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 2.5/3]</span></span><p></p><p><span style="font-size: medium;"><b>Описание</b>: </span>Базирана върху разказа на Едгар Алън По "Падението на дома на Ашър", историята разказва за Алекс Ийстън, която пристига в дома на Ашър, след като е получила писмо за влошеното здраве на приятелката си от детството Маделин Ашър. Скоро тя открива, че нещата са по-сериозни отколкото е предполагала и вече не само животът на Маделин е застрашен, но и на брат й Родерик. Ще успее ли да разкрие мистерията преди странната болест да отнеме живот?<br /><b>Мнение</b>: Държа да посоча, че готически хорър романи не са точно моето нещо и макар да ми допадат, не е същото както например последната книга, която ще посоча в този списък например. Та да, този роман си имаше всичко - мрачни сцени, предполагаеми призраци и серия нелицеприятни неща, които за радост съзнанието ми вече е изтрило. Идеята бе интересна. Дори прочетох разказа на По и наистина книгата много добре го пресъздава. Но! Просто този тип романи не са моето нещо. Не е нещо, което ще помня или ще искам да прочета отново. Например "We Have Always Lived in the Castle" на Шърли Джаксън ми хареса, но пак му дадох 3, 3.5 звезди, а романа определено е нива над този. Но да, на тази книга не мога да дам повече от три звезди просто и от уважение към спомената книга на Джаксън, по-скоро ще го закотвя на 2.5.</p><p><span style="font-size: medium;"></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: medium;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgucr-GeYDNgJOvMAi-89XcmpTyk442i96iMLpiDaHao5tLzdwERFtTmrbAImcAHOM7l9OvdyjvEr-OgeWhaMjQIzqNJBUmKmzCipHZdYw6nAmKIdWMNfKStQMNXooBP_O40lWQzDOZyyY3OI8mCz83DUcYenGtLjaBAIXL3zGyeSb4U3x4WQlQbhcDzg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="2288" data-original-width="1494" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgucr-GeYDNgJOvMAi-89XcmpTyk442i96iMLpiDaHao5tLzdwERFtTmrbAImcAHOM7l9OvdyjvEr-OgeWhaMjQIzqNJBUmKmzCipHZdYw6nAmKIdWMNfKStQMNXooBP_O40lWQzDOZyyY3OI8mCz83DUcYenGtLjaBAIXL3zGyeSb4U3x4WQlQbhcDzg" width="157" /></a></span></div><u><i><b><span style="font-size: medium;">06. </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>The Hunting Party (Ловната дружина</b></span></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Луси Фоли </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 3]</span></span><p></p><b>Описание</b>: Стари приятели на по 30 и няколко решават да си припомнят младежките години, когато са били непрестанно заедно, като се съберат за зимните празници. Така де, какво може да стане в откъсната от света хижа покрита с дебел сняг? Естествено, че някой няма да излезе жив от тази приятелската среща. <br /><b>Мнение</b>: Да, не се научих и реших да прочета още нещо от Луси Фоли. Наречете го мазохизъм. Наречете го втори или трети шанс, но да, реших че там където съм чела две книги от нея, мога да прочета и трета, един вид да затвърдя мнението си. Този роман излиза преди "Списъкът" и "Апартаментът", но да съм честна ми хареса повече от тях. Не съм сигурна дори каква е причината. Но потвърждавам, това си е явно нейния стил - поне пет различни гледни точки, 90% от героите са отвратителни същества по характер и общо взето цяла книга търсим убиеца на един от тях. И тук нямах никаква връзка с героите или да се вълнувам особено за тях. Може би защото звучаха някак по-реалистични от тези в предишните книги, затова и историята тук ми допадна повече. Също така, интересен факт, който установих, това е също книгата с най-малко отвратителни герои. Тип, те са отвратителни, но не са толкова като в предните книги. В "Списъкът" не видях един читав (откровено не ги понасях и исках всички да се метнат от някоя скала само и само да се случи нещо там, понеже честно - толкова много семейна драма и толкова малко убити хора. За мистериозен трилър това си е потресаващо даже!). Но това е друга тема. Като цяло сюжетът тук беше една идея малко по-реалистичен сравнено с предните книги, където се чудиш "Кой, за Бога, прави такива работи?". Беше по-приятно четиво от предишните й творби. <p><u><i><b><span style="font-size: medium;">05. </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>Sadie (Сейди</b></span></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;">)</span></b></i></u><u><i><b><span style="font-size: medium;"> от Кортни Съмърс </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 3]</span></span></p><p><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;"></span></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: medium;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEiJwmvql4fRbTr_5dqdXQeyXr5l5gFoRm9kerj53i4WcXLzvOEXEjmuDeWYMokIq6RRnCe555ZokarDRuDdPudYlvyrg6s14QOWtf4DI8caE0JeW1enlhonQY8XfHwoIr5ncvDwU7lRvu9RatH11nMZv_puVK6bfMzJomGLhcrIdWg27l2UJU_ndCO5qQ" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="" data-original-height="600" data-original-width="386" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEiJwmvql4fRbTr_5dqdXQeyXr5l5gFoRm9kerj53i4WcXLzvOEXEjmuDeWYMokIq6RRnCe555ZokarDRuDdPudYlvyrg6s14QOWtf4DI8caE0JeW1enlhonQY8XfHwoIr5ncvDwU7lRvu9RatH11nMZv_puVK6bfMzJomGLhcrIdWg27l2UJU_ndCO5qQ" width="154" /></a></span></div><b>Описание</b><span style="font-size: medium;">: </span>Малката сестричка на Сейди е намерена мъртва и Сейди е готова на всичко да отмъсти за това. Историята проследява похода й към възмездие и този на журналист, който опитва да хване следите й, в търсене на отговори. Наполовина представен под формата на подкаст, наполовина като роман, историята неусетно те превръща в част от повествованието.<div><span style="font-size: medium;"><i style="background-color: #6fa8dc;"><span style="color: #073763;"><b>Предупреждение: </b>В историята се споменава педофилия, сексуално насилие, злоупотреба с наркотици и убийство. Ако сте чувствителни към тези теми, предлагам ви да не четете книгата. </span></i><br /></span><b>Мнение</b>: Наясно съм, че много, ама наистина много хора харесват този роман и сигурно сега искат да ме замерят с камъни, че съм му дала само три звезди. Да, ама благодарение на всички тях аз имах прекалено високи очаквания и ето, че макар книгата да е хубава, те не се оправдаха и така оценката остана средна. Наистина препоръчвам аудио книгата, ако решите да четете романа, защото озвучаването е много добро и наистина все едно си част от подкаста, звуците на заден фон и прочие, много добре са го направили. Отделно от това историята ми изглеждаше прекалено далечна и не можах истински да се свържа с нея. Принципно като чета предпочитам да мога да вляза в сюжета, но тук това не се получи. Беше точно все едно чета за нещо далечно от мен и подкрепям главните лица, но реално погледнато не съм достатъчно инвестирана в тях. Тук бих искала да посоча, че не е нужно историята да е близка до мен, за да се слея с нея, тъй като съм чела други книги, които представят напълно нов свят и същества и все пак така е описано, че все едно си там и може да повярваш, че е възможно и истинско. При тази книга не усетих това. Беше малко все едно гледаш новините или настина някой true crime подкаст и хем ти е мъчно за тия хора, хем си на хиляди километри от тях и не те засяга особено. <div><span style="font-size: medium;"><br /></span></div><div><span style="font-size: medium;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgE0nfHwQyzn6abP7WNhhE7PpMKc65mj0D-fONUEf7i27fiNJTzSAmAr9suo1DQvNY1RPTdQpWMRRhrWNqjPqtAV7nUqCcv9r6kR42yMVZh-r8E51PRFv5y_xnaGOxHsMF9ceLypv0YdjA79I5oAiN6YvAZ_igIBzN-7Ke4sH9j7ElbeIc8ocDM7XgKVQ" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="750" data-original-width="500" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgE0nfHwQyzn6abP7WNhhE7PpMKc65mj0D-fONUEf7i27fiNJTzSAmAr9suo1DQvNY1RPTdQpWMRRhrWNqjPqtAV7nUqCcv9r6kR42yMVZh-r8E51PRFv5y_xnaGOxHsMF9ceLypv0YdjA79I5oAiN6YvAZ_igIBzN-7Ke4sH9j7ElbeIc8ocDM7XgKVQ" width="160" /></a></div></span><u><i><b><span style="font-size: medium;">04. </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>Аз ли нож в ръка държа (</b></span></i></u><span style="font-size: medium;"><b><i><u>In My Dreams I Hold a Knife) от Ашли Уинстед</u></i></b></span><u><i><b><span style="font-size: medium;"> </span></b></i></u><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 3/3.5]</span></span></div><div><span style="font-size: medium;"><br /></span><b>Описание</b>: Група бивши състуденти се събират отново на годишнина от завършването им. По между им има доста неизказани неща и серия тайни, най-голямата от които е човекът, който стои зад смъртта на приятелката им Хедър. Сюжетът паралелно проследява настоящите събития и станалото в миналото.</div><div><b>Мнение</b>: Доста приятна книга. Всички обясняват колко добра атмосфера има тип dark academy, но на мен лично си ми звучеше тип ученическа (в случая студентска) мистерия. Интересно беше да разкрием истинската същност на всеки от героите в течение на повествованието, но да съм честна нито един от тях не ми стана близък по някакъв начин. Не става дума за това, че примерно си имат трески за дялкане и прочие, то всички си имаме, просто когато не мога да се свържа с героите цялостната история започва да ми звучи нереалистично (и навярно вече сте забелязали по описанията по-горе, че за мен е важно да мога да се почувствам част от повествованието и да повярвам, че това нещо е възможно и че такива хора наистина съществуват). Четенето на тази книга бе все едно гледаш някъв тийн филм, само дето героите вече не са тинейджъри и макар да ти е интересно, ти е ясно, че едва ли ще го гледаш отново. Просто хубаво изживяване. <br /></div><div><div style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"></div><div style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="A Flicker in the Dark" height="243" id="coverImage" src="https://i.gr-assets.com/images/S/compressed.photo.goodreads.com/books/1621347398l/57693172.jpg" width="160" /> </div></div><div> </div><div><div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><span style="font-size: medium;"><br /></span><br /></div><u><i><b><span style="font-size: medium;">03. A Flicker in the Dark </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b> (</b></span></i></u><span style="font-size: medium;"><b><i><u>Проблясък в мрака) от Стейси Уилингам </u></i></b></span><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 3/3.5]</span></span><div><span style="font-size: medium;"><br /></span><b>Описание</b>: На 12 години Клои открива, че баща й е обвинен в убийството на серия момичета от родния й град. Тя все още се мъчи да си обясни толкова неща и живее, борейки се със собствените си психологически проблеми, предизвикани от станалото. 20 години по-късно тя е психотерапевт и опитва да помогне на другите, попаднали в мрака. Тогава обаче миналото като че ли се връща, за да довърши започнатото. Клои бива въвлечена в серия мистериозни убийства, които подозрително приличат на тези, за които баща й е обвинен. Ще успее ли да разкрие убиеца, преди той да стигне до нея?<br /></div><div><b>Мнение</b>: Честно казано горната
книга и тази са доста на кантар. Оставих тази по-напред, защото ми
хареса как бе наредила нещата авторката. Да, нещата бяха предсказуеми и
ако се вълнувате от жанра навярно ще се сетите отрано кой е убиеца, но
просто ми хареса как в опитите си да те убеди, че е някой друг тя така
добре бе оплела толкова много други хора, че лесно човек би се заблудил. За пример, при горната книга на Райли Сейгър, той също опитваше да те омотае в това онова, ама при него омотаванията нямаха логика, токато тук си личеше че много повече е мислено кое как да бъде навързано. Та, това е малкото перце, което наклони везната. Но да сме честни като
действие и мистерия "Аз ли нож в ръка държа" има повече напрежение и
може би уау момент и навярно би се харесала повече на масовата
аудитория. Тази книга тук като че ли е повече за хората, които почват да
гледат "От местопрестъплението" и последователно стигат до заключенията
и са тип "Ето, знаех си, че е тоя/тая е убиеца!"</div><div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj5ro_feKg3fm_ssRbzM6ONfWmmMY7aoTNr6JcvLBIJTvbL6QV-HYpqTTrAPda58WTTfaUAy8O0-JL89cmrwNaiFuqpeiNuZOTC-gUuP3_actvJQLOPk0-q8FpCwwVOJMYS2zyJmXcg1ItfE3bZfPS8ULbGkT5dMOumQn0LIhgcPu7WcNtAOMtpk-gVBg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="" data-original-height="2850" data-original-width="1900" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj5ro_feKg3fm_ssRbzM6ONfWmmMY7aoTNr6JcvLBIJTvbL6QV-HYpqTTrAPda58WTTfaUAy8O0-JL89cmrwNaiFuqpeiNuZOTC-gUuP3_actvJQLOPk0-q8FpCwwVOJMYS2zyJmXcg1ItfE3bZfPS8ULbGkT5dMOumQn0LIhgcPu7WcNtAOMtpk-gVBg" width="160" /></a></div></div><p></p><p><u><i><b><span style="font-size: medium;">02. За ваше собствено добро </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>(</b></span></i></u><span style="font-size: medium;"><b><i><u>For Your Own Good) от Саманта Даунинг </u></i></b></span><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 4/4.5, склонна съм и на 5]</span></span></p><b>Описание</b>: Академия "Белмонт" е престижно училище само за най-изявените ученици и учители или тези, които плащат достатъчно, за да са в него. Всички знаят, че завършиш ли академията, престижния колеж ти е в кърпа вързан. Затова и Тери Крътчър, учител на годината, се опитва да даде някои от най-важните уроци на учениците си - не всичко е пари и не става само с побутване от мама и тати. Някои хора, ученици и учители, е редно да си знаят мястото. И какъв по-добър учител от лошото стечение на обстоятелства - като например серия инциденти в училището без ясен виновник за тях.<br /><div><b>Мнение</b>: Тази книга от близо година стои на iPod-а ми и чака да бъде изслушана и така все не стигах до нея. До този месец. Леле колко съжалявах, че не я изслушах по-рано. Много ми допадна. Фактът, че всеки си има собствено разбиране за това какво е добро за едни и какво за други, че някой е дотолкова лицемерен циник и садист в едно, беше прекрасна комбинация за мен. Просто историята имаше достатъчно мрачна, но някак реалистична нотка, което ми хареса. Това имах предвид, когато казах че е не е нужно да съм била част от подобна ситуация, за да се чувствам част от нея. Тук просто можех да си се представя, че също съм ученик. И винаги съм се възхищавала на герои, които от начало до край са си същите. Тип характерът им не се променя. Даже да опитат да им дадат арка на изкупление, те са си същите. И колкото и гадно да звучи, в живота много често е така. И да даваш втори шанс на някой, той си е кретен и кретен ще си остане. Не всички хора, разбира се, но е много по-често срещано някой който ти казва, че се е променил и откриеш че си е същия, отколкото че действително се е променил. И посланието, че всеки смята, че нещо е за добро, без да разгледа и другата гледна точка. Буквално чаках с нетърпение всеки свободен момент, който имах, за да разбера какво ще стане по-натам. Много ми допадна тази книга. </div><div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjLZTGcLxyAbgCBMhoVhq7hSBSWpl-X9BNPD579pLpdq9Buip4pdXqQXdfX1l-x55b6vs73Iih4zcrvrAI7Z-fw12akoU00IH11ghHcI4La72oOS_PI3JA2kxdI_WZpkWWWSc3MWeoEMFn0yRbWnCE_UQZXcsDirfZmTiEeyeyudDxpOLBvtBOpZH6yKw" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="" data-original-height="475" data-original-width="315" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjLZTGcLxyAbgCBMhoVhq7hSBSWpl-X9BNPD579pLpdq9Buip4pdXqQXdfX1l-x55b6vs73Iih4zcrvrAI7Z-fw12akoU00IH11ghHcI4La72oOS_PI3JA2kxdI_WZpkWWWSc3MWeoEMFn0yRbWnCE_UQZXcsDirfZmTiEeyeyudDxpOLBvtBOpZH6yKw" width="159" /></a></div><p><u><i><b><span style="font-size: medium;">01. Призраци в моята глава </span></b></i></u><u><i><span style="font-size: medium;"><b>(</b></span></i></u><span style="font-size: medium;"><b><i><u>A Head Full of Ghosts) от Пол Трембли </u></i></b></span><span style="font-size: medium;"><span style="background-color: #ffd966;">[Оценка: 5]</span></span></p><b>Описание</b>: Сюжетът проследява живота на семейство Барет и голямата им дъщеря Марджъри, която започва да проявява странно поведение, много наподобяващо шизофрения. Докторите не са способни да й помогнат, а ситуацията става все по-тежка. В отчаянието си семейството й решава да потърси помощ от църквата, която от своя страна се свързва с продуцентска компания и така цялото трагично събитие се превръща в риалити шоу по екзорсизъм. Историята е разказана през очите на по-малката сестра на Марджъри - Мери и дава една далеч по-пълна картина за станалото със семейството й.<div><b>Мнение</b>:
Тази книга бе хаотична, некомфортна и това абсолютно ми хареса. Беше неприятна на моменти и буквално бях гледала едно айсберг видео, където я бяха сложили като една от най-смущаващите книги на второто ниво на айсберга. Просто за поред път се убеждавам, че всичко дето е счупено и смущаващо, явно ми харесва. Като цяло смятам, че една книга трябва да остави нещо в теб, след като я довършиш. Да те кара да се замислиш за някой неща. И засега при мен това се случва главно със смущаващите книги (като да спомена, че харесвам Чък Паланюк и при него всяка втора книга е такава). Това, което ми хареса много в тази книга бе факта, че звучеше реалистично. На фона на всичко паранормално, което се очаква да има, пак нещата си останаха реалистични и всичко имаше логично обяснение. Определено е четиво, което няма да допадне на много хора и да съм честна, мисля че това идеята. Аз лично бях много възхитена и не очаквах да намеря книга, на която да дам 5 звезди този месец, предвид колко трудно давам пет или дори понякога четири звезди. Тази книга бе като "Екзорсистът" и "Заклинанието 2" в едно, но здраво стъпило на земята. До последно смятах, че нещата са едни, а се оказах други и стоях в автобуса на път за родния ми град и слушах и просто мигах и устата ми стоеше отворена, нищо че никой не видя от маската. Определено ще опитам да прочета и нещо друго от този автор. Но, отново предупреждавам, не мисля че тази книга е за всеки, така че съжалявам ако този стил не е вашето нещо и реално се чувствате подведени от мен. <br /></div></div><p><span style="font-size: medium;"></span></p><p style="text-align: right;"><b><span style="font-size: medium;"><i>Keep calm and</i></span></b></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://i.pinimg.com/originals/39/01/f6/3901f604f9eba2824d21c53804910bb9.gif" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="270" data-original-width="480" height="270" src="https://i.pinimg.com/originals/39/01/f6/3901f604f9eba2824d21c53804910bb9.gif" width="480" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><br /></div><br /><br /><p></p><p><span style="font-size: medium;"><br /></span><br /></p></div></div>divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-2318333723021909402020-01-26T04:59:00.004-08:002020-01-26T05:00:47.785-08:00GOALS 2020<br />
<div style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;">
<br /></div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img alt="| i n d i g o • m o o n s • o f • j u p i t e r |" height="299" src="https://i.pinimg.com/564x/a3/8e/98/a38e98a4053860010689d9bf3341a1ad.jpg" width="400" /></div>
<br />
Ооообичам да пиша по веднъж в годината в същия месец както предната. Но, сериозно сега. Проверих си черновите и поне два пъти съм опитала да пиша и други неща, но очевидно не ми се е получило. Сега навярно ще е същото. Не питая надежда да съм честна. Пускам това, което практически е copy-paste от Scrapbook-а ми за тази година в Wattpad <i>(който също навярно ще зарежда в един момент, лол),</i> просто за да напомня че все още съм жива.<br />
<a name='more'></a>Много неща се случиха през тези месеци. Някой хубави, някой не толкова хубави. Посетих три страни, бях на два концерта, видях още два от замъците на Лудвиг II и си намерих ultimate bias-а ми. Не мислех, че този ден някога ще дойде. Откакто се интересувам от к-поп само слушам другите как коментират кой им е умтимейт любимеца и като ме попитат съм... <i>"ми нямам точно"</i>. Това е така, защото за мен някой да ти бъде толкова голям любимец следва да е мега добър във всичко. Не вярвах, че ще открия такъв наистина. Но, ето на. "<b>Produce X 101</b>" ми го даде. Човекът може да пее, рапира, танцува, прави хореографии, композира музика, знае 4-ри езика и 5-ти повърхностно, добър е в спортовете (тренирал е професионално футбол в Бразилия), пълна шматка е, изключително мил и внимателен и факта, че изглежда доста добре е някакъв бонус. Смисъл, че някак ми е трудно да не харесвам такъв човек. Не мисля, че реално опитах, де, но да. Но разбира се, всичко трябваше да е прекалено хубаво, за да е истината.<br />
Първо Monsta X трябваше да премахнат един от членовете си (Уонхо) за непотвърдени неща от миналото му, когато още даже не е бил дебютирал и до ден днешен феновете опитват да си го върнат с трендване на хаштагове в туитър. После една от малкото ми радости - този човек, който открих и който дори, когато ми се случваха гадни неща през годината, ме караше да съм щастлива, му разпаднаха групата. Знам, че много хора ще кажат, че също го харесват, тип той е мега популярен. Беше в топ три на най-популярни от Х1 <i>(не, няма да напиша името му, тип ако се познаваме и си говорим навярно вече го знаете, също така това навярно ще е единствения път, в който ще го спомена и ще е напразно, така че ако случайно има втори пост за него - окей, ще се върна и ще редактирам това, макар никой да не го чете, но както и да е).</i> Но аз го чувствах особено близък. Буквално откакто има Фен Кафето на Х1 (групата, която дебютира от "Produce X 101"), преди официално да го затворят, аз бях там всеки ден. Всеки ден му пишех с разваления ми корейски и се надявах някое от всичките ми над 170 писма, в които го окуражавам да е стигнало до него и да го е прочел <i>(тип във Фен Кафе шансът да ти прочете нещо изпълнителят е по-висок отколкото в друга социална мрежа)</i>. Кълна се, откакто го открих тоя човек само съм се притеснявала за него. И знам, че звучи абсурдно, защото той е някакъв си изпълнител на километри от мен и сигурно даже няма да го видя приживе, но наистина го чувствам близък и искам да е щастлив. В процеса на шоуто толкова много помия се изиска за него, че беше ужасно. Смисъл колкото по-популярен ставаше с всеки епизод на предаването, толкова по-хапливи ставаха коментарите към него и се изравяха все по-абсурдни неща, за да го опетнят и хората да не гласуват за него на финала. Кълна се, стояла съм до 2 да му стриймвам видеа в Naver Tv, където ти трябва VPN и даже дарих пари, за да гласуват за него в последния епизод, като отделно от това помолих двама познати в Корея да направят същото <i>(защото ти трябва корейски номер, а аз очевидно нямам такъв)</i>. Ако това не стига да опише колко съм отдадена, не знам кое би.<br />
<a href="https://i.pinimg.com/564x/bd/4b/2d/bd4b2da83d7eefd0b7a6291fa9ae2eb5.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt=" " border="0" height="400" src="https://i.pinimg.com/564x/bd/4b/2d/bd4b2da83d7eefd0b7a6291fa9ae2eb5.jpg" width="266" /></a><br />
На 6-ти януари обявиха, че разпадат групата му. Това супер много ме натъжи. Просто беше нещо, което допълнително допринесе към всичко, през което бях минала в края на декември. Не искам да ви разказвам как изведнъж Коледа, която толкова много обичам вече не беше Коледа и как на фона на всичко това единственото, което някак ме крепеше бе "<i>Поне той е добре".</i> Сега си представете като разпаднаха групата му как се почувствах. Вече не знаех дали е добре. Вече не знаех нищо буквално. И не, не се притеснявах просто защото го харесвам, а чисто и просто, защото той самия е признавал, че има психични проблеми. Буквално има песен, която се казва "Безсмислено" и пее за това колко безсмислено е всичко понякога, визирайки и загубата на любим човек. В едно интервю дори беше казал, че е мислил да се самонарани. Аз знаех, че да е в тази група е мечтата му. Той има друга преди това, но тя е неактивна и шансовете да стане отново активна са нищожни. Също така той вече е дебютирал като солов изпълнител, не един път, а два (просто с различни имена), но самия той го каза в едно интервю, че вече е опитвал соло и иска да е с други хора, да е в група и че ако не опита да реализира мечтата си докато все още е на 20 и няколко има чувството, че след това ще съжалява. Та, да. Първо се притеснявах по време на шоуото, после като стана проблема, че явно са манипулирани резултатите в него още повече, накрая разпаднаха групата и притеснението не олекна. Буквално повече съм се тревожела отколкото да се радвам.<br />
Но да, изписах света. Съжалявам. Просто наистина държа на този човек. До степен, че когато разпаднаха групата и това допринесе за негативните неща в живота ми да се натрупат, реших че трябва да довърша колекцията му от картички от албумите, за да знам че поне съм довършила нещо свързано с него. Като някакъв спомен, който имах нужда да визуализирам физически.<br />
Знам, че ако някой изобщо чете това, няма да ме разберете. Не го очаквам наистина. Просто смятам, че хората трябва да правят нещата, които ги правят щастливи, особено ако тези неща не са свързани с някакви пристрастителни субстанции, които могат да ги убият. Това е нещо ужасно малко, което ми носи радост. Аз винаги се опитвам да не съдя хората за нещата, които харесват, дори не го намирам в себе си като мисъл даже. Живеем в свят, в който всяка малка прашинка щастие трябва да се цени. И не казвам, че това е единствения ми източник на щастие, защото семейството ми винаги ще е по-важно, но е нещо, което няма пряка връзка с мен и ме кара да се усмихвам искрено всеки ден. Мисля, че всички сте наясно колко трудно е понякога дори да се усмихнеш, да не говорим ако е истинска усмивка, а не престорена тип <i>"добре съм, ама не съвсем".</i> Така че, може да ме съдите колкото искате. Не го намирам за правилно, но това си е вашия избор. Моята малка прашинка щастие не ми позволява да се вълнувам от това. Когато имаш причина да се усмихваш - негативните причини изглеждат незначителни.<br />
Ок, не очаквах това да стане толкова дълго. Просто беше връхната точка в предишната ми година и имах нужда да го спомена.<br />
Иначе, ако се питате какво правя в свободното си време. Ами... пиша, но не истории. Предимно преводи за новинарския ми блог и страница във Facebook. От близо година и нещо правя всичко сама и макар да ми е трудно понякога засега се справям. Плюс факта, че хората оценяват труда ми - ме стимулира да продължа. Отделно освен, че задълбах в Астрологията, мисля че задълбах и в Таро. Кълна се, плашещо е понякога когато си отмаряш с картите и си тип <i>"Искате ли нещо да ми кажете?"</i> и те ти изсипят една камара неща дето са логични и леко плашещи. Та, да спиритуалното в мен достига нови висоти. XD Друго, което в момента правя е, че преговарям по корейски понеже искам да се явя на един изпит. В смисъл, в последната година и половина смея да твърдя, че корейския ми доста се е подобрил. Да не говорим, че докато Х1 съществуваше гледах да превеждам постовете им сама. Да, ползвах преводач като не разбирам думи, но все пак се мъчех. В момента има постове, които директно мога да си преведа или да схвана общия им смисъл. И знам, че не звучи като нещо велико, но го правя сам сама. Всяка вечер от 220 дни вече <i>(приложението ми каза, че са толкова ХD) </i>преговарям и думи и изречения в едно приложение. Отделно където пишех всеки ден на споменатия по-горе човек. Плюс той сега си отвори собствено Фен Кафе, така че мога да продължа да му пиша. Все още се мъча с преводач, но факта че после си препрочитам нещата и си обяснявам думите много ме радва, защото ги разбирам. Това, което най-много ме стимулира да продължавам е факта, че научих английския по същия начин - сама, с четене, гледане и слушане на неща. Знам, че двата езика са различни, но и интересът ми към тях също е различен XD<br />
И мисля, че това е основното, което изпуснах да спомена за тази една година. Сега copy-paste обзора.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://em.wattpad.com/786460a84ece07705ff49fa3430bc6bbff08c879/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f39544b6137707275486b653067413d3d2d3832333530313934392e313565366261343439626161663063623737363032303735343038362e706e67?s=fit&w=1280&h=1280" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="Тази година предизвикателството ми за книги е само 10 книги" border="0" data-original-height="302" data-original-width="967" src="https://em.wattpad.com/786460a84ece07705ff49fa3430bc6bbff08c879/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f39544b6137707275486b653067413d3d2d3832333530313934392e313565366261343439626161663063623737363032303735343038362e706e67?s=fit&w=1280&h=1280" style="border: 0px; box-sizing: border-box; max-width: 100%; vertical-align: middle;" /></a></div>
<br />
<br />
Тази година реших да го раздавам леко и да си дам възможно най-ниските достижими цели, така че да знам че ще ги изпълня (<i>понеже мисля всички знаем колко други неща правя и понякога за разнообразие започвам още, защото какво е съня, спокойствието и как да си почивам са непознати чувства за мен). </i>Друга причина да избера да не си поставям високи цели, е защото така ще мога да се изненадам, когато ги надхвърля, а аз ще ги нахвърля <i>(изненада един път ХД). </i>Тип наистина съм поставила доста ниски задачи за постигане, но поне са реалистични и го правя с ясната представа, че ще се старая да мина отвъд тях. <br />
Тазгодишното ми предизвикателството за книги ще е само 10 книги. Понеже виждам как в началото на годината съм винаги устремена и после се случват хиляди неща и или нямам време или желание да се фокусирам върху конкретно четиво, викам да се спра на 10 и да знам че ще го изпълня със сигурност, макар винаги да чета повече от 10 книги през годината. Отделно от това, за да не ми е скучно нали <i>(че то кога ми е ХД)</i>, реших да предизвикам себе си като чета повече книги на Стивън Кинг <i>(макар откровено от 6-те книги и новела, които прочетох от него, той да пише много еднотипно и линейно дори, защото повтаря сюжета на действие от първите и героите дори си приличат като развитие, но пък супер му се възхищавам колко е увлекателен и също просто така искам да страдам хД).</i> Та, намерила съм си хронологията на издаване на творбите му и ще карам по ред, пък докъдето стигна. Като държа да посоча, че не всичко, което ще чета ще е от него, но ще опитам по-голяма част да е. Ще прозвучи странно, но някак нещата му ме успокояват <i>(?!)</i>. Може би защото ни казват, че има по-лоши неща и че има хора, които са много по-зле. Знам ли?! Но да. Това е бойната ми задача! <i>(дано да стигна до "Тъмната кула" и да видя малко повече от мултивърса му)</i><br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://em.wattpad.com/508885372c566b7d8554d147c6c92261f3143625/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f777578394e5f656b4864634973773d3d2d3832333530313934392e313565366239363131643838643366353631363730393831333735382e6a7067?s=fit&w=1280&h=1280" /></div>
<br />
Също така намерих няколко книжни предизвикателства, но реших да се спра на това, което звучи най-постижимо предвид ежедневието, което водя, като отново не знам дали ще се наема да го правя, но ми изглежда постижимо и най-малкото мога да опитам. <br />
<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://em.wattpad.com/0d5cdfe7f1eb0c73e5d9a69bab10be2fa5b6d09a/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f6530673861326c6b306c553934773d3d2d3832333530313934392e313565366261626561373964323261313339363438313236303930302e6a7067?s=fit&w=1280&h=1280" /></div>
<br />
За филми този път съм си задала 30 филма (като вече съм гледала 4). Винаги ми се ще да си поставям 50 и знам, че е мега постижимо начинание, но като стигна до изпълнението му се оказва, че нямам час и нещо на разположение да правя това, когато имам да ъпдейтвам две страници и да превеждам други неща. Ето защо reality check и само 30 филма. Добрата новината е, че както не обичам да свалям филми и с благоденствието на добри хора имам HBO GO и Netflix, както и серия онлайн сайтове да гледам филми, нещата може и да ми се получат. Ще опитам да пиша мнението си за нещата, които съм гледала, но се опасявам, че не винаги ще мога да успявам, ето защо засега не давам обещания. Във всеки случай като вляза в HBO GO или Netflix намирам някои филми, имам предвид стари, класически филми, които винаги съм искала да гледам, така че може ако намеря някакво време да им хвърля око. <br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://em.wattpad.com/e5f19af58a2e05e8f35b49bdd12c7aa9fa089b55/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f4c5f5234586f426f42796c7742513d3d2d3832333530313934392e313565366261666363303832313364663738313838313539323631362e6a7067?s=fit&w=1280&h=1280" /></div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<i>(тази снимка е тип "Това можеш да съм аз, ако имах приятели, коремът ми побираше толова много храна и всъщност намирах време да гледам Нетфликс толкова често" лол ХД)</i></div>
<br />
Та, това са ми обществените цели за 2020, по не-обществените ще си работя в мистерия и тишина ХД<br />
<div>
<br />
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep calm and stay positive</i></b></div>
<div style="text-align: right;">
<img alt="Резултат с изображение за „positive gif tumblr“"" src="https://i.gifer.com/Qgld.gif" /></div>
<div>
<br /></div>
</div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-11894526076133442312019-01-18T11:19:00.001-08:002020-01-26T02:51:06.010-08:00🎬 Нова година - нови планове, ама аз съм си същата (Част 2)<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img alt="Резултат с изображение за „watch movie“"" height="246" src="https://static.freemake.com/blog/wp-content/uploads/2017/11/24130056/watching-movies.jpg" width="400" /></div>
<b><i>"Hi-Yo, Silver! Awayyyy!"</i></b> Или с други думи, здравейте отново. Казах, че ще напиша нов пост, нали така?! Ето пиша (всъщност го копирам от друго място, защото вече казах, че го имам полу-написан, ама да, да не задълбаваме, защото знам, че така или иначе ще добавя още толкова неща, колкото вече имаше така или иначе). И понеже не съм гледала "Самотният рейнджър" нито от 1956 година, нито риймейка с Джони Деп от 2013 година, държа да подчертая че знам първата реплика от този пост от "То". Дааам. След 1000 страници и това като рефрен от почти всяка глава, нямаше как това да не е първото, което изскочи в съзнанието ми при вида на белия лист. Но не се тревожете, ще има да ви говоря за "То" в някой друг пост (надявам се), защото там нещата да обемни, сложни и на места притеснителни.<br />
<a name='more'></a><div>
Но, да не губим време. Този път ще обсъждаме бъдещите ми планове за гледане на филми. За разлика от поста с книгите тук ще изброявам филми, които бих искала да видя, но всички ще са с дата на излизане 2019 година (защото при книгите, заглавията бяха предимно от предходни години). Това е така, защото има доста филми от изминалите години, за които така и не намирах време, но това не променя факта, че бих искала да видя. Та, няма да ви занимавам с филм от 2014-та, който едва сега съм се сетила да гледам (просто ще го опиша в някое ревю по-натам евентуално), а ще се фокусираме върху предстоящите заглавия.<br />
Що се отнася до тях съм си харесала <a href="https://em.wattpad.com/fc07e8dc1333a843510c4bac22fd22cfe848b5ab/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f47596735734c70354869325a77773d3d2d3637363830353130332e313537373138333434633033613962663932313339363231343231302e706e67?s=fit&w=1280&h=1280">това предизвикателство</a>, просто защото обичам да тласкам себе си до предела и после да се оплаквам от това ХД Като половината неща са прекалено специфични и не знам доколко ще успея да ги направя, но да, нека страдаме. </div>
<div>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhb54PsjqHb2ZH6JbWtPntJk0j7xs5CmhtNKVpVWn6Jj_TuZhkhGzkHynJBwYyf0XLjNYks2DrR_Q97ewohDDZZ-88LfmSfywpKFWb2mkvXOLLIffxCXKH2IJ4gUKtWPFzPp_7fDEyYhdsN/s1600/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f73307867763941414f41656472413d3d2d3637363830353130332e3135373731376462383233613032356631353937343.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="960" data-original-width="677" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhb54PsjqHb2ZH6JbWtPntJk0j7xs5CmhtNKVpVWn6Jj_TuZhkhGzkHynJBwYyf0XLjNYks2DrR_Q97ewohDDZZ-88LfmSfywpKFWb2mkvXOLLIffxCXKH2IJ4gUKtWPFzPp_7fDEyYhdsN/s400/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f73307867763941414f41656472413d3d2d3637363830353130332e3135373731376462383233613032356631353937343.jpg" width="280" /></a><br />
И сега, понеже супер се вълнувам, а това не е филм, който мога да опиша по-долу и все пак не мога да не го спомена. Трети сезон на <b>"Stranger Things"</b>!!! Понеже носталгията ми по 90-те от миналата година ми копае дупка със собствените ми ръце ("Ready player one", мерси много). Леле, ако са го омазали и ме разочарова ще ми е толкова тъжно. Тип досега удря все на правилните места - добра доза мистерия, хумор и дори съспенс. Примерно на втори сезон имаше момент, в който се чудех кому е нужно това, но от гледна точка сюжет бе необходимо за развитието на действието и героя, който описваше, така че го оправдавам. Overall беше доста добре. <br />
И да, чакам 3-ти сезон. Датата е 4-ти юли и доколкото се познавам, ще намеря време да го гледам едва месец/и по-късно, защото кой друг може да ъпдейтва 3 страници, 2 туитъра, да превежда неща, да ходи на танци и да пише постове в блог?! Честно, ако ми говореха за тоя човек и не бях аз всъщност, нямаше да повярвам че има такова животно. Обаче има и понякога ми иде да го ударя с нещо, но да не започваме псевдо "Боен клуб", нали?<br />
След тази прелюдия нека се върнем предстоящите филми от 2019. Ще опитам да ги сложа по ред на излизане. Няма да пиша дати, защото някой от тях нямат, а тези които имат имаш шанс да не ги пуснат на същата дата в България (навярно по-малките филми, едва ли предполагаемите блокбъстъри влизат тук, щото там никакъв шанс да пропуснат датата XD). Ето защо ще бъдат поместени по месеци. Може да гледате трейлър (ако имат), като стъпите на името на филма. И пак напомням, че това са филмите, които аз самата бих искала да видя и това ще рече, че може вие да имате интерес към съвсем различни подобни. Пояснявам да не се чудите защо някой филм липсва. И да, не се изненадвайте, ако има бая филми по книги XD</div>
<div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<u><b>Януари</b></u></div>
<div style="text-align: center;">
<u><br /></u></div>
<div style="text-align: left;">
- "<a href="https://youtu.be/oAALE9m47dc">Glass</a>" - Филмът е дело е на М. Найт Шаямалан, който стои зад "Шесто чувство" и „Unbreakable" (който също трябва да гледам бтв) и най-общо е за хора, които се мислят за супер герои и не ти става съвсем ясно дали действително имат дарби или просто това, че са психично болни ги кара да си мислят така. От това, което видях героят на Брус Уилис е същия като в „Unbreakable" и си мисля, че е желателно поне отгоре-отгоре да знаете какво става дума в него.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Февруари</b></u></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=XvHSlHhh1gk">The LEGO Movie 2: The Second Part </a>- Не държа, че съм мега развълнувана да го гледам, но е някак ненатоварващо и просто защото съм гледала първа част и ... <i>Everything's awesome...</i><br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=w7pYhpJaJW8">"Alita: Battle Angel" -</a> Честно казано, това звучи като мега голям проект, който може да се провали. Смисъл Джеймс Камерън, Робърт Родригес... Звучи прекрасно, но не смея да се надявам на нещо голямо, защото имам някакво усещане, че ще се разочаровам. Плюс много хора, се чувстваха засегнати като видяха "аниме" очите на главната героиня, не че мен ме бъркат, ама имам ясен спомен, че Интернет беше гръмнал от това (и тогава обяснението беше, че понеже е правено по манга и затова са решили очите да са така... поне доколкото помня, беше отдавна).<br />
Ето малко за филма, за тези които не им се гледа клипа. Базиран е по манга и разказва за момиче киборг, което се изправя пред миналото си с помощта на учен, който я изгражда на ново от купчина скрап. Както може да се очаква тя не е обикновен киборг и когато лошите тръгват по петите й нещата стават сложни. - <a href="https://www.youtube.com/watch?v=THq6KlWgiqw">"Happy Death Day 2U"</a> - Признавам, това не очаквах да го сложа тук, но попаднах на трейлъра му преди седмица и бях тип "<i>Ъм, мислех, че това е някакъв хорър за Свети Валентин, който нямам интерес да видя, а то какво се оказа?!"</i>. Признавам, че имах бегла представа, че май е продължение на нещо, но отново ми звучеше така все едно става дума за някаква тийн хорър субтанция, която не ми се гледаше. Та, да... сега май трябва да гледам едно?! Може би тогава ще знам със сигурност дали бих гледала две. Както и да е. <br />
Историята разказва за студентка, която преживява отново и отново деня, в който някой носещ странна бебешка маска я убива, като постепенно това повлича и приятелите й. Те трябва да намерят начин да спрат този цикъл веднъж завинаги.<br />
<br />
<b>Заб.</b><i><b> </b>Тук трябва да кажа, че февруари излиза <a href="https://www.youtube.com/watch?v=SkcucKDrbOI">"How to Train Your Dragon: The Hidden World"</a>, но аз не съм гледала първите два (щото съм смотана и както споменах по-горе отново липсата на време)</i></div>
<div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<u><b>Март а.к.а. мазало-месец</b></u></div>
<div style="text-align: center;">
<u><br /></u></div>
- <b>"Chaos Walking"</b> - Филмът с Том Холанд, за който споменах предишния път при книгите, че е правен по поредицата на Патрик Нес. Планът е: прочитам книгите и отивам да го гледам. Кога? Надявам се скоро. И тъй като филмът няма още официален трейлър, оставям снимка от снимачната му площадка. Историята се върти около млад мъж, който живее в колония на друга планета, където всички четат мислите си и досега е вярвал, че всички жени са били избити от вирус още преди години, докато не среща мистериозно момиче, което може би държи ключът към тайните на планетата, на която са в момента. <br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTY5ODQ0NDc0N15BMl5BanBnXkFtZTgwNTE4NzQ3MzI@._V1_SY1000_CR0,0,1460,1000_AL_.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="548" data-original-width="800" height="273" src="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTY5ODQ0NDc0N15BMl5BanBnXkFtZTgwNTE4NzQ3MzI@._V1_SY1000_CR0,0,1460,1000_AL_.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=Z1BCujX3pw8">Captain Marvel</a>" - За Марвел вселената ли чух? А, вие чухте/прочетохте ли как казах предишния път, че изгледах всичките 20 и няколко филма за месец и нещо, за да може да наваксам за Infinity War, така че, не мисля да го изпускам, да не говорим че във финалния отрязък на "Отмъстителите" Фюри извика именно нея на помощ. It's a must!<br />
Тук действието ни отвежда в 1990 година и ни представя Карол Денвърс, пилот от военно-въздушните сили, която получава силите си от... Е, няма да разкриваме от какво. Но обещава да е интересно. Това е първият солов филм за супер герои на Марвел с главен женски персонаж в него. <br />
-<a href="https://www.youtube.com/watch?v=5cJ7MT1RTqs&t=1s">" Five Feet Apart "</a>- Това е по книгата, която описах предишния път. Много ясно, че когато/ако прочета книгата, ще искам ад видя и филма. Както писах и предния път историята разказва за двама души, които страдат от доста редки и изключително заразни заболявания, които са причина винаги да стоят на пет крачки разстояние един от друг. Когато животът ти е заложен на карта си готов на всичко, за да запазиш това разстояние, но когато чувствата се намесят става сложно.<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=hNCmb-4oXJA">Us</a>" - Хорър от режисьора на "Get Out" (който също трябва да гледам). Гледайте трейлъра. Честно, страхотен е. Не можах да си изкарам мелодията от главата два дни, след като го бях гледала (и сега го гледах пак и отново мелодията е тук, чудно). Сюжетът се върти около семейство, което отива на почивка и бива нападнато от група хора, които изглежда точно като тях самите. Не е ясно какво искат от тях, защо правят всичко това и какво ще последва.</div>
<div>
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=ocWpGdITSR4">Дъмбо</a>" - Тук слагам едно голямо НО! Все още имам невъобразима привързаност към Колин Фарел, ама някак дори след трейлъра не съм напълно купена и продадена от него. Така че, ако го гледам може и да не е тази година или когато видя общата нагласа. Но го оставям тук, като интересен филм. Мисля, че няма смисъл да описвам за какво става дума вътре, нали? </div>
<div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Април</b></u></div>
<div>
<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=-oD7B7oiBtw">Shazam!</a>" - Добре, мега грешно е, ама тоя филм изглежда супер забавен. Може да се окаже тотална боза, но пак бих я пила, защото просто... ами обичам боза, може би?! Дотук с метафорите. За какво става дума във филма? За тинейджър, който придобива супер сили и се превръща в пораснал супер герой, но си стои с акъла на тийн. В смисъл видяхте ли трейлъра?! Гледах го 3 пъти сигурно и всеки път ми и забавен.<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=VllcgXSIJkE">Pet Sematary</a>" - Имам резерви, честно казано. На "То" му се получи екранизацията и затова се надявам и на това да се получи. Както може да се очаква бих прочела книгата. Филмът разказва историята на мъж, който открива, че гробището за домашни любимци зад къщата му има силата да връща мъртвите отново към живот,... но с някой усложнения. </div>
<div>
<a href="https://terrigen-cdn-dev.marvel.com/content/prod/2x/MLou2_Teaser_1-Sht_v6_Lg.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="540" height="320" src="https://terrigen-cdn-dev.marvel.com/content/prod/2x/MLou2_Teaser_1-Sht_v6_Lg.jpg" width="216" /></a>- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=hVSpac8wx3I&t=3s">Endgame</a>" - Или "Отмъстителите 4". Сори, ама гледах всичките филми от Марвел вселената и няма да пропусна точно тоя, дето затваря кръга. И тук не знам има ли смисъл да обяснявам за какво става дума. Ако следите цялата поредица или поне сте гледали последния филм, знаете, че Танос заличи половината човечество на едно с отмъстителите от лицето на Земята. Това е продължението на това, което следва.</div>
<div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Май</b></u></div>
<div>
<br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=1roy4o4tqQM">"Pokémon Detective Pikachu"</a> - Това само от трейлъра ми звучи мега забавно. Разбира се, това може да е прах в очите <i>(като половината отмъстители... ужасна съм!)</i>, но не променя факта, че бих искала да го видя. Общо взето става дума за свят, в който покемоните живеят на едно с хората и Пикачу разследва престъпление (очевидно ХД).<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=9g5knnlF7Zo">Aladdin</a>" - Още една екранизация, към която съм скептично настроена, но ще видим. Възможно e и него да го отложа за друга година, защото не ми е сред топ нещата, но би ми било интересно да разбера повече. Искам да кажа, че аз още не съм гледала екранизацията на "Красавица и Звяра" - анимация, с която буквално съм пораснала, защото я гледах непрестанно, какво остава за тази?! Отново, мисля че знаете историята и няма да я пояснявам.<br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=wVDtmouV9kM">"Godzilla: King of the Monsters"</a> - Първо, нещо което всички знаят, но предишния "Годзила" беше потресаващо зле. Да, да тоя с Матю Бродерик. Човече, час и нещо от живота ми, които никога няма да си върна дори и да мутирам в чудовище и да намеря режисьора и да го пречукам. Защо бих гледала това ли? Мили Боби Браун от "Stranger Things" участва там. Честно, тя ме стимулира. Нямах иначе други симули за живот, но тя успя да възроди желанието ми да гледам това. Та, имам си аз невинни скрити надежди. Моля, не ми ги разбивайте. </div>
<div>
Не пояснявам отново за какво става дума във филма, защото все си мисля, че дори да не се вълнуваш от филми за чудовища си чувал за "Годзила" и знаеш горе-долу общата идея.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Заб</b>. <i>Тук излиза и "<b><a href="https://www.youtube.com/watch?v=0CvTjjOaoMk">Джон Уик 3</a></b>", но аз отново не съм гледала първите два, макар навсякъде да чета, че са хубави и познати да са ми казвали, че са добри и да не забравяме фактора Киану, който за толкова години не е мръднал по мистични пътища на остаряването. Кой знае, до май месец може и да съм ги гледала, но да, засега го оставям просто като споменаване. </i></div>
<div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<b><u>Юни</u></b></div>
<br />
- "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=0OkX3NomGQc">The Secret Life of Pets 2</a>" - Бих искала да го гледам, но не съм сигурна дали точно тази година. Някак анимациите са ми на заден план. Не че са лоши или нещо подобно. Просто са ми за лежерно съботно-неделно време или когато си търся филм за гледане с майка ми.<br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=whbar1UW1cs">"Dark Phoenix"</a>- Това ми е от топ филмите за гледане. Буквално израснах с Х-мен<i> (Знам какво си мислете - тая преди малко не каза ли, че е израснала с "Красавицата и Звяра"? Правилно! С него, "Ариел", "Терминатор" и мутантите)</i> или да кажа с един епизод от анимацията, който въртях нон стоп, щото тогава имаше видеа и ти сядаш и си пускаш нещо и няма нищо, че си го гледал хиляда пъти, дай пак. Знаех епизода наизуст. После дойдоха филмите и не знам защо шипвах Плевел с Върколака (не че ви вълнува, но аз съм в серия и ще си споделя), който буквално я прониза, и аз пак намирах връзката им за възвишено прекрасна. Знам, знам, лекувай се. Както и да е. Дааам. Та, не мога да пропусна тоя филм. Може да не стигна до киното, но ще го гледам. По името става ясно, че в центъра на събитията ще бъде Джин Грей (Софи Търнър) и ще разберем повече за силата й. <br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=60BBPgBJyqc">"Men in Black International"</a> - Това мирише на мазало. Поредното скептично нещо според мен, просто харесвам на предишните (два филма най-вече) и сега някак ми е странно, но ще видим. Засега не ми е топ в листа. Историята? Ами както може да се очаква извънземните на земята почват да правят мизерии, този път на територията на Европа и някой трябва да ги изчисти и ето ти "Мъже в черно". </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Заб. </b>Почетно споменаване: <b>"Child's Play"</b>(няма трейлър още) - римейк на филмите за куклата-убиец Чъки; <b>"Toy Story 4"</b> продължение на историята на Уди и компания (ако гледам три и може би гледам отново едно и две, бих гледала и това, но за момента малко звучи като Пиксар си търсят крава за доене, при положение, че тук имаше завършек и не бе нужно да отваряме доялната отново); <b>"Ford v. Ferrari"</b> - базиран по действителен случай, за усилията на компанията "Форд" да направи състезателна кола, която да може да се съревновава и евентуално да победи тази на "Ферари". Това звучи доста интересно честно казано.; <b>"Grudge"</b> - не само е римейк на вече рейкван филм ("Гняв"), но и не знам какво още могат да измислят тук, затова го оставям само като споменаване.</div>
<div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Юли</b></u></div>
<div>
<br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=DYYtuKyMtY8">"Spider-Man: Far From Home"</a> - Казвала ли съм, че Спайдър-мен ми е един от любимите герои (на едно с Батман по някаква причина. А те са от две различни вселени и все пак, да). Плюс новият Спайди е мега забавен с всичките му поп-кълчър референс. Ще се гледа! Действието се развива предимно в Европа, където Питър смята, че отива да си почине на екскурзия със съучениците, но нещата се оказват други. Трейлърът излезе преди няколко дни и нямам търпение вече.</div>
<div>
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=zCecE7OyVMU">"The Lion King"</a> - Скептична съм, отново. Може би няма да го гледам точно тази година, но го имам предвид. Отново - не виждам смисъл да пояснявам за какво става дума. Как може да не знаете за какво е "Крал Лъв"?! Вярвам във вас - значи знаете!<br />
- "<b>Once Upon a Time In Hollywood" </b>- Филм Куентин Тарантино! Няма си трейлър, затова оставям снимка от продукцията (тамън да не е всичко само линкове и думи в тоя пост). Историята разказва за актьор и каскадьор, които се опитват да се изкачат в холивудската си кариера докато междувременно действието се развива в периода на убийствата на Чарлс Менсън. Двете звучат толкова далечни едно от друго, че само си представям как ще пресече пътищата им Тарантино. Споменах ли, че Леонардо Ди Каприо и Брат Пит са в главните роли?</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTc3ODIwNzA2NF5BMl5BanBnXkFtZTgwMTUzMjA4NTM@._V1_.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="800" height="400" src="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTc3ODIwNzA2NF5BMl5BanBnXkFtZTgwMTUzMjA4NTM@._V1_.jpg" width="400" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Заб. </b><i>Почетно споменаване: Продължението на "<b>Анабел"</b>, което не е озаглавено все още. Да, да, това с куклата. Не съм гледала нито едно, нито две, това имам бегли спомени, че е три. Засега е във нищото и може и дам да си остане. </i></div>
<div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Август</b></u></div>
<div>
<br />
- <a href="https://www.youtube.com/watch?v=bu9e410C__I">"The New Mutants"</a> - Хорър филм с Х-мен. Ъм, да... Х-мен, няма как. Макар всички са да мега скептични след трейлъра, аз съм ок. Във филма се разказва историята на новото поколение мутанти като сюжета е базиран върху серията комикси на Марвел със същото име. Тези мутанти обаче са изправени пред тъмна пътека обвита в хорър мотиви, докато разкриват капацитета на способностите си, държани като затворници в тайно съоръжение.<br />
И само да поясня, на финала на трейлъра пише по някаква причина април, но под него се вижда, че излиза август. Август е! </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Заб.</b> <i>Почетно споменаване: "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=oP-fRX_gB6o">Artemis Fowl</a>". Не съм чела книгите, макар да съм попадала на тях и някак да ми подбудиха интереса. Сюжетът се върти около млад криминален гений, който отвлича фея, която иска да размени като откуп в за баща си, който е в плен на зло пикси (което пак е фея, ама не съм сигурна как е точния превод на български). </i></div>
<div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Септември: </b></u></div>
<div>
<br />
- "<b>It: Chapter Two"</b> - Да! Да! Да! Сигурно дотогава ще бъда забравила всичко от книгата, ама леле, колко ще се нахъсам за това време. Дано моите спомени не са изтрити както тези на порасналата версия на "Клуба на неудачниците" от филма/книгата. Но, да, в общи линии историята продължава случилото се в първата част, само дето този път ще видим порасналите хлапета и какво се е случило с тях дотук, като вярвам че ще оставят няколко flashback-а с младите им версии, не само защото актьорите са потвърдили участието си, но и защото в книгите в един момент паралелно са преплетени двете линии на минало и настояще и се е получило добре. Нямам търпение да видя Джеймс Макавой като Бил Денброу или Бил Хейдър като Ричи. За протокола, Ричи ми е топа. Не само защото младшата му версия е актьор (Фин Уолфхард) от "Stranger Things", сериал за който сигурно вече няма човек дето да остана със съмнението, че харесвам, но и самия герой е много готин. Просто ме радва колко е непринуден и random с импровизациите с гласа си (които сега като се замисля, не видях достатъчно от тях в първия филм). Като видях, че са избрали Хейдър, който обожавах в Saturday Night Live, бях тип... да, човек който да влезе в ролята на comic relief във филма, той пасва мега добре. Но, да не се отнасям с "То" защото наистина в момента, когато всичко ми е прясно мога да говоря бая. Ако имам време и сили бих опитала да напиша друг пост за съпоставката между филма и книгата. Та, да, ако не разбрахте, чакам филма, за да се реем... <i>"защото тук долу всички се реем. И ти ще се рееш."</i></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div style="text-align: center;">
<u><b>Октомври </b></u></div>
<br />
- "<b>Zombieland 2"</b> - Значи, ако факта, че актьорският състав от първия филм се е събрал отново не ви грее, не знам какво би помогнало. Нямам търпение. 10 години след първия филм - имаме продължение. Никога няма да забравя как реших да гледам първия ей така, без особени очаквания и бях изненадана, че ми допадна толкова. </div>
<div>
- "<b><a href="https://www.youtube.com/watch?v=tMjZh3_XHos">Joker</a>" </b>- По-горе казах, че харесвам Батман, но тук някак съм подозрително настроена. На база на обратната връзка от аудиторията мога да реша да го гледам тази година или да го отложа за друга. По самото му име става дума за историята на Жокера от Батман. В главната роля този път имаме Хоакин Финикс. И не че това не са достатъчно основания да поискаш да гледаш филма, но аз съм си все така скептична.<br />
- <b>The Addams Family </b>- Още един римейк, на нещо което харесвам, само дето този път ще бъде анимирано. Защо ме измъчвате така тая година, бе хора?! Бих метнала око. Тип Фин Уолфхард участва в ролята на Пърси Адамс, трудно е да не искаш да гледаш. (Държа да отбележа, че това че искам да гледам филми само защото някой от Stranger Things участва, не е защото имам кръш по актьорите, а по-скоро носталгия. Тия деца са невероятни.) Само дето няма да гледам Фин, а анимираната му версия и евентуално ще слушам само гласа му. Не се оплаквам. Може евентуално да му хвърля око, но евентуално. Докато си избистря нагласите, оставям промо снимка към филма, защото съвсем очаквано още няма трейлър. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://www.youloveit.com/uploads/posts/2018-06/1528398274_youloveit_com_the_addams_family_2019.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://www.youloveit.com/uploads/posts/2018-06/1528398274_youloveit_com_the_addams_family_2019.jpg" data-original-height="445" data-original-width="797" height="221" width="400" /></a></div>
<div>
<br />
<br />
- <b>"The Goldfinch"</b> - Значи имам достатъчно време да се измъча с книгата, преди да излезе филма през октомври. Ансел, ида! (за тези, които не са чели предишния пост с плановете за четене на книги през годината - тогава споменах, че харесвам Ансел Елгорт, защото прави много хубава музика, сериозно, не го очаквах). <span style="background-color: white;"><span style="color: #333333; font-family: "franklin gothic fs";">Историята разказва за тинейджър, който оцелява от терористичен бомбен атентат в музей за изкуства и евентуално навлиза в криминалния живот</span></span><span style="background-color: white; color: #333333; font-family: "franklin gothic fs"; font-size: 16px;">. О, лел, синопсиса на книгата е абсолютно различен. Там говорят как Тео имал особена връзка с майка си и развил страст към изкуство и сега описанието на филма ми говори за криминален живот. Объркана съм, но навярно като прочета книгата нещата ще се изяснят. </span></div>
<div>
Ето тийзър:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe width="320" height="266" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/IcG06hZooHM/0.jpg" src="https://www.youtube.com/embed/IcG06hZooHM?feature=player_embedded" frameborder="0" allowfullscreen></iframe></div>
<br /></div>
<div>
<div style="text-align: center;">
<b><u>Ноември</u></b></div>
</div>
<div>
<br /></div>
<div>
- <b>"Charlie's Angels</b>" - буквално преди седмица и нещо разбрах, че ще има филм и Кристен Стюарт има слухове, че може да е в него. Искам ли да го видя?! Не знам честно казано. Може би ще изчакам и трейлъра да излезе, но засега ще си виси малко тук в пространството. Няма смисъл да обяснявам франчайза на "Ангелите на Чарли", надявам се?!<br />
- <b>Неозаглавен проект за Терминатор</b> - отделно от Х-мен анимацията, която гледах нон стоп като бях малка, "Терминатор 2" беше другото ми грешно изкушение. Тип сядах да обядвам и си го пусках, за да го гледам за 50-ти и отгоре път. Тука наистина знаех реплики едно към едно. Обожавам Терминатор до степен да гледам дори филмите, които не са добри от него, а тези които имат злощастието да следят този блог от самото му начало, може би помнят, че гледах "Дневниците на Сара Конър" и имах кръш по Томас Декър. Ааа, това си бяха времената!</div>
<div>
Да се върна на филма. Това, което се знае, че режисьор е този на Deadpool - Тим Милър и че Линда Хамилтън се връща в ролята на Сара Конър. </div>
<div>
Оставям снимка от филма, защото няма трейлър:</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTEzMTY5ODkyMTheQTJeQWpwZ15BbWU4MDgxMTQzMDYz._V1_.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="533" data-original-width="800" height="266" src="https://m.media-amazon.com/images/M/MV5BMTEzMTY5ODkyMTheQTJeQWpwZ15BbWU4MDgxMTQzMDYz._V1_.jpg" width="400" /></a></div>
<div>
<br />
- <b>Frozen 2</b> - Това, бих го гледала на кино с някоя приятелка, както направих с първия и се размазахме от смях и не съжалявах хич, изобщо, никак даже. Дано не са го омазали и да се е получил добре. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Заб.</b> <i>Почетно споменаване: "<b>Kingsman 3"</b>, което засега не мога да гледам защото не съм гледала първите два и макар да ми казват, че не са свързани, аз съм инат. </i><br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<b><u>Декември </u></b></div>
<br />
- <b>Jumanji 2</b> - Гледах първия филм два пъти, дали няма да гледам този? Беше много свежо продължение. А, факта че трябва да чакам толкова дълго за него е тъжен и мрачен, като вътрешния свят в мен. И да, ако не знаете за какво става дума, той е за една игра, която те засмуква в себе си или излиза на яве в твоя свят и разрушава дома ти и това няма да спре, докато не стигнеш до края й. Смисъл... гледайте оригинала и римейка, как може да не сте?!<br />
- <b>Star Wars</b>, но САМО, ако изгледам това, което съм пропуснала дотук, защото нещо от рода на 2 филма ми се губят навярно. Имам бая време да наваксам, но знам какво е да си много нахъсан в началото на годината и после нещата рЕзко да спаднат. Мисля, че някъде на трета част забих брутално, по средата, честно... Бяха ми подарили филма на диск и аз забих на 2-та часа и нещо (ако не се лъжа, може би целия филм бе три часа?!) и не го догледах даже. Oh, well!<br />
<br />
И толкова за бъдещите планове. <br />
Очаквайте умерено или не количество спам или пък да изчезна напълно и да забравя какво изобщо съм писала и планирала тук. </div>
<div>
C'est la vie!</div>
<div>
<h3 style="text-align: right;">
<b><i>Keep Calm and watch Movies </i></b></h3>
</div>
<div>
<a href="https://31.media.tumblr.com/1e0e030e1731d5e08d4ed77ff70a2756/tumblr_inline_nnmoxfM4Vc1rtwj6r_500.gif" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="202" data-original-width="500" height="129" src="https://31.media.tumblr.com/1e0e030e1731d5e08d4ed77ff70a2756/tumblr_inline_nnmoxfM4Vc1rtwj6r_500.gif" width="320" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<br /></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-48890072138648873682019-01-09T07:57:00.002-08:002020-01-26T02:52:36.775-08:00📖 Нова година - нови планове, ама аз съм си същата (Част 1)<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;">
<div style="text-align: center;">
</div>
</div>
<div style="text-align: center;">
<img alt="Резултат с изображение за „books reading aestetic“"" height="300" src="https://i.pinimg.com/564x/fd/7a/eb/fd7aeb27eb77fcfcd49a526522f93bf6.jpg" width="400" /></div>
За много години, хора! Живи, здрави, обичани, успешни и много щастливи. Жива съм както виждате, макар винаги да се намира нещо да ме държи на косъм. Предполагам, че това е същия тоя косъм, който все още има способността да крепи някой да чете тоя блог, благодаря за което.<br />
<br />
<a name='more'></a><br />
Добре, да си дойдем на думата. Знаете каква е, нали? Защо всеки път, когато реша да направя нещо с този блог в един момент желанието и цялата инициативност и мотивация на света се изпаряват от мен? Кълна се имам огромното желание да съм активна и съвестна в обещанията си, но в един момент стоя и гледам как не съм писала от няколко месеца, ако не и повече и съм тип... "Ммм, да, не днес... не утре... не и вдругиден." и ето как стигаме до момента, в който аз пореден път липсвам. Бих се набила с нещо, но шансовете да ми хареса са осезаеми. Шегувам се, разбира се.<br />
Сега няма да разказвам какво правих през всичкото това време, защото този пост се очертава да е дълъг така или иначе и нека не си го причиняваме още в началото на годината, а? Плюс това по-долу сто процента е по-интересно от живота ми, който неминуемо ще бъде преплетен с последващите описания така или иначе.<br />
Та, на темата. Нова година - нови планове да си опропастя живота. Или поне да опитам. С други думи какво ми се ще да направя през тази година и навярно ще fail-а miserably.<br />
Планирам да прочета поне 30 книги, като реших да съм по-амбициозна и да си лепна <a href="https://em.wattpad.com/ee94374da7279feb2d62067fca4153809aba4b1e/68747470733a2f2f73332e616d617a6f6e6177732e636f6d2f776174747061642d6d656469612d736572766963652f53746f7279496d6167652f597a38683176362d5733597852673d3d2d3637363830353130332e313537373137663064313866643934363838373133393439373938302e6a7067?s=fit&w=1280&h=1280">това предизвикателство</a>. Правя го с ясната идея, че навярно няма да успея да го направя, защото къде ти 30 книги, къде ти 50 и няколко. На това му се вика сам да се закопаваш. Супер сила ми е.<br />
Да се върнем на книгите, на които съм метнала око. Отново да уточня, нещо което вече съм правила няколко пъти: ужасно много обичам да чета книги, които имат екранизации, затова не се изненадвайте ако повечето са такива. Просто ми е някаква грешна тръпка след като прочета книгата да гледам филма/сериала и да казвам "Това го нямаше в книгата!". Да, аз съм от тия досадници. Затова, ако половината книги дето ще видите по-натам са такива,хич да не ви прави впечатление.<br />
Знам, че обикновено хората си поставят за бъдещо четене книги, които предстои да излязат, но аз просто си поставям книги, които много съм искала да прочета и съм отложила за по-натам. По-долу няма нито една книга, която да излиза тази година.<br />
<br />
<a href="https://i4.helikon.bg/products/9777/20/209777/209777_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="606" data-original-width="393" height="200" src="https://i4.helikon.bg/products/9777/20/209777/209777_b.jpg" width="129" /></a>1. <b>"Убийство в Ориент Експрес" от Агата Кристи.</b> - Да, не съм го чела по някаква причина, известна още като "правя много неща и накрая забравям какво съм почнала". Но в HBO GO има филма, който искам да гледам. Така че да, мисля да я прочета/слушам на аудио книга (защото живота е кратък да стоиш и да правиш само едно нещо, освен ако това нещо не е дяволски добро, а тука с моите козирожки водещи сили в наталния ми чарт имам своите резерви и песимични възгледи за него - знам, нищо не разбрахте ХД). Няма да описвам за какво става дума, просто защото първо - смятам, че е класика и всеки навярно знае за какво става дума в книга; второ - почти съм убедена, че заглавието казва всичко; трето - няма такова, но звучи добре да изброяваш по три неща, затова го добавих.<br />
<br />
<a href="https://i5.helikon.bg/products/9966/18/189966/189966_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="552" height="320" src="https://i5.helikon.bg/products/9966/18/189966/189966_b.jpg" width="219" /></a><b>2. "Щиглецът" от Дона Тарт </b>- Това се каня да го чета, откакто спечели Пулицър за 2014. <br />
Естествено само като видиш колко е огромна тая книга и живота ти почва да минава на лента и да осъзнаваш, че има по-важни неща от това да си причиняваш подобно страдание. Да, но аз винаги съм била мазохист. И нещо вечно ме караше да й метна око. Обикновено, когато някое произведение (било то филм или книга) спечели награда винаги ми е интересно "Защо?" и единствения начин да намеря отговора е да прочета книгата. Финалният тласък бе поставен от факта, че Ейнсъл Елгорд (на тоя човек никога няма да се науча да му казвам/пиша името като хората, така че сори-мотори) ще участва в екранизацията му. И да, както обясних по-горе - обичам книги, по които има правени екранизации.<br />
За протокола не харесвам Ейнсъл заради участието му във "Вината в нашите звезди", което дори не съм гледала. Просто попаднах на музиката му. Тоя човек прави добра музика. Сериозно, чуйте я!<br />
Та, понеже съм на "То", което чета/слушам на аудио в момента и е 44 часа, може би следващия месец ще си причиня това, което е 32 часа.<br />
Накратко за историята - майката на Тео, главния герой умира в ужасен инцидент и той започва да живее с приятелско семейство, които са доста заможни. Тъй като тя доста му липсва той продължава да си спомня за нея чрез различни неща, които са му останали - като картина (доколкото прочетох от описанието в GoodReads) и така се заражда любовта му към изкуството. Като пораства вярвам, че нещата се объркват (не ми стана ясно как точно от синопсиса на GoodReads) и той разбира, че е попаднал в някакъв порочен кръговрат... или нещо от сорта. Както казах ревюто в GoodReads не ми помогна по никакъв начин да разбера за какво става дума, така че дано като стига до нея (ако стигна до нея изобщо) имам повече информация ХД.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i3.helikon.bg/products/1484/19/191484/191484_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="573" height="320" src="https://i3.helikon.bg/products/1484/19/191484/191484_b.jpg" width="229" /></a></div>
<b>3. "Светлината, която не виждаме" от Антъни Дор </b>- Пиша тея имена на български, но истината е, че навярно ще я слушам на аудио книга. След 44 часа "То", 32 часа "Щиглецът", тази е само 16. Това ми се вижда като някакъв прекрасен мираж и ще пусна сълза, кълна се.<br />
За историята знам сравнително малко, просто защото предпочитам да не знам много, и то предимно от book-tube-ъри (Youtuber-и, които говорят за книги, макар че сигурно вече знаете това). Та, действието се развива на фона на II-рата световна война (по някакъв извратен начин един от периодите в историята, които са ми изключително интересни) и разказва съдбите на френско момиче и германско момче. Доколкото знам момичето е сляпо или ослепява, не съм сигурна кое от двете точно, а момчето се готви да стане част от Хилтеровата младеж. По някакво стечение на обстоятелствата пътищата им се преплитат и останалото е история (буквално навярно).<br />
<br />
<b>4. "Columbine" от Dave Cullen </b>- Това обезателно искам да <br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://unodelibros.files.wordpress.com/2014/11/columbine.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="500" data-original-width="329" height="320" src="https://unodelibros.files.wordpress.com/2014/11/columbine.jpg" width="210" /></a></div>
го чета през април. Защо ли? Защото действието се развива април. Книгата е по действителен случай на събитията от 20-ти април 1999 година в гимназия Комълбайн. Тогава двама души, ученици последен курс, Дилън Клеболд и Ерик Харис влизат въоръжени в училището и стават причина за смъртта на 13 души, като накрая се самоубиват. Сигурно се чудите защо бих искала да чета това? Но, ако се познаваме лично, няма как да не съм споменавала колко точно съм заинтересувана от него, буквално дори тук съм го писала, и като се има предвид, че даже съм проучвала и чела допълнителни неща. Та, тази книга доколкото знам е bullshit. Повечето неща не са верни и не отразяват реално случилото се в този злощастен ден. Миналата година я почнах и съм на нещо от рода на 15%, но сетне реших, че би било по-тематично да я чета през април и затова я оставих настрани. От четеното дотук потвърждавам казаното по-горе - bullshit от гледна точка достоверност. Буквално има публикувани 11К страници свидетелски показания по случая, които се предполага, че Дейв Кълън е чел, отделно е говорил със свидетели, родители и познати на жертвите и пак това не е достоверно. Имаше хора, които са я чели, защото също се интересуват от случая и единия беше тип "Моля те, толкова е зле, че я подарявам. Не я искам в къщата си!" ХД Та, да, очаквам да сипвам бая.<br />
<b>Бонус:</b> <i>A Mother's Reckoning: Living in the Aftermath of the Columbine Tragedy от Sue Klebold </i>- това е книга от майката на един от стрелците и от това, което знам определено нещата тук са доста по-достоверни. За да не кажете, че трупа пари на фона на трагедия. Всички те отиват за благотворителност и нито цент за нея.<br />
<b>5. Five Feet Apart от Rachael Lippincott </b>- Това навярно ще го прочета още този месец, най-късно другия (силно си стискам палци, защото всичко може да стане). Защо ли? Ами вече има филм по него, който предстои да излезе и в него участва Коул Спраус. Дали не искам да го видя? О, да... Плюс, историята ще е много сълзлива и навярно ще се съдера от рев, ама то да си мазохист му е чара. Нали?!<br />
Да обобщя все пак за какво става дума. Главните герои са болни от силно заразни болести, "благодарение" на които не могат да се докосват и трябва да стоят на пет крачки разстояние, за да не заразят другия и съответно да доведат до смъртта му. Докато се лекуват в болницата двамата се влюбват, но именно защото не могат да се докосват връзката, която усещат по между си е много силна и трудна, за пренебрегване и справяне с нея. Ето ви трейлър, защото го намирам за интересен:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/5cJ7MT1RTqs/0.jpg" frameborder="0" height="266" src="https://www.youtube.com/embed/5cJ7MT1RTqs?feature=player_embedded" width="320"></iframe></div>
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i1.helikon.bg/products/9728/19/199728/199728_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="520" height="200" src="https://i1.helikon.bg/products/9728/19/199728/199728_b.jpg" width="130" /></a></div>
<b>6. "Бухтичка" от Джули Мърфи</b> - Тази книга я гледам от няколко години и все се чудя да я чета или не. Както може да се очаква филмирането й с участието на Дженифър Анистън тотално затвърди, това че - да, трябва, моето момиче, обезателно трябва. Историята разказва за пълно момиче, което никога не е притеснявало от пропорциите си и решава да покаже на всички, че действително няма от какво да се тревожи, като се записва в конкурс за красота. Както може да се очаква тя не е слабото, високо, стройно момиче, излязло от някой моден каталог и съответно това е нейния начин да се опълчи на стандартите за красота наложени от обществото. Бонус майка й, в ролята Анистън, е бивш модел.<br />
<br />
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1456172676l/28954189.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="314" height="320" src="https://images.gr-assets.com/books/1456172676l/28954189.jpg" width="211" /></a><b>7. "Scythe" от Нийл Шустърман</b> - Няма да напиша българския превод в заглавието, защото е пълна <br />
глупост. "Косачи"??? Елин Пелин, ти ли си? Сто процента можеше много добре да бъде преведено това заглавие. Както и да е. Не е като да го чета на български, така че ще дишам дълбоко и на пресекулки <i>(Откакто видях любимия ми герой от Лунните хроники преведен като Трън, не желая да съм част от тази планета, в която няма никаква логика да преведеш буквално името на героя, което няма нищо общо с който и да е аспект на историята и можеше просто да се казва Торн - мога да рейджвам за това до края на света!)</i><br />
Но да се върна на книгата, която посочих. Първо Шустърман е един от любимите ми автори. Как разбрах това ли? Ами <b>Unwind </b>е любимата ми серия книги дотолкова, че преведох на български първа глава от нея, а <b>Skinjacker Trilogy</b> е просто толкова прекрасна, че всеки път като се сетя за нея ми се реве. Обожавам стила на тоя човек и съм убедена, че ще харесам и тази поредица. Защо не съм я почнала досега щом толкова харесвам автора? Ами да кажем, че когато много хора правят нещо, едно зрънце от мен е в такава яростна опозиция, че отказва да го направи. Същото е като ми кажете "Прочети тази книга, ще ти хареса!" - честито, току-що, закопахте книгата, защото няма да я пипна в продължение на години. Та, да, голяма част от хората които познавам вече я бяха чели или четяха и реших, че Шустърман ми е прекалено личен и стойностен и трябва да му отдам нужното време, когато съм готова.<br />
Добре, стига приказки, ето за какво става дума в книгата: дисутопичен свят, в който хората вече не могат да умрат. Живот може да взимат само Косачите (като тук е ок да се използва това име, но за заглавие на книга, моля, не) и то, за да крепят баланса на популацията. Главните герои им е отредена ролята да усъвършенстват изкуството да взимат живот и ако се провалят, това може да коства техния собствен.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://pngimage.net/wp-content/uploads/2018/06/%D0%B1%D0%BE%D0%BD%D1%83%D1%81-png-6.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="451" data-original-width="800" height="112" src="https://pngimage.net/wp-content/uploads/2018/06/%D0%B1%D0%BE%D0%BD%D1%83%D1%81-png-6.png" width="200" /></a></div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i1.helikon.bg/products/9443/16/169443/169443_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="519" data-original-width="400" height="320" src="https://i1.helikon.bg/products/9443/16/169443/169443_b.jpg" width="246" /></a></div>
<b>"Часът на чудовището" от Патрик Нес </b>- Поредната книга, на която съм и метнала око от известно време. Не я слагам в горните, защото наистина не знам коя от тях ще ме кръшне и ще попадна в дълбок читателски сън както миналата година. О, да, миналата година бях с 7 книги напред още януари и тогава с кой акъл реших да чета книги, препоръчани за хора, които са в Рейвънклоу, не знам, но това ме довърши. "Станция 11" убиваше бавно всичко в мен, включително хората в нея. Това, което тотално ме довърши и така 5 месеца може би нищо не хванах беше "Strange the Dreamer". Това нещо, поне за мен, е покъртително тегаво. Някой хора ми обясняват колко добре е изграден фантастичния свят в книгата, аз мечтаех нещо просто да се случи, нещо, каквото и да е, за да не си прегриза вените в градския транспорт, моля, моля!!! Уви не, чак накрая имахме някакво развитие и то пак не беше особено събитийно. Но, да, традиционно се отнесох, за друга книга говорех.<br />
Та, тук историята разказва за момче, чиято майка е много болна и лечението не помага. Една вечер то бива посетено от чудовище, което не иска нищо друго от него освен истината (каквато и да е тя и за каквото и да става дума, защото съм в мъглата и перифразирам GoodReads). Доколкото ми е известно историята те кара да се замислиш върху хората, на които държиш, тези които не искаш да изгубиш и тези, които вече си изгубил. Но, това в общи линии е повърхностно каквото знам, тъй като самата аз не искам да се интересувам повече, защото може без да искам да довърша историята в главата ми ХД<br />
<br />
<a href="https://d1w7fb2mkkr3kw.cloudfront.net/assets/images/book/lrg/9781/4711/9781471166204.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="400" data-original-width="262" height="200" src="https://d1w7fb2mkkr3kw.cloudfront.net/assets/images/book/lrg/9781/4711/9781471166204.jpg" width="130" /></a><b>"They Both Die at the End" от Adam Silvera</b> - Тази книга си я купих през февруари 2018 и след описаните случки по-горе относно "Станция 11" и проклетия Ласло Стрейндж не стигнах до нея изобщо. Затова тази година смятам най-малко да се наема да я прочета. Историята ни представя свят/бъдеще, в който/което има апликация, като те известява кога ще умреш, 24 часа преди реално това да се случи. Именно това се случва на двамата главни герои, които някак в злощастната си съдба се сближават. Очаквам да е мега депресиращо и макар да ти е ясно по самото заглавие как ще свърши тая книга, пак да си "завидно" heartbroken.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1534503008l/20758104.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="303" height="200" src="https://images.gr-assets.com/books/1534503008l/20758104.jpg" width="127" /></a></div>
<b>The Knife of Never Letting Go от Патрик Нес</b> - Причини да чета: дисутопия (а, аз ги обичам); има филм по нея (с Том Холанд, хора!!!) и доколкото знам от приятелка е супер забавна книга. Разказва за свят, в който има само мъже и те си чуват мислите, което в един момента става доста дразнещо, защото няма нищо скрито от събеседника ти и да, не е много приятно. И така съвсем случайно главния герой един ден попада на момиче и нещата се объркват. И да, звучи интересно. <i>Продадено! </i>На човека без социален живот, който си мисли, че може да прочете всичко това по-горе до края на годината. Да отбележа, че ако реша да го чета, това трябва да стане преди 1-ви март, когато излиза филма. Слагам го в тази графа на бонус желанията за четене, защото това е поредица и ако първата книга ми хареса, навярно ще прочета и останалите и тогава ще е мазало. Та, не знам дали искам да почвам да мажа още от началото на годината, ако ме разбирате накъде бия. XD<br />
<br />
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1498168837l/34387897.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="316" height="200" src="https://images.gr-assets.com/books/1498168837l/34387897.jpg" width="132" /></a><b>"The Seven Husbands of Evelyn Hugo" от Taylor Jenkins Reid </b>- Не може да си представите колко хора препоръчват тази книга в Book-tube и нека ви спестя търсенето (понеже, нали, сте го започнали изобщо) - бая. Един от любите ми booktube-ри я харесва доста, а тя обикновено не се превъзнася по книги напразно. Историята разказва за живота на известна актриса - Евелин Хюго, която вече е в залеза на своя живот и разказва за връзките, които е имала. Така изобщо не звучи интересно, но вярвам че с развитието на действието ще е. Мисля до края на годината да се жертвам.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://ibis.bg/media/64/200.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://ibis.bg/media/64/200.jpg" data-original-height="650" data-original-width="449" height="320" width="221" /></a></div>
<b>"С обич, завинаги, Лара Джийн" от Джени Хан.</b> - Това е третата книга от поредицата. Държа да кажа, че съм чела поредицата преди толкова години, че като я филмираха миналата не помнех половината ХД. Не че е лоша книга, но е леко наивна. Ако обичате непринудени и сладки тийн романски - да, чудесен избор. Та, тъй като, когато четях тази поредица, точно бе излязла втора книга от нея и съответно я изгълтах, понеже всичко от първата книга ми бе мега прясно и ясно в мен се луташе желанието да питам авторката "Защо, аджеба, ти трябваше да пишеш втора част?". Не, че е лошо, просто първа беше чудесна по начина, по който си бе. Нямаше нужда от точене на локуми. Но, да, прочетох и нея. И всичко ми бе доста пресилено и някак не на място, но както й да е. Трета книга по това време изобщо не бе излязла. Като излезе, мисля че имах по-интересни неща за правене от нея. Но, кой знае, тази година може да е нейната и да сложа завършек на поредицата. Звучи добре като идея, особено като половината книги дето написах по-горе са по хиляди часове, в които ще се питам какво правя с живота си и може би ще имам нужда от нещо далеч по-малко и отпускащо, което няма да ми ражда нови аспекти на екзистенциалната криза, мерси.<br />
<br />
<a href="https://i3.helikon.bg/products/8404/19/198404/198404_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="519" height="200" src="https://i3.helikon.bg/products/8404/19/198404/198404_b.jpg" width="129" /></a><b>"Големите малки лъжи" от Лиан Мориарти</b> - Причини да искам да го чета? Имам сериал правен по него с участието на Никол Кидман, Рийз Уидърспун и Шейлийн Удли (която винаги ми е била някак безлична, но доколкото знам в сериала се справя доста добре). Не знам почти нищо за книгата, освен че всички героини са по една или друга причина самотни майки (мисля) и става някаква мистерия в градчето, където живеят. Дотам. По някаква причина ужасно много ми прилича на "Отчаяни съпруги", а аз харесвах този сериал главно защото имаше история във всеки епизод, която ти даваше някаква морална поука или поне аз го разбирах така (майка ми го мрази и нищо не разбира от него ХД). Нарочно оставам тази книга далеч назад, защото наистина не знам дали ще имам време и желание с напредъка на годината да й хвърля око.<br />
<br />
Вярвам, че процеса на годината ще се сетя за още книги, които искам да прочета, но засега ще ги сведа до тези. Като е възможно в процеса на водене на това нещо да пусна и други подобни теми.<br />
И тук ще спра, защото имам и един дълъг списък с филми, които бих искала да гледам тая година и този пост никога няма да свърши, ако ги почна и тях в момента. По принцип вече е нахвърлян, така че има шанс до края на тази седмица отново да мярна тук. Не гарантирам обаче.<br />
Дотогава вижте ми новата чаша, която казва мен от всякъде:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg34YNko17slJVRI7sr9TlaMYs5poaciv_i-YaA_vLAbW4-s7tfXRbJMJ49vuQaLNmMiY61LTUgWOtV_XSC11Rl9FFCqu8gj7pe8Op7pyjJBbaSh1TKxXUvIno72njp1yAEl2SShTNO0Hfl/s1600/49946905_241208416607905_1059942703963308032_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1200" data-original-width="1600" height="300" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg34YNko17slJVRI7sr9TlaMYs5poaciv_i-YaA_vLAbW4-s7tfXRbJMJ49vuQaLNmMiY61LTUgWOtV_XSC11Rl9FFCqu8gj7pe8Op7pyjJBbaSh1TKxXUvIno72njp1yAEl2SShTNO0Hfl/s400/49946905_241208416607905_1059942703963308032_n.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and don't believe in humans</b></div>
<br />
<br />
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-68392059942701714452018-06-08T05:53:00.003-07:002022-11-08T13:44:14.562-08:00➤ "Разединяване" от Нийл Шустърман [Първа глава]<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFp5HjHwTglSszinZMNn865A7qKiGPo8Y_Z00H4aFr0Y2dzkJSn6Fbmi6_Wb821ERUPLLJlL3ju9Hm06U2bTNQGhcG8EqKbPdt0bl4yOSpiAWxDzo7d4wyB2hWSbS_k8yA-kMfde9kcR4/s1600/unwinbgright.png" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFp5HjHwTglSszinZMNn865A7qKiGPo8Y_Z00H4aFr0Y2dzkJSn6Fbmi6_Wb821ERUPLLJlL3ju9Hm06U2bTNQGhcG8EqKbPdt0bl4yOSpiAWxDzo7d4wyB2hWSbS_k8yA-kMfde9kcR4/s320/unwinbgright.png" width="210" /></a></div>
Едва ли има някой, на когото да не съм обяснила колко много харесвам Unwind на Нийл Шустърман. Още първия път, когато я четох бях запленена от нея и просто си знаех, че рано или късно някое българско издателство ще я вземе и ще я преведе. Да, ама не. Гледам преди няколко дни превели романа му "Scythe" като "Косачи" (една приятелка беше тип - звучи като нещо написано от Йордан Йовков, те сериозни ли са с този превод?!), но тази поредица си стои непокътната. Така явно и било и преди 3 години, когато съм решила, че е добра идея да започна да правя превод на първа глава. Превод, на който попаднах преди 3 дни и общо взето довърших. Интерпретацията на заглавието си е моя и според мен е най-близкото и смислено до оригиналното. Същото важи за термините, с които се борих бая. Пиша това, че ако един ден чуете за книга "Разединяване" от Нийл Шустърман и термини като тези по-долу, да знаете откъде са тръгнали. Бях първа. Битката беше дълга и всепоглъщаща, но не съжалявам. Освен може би за това, че името на автора на псевдо корицата в ляво е написано грешно, но това са подробности.<br />
Надявам се да ви хареса ❤<br />
<br />
<a name='more'></a><br />
<div style="text-align: center;">
<h2>
<b>Разединяване</b></h2>
<h2>
от Нийл Шустърман</h2>
</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: center;">
<i>"Ако хората бяха донори на органи,</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>разединяването никога нямаше да го има."</i></div>
<div style="text-align: center;">
—АДМИРАЛЪТ<br />
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: center;">
<u>Законопроектът на Живота</u></div>
<div style="text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: center;">
Втората Гражданска война, още известна като "Хартландската война" бе дълъг и кървав конфликт, основан върху един единствен проблем.</div>
<div style="text-align: center;">
За да се сложи край на войната, съвкупност от промени познати като "Законопроекта на Живота" биват приети. </div>
<div style="text-align: center;">
Той удовлетвори и двете враждуващи армии.</div>
<div style="text-align: center;">
Законопроекта на Живота постанови, че човешкият живот не може да бъде докосван от момента на започването му докато детето не навърши 13 годишна възраст.</div>
<div style="text-align: center;">
Въпреки това, между 13 и 18 години, родител може да избере</div>
<div style="text-align: center;">
обратното и да "откаже" дете...</div>
<div style="text-align: center;">
... с условието, че живота на детето "технически" не бива прекъснат.</div>
<div style="text-align: center;">
Процесът, при който детето е едновременно премахнато и продължава да живее се нарича "разединяване"</div>
<div style="text-align: center;">
Разединяването сега е повсеместна и общоприета практика в обществото.<br />
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<b>ЧАСТ ПЪРВА</b></div>
<div style="text-align: center;">
<b>УТРОЯВАНЕ</b><br />
<b><br /></b></div>
<div style="text-align: center;">
</div>
<div style="text-align: right;">
"Никога нямаше да постигна нещо повече така или иначе, но сега, от статистическа гледна точка, имам по-добър шанс за някоя от частите ми да постигне величие някъде по света. Предпочитам да съм частично велик, вместо всецяло безполезен"</div>
<div style="text-align: right;">
— САМСЪН УОРД</div>
<div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<b><u>1</u></b></div>
<div style="text-align: center;">
<b><u>Конър</u></b></div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
- Има места, където можеш да идеш - каза му Ариана. - И някой умен като теб има приличен шанс да оцелее до осемнайсе.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър не беше толкова сигурен, но гледайки в очите на Ариана, съмненията му се разсеяха, дори и само за момент. Очите й са сладко виолетови с ивици сиво. Тя бе такъв роб на модата - винаги си взимаше най-новите пингментални инжекции веднага щом станат популярни. Конър никога не си бе падал по това. Той винаги бе поддържал очите си с цвета, в който са си от самото начало. Кафяви. Той дори никога не си направи татуировка както много деца си правят напоследък докато са малки. Единственият цвят на кожата му беше тена, който имаше от лятото, но сега, през ноември, този същия тен отдавна бе избелял. Опита се да не мисли върху факта, че няма да има възможността да види лятото отново. Или поне не като Конър Ласитър. Той все още не можеше да повярва, че животът му бе отнет от него на шестнайсе.</div>
<div style="text-align: start;">
Виолетовите очи на Ариана заблестяха от сълзите в тях, които започнаха да се стичат по бузите й, когато премигна.</div>
<div style="text-align: start;">
- Конър, съжалявам. - тя го притисна към себе си и за момента всичко изглеждаше добре, все едно бяха единствените двама души на Земята. В този момент Конър се чувстваше непобедим, недосегаем,... но тя го пусна и моментът отмина и светът около него се върна по старому.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър още веднъж усети тътена на магистралата под тях, докато колите преминава отдолу, без да ги интересува, че той е там. Още повече той бе просто белязано хлапе с оставаща седмица до разединяване.</div>
<div style="text-align: start;">
Нежните, обнадеждаващи неща, които Ариана му казваше не му помагаха. Едва я чуваше през шума на трафика. Това място, където се криеха от света, бе едно от тези опасни места, които карат възрастните да поклащат глави, благодарни че техните собствени деца не са достатъчно глупави, за да се размотават на ръба на магистралния надлез. За Конър това нямаше нищо общо с глупостта или дори неподчинението - свързано бе с това да почувстваш живота. Седейки на ръба, скрит зад знака за изход, бе мястото където се чувстваше най-комфортно. Разбира се, една погрешна стъпка и щеше да се превърне в пътен инцидент. И все пак за Конър животът на ръба беше като дом.</div>
<div style="text-align: start;">
Въпреки, че не го бе казвал на Ариана, тя бе единствената, която бе водил тук. Затвори очи, усещайки вибрациите на трафика, все едно пулсираше във вените му, част от самия него. Това винаги бе било едно хубаво място да се измъкне от караниците с родителите му или когато се чувстваше общо взето врящ и кипящ от яд. Но сега Конър беше отвъд тази емоция - отвъд дори това да се кара с майка си и баща си. Вече нямаше за какво да се кара с тях. Родителите му бяха подписали заявлението - пред свършен факт.</div>
<div style="text-align: start;">
- Трябва да избягаме заедно. - каза Ариана. - И на мен ми е писнало от всичко. Семейството ми, училище, всичко. Мога да стана Отстъпник - О.Б.П*., и никога да не погледна назад.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър обмисли това. Идеята да стане О.Б.П. Отстъпник го ужасяваше. Той можеше да изглежда корав на пръв поглед, можеше да се държи като лошо момче в училище, но да избяга сам самичък? Не бе сигурен дали изобщо разполага със смелостта да го направи. Но ако Ариана дойдеше с него, това вече беше друго. Така не беше сам.</div>
<div style="text-align: start;">
- Наистина ли го мислиш?</div>
<div style="text-align: start;">
Ариана го погледна с магичните си очи:</div>
<div style="text-align: start;">
- Разбира се. Разбира се, че го мисля. Мога да го направя още сега, ако поискаш.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър знаеше, че това е нещо голямо. Да избяга с Разединен - това бе комплимент. Фактът, че тя би го направила го разчувствува неимоверно. Той я целуна и въпреки всичко случващо се в живота му Конър изведнъж се почувства като най-големия късметлия в света. Потопи я в прегръдките си - може би малко по-силно, защото тя изскимтя. Това го накара да иска да я придържа към себе си още по-силно, но пребори това чувство и я пусна. Тя му се усмихна.</div>
<div style="text-align: start;">
- О.Б.П. Отстъпник... - рече тя. - Какво изобщо значи това?</div>
<div style="text-align: start;">
- Стар военен термин или нещо от сорта - отвърна Конър. - Означава Отстъстващ Без Позволение. - Ариана се замисли върху това и се усмихна.</div>
<div style="text-align: start;">
- Хъм. П-скоро "Оцелял Без Плямпане". - Конър пое ръката й, опитвайки се да не я стиска прекалено силно. Тя каза, че би дошла с него, ако я попита. Чак сега обаче бе осъзнал, че още не я е питал.</div>
<div style="text-align: start;">
- Ариана, ще дойдеш ли с мен? - тя се усмихна и кимна.</div>
<div style="text-align: start;">
- Разбира се. - отвърна тя. - Разбира се, че ще дойда.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
* * *</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
Родите на Ариана не харесваха Конър. "Винаги сме знаели, че ще стане Разединен", можеше да ги чуе как казват. "Трябваше да стоиш на страна от това момче Ласитър." За тях той никога не бе "Конър". Винаги беше "това момче Ласитър". Смятаха, че задето е бил в дисциплинарно училище имаха правото да го съдят.</div>
<div style="text-align: start;">
И все пак този следобед, когато я изпрати до дома й, той спря преди вратата, криейки се зад едно дърво, наблюдавайки как тя влиза вътре. Преди да поеме към вкъщи се замисли как сега това криене щеше да се превърне в начин на живот и за двамата.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
* * *</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
Дом.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър се зачуди как би могъл да нарече мястото, където живее дом, когато щеше да бъде премахнат от него - и не само от пространството, в което спеше, но и от сърцата на тези, които се предполагаше, че го обичат.</div>
<div style="text-align: start;">
Баща му стоеше на стол, гледайки новините, когато Конър влезе.</div>
<div style="text-align: start;">
- Здравей, татко. - баща му посочи към някакво кръвопролитие по новините.</div>
<div style="text-align: start;">
- Отново Пляскачи.</div>
<div style="text-align: start;">
- Къде са удрали този път?</div>
<div style="text-align: start;">
- Взривили са магазина за дрехи на "Old Navy" в северния МОЛ на Акрън.</div>
<div style="text-align: start;">
- Хъм. - рече Конър. - Човек би решил, че имат повече вкус към дрехите.</div>
<div style="text-align: start;">
- Не е забавно.</div>
<div style="text-align: start;">
Родителите му не знаеха, че Конър е наясно, че ще бъде разединен. Не се очакваше да разбира, но той винаги бе бил добър в разкриването на тайни. Преди три месеца, докато търсеше за телбод в кабинета на баща си намери самолетни билети за Бахамите. Щяха да отидат на семейна почивка около Деня на благодарността. Един проблем обаче - имаше само три билета. За майка му, баща му и по-малкия му брат. Нямаше билет за него. Първоначално предположи, че билета навярно е някъде другаде, но колкото повече го обмисляше, толкова повече му се виждаше, че има нещо нередно тук. Ето защо Конър се разрови малко по-надълбоко, докато родителите му не бяха вкъщи и го намери. Заповедта за разединяване. Беше подписана в старомодния вариант в три екземпляра. Бялото копие вече го нямаше - изпратено към органите на властта. Жълтото щеше да следва Конър до самия му край и розовото щеше да остане с родителите му като доказателство какво са сторили. Вероятно щяха да го сложат в рамка и да го окачат на стената до снимката му от първи клас.</div>
<div style="text-align: start;">
Датата на заявлението беше точно деня преди екскурзията на Бахамите. Той отиваше да бъде разединен, докато те отиваха на почивка, за да се почувстват по-добре относно това. Несправедливостта на това накара Конър да иска да счупи нещо. Всъщност го накара да поиска да счупи доста неща - но не го направи. За първи път обузда гнева си и като изключим няколкото схватки в училище, за които той нямаше вина, запази емоциите си скрити. Запази информацията за себе си. Всеки знаеше, че заповедта за разединяване бе необратима, така че да крещиш и да се бориш против нея, нямаше да промени нищо. Още повече, че той почувства определена власт в това да знае тайната на родителите си. Сега това, което им беше подготвил щеше да бъде много по-ефектно. Като например деня, в който донесе цветя за майка си вкъщи и тя плака часове. Или петицата от теста по Биология, която донесе от училище. Най-добрата оценка, която някога бе получавал по този предмет. Той я подаде на баща си, който я погледна и пребледня. "Виж, татко, оценките ми се подобряват." И час по-късно баща му стоеше на стола си, все още държейки теста в ръка и гледайки безизразно стената.</div>
<div style="text-align: start;">
Мотивацията на Конър беше проста: накарай ги да страдат. Накарай да знаят до края на живота си каква ужасна грешка са направили. Само дето нямаше сладост в това отмъщение и сега, след три седмици в които им го навираше в лицата, това не го караше да се чувства по-добре. Напротив - започна да се чувства зле за родителите си и мразеше, че се чувства така.</div>
<div style="text-align: start;">
- Пропуснах ли вечерята? - баща му не отдели поглед от телевизора.</div>
<div style="text-align: start;">
- Майка ти запази чиния за теб. - Конър се насочи към кухнята, но на половината път чу: - Конър? - той се обърна да види баща си отправил поглед към него. Не просто да го гледа, зяпаше го. Сега ще ми го каже, помисли си Конър. Ще ми каже, че ме разединяват и след това ще се разплаче, повтаряйки отново и отново колко много съжалява за това. Ако го направи, Конър можеше просто да приеме извинението. Можеше дори да му прости и да му каже, че не планира да е тук когато ченгетата дойдат да го отведат. Но накрая всичко, което баща му каза бе: - Заключи ли вратата след себе си?</div>
<div style="text-align: start;">
- Сега ще го направя.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър заключи вратата, след което отиде в стаята си, изгубил апетит към каквато и да било храна оставена за него от майка му.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
* * *</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
В два часа през нощта Конър се облече в черни дрехи и напълни раницата си с неща, които наистина значеха нещо за него. Дори след тях имаше място за още три чифта дрехи. Стори му се невероятно как когато се стигнеше дотук, толкова малко неща наистина си струваха да вземе със себе си. Спомени най-вече. Напомняния за времето преди нещата между него и родителите му да се объркат. Преди нещата между него и останалия свят да се объркат.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър надникна да види брат си, реши че може да го събуди, за да му каже довиждане, но тогава сметна, че идеята не е добра. Тихо се плъзна в нощта. Не можеше да вземе колелото си, защото беше инсталирал проследяващо устройство против крадци. Конър никога не бе и предполагал, че именно той ще бъде този, който ще го открадне. Ариана все пак имаше колела и за двамата.</div>
<div style="text-align: start;">
Къщата на Ариана беше на 20 минути пеша по главния път. Крайпътните квартали на Охайо нямаха улици, които да са напълно прави, така че той пое по прекия път път, през горите, и беше там за 10 минути.</div>
<div style="text-align: start;">
Светлините в дома на Ариана бяха угасени. Очакваше го. Щеше да е съмнително, ако беше стояла будна цяла нощ. По-добре да се преструва на заспала, така че да не събуди подозрение. Той остана на разстояние от къщата. Дворът и предната веранда на Ариана бяха оборудвани със сензорни светлини за движение, които се включваха всеки път щом нещо минеше наблизо. Целта им бе да плашат диви животни и престъпници. Родителите на Ариана бяха убедени, че Конър беше и двете.</div>
<div style="text-align: start;">
Той извади телефона си и набра познатия номер. От мястото, на което седеше, в сенките в края на двора, можеше да чуе звъна от стаята й на втория етаж. Конър бързо прекъсна обаждането и се прокрадна по-натам в сенките, тъй като се боеше че родителите на Ариана могат да гледат от прозорците на стаята им. Какво си мислеше тя? Ариана трябваше да остави телефона си на вибрация.</div>
<div style="text-align: start;">
Той направи широка дъга около края на двора, на достатъчно разстояние, за да не включи светлините и въпреки, че се включиха, когато стъпи на предната веранда само стаята на Ариана гледаше натам. Тя дойде към вратата няколко секунди по-късно, отваряйки я не достатъчно широко, за да излезе навън или пък за Конър да влезе вътре.</div>
<div style="text-align: start;">
- Здравей, готова ли си? - попита Конър. Очевидно бе, че не беше; носеше халат върху сатенената си пижама. - Не си забравила, нали?</div>
<div style="text-align: start;">
- Не, не, не съм забравила...</div>
<div style="text-align: start;">
- Ами побързай! Колкото по-рано тръгнем, толкова повече преднина ще имаме преди да разберат, че ни няма.</div>
<div style="text-align: start;">
- Конър, - рече тя. - ето как стоят нещата...</div>
<div style="text-align: start;">
И истината беше точно там в гласа й, в начина по който й костваше усилие дори да изрече името му, пулсирането на извинение прокрадващо се във въздуха като ехо. Не се налагаше да казва нищо друго след това, защото той знаеше, но я остави да го каже така или иначе. Защото виждаше колко й е трудно и искаше точно така да бъде. Искаше да е най-трудното нещо, което някога е правила през живота си.</div>
<div style="text-align: start;">
- Конър, наистина искам да дойда, искам го,... но моментът е доста неподходящ за мен. Сестра ми се омъжва и знаеш, че ме избра за шаферка. И също така училище.</div>
<div style="text-align: start;">
- Ти мразиш училище. Казваше, че ще го зарежеш щом навършиш 16.</div>
<div style="text-align: start;">
- Проучвах идеята. - рече тя. - Има разлика.</div>
<div style="text-align: start;">
- Значи няма да дойдеш?</div>
<div style="text-align: start;">
- Искам, наистина, наистина искам,... но не мога.</div>
<div style="text-align: start;">
- Значи всичко, за което говорихме е било лъжа.</div>
<div style="text-align: start;">
- Не, - отвърна Ариана. - беше мечта. Реалността се намеси, това е всичко. И да избягаш от проблема, това няма да го реши.</div>
<div style="text-align: start;">
- Да избягам е единственият начин да спася живота си, - изсъска Конър. - На път съм да ме разединят, ако случайно си забравила. - тя нежно докосна лицето му.</div>
<div style="text-align: start;">
- Знам. - отвърна. - Но не и мен.</div>
<div style="text-align: start;">
Тогава лампата на върха на стълбите светна и рефлексивно Ариана притвори вратата с няколко инча.</div>
<div style="text-align: start;">
- Ари? - Конър чу майка й да казва. - Какво има? Какво правиш при вратата? - Конър бързо се прикри, за да не го види и Ариана обърна поглед към стълбите.</div>
<div style="text-align: start;">
- Няма нищо, мамо. Реших, че съм видяла койот от прозореца ми и исках да се уверя, че котките не са навън.</div>
<div style="text-align: start;">
- Котките са горе, скъпа. Затваряй вратата и се връщай в леглото.</div>
<div style="text-align: start;">
- Значи съм койот. - обади се Конър.</div>
<div style="text-align: start;">
- Тихо. - рече Ариана, затваряйки вратата докато не остана само един малък процеп и всичко, което се виждаше бе лицето й и едно единствено виолетово око. - Ще се измъкнеш, знам че ще го направиш. Обади ми се, когато си на сигурно място. - след което затвори вратата.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър стоя там възможно най-дълго, докато сензорните светлини за движение не изгаснаха. Да е сам самичък не беше част от плана му, но осъзна, че всъщност трябваше. Още от момента, в който родителите му бяха подписали тези документи, Конър беше сам.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
* * *</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
Не можеше да вземе влак, не можеше да вземе автобус. Е, да, имаше достатъчно пари, но нищо не пътуваше преди разсъмване, а дотогава щяха да започнат да го търсят на всички очевидни места. Разединените бегълци бяха толкова често срещани тези дни, че имаше цял отряд от Юни-ченгета* отдадени на идеята да ги открият. Полицията бе превърна това си действие в изкуство.</div>
<div style="text-align: start;">
Той знаеше, че ще успее да изчезне в града, тъй като бе пълен с толкова много лица, където никога не виждаш едно и също по два пъти. Бе наясно също, че може да изчезне и в провинцията, където хората бяха малко и на разстояние един от друг. Би могъл да си направи дом в някоя стара плевня и никой нямаше да се сети да погледне там. Но тогава Конър се сети, че може би полицията бе обмислила този вариант.</div>
<div style="text-align: start;">
Навярно държаха всяка стара плевня подготвена като капан за плъхове, улавяща в примката си хлапета като него. А може би той просто беше параноичен. Не, Конър знаеше, че в това положение това се наричаше обоснована предпазливост - и не само за тази вечер, но и за следващите 2 години.</div>
<div style="text-align: start;">
Тогава, веднъж навършил 18, щеше да e свободен. След това, вярно че могат да го пъхнат в затвора, могат да го изкарат на съд, но не могат да го разединят. Номерът беше да оцелееш до толкова дълго.</div>
<div style="text-align: start;">
Надолу по магистралата имаше отбивка за почивка, където шофьорите на камиони свиваха от пътя за през нощта. Това бе мястото, към което бе тръгнал Конър. Хрумна му, че може да се промъкне в някой голям камион с 18 колела, но бързо научи, че шофьорите държаха товара си под ключ. Прокле се, че не бе достатъчно предвидлив, за да се усети за това. Да мисли напред никога не бе била една от силните страни на Конър. Ако беше, навярно нямаше да се забърка в серията ситуации, които опетниха името му през последните няколко години. Ситуации, които му спечелиха етикети като "проблемен" и "рисков", и най-накрая последния му етикет "разединен".</div>
<div style="text-align: start;">
Имаше около 20 паркирани камиона и ярко осветен крайпътен ресторант, където половината шофьори ядяха. Часът беше 3:30 сутринта. Изглежда шофьорите имаха свои собствени биологични часовници. Конър гледаше и чакаше. Тогава, почти в 4 без 15 полицейска кола спря тихо в отбивката. Без светлини, без сирени. Бавно обиколи мястото като акула. Конър смяташе, че може да се скрие, докато не видя втората кола да отбива. Имаше прекалено много светлини на мястото, за да се скрие в сенките и нямаше как да хукне да бяга, без да бъде видян на ярката лунна светлина. Полицейската патрулка се приближи към далечния край на отбивката. До секунда светлините й щяха да са върху него, ето защо се претърколи под един камион и се замоли ченгетата да не са го видели.</div>
<div style="text-align: start;">
Наблюдаваше как колелата на патрулката бавно отминават покрай него. В другия край на камиона втората кола подмина в противоположна посока. Може би това беше просто рутинна проверка, помисли си той. Може би не търсят мен. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се самоубеждаваше, че е така. Нямаше как все още да знаят, че е изчезнал. Баща му спеше като пън и майка му вече никога не го проверяваше през нощта.</div>
<div style="text-align: start;">
И все пак колите си обикаляха.</div>
<div style="text-align: start;">
От мястото си под камиона, Конър видя шофьорската врата на друг камион да се отваря. Не, не беше шофьорската врата, а вратата на малката спалня зад кабината. Шофьорът излезе, протегна се и се запъти към тоалетните на отбивката, оставайки вратата открехната.</div>
<div style="text-align: start;">
За части от секундата Конър взе решение и излетя от тайното си място, спринтирайки през отбивката към камиона. Рохкав чакъл излетя изпод обувките му докато тичаше. Нямаше представа къде са полицейските коли вече, но нямаше значение. Той бе въвлякъл себе си в този ход на действие и трябваше да го довърши до края. Доближавайки вратата забеляза извиващи се светлини на фарове, готови да се извърнат към него. Дръпна отворената вратата на спалнята на камиона, плъзна се вътре, и я затвори след себе си.</div>
<div style="text-align: start;">
Той седна на леглото, което бе не по-голямо от детска кошарка, овладявайки дъха си. Какъв е следващия му ход? Шофьорът ще се върне. Конър имаше около пет минути, ако беше късметлия, една мината, ако не беше. Той надникна под леглото. Там долу имаше място, където можеше да се скрие, но бе блокирано от два сака пълни с дрехи. Можеше да ги извади, да се свие вътре и да дръпне саковете обратно пред него. Шофьорът никога нямаше да разбере, че е там. Но още преди да може да извади първия сак, вратата се отвори. Конър просто стоеше там, неспособен да реагира, когато шофьорът се протегна да вземе якето си и не го забеляза.</div>
<div style="text-align: start;">
- Уоу! Кой си ти? Какво, дяволите да го вземат, правиш в камиона ми?</div>
<div style="text-align: start;">
Полицейска кола мина бавно зад него.</div>
<div style="text-align: start;">
- Моля ви, - рече Конър, гласът му писклив както преди пубертета. - моля ви, не казвате на никого. Трябва да се махна от това място.</div>
<div style="text-align: start;">
Той бръкна в раницата си, зарови вътре и извади пачка пари от портмонето си.</div>
<div style="text-align: start;">
- Искате ли пари? Имам пари. Ще ви дам всичко, което имам.</div>
<div style="text-align: start;">
- Не искам парите ти. - рече шофьора.</div>
<div style="text-align: start;">
- Добре тогава, какво?</div>
<div style="text-align: start;">
Дори през мъжделивата светлина шофьорът трябваше да вижда паниката в очите на Конър, но не каза нищо.</div>
<div style="text-align: start;">
- Моля ви, - рече още веднъж Конър. - ще направя всичко, което искате.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът гледаше мълчаливо към него за известно време.</div>
<div style="text-align: start;">
- Така ли било? - рече най-накрая. Тогава влезе вътре и затвори вратата след себе си.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър затвори очи, не смееше да предположи в какво забърка себе си току що.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът седна до него.</div>
<div style="text-align: start;">
- Как се казваш?</div>
<div style="text-align: start;">
- Конър. - сетне осъзнана миг по-късно, че трябваше да даде фалшиво име.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът почеса наболата си брада и се замисли за момент.</div>
<div style="text-align: start;">
- Нека ти покажа нещо, Конър. - той се протегна над Конър и грабна, от всички неща, тесте карти, от малката чанта, висяща до леглото. - Някога виждал ли това? - шофьорът взе тестето в едната си ръка и направи опитно разбъркване на картите с нея. - Доста е добро, а?</div>
<div style="text-align: start;">
Конър, в незнанието си какво да каже, само кимна. </div><div style="text-align: start;">- Ами това? - тогава шофьорът извади една карта с плъзгане на ръката я накара да изчезне в нищото. След което се протегна и извади картата от джоба на ризата на Конър. - Харесва ли ти?</div><div style="text-align: start;">Конър издаде нервен смях. </div><div style="text-align: start;">- Е, тези трикове, които току що видя? - рече шофьорът. - Не ги направих аз.</div>
<div style="text-align: start;">
- Аз... не знам какво имате в предвид.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът нави ръкава си, показвайки че ръката, с която досега бе правил триковете е хирургически присъдена към лакътя.</div>
<div style="text-align: start;">
- Преди десет година заспах на волана. - каза му шофьорът. - Голяма катастрофа. Изгубих ръка, бъбрек и няколко други неща. Получих нови обаче и продължих напред. - той погледна към ръцете си и сега Конър можеше да види, че ръката с триковете е малко по-различна от другата. Ръката на шофьора имаше по-дебели пръсти и кожата бе малко по-мургава като тон.</div>
<div style="text-align: start;">
- И, - рече Конър. - получихте нова ръка.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът се изсмя на думите му, след което се умълча за момент, загледан в подменената ръка.</div>
<div style="text-align: start;">
- Тези пръсти знаят неща, които останалата част от мен, не знае. Мускулна памет му казват. И не минава и ден, в който да не се чудя какви ли други невероятни неща това хлапе, което я е притежавало, е знаело преди да бъде разединено,... което и да е било то. - шофьорът се изправи. - Късметлия си, че дойде при мен. - рече той. - Има шофьори навън, които биха взели каквото им предложиш и след това биха те предали на полицията така или иначе.</div>
<div style="text-align: start;">
- И вие не сте като тях?</div>
<div style="text-align: start;">
- Не. Не съм. - той протегна ръката си, другата си ръка, и Конър я стисна. - Джосиас Олдридж. - рече той. - Запътил съм се на север от тук. Може да се возиш с мен до сутринта.</div>
<div style="text-align: start;">
Облекчението на Конър беше толкова голямо, че му изкара въздуха от дробовете. Не успя дори да каже благодаря.</div>
<div style="text-align: start;">
- Това легло не е най-удобното на света, - рече Олдридж. - но ще свърши работа. Вземи си почини. Аз ще ида да се изходя и тогава ще потеглим." - След което затвори вратата и Конър дочуваше отдалечаващите му се стъпки по пътя към тоалетната. Най-накрая си позволи да се отпусне и започна да усеща собственото си изтощение. Шофьорът не му даде дестинация, само посока и това беше добре. Север, юг, изток, запад - нямаше значение, стига да беше далеч оттук. Колкото до следващия му ход, е, първо трябваше да мине през този и едва тогава щеше да мисли какво предстои.</div>
<div style="text-align: start;">
Минута по-късно Конър вече бе започнал да се унася, когато чу виковете отвън.</div>
<div style="text-align: start;">
- Знаем, че си вътре! Излез сега и няма да те нараним!</div>
<div style="text-align: start;">
Сърцето на Конър се сви. Джосиас Олдридж изглежда бе извадил още някой трик от ръката. Бе направил така, че Конър да се визуализира пред полицията. Абракадабра. С пътуване завършило още преди да започне, Конър отвори вратата, за да види три Юни-ченгета с насочени пистолети.</div>
<div style="text-align: start;">
Но те не бяха насочени към него.</div>
<div style="text-align: start;">
Всъщност гърбовете им бяха обърнати към него.</div>
<div style="text-align: start;">
През пътя, вратата на кабината на камиона, под който се криеше до преди няколко минути, се отвори и едно хлапе излезе зад празното шофьорско място, ръцете му бяха вдигнати във въздуха. Конър го разпозна моментално. Беше хлапе, което познаваше от училище. Анди Джеймисън.</div>
<div style="text-align: start;">
Божичко, нима Анди също щеше да е разединен?</div>
<div style="text-align: start;">
Лицето на Анди изразяваше страх, а под него нещо далеч по-лошо. Изражението на</div>
<div style="text-align: start;">
пълно поражение. Едва тогава Конър осъзна собствената си глупава постъпка. Той бе толкова изненадан от развоя на събитията, че все още просто стоеше там, на показ за всички да го видят. Е, полицаите не го видяха. Но Анди успя. Той погледна към Конър, срещна погледа му, но само за момент...</div>
<div style="text-align: start;">
... и в този същия момент, нещо забележително се случи.</div>
<div style="text-align: start;">
Изражението на отчаяние на лицето на Анди изведнъж бе заменено от стоманена решителност граничеща с триумф. Той бързо отмести поглед от Конър и направи няколко стъпки преди полицията да го залови - стъпки далеч от Конър, така че полицаите все още стояха с обърнати гърбове към него.</div>
<div style="text-align: start;">
Анди го бе видял и не го издаде! Ако Анди изгубеше всичко след този ден, поне щеше да има тази малка победа.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър се потопи назад в сенките на камиона и бавно издърпа вратата затворена. Навън, докато полицията отвеждаше Анди, Конър се облегна назад и сълзите дойдоха толкова неочаквани колкото летния дъжд. Не бе сигурен за кого плаче - за Анди, себе си, за Адриана - и незнанието правеше сълзите му да текат още повече. Вместо да ги изтрие той ги остави да изсъхват на лицето му както правеше, когато бе малко момче и нещата, за които плачеше бяха толкова незначителни, че забравяше за тях сутринта.</div>
<div style="text-align: start;">
Шофьорът така и не се върна, за да го провери. Вместо това Конър чу стартирането на двигателя и усети потеглянето на камиона. Лекото движение на пътя го отнесе в съня.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
* * *</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
Звъненето на телефона на Конър го събуди от дълбокия му сън. Той се пребори да дойде в съзнание. Искаше му се да се върне към съня, който имаше. Беше за място, където бе сигурен че е бил преди, макар да не можеше да си спомни кога точно. Намираше се в бунгало на плажа с родителите си преди брат му да бъде роден. Кракът на Конър бе пропаднал през дъска на пода на верандата в паяжини толкова дебели, че усещането бе като памук. Той бе пищял ли пищял заради болката и страхът от огромните паяци, които бе убеден, че му изядат крака. И все пак това бе хубав сън - хубав спомен - защото баща му бе там да го освободи от дупката и да го внесе вътре, където му превързаха крака и го оставиха да стои до огъня с някакъв вид сайдер, който бе с такъв наситен вкус, че той все още можеше да го усети в устата си, само при мисълта за него.</div>
<div style="text-align: start;">
Баща му разказа история, която той вече не си спомняше, но нямаше проблем. Не беше историята, а тонът на гласа му, който имаше значение, нежното баритонно буботене, така успокояващо като вълните, които се разбиваха в брега. Малкото-момче-Конър изпи сайдера си и се отпусна в майка си, преструвайки се на заспал, но това което наистина правеше бе да се опита да изчезне постепенно в момента и да го накара да остане там завинаги. В съня той наистина изчезна постепенно. Цялото му същество се вля в чашата от сайдер и родителите му го оставиха внимателно на масата, достатъчно близо до огъня, за е му е топло вечно и винаги.</div>
<div style="text-align: start;">
Глупави сънища. Дори добрите са лоши, защото ти напомнят колко жалко реалността се е видоизменила.</div>
<div style="text-align: start;">
Телефонът му иззвъня отново, прогонвайки и последните следи от съня. Конър почти отговори. Спалното помещение на камиона бе толкова тъмно, че първоначално не осъзна, че всъщност не се намира в собственото си легло. Единственото нещо, което го спаси бе това, че не успя да си намери телефона и трябваше да светне лампата. Когато попадна на стена, на мястото където трябваше да е нощното му шкафче си даде сметка, че това не е неговата стая. Телефонът иззвъня отново. Едва тогава всичко станало се върна при него и си спомни къде е. Конър намери телефона в раницата си. Номерът на дисплея му казваше, че обаждането е от баща му.</div>
<div style="text-align: start;">
Значи сега родителите му знаеха, че е изчезнал. Наистина ли смятаха, че щеше да си вдигне телефона? Той изчака докато гласовата му поща поеме обаждането, след което го изключи напълно. Часовникът му показваше 7 и 30 сутринта. Той разтърка съня от очите си, опитвайки да пресметне колко ли далече са стигнали. Камионът не се движеше вече, но би трябвало да са пътували поне две мили докато е спал. Това беше добро начало.</div>
<div style="text-align: start;">
На вратата се почука.</div>
<div style="text-align: start;">
- Излизай, хлапе. Пътуването ти свърши.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър не се оплака - това, което този шофьор на камион направи за него бе изключително изключително щедро. Конър нямаше да иска друго от него. Той отвори вратата и пристъпи навън, за да благодари на мъжа, но пред него не беше Джосиас Олдридж. Олдридж бе няколко метра в страни закопчан с белезници и пред Конър стоеше полицай: Юви-ченге с широка усмивка, голяма колкото света. На десет метра разстояние стоеше бащата на Конър, все още държащ телефона, от който току що му се бе обадил.</div>
<div style="text-align: start;">
- Свърши се, синко. - рече баща му.</div>
<div style="text-align: start;">
Това вбеси Конър. Не съм ти син. Искаше му се да извика. Спрях да съм ти син, когато подписа заповедта за разединяване! Но шокът на станалото го остави безмълвен.</div>
<div style="text-align: start;">
Беше толкова глупаво от страна на Конър да остави телефона си включен - така го бяха проследили - и се запита колко ли много други деца бяха спипани заради тяхната сляпа вяра на технологията. Е, Конър, нямаше да си замине по начина, по който Анди го направи. Той бързо прецени ситуацията. Камионът беше отбит настрани от магистралата от две пътни полицейски патрулки и отделът на Юни-ченгетата. Пътните барели биваха задминавани със седем мили в час, неподозиращи на малката драма развиващата се в надлъжната част от пътя.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър все светкавично решение и хукна, изблъсквайки офицерът към камиона и затича през натоварената магистрала. Биха ли застреляли невъоръжено дете в гърба или биха го простреляли в крака и да спасят жизненоважните му органи? Докато се надбягваше през магистралата, колите се отклоняваха от него, но той продължаваше.</div>
<div style="text-align: start;">
- Конър, спри! - чу баща му да вика. След което дочу стрелба от пистолет.</div>
<div style="text-align: start;">
Усети сблъсъка, но не с кожата си. Куршумите се забиха в раницата му. Той не погледна зад себе си. Тогава, когато наближи средната артерия на магистралата, чу още един изстрел и малки сини петънца се появиха върху централния разделител на магистралата. Стреляха с транквилантни куршуми. Те не опитваха да го застрелят, а да го свалят - и бе много по-вероятно да стрелят с транк куршуми, вместо със стандартните.</div>
<div style="text-align: start;">
Конър се изкачи на централния разделител и откри себе си изправен пред пътя на Кадилак, който нямаше намерение да спре за нищо на света. Колата отклони, за да го избегне и по чист късмет импулсът на Конър го отмести на няколко инча извън пътя на кадилака. Страничното огледало се удари болезнено в ребрата му преди колата да изсвисти спирайки, изпращайки остра миризма на изгоряла гума към ноздрите му. Държейки се за ударената си страна, Конър забеляза, че някой гледа към него през отворения прозорец на задната седалка. Беше друго дете, облечено цялото в бяло. Хлапето бе ужасено.</div>
<div style="text-align: start;">
С полицията вече приближаваща централния разделител на магистиралата, Конър погледа в очите на уплашеното дете и разбра какво трябваше да направи. Беше време за следващото светкавично решение. Той се протегна през прозореца, издърпа ключалката и отвори вратата.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
<b>*О.Б.П. - Отсъстващ Без Позволение</b> - военен термин, който се използва, когато войник или друг член на армията, напусне своя пост без позволение (обикновено при неподчинение с пряка заповед).</div>
<div style="text-align: start;">
<b>*Юни-ченгета </b>- известна още като юношка полиция; специално полицейско формирование, фокусирано да следи за реда сред юношите.</div>
<div style="text-align: start;">
<br /></div>
<div style="text-align: start;">
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------</div>
<i><b>П.П.</b> Преводът може да не е нещо особено, но си е мой, така че би било повече от учтиво, ако преди някой от вас, които четете това реши да го използва <b>ПЪРВО ДА МЕ ПОПИТА</b>!!! Тоест на този етап <b>НЕ КОПИРАЙТЕ</b>! ( не че това действително би ви спряло)</i></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-39997336192056032802018-05-31T07:43:00.000-07:002018-05-31T07:43:13.938-07:00📖 Книжен обзор: Част 2<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i.pinimg.com/originals/d5/09/2d/d5092df759ce0f5dc35d37bacfb746a5.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="500" data-original-width="500" height="400" src="https://i.pinimg.com/originals/d5/09/2d/d5092df759ce0f5dc35d37bacfb746a5.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<i><br /></i>
<i>Здравейте отново!</i><br />
Знам, не очаквахте толкова скоро да представя втора част на книжния ми обзор, но ето че го правя. Хубаво е да изненадваш хората и, в известна степен, себе си. Както и да е.<br />
Във втора част ще си говорим за трилъри, детско фентъзи и нещо, което трябваше да е младежка паранормална мистерия, която също трябваше да включа тук, но се оказа, че има прекалено много жупел да сипя по нея и си я запазих за трета част. Така че, тръпнете в очакване XD<br />
<a name='more'></a>Ако сте пропуснали първа част, може да я намерите <a href="http://polssysworld.blogspot.com/2018/05/1.html">ТУК</a>. В нея поставих също така няколко уточнения относно ревютата, които правя, така че ще ги изведа отново тук <i>(съжалявам, ако по някакво чудо сте чели първа част и намирате същите думи отново тук, но няма как - щом ме търпите толкова години, сигурно ще изтърпите и този текст с "гостуващо изпълнение").</i><br />
<br />
<b>ПОЯСНЕНИЯ</b>:<br />
<blockquote class="tr_bq">
- доста съм критична и рядко давам 4 звезди на книга, да не говорим за 5.<br />
- обичам книги, в които действието следва естествен ход (тоест не е нито много бързо и претупано, нито много бавно и мудно и започваш да си задаваш екзистенциалния въпрос "защо отнемам часове от живота си, четейки това?")<br />
- обичам книги, по които са правени филми/сериали (защото след това мога да гледам филма/сериала и да обяснявам как "ТОВА ГО НЯМАШЕ В КНИГАТА!!! (Да, аз съм от тези досадни хора.)<br />
- обичам да слушам аудио книги по простата причина, че мога да правя няколко неща едновременно - като да готвя, чистя и прочие, докато слушам, иначе само седя на едно място и чета. Сори, хора, аз съм воден знак, имам нужда да се движа и да съм максимално полезна, осъществявайки колкото се може повече неща едновременно, така че, да.<br />
- това, че аз не харесвам някаква книга и прекалявам с критицизма към нея не значи, че на вас тя може също да не ви хареса. И това, че вие сте я харесали, не значи, че аз също обезателно трябва да съм на същото мнение. Смятам, че сме големи хора и когато споделям мнението си, бихте направили разлика между лична оценка и вашата собствена и че те почти никога навярно няма да са еднакви.<br />
- смятам да дам собствено описание на книгите, което означава че навярно ще са "цветущи" и изкривени през моята призма, затова пък ви оставям линк в имената им към <b>GoodReads</b>, където може да си прочетете оригиналното описание (ако книгата я има на български, макар да не съм я чела на този език, ще оставя линк и към това описание) </blockquote>
Също още едно пояснение, което пропуснах в предния обзор, книгите дотук са прочетени всичките през януари. Реално тогава бях в настроение да чета много, но след това през февруари се появи една книга, която ме отказа от четенето за известно време и март някакви хора решиха, че е добра идея да имам някакъв социален живот, но повече подробности за това по-натам.<br />
Продължавам по ред на прочитане.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1490903702l/22557272.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="469" data-original-width="318" height="320" src="https://images.gr-assets.com/books/1490903702l/22557272.jpg" width="216" /></a></div>
<a href="https://www.goodreads.com/book/show/22557272-the-girl-on-the-train">The Girl On The Train by Paula Hawkins</a><br />
(<a href="https://www.goodreads.com/book/show/32601138">"Момичето от влака" от Паула Хоукинс</a>)<br />
<br />
<i>Какво си спомняш и колко от него е истина?</i><br />
<br />
Пътуваш във влака всеки ден, минаваш през същия път отново и отново, покрай добре познатите ти вече къщи. Винаги в движение. Точно като мислите ти. Опитваш да запазиш спомените или да се отървеш от тях. И тогава нещо ужасно се случва. Но разбира се ти не си спомняш какво точно. Разбира се, че ти имаш "тази особеност". Не си надеждна. Това е, което чуваш от всички наоколо. Не може да имаш доверие на собствените си спомени. Те са като самия влак - в движение, размазващ всичко навън, показващ само парченца от историята и нищо от пълната й картина. Но там е уловката - ако искаш да си част от картината, тогава най-добре да слезеш от влака. <br />
Книгата представя историята на три жени, чийто живот неминуемо се преплита с този на другата. През разбити семейства, мистериозно изчезване, до ужасяваща истина, която винаги си знаел, просто не си имал шанс да си спомниш. <br />
<b>Лично мнение</b>: Честно казано, нямам представа защо хората толкова не харесват тази книга. Да, не е "<b>Gone girl</b>" и нямам представа защо някой дори би очаквал да бъде. Да, има някакви паралели - семейна мрачна драма, но психологическите аспекти тук са напълно различни. Отново имаме същата начална точка, от която нещата започват да се объркват, но не смятам, че това е основната идея на романа. За мен това по-скоро беше добра подбуда, която пасваше в сюжета и не бе нещо, което книгата по началото целеше да представи. <br />
Тази история е по-скоро за три психически разбити жени и за мен бе доста интересно как всяка от тях разсъждава върху нещата. Няма да си кривя душата, и трите бяха много дразнещи, но тъй като обръщах внимание повече на психологическата страна на поведението им, не си позволих да се ядосвам чак толкова. Сега е момента да поясня, че винаги, когато чета някоя книга и герой почне да се държи странно или като цяло се ползва с негативни характеристики, които не го правят много приятен за читателя, аз винаги опитвам да открия причината за това. Много често обаче книгите не ти я дават - те си тип "ами такъв си е" или "стана трагедия и сега е оправдано да се държи като piece of shit", на последното от които, ако не ти го опишат добре как точно тази трагедия го е променила, все едно можеше да ми кажеш, че се е спънал в крайпътен камък, паднал е, ожулил носа съответно и сега иска да се обръсне нула номер, да изостави децата си и да стане drug lord, копнееш да отмъсти на човека ритнал камъка на пътя му като избие цялото му семейство. Което както се вижда е изключително нелепо и недомислено. Та, да, обичам да има ясно очертани причини, чиято логика да не е изкуствено създадена и на доизживяване. Затова и смятам, че Паула Хоукинс представя доста добър поглед към това. И си мисля, че причината повечето хора да не харесват книгата е защото в момента, когато са я чели не са били в този период от живота си, когато понякога да си с някого е повече товар отколкото обратното (не казвам, че винаги има такъв период в живота на хората, но просто не може да ме убедите, че никога досега не сте се чувствали така сякаш се задушавате в присъствието на някого). Свободното ти време се стопява и имаш чувството, че много скоро и ти ще го последваш. Имаш усещането сякаш трябва да докажеш нещо и не толкова на някого в частност, а на самия себе си. Да си покажеш, че още те бива, може би. Че скучния ти провинциален живот не те е променил. Така си представях, че разсъждава една от героините в романа (няма да спомена името й, защото може да се окаже спойлер). Дните й са празни и тя в незнанието си (защото просто не е свикнала с този живот) какво да прави с себе си, тя си намери начин да ги запълни с "нещо". Не точно най-доброто "нещо" наистина, но тя имаше нужда да се чувства искана и желана и ако прочетете книгата си мисля, поне при мен така стана, че причината за това й поведение е ясно обоснована. Естествено не я оправдавам за държанието й, но не искам и да съм един от тия читатели, които лесно си вадят изводите и й лепват етикет, без дори да са опитали да осмислят предпоставките за това. Има си причина и тя не е оправдание, а реален психологически фактор, който се надявам не само аз да съм оценила.<br />
Същото важи и за героинята на Рейчъл (нейното име се знае от самото начало, така че не е спойлер). Предпоставките да е такава каквото е до една са на лице. Да не говорим, че когато парчетата на пъзела си паднат на местата, слепец да си ще ги прозреш (или само при мен се случва това?!)<br />
Единственото на третата героиня (пак без имена тук, нейното вече не се споменава на корицата) не й разбрах действащите мотиви и може би по тази причина тя най-много ми лазеше по нервите. Бога ми! Опитах да намеря логичност в нея, но уви и зрънцето, което се появяваше от време на време, умираше от самота. Отдавам това на факта, че този персонаж като че ли имаше най-малко дълбочина и всичко, което ни се представяше относно нейната същност реално я правеше все по-малко и по-малко лицеприятна. И не просто неприятна, защото както казах в началото те и трите героини са трудни за харесване, но поне да опита човек да я разбера защо е такава. В нейния случай - никакво обяснение. Даже травма нямаше, за която да се хвана. Тя просто наистина "си беше такава" и това я прави нищо друго освен абсолютно противен и неприятен персонаж.<br />
Що се отнася до сюжетната линия, като някой който обича да пише, наистина оценявам добре разгърнатия сюжет (може би защото знам колко е трудно да се изгради такъв докато ти си създателя). Затова и смятам, че в тази книга беше представен доста добре. Започна от далеч и след това се приближаваше все повече, давайки ти парченца от нова информация, която ти просто трябва да поставиш на правилните места. Да, признавам, че в един момент знаех къде ще излезе края на мистерията, но въпреки това смятам, че развоя на действието бе по-читав отколкото някой хора го намират. <br />
Като за финал на това ревю ще кажа, че навярно главната причина да ми хареса тази книга бе, защото нямах каквито и да било очаквания за нея. Както казах обичам книги, по които има филм и ето защо исках да видя за какво е целия този шум около книгата (и да гледам филма след това, разбира се, който между другото не е добре направен). Но обезателно не се готвех за следващата Gone girl" и честно казано съм много доволна, че не го направих, защото ако имах някакви големи очаквания, едва ли щях да се насладя на това писание. Повтарям се, но бях доста интригувана от психологическите аспекти зад действията на героините и смятам, че това е основното, което ме спасява от това да имам нещо негативно спрямо историята. И все пак, ако харесвате трилъри и мистерия и серия не-особено-приятни герои (ама наистина дайте им шанс да обяснят себе си поне), тази книга ще ви хареса (запомнете - хареса, не, ще я заобичате, създадете семейство, имате малки книжки и след това осъзнаете, че сте прекалено дисфункционални, за да да съществувате заедно и ме погнете с вили и лопати, че съм ви събрала на първо време) и смятам, че си струва да й хвърлите око.<br />
<b>Оценка</b>: ***<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1329061522l/18131.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://images.gr-assets.com/books/1329061522l/18131.jpg" width="278" /></a></div>
<div>
<a href="https://www.goodreads.com/book/show/18131.A_Wrinkle_in_Time">A Wrinkle in Time (Time Quintet #1) </a><a href="https://www.goodreads.com/book/show/18131.A_Wrinkle_in_Time">by Madeleine L'Engle</a><br />
(<a href="https://www.goodreads.com/book/show/31194332?from_search=true">"</a><a href="https://www.goodreads.com/book/show/31194332?from_search=true">Гънка във времето (Времеви куинтет #1)" от</a><a href="https://www.goodreads.com/book/show/31194332?from_search=true"> Маделин Ленгъл</a>)</div>
<div>
Мег Мъри не е вашето типично момиче. Нали се сещате как в книгите те са умни, красиви и неподозирано специални. Не й тук. Още откакто се помни всички й казват, че не е достатъчно умна или концентрирана и че като цяло не е добра в нищо. Очаквано това не я кара да се чувства много добре относно себе си. Отгоре на всичко баща й е в неизвестност от вече почти година, а малкия й брат току що се сприятели с три странни дами, които говорят на още по-странен език. Не стига това, ами същите твърдят, че знаят къде е баща й и че само тя, Чарлс Уолъс (брат й) и приятелят й от училище Калвин могат да го спасят. Е, явно Мег наистина не е нашето типично момиче и изглежда нищо от живота й не е такова. Но може ли тя наистина да спаси баща си и по-важния въпрос: от какво?<br />Пригответе за приключение отвън времето.<br />
<b>Лично мнение</b>: Кълна се това ревю е като показно как да напишете банален синопсис, като дори финала е като изваден от трейлър на приключенски филм със съмнителен успех в боксофиса. Както и да е.<br />
Ще започна от това, че книгата не е зле, но може би защото тя се води детска книга, а аз съм малко старичка за такива като че ли, нещо не ме спечели особено. Да не говорим, че обичам книги, в които действието е сравнително бързо, а тук се точеше по начина, по който една от трите дами говореше. За да визуализирам: "Вие *30 секунди пауза* четете *30 секунди пауза* ревю *30 секунди пауза* точка." Не, сериозно, не е лошо четиво, но не можеше да ме развълнува, по начина по който други книги са го правили. И честно дори не можех да се накарам да ми пука поне малко за героите - все едно стоя отстрани и гледам ставащото и съм тип "мех", докато при други книги съм толкова дълбоко, че рева в градския транспорт, например (*прокашляне* "Вината в нашите звезди" *прокашляне*). А, аз, ако не е станало ясно, по емоционалните ми постове съм доста емпатична (нова дума ли създадох току-що?!). В смисъл, че мога да се разчуствам от тъжна реклама или от новините. Но тук - нищо, само объркване и въпроса "защо съм такъв мазохист, дяволите го взели?".<br />
Отделно от това цялата идея за деца спасяват възрастни ми е толкова странна. Не че е нещо ново в литературата и да, харесвам други подобни книги, но тук някак ми беше много натрапчиво. Навярно защото мисленето им си беше като на деца, предвид че, какъв шок, те бяха деца. Не казвам, че е невъзможно да се случи подобно нещо, но не смятам че децата са тези, които трябва да отговарят за спасяването на някого (освен ако не са от друга планета, мега мощни, полу-богове, знаещи магии или Антихриста, който е решил да бъде добър за разнообразие). Да, да, знам че те не са точно типичните безпомощни деца, ама не смятам че трябва точно те да се справят с подобни неща. Да не говорим, че начина по който мислят е обременен от факта, че те няма достатъчно опит да основат решенията си върху него и следва серия от грешки, които не ти остава нищо друго освен да приемеш, че са оправдани, защото героите просто нямат база на сравнение как да реагират по-добре от това. Но наистина, в един момент това става ужасно досадно. Особено когато си на определена възраст и четеш това и ясно можеш да видиш какво трябва да бъде направено и героя продължава да прави обратното. Изнервя ме всеки път. Мега дразнещо. И най-лошото е, че дори не може да обвиниш героя, защото той или тя реално нямат опита да реагират по-добре от това, което прави действията им своего рода оправдани. Ама, честно, дали наистина са?!<br />
Колкото до сюжетната линия, смятам че бе добре представена и развита и героите бяха сравнително приятни (макар че в един момент бях толкова подразнена от Мег и то главно заради причините описани по-горе). Също така е редно да уточня, че научните неща не са моето нещо (със слаба форма на дислексия става още по-трудно да схванеш за какво точно става дума), така че в момента в който се започна едно обяснение на времеви паралели и прочие, макар да внимавах, не схванах нищо и в общи линии имам черно петно там. Кълна се, връщах книгата два пъти на същото място и два пъти слушах обясненията и нищо не абсорбирах. Навярно това е само при мен, но реално не помогна на историята да е по-приятна в очите и ушите ми (дам, дам, аудио книга).<br />
И все пак разбирам защо много хора харесват книгата и цялата поредица (макар лично да не съм сигурна, че ще мога да прочета цялата), но към момента не смятам че е моето нещо. Може би, когато гледам филма, за който дочух че не е много добър независимо колко големи имена играят в него, има шанс да довърша поредицата, но засега - добре съм си само с първата книга от нея.<br />
<b>Оценка</b>: **<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://data.whicdn.com/images/303742857/original.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="297" data-original-width="495" height="192" src="https://data.whicdn.com/images/303742857/original.gif" width="320" /></a></div>
<br />
Признавам си, че тази година съм леко по-критична към книгите, които чета. Обикновено когато някоя книга не ми е изключително неприятна й давах 3 звезди, само дето сега вече давам по 2. Обяснявам, за да не се чудите защо "Wrinkle in Time" е с две звезди. Първоначално бяха три от кумова срама, защото целия <i>GoodReads</i> се е изредил да дава по 4 и 5 и съответно книгата е с мега високия рейтинг, та аз се чувствах виновно да го сваля. После обаче си казах - ама тази книга наистина не ми е присърце, защо се свеня да й дам само две звезди, когато реално точно толкова заслужава според мен? И да, затова сега са само две. И още едно да, вътрешните ми дискусии са "мега добри".<br />
За трета част на обзора се очаква да представя тази младежка паранормална мистерия, която споменах в началото, но си видях ревюто от GoodReads и съм сипвала бая. Доста дълго е и просто си знам защо. Но това за пореден път ме накара да се замисля колко е странно как за книга, която харесвам мога да напиша супер малко думи ("Ready Player One" е изключение, явно тази година ще се фокусирам и върху това да съм по-сладкодумна към обичани книги), а за такава която ме е изнервила и не харесвам, да обяснявам на надълго и нашироко защо и кой е виновен за това и защо той още не е заловен и затворен някъде или поне да му се иска обяснения в писмен вид в два екземпляра относно станалото. Но, да, както споменах в скобите занапред ще опитам да съм по-обстойна и върху книгите, които ми допадат.<br />
И понеже не мога да пропусна да спомена и нещо за мен, нали освен да четете за книгите, които съм чела, следващият ъпдейт навярно, може би, вероятно, съвсем постижимо в близкото бъдеще, има шанс да е другата седмица. Тъй като пътувам утре (петък) и събота и неделя връзката ми с Интернет ще наподобява тази с главния ми мозък - тоест ще е почти минимална или липсваща, та няма как да пускам ъпдейти през уикенда. В този ред на мисли молете се за мен и 4-ри часовото ми пътуване с автобус (предвид, че ми става лошо) и ако не чуете нищо от мен тук или в <a href="https://www.facebook.com/Polssys-World-140794229328224/">страницата във FaceBook</a>, значи с Хюстън сме имали проблем. Но сериозно, наистина се надявам всичко да мине безпроблемно. Имам да ви съсипя живота с още толкова безполезна информация все пак.<br />
Ако някой е чел тези книги или му се говори като цяло за книги или колко безполезна съм в ревютата всъщност - може да заповяда.<br />
До нови срещи. <3 p=""><br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and</b></div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i.pinimg.com/originals/c2/2c/79/c22c79dc04b9e7e57edc88d4a0127f94.gif" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="165" data-original-width="268" src="https://i.pinimg.com/originals/c2/2c/79/c22c79dc04b9e7e57edc88d4a0127f94.gif" /></a></div>
<br /></3></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-22850708229414218152018-05-29T07:42:00.002-07:002018-05-29T07:42:35.147-07:00📖 Книжен обзор: Част 1 <br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://imgix.bustle.com/2017/4/18/a1b2be9a-b585-4c6b-8773-0c49bc4bed18.jpeg?w=970&h=582&fit=crop&crop=faces&auto=format&q=70" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="480" data-original-width="800" height="240" src="https://imgix.bustle.com/2017/4/18/a1b2be9a-b585-4c6b-8773-0c49bc4bed18.jpeg?w=970&h=582&fit=crop&crop=faces&auto=format&q=70" width="400" /></a></div>
<br />
<i>Здравейте, здравейте. </i><br />
<div>
Казах ви, че ще пусна нов пост до края на месеца. Прощавам ви, ако не сте ми повярвали (принципно и на мен ми е трудно да си вярвам). </div>
<div>
Та, реших да направя обзор на това, което съм прочела от началото на годината дотук, за да мога на чисто да започна с пълни ревюта на следващите книги, които довърша.<br />
<a name='more'></a></div>
<div>
Ще поставя началото като кажа, че за тази година не съм си сложила висока летва от книги, които да прочета, просто защото знам с колко много други странични неща се занимавам и не искам не само да притискам себе си да чета повече отколкото всъщност имам време, желание и възможност да чета, но и да не изпълня поставената цел. Затова тази година избрах да се предизвикам да прочета 30 книги. До момента съм прочела само 10, което според предизвикателството ми в <i>Goodreads </i>е с 2 книги назад. Дам, така става като почнеш не особено интересна книга през февруари и не можеш да я довършиш до май, като междувременно ти се случат какви ли не неща, които опитват да те подлъжат, че имаш социален живот, макар всички много добре да знаем, че това изобщо не е така. Но, споко. Всичко е под контрол. Отново сме на линия. Ще ги стопим тия две изоставащи книги. Вярвам си, както никога не съм си вярвала. <i>(няма грешка в изписването, точно това исках да изпиша, мерси)</i></div>
<div>
<b>Преди да започна искам да поясна няколко неща:</b></div>
<div>
- доста съм критична и рядко давам 4 звезди на книга, да не говорим за 5. </div>
<div>
- обичам книги, в които действието следва естествен ход (тоест не е нито много бързо и претупано, нито много бавно и мудно и започваш да си задаваш екзистенциалния въпрос "защо отнемам часове от живота си, четейки това?")</div>
<div>
- обичам книги, по които са правени филми/сериали (защото след това мога да гледам филма/сериала и да обяснявам как "ТОВА ГО НЯМАШЕ В КНИГАТА!!! - Да, аз съм от тези досадни хора.)</div>
<div>
- обичам да слушам аудио книги по простата причина, че мога да правя няколко неща едновременно - като да готвя, чистя и прочие, докато слушам, иначе само седя на едно място и чета. Сори, хора, аз съм воден знак, имам нужда да се движа и да съм максимално полезна, осъществявайки колкото се може повече неща едновременно, така че, да.</div>
<div>
- това, че аз не харесвам някаква книга и прекалявам с критицизма към нея не значи, че на вас тя може също да не ви хареса. И това, че вие сте я харесали, не значи, че аз също обезателно трябва да съм на същото мнение. Смятам, че сме големи хора и когато споделям мнението си, бихте направили разлика между лична оценка и вашата собствена и че те почти никога навярно няма да са еднакви. </div>
<div>
- смятам да дам собствено описание на книгите, което означава че навярно ще са "цветущи" и изкривени през моята призма, затова пък ви оставям линк в имената им към GoodReads, където може да си прочетете оригиналното описание (ако книгата я има на български, макар да не съм я чела на този език, ще оставя линк и към това описание) </div>
<div>
Та, започвам по ред. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1406286303l/22815647.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="465" data-original-width="300" height="320" src="https://images.gr-assets.com/books/1406286303l/22815647.jpg" width="206" /></a></div>
<div>
<u><b><a href="https://www.goodreads.com/book/show/22815647"><span style="color: #3d85c6;">"Ненагледна моя" на Чък Паланюк.</span> </a></b></u><br />
Главната героиня Пени Харигън по начало е доста невзрачна млада жена, която освен всичко друго е не само в кръжока "Пречат ми ръцете", но и в "Спъват ме краката". Точно в едно от спънатите си изпълнения се запознава г-н Голяма Клечка, ерген та-дрънка К. Линъс Максуел (на 40 и няколко и ерген, трябваше да се усети, че нещо не му е читаво, но тя не е особено бърза в тия работи, така че й простете), буквално се изсипа пред него, като кафето което разля по обувките му. Какво си мислите, че може да последва след подобна сцена? Да я направи на две стотинки? А, не, ще я покани на вечеря. Ей, така, за по-интересно. Едва ли ще изумя драгия читател, ако кажа, че ама разбира се, че Пени започва да излиза с Максуел. Заслепена от блясъка на новия свят на лукс, който той разкрива пред нея тя почти не се усеща кога е станала опитно зайче в последния му проект - напредничави секс играчки най-нов модел (дето ако си А-сексуален няма да те трогнат, ама хич). Та, пригответе се за поне 50 страници четене на това как се доставя удоволствие на жена с какви ли не средства, които ако не ви дойдат в повече изчакайте последните 100 страници от книгата, за да я метнете някъде. Но, да не се отклонявам. Както може да се очаква приказката на Пени има своя край - и тя следва да се върне към спънатия си живот със солидна сума в банковата сметка, затихваща популярност и скромен подарък от Максуел - една от последните му секс джаджи. И всичко е цветя и рози докато не се оказва, че тези "ненагледни" продукти всъщност не представляват начин за пристрастяване и манипулиране на потребителите им. Както може да се очаква Пени, с двата си леви крака, решава да спре пъкления план на Максуел (нямам представа защо реши така, наистина - цяла книга обяснява как в нея няма нищо изключително и прочие и изведнъж тя си повярва и хукна) и оттам следват онези 100 страници, които споменах по-горе, за да се стигне до кулминация и въпроса "Какво прочетох току що?".</div>
<div>
<b>Лично мнение: </b>Първо - да, прави сте, това не е мой тип четиво. Но, е Чък. Всички знаете, че харесвам Чък, нали така? Той неминуемо има тази сексуална част в книгите си, която лично ми бърка в здравето и все игнорирам, защото на фона на всичко останало тя не е чак толкова отчетлива (или просто си настоявам да не й отдавам такова внимание). Да, ама не... Тука направо си е написал книга за нея. Никога не съм чела "50 нюанса сиво", но една приятелка е и от това, което ми е казвала първите няколко сцени съмнително се припокриваха с тях. И понеже само съм слушала, че Нюансите са много зле, значи тази книга беше по-зле от тяхното зле. Потресена съм, откровено казано.<br />
Признавам, че имаше добри попадения и харесвам стила на Чък, ама човече, почти година не мога да прочета това, защото историята сякаш беше плод на нечий мокър сън (в който не исках да участвам, мерси много, кому бе нужно?!) под въздействието на сериозна доза наркотици. Ако това е писано на трезва глава нямам идея как му е хрумнало, честно казано. В един момент случващото много наподобяваше лоша пародия на нещо, върху което не бях сигурна дали да се смея, тъй като бе дотолкова абсурдно или да плача заради ставащото в историята. През голяма част от книгата не бях сигурна кое е реално и кое е не. Всичко бе изключително сюрреалистично и в един момент се запитах проблемът в мен ли е или в книгата. Все пак евала му правя на Чък, че накрая направи някакъв жалък опит да сложи зрънце логика в цялата безлогичност досега, но така бе наблъскал всичко, че изгубих себе си в 1 милиард други нелогочини неща, които се случваха една през друго, едновременно. Ако случайно не е станало ясно - не планирам да чета тази книга втори път. По-скоро планирам да я заровя дълбоко в книжния ми рафт и ако някой ме пита да му я дам за четене да съм тип... Не искаш да си го причиниш, мой човек, повярвай ми, не искаш. </div>
<div>
<b>Оценка</b>: *</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1500930947l/9969571.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="313" height="320" src="https://images.gr-assets.com/books/1500930947l/9969571.jpg" width="210" /></a></div>
<span style="color: #3d85c6;"><b><a href="https://www.goodreads.com/book/show/9969571-ready-player-one">"Ready Player One" by Ernest Cline</a><br /><a href="https://www.goodreads.com/book/show/38485101">("Играч първи, приготви се" от Ернес Клайн)</a></b></span><br />
<div>
Годината е 2044 и Земята каквато я познаваме вече не съществува. Навсякъде е пустош и безизходица. Единственото място, в което човек може да избяга от суровия свят навън е ОАЗИС - виртуална утопична реалност на неограничените възможности. При определени условия там може да си всеки и всичко, да си навсякъде, а всъщност да не напускаш пералното помещение на леля ти. Това е действителността за Уейд Уотс в момента. ОАЗИС е всичко, което му е останало. Но не за дълго.<br />
Преди да почине създателят на ОАЗИС оставя указания и ключове за стигане до "великденско яйце", скрито някъде в играта и според последните му думи, който го намери ще получи контрол над цялото му богатство и самата игра. Желаещите са доста и много от тях копнеят за власт, която може да унищожи играта напълно, отнемайки и последния лъч надежда в суровия свят. Затова и всички опитват да са първи, но ето че минават години и още никой не е разгадал първото указани на създателя. Докато една вечер Уейд не попада на отговора случайно. Ще успее ли да разгадае целия пъзел и да спаси ОАЗИС? <br /><i>(damn, когато описанията ми не са саркастични, не струват ХД)</i><br />
<b>Лично мнение</b>: Обичам тази книга. Започнах да я слушам в понеделник вечер и в сряда вече я нямаше, а тя е солидна, трябва да знаете. Чак ми идеше да се ударя с нещо, че съм отлагала толкова дълго време да я прочета. Искам да кажа, та това е точно мой тип книга - динамична е, има мистерия, има забавни диалози. Продадена съм. Дадох й четири звезди, защото имаше един момент, който не ми допадна и бях тип "Ок, ясно ми е, че са нещата от живота, ама реално нямах нужда да чета за тях, не и тук."<br />
В книгата има ужасно много отпратки към 90-те и продуктите на популярната култура от този период. Честно хора, размазах се. Имаше един момент, в който започваха да описват една сцена и бях тип... О, това е като в онзи филм (няма да кажа кой, за да не ви разваля кефа) и изведнъж героя беше - О, това е този филм. И аз, ако не бях седнала на стол сигурно щях да се строполя на земята. Не знам, може би ми харесва толкова заради някаква сподавена (или не чак толкова сподавена) носталгия по тази ера. Но е факт, че всеки стар филм споменат тук ми беше много присърце.<br />
И все пак държа да знаете, че изобщо не очаквах да ми хареса толкова много, но сюжетната линия беше добре преставана, имаше последователност и смислена цялост и най-любимото ми нещо бе, че нищо, абсолютно нищо в тази книга не бе споменато напразно. Реално беше точно като правилото на Чехов, че "Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението.". Всичко беше оползотворено и аз триумфирах вътрешно (и малко външно, ама трябва да питате хората в трамвая как съм изглеждала докато съм се изненадвала от действието). Беше наистина изключително. Не всеки автор може да постигне това. Адмирации.<br />Също така харесах героите, макар да не смятам, че всички са достатъчно развити, но тъй като задълбочаването в тях нямаше нищо общо с развитието на действието, не смятам, че бе нужно да знаем изключително много за тях. Плюс действието се развива през погледа на Уейд и би било трудно да опознаеш другите герои освен ако не възприемеш вижданията на Уейд за твои собствени, което би било грешка. Но, да, не смятам че навлизането в подробности и background на второстепенните герои е нещо негативно в случая. Смятам, че са достатъчно добри по начина, по който са представени в момента.<br />
Друго нещо, което също ме спечели е начина, по който бе описана виртуалната алиенация. Живеем в свят, където всички в определен момент се чувстваме по-добре онлайн, отколкото когато сме част от реалния свят. И всички знаем, че това не е добра практика, но не можем да се стърпим. Понякога реалността наистина ти идва в повече. Така че смятам, че тази книга дава доста добра представа за това какво би се случило, ако прекарваме повече часове онлайн, отколкото офлайн. Само преди няколко години не смятахме, че технологиите ще бъдат чак такъв проблем за човечеството, а днес не можем да живеем без тях, да не кажа че понякога направо живеем в тях. Така че, да, смятам че дава добра картина на нещата. И също така харесвам как макар да ни се дава шанс да надникнем в ОАЗИС едва и да оценим колко невероятен е той всъщност, все пак истинските ценности са ясно очертани. Има разграничаване на реално и виртуално и илюзорно и истинско, което е представено доста добре.<br />
Като за финал на това ревю бих казала, че книгата е страхотна, но моля ви, моля ви, не ми се доверявайте, не вярвайте на нищо което ви казвам - хванете я (ако още не сте) и я прочетете. Не мислете за нищо. Най-вече за моите суперлативи - хората са различни и като нищо сега мога да ви хайпна и накрая да се разочаровате. Затова не ми вярвайте. Съмнявайте се в тия ласкателства дето сипех по-горе. Like реално преди няколко месеца на стената си видях един от приятелите ми как храни книгата, ама сериозно й сипваше - обясняваше, че всичките референси за 90's pop culture били lame. Че му било втръснало от тях и какво ли още не, което не дочетох, защото реших че няма нужда да знам всичко това. Да, не съвпада с моето мнение и не съм тръгнала да споря с човека, просто нали знаете простата приказка "като не ти харесва нещо - не го прави/чети/пиши" и прочие. Всеки е свободен да изрази мнението си и това огромно нещо по-горе беше моето и реално използвах това на човечето от стената ми, само за да ви покажа, че не не е нужно на вас също да ви хареса така както на мен (плюс аз навярно доста хиперболизирам нещата). Но независимо от всичко - струва си да я прочете. Дайте й шанс.<br />
Доколкото знам, че има втора част, която ще се появи в неопределено за момента време и нямам представа защо всъщност. Историята е достатъчно добра като самостоятелна книга и няма нужда от продължение.<br />
Добре, добре, спирам да изписвам света. Само ще кажа, че още не съм гледала филма. Нямам големи очаквания от него, може би защото даже главния герой не прилича на този в книгата, но това не значи, че няма да го гледам с целия ентусиазъм на света, за да му сипя после. Ако имате късмет или нещастие да сте онлайн може да пусна ревю (освен ако ентусиазма като социалния ми живот не умре напълно). Но, да ако по някаква причина не знаете, че има филм (което е доста подозрително, ако е вярно), ето трейлъра:<br /><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe width="320" height="266" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/cSp1dM2Vj48/0.jpg" src="https://www.youtube.com/embed/cSp1dM2Vj48?feature=player_embedded" frameborder="0" allowfullscreen></iframe></div>
<b>Оценка</b>: ****</div>
<div>
И понеже виждам, че за пореден път се отнесох в описания и сарказми, мисля да не ви мъча с останалите 8 книги, а да ги пусна по-късно (не обещавам дали ще е тази седмица, но поне мога да почна да работя по описанията).<br />
Та, това беше от мен засега. Надявам се да съм била полезна на някого с подобията на ревютата, които направих или най-малко да съм ви позабавлявала малко.<br />
Обратната връзка и комуникацията винаги е от полза, така че не си я пазете за вас. <3 br="">Поздрави и до нови срещи. </3><br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and be ready </b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<a href="https://img.buzzfeed.com/buzzfeed-static/static/2017-12/11/13/asset/buzzfeed-prod-fastlane-03/anigif_sub-buzz-26730-1513017927-8.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="224" data-original-width="540" height="132" src="https://img.buzzfeed.com/buzzfeed-static/static/2017-12/11/13/asset/buzzfeed-prod-fastlane-03/anigif_sub-buzz-26730-1513017927-8.gif" width="320" /></a></div>
<br /></div>
<div>
</div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-87353600840813884172018-05-22T00:29:00.000-07:002018-05-22T04:17:56.920-07:00I'll fight just to do somethin'...<a href="https://i.pinimg.com/564x/cd/4d/66/cd4d666fbc278b2518b7e4ebad3fb1bf.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="Image de butterflies" border="0" height="320" src="https://i.pinimg.com/564x/cd/4d/66/cd4d666fbc278b2518b7e4ebad3fb1bf.jpg" width="320" /></a><br />
<div style="text-align: right;">
<i>I'll try 'cause I got nothin'</i><i> </i></div>
<div style="text-align: right;">
<i>Even if I lose again </i></div>
<div style="text-align: right;">
<i>I won't quit"</i></div>
<div style="text-align: right;">
<b>The Neighbourhood - Void</b></div>
<br />
<br />
Охо, жива съм. Не знам за колко дълго още, но засега се водя жива, сравнително здрава (защото явно при мен нещо вечно не е като хората) и все така обременена от всичко друго, само не и личен живот. Едва ли вече е останал човек да чете постове в блогове, пък най-малкото моя, но реших, че някак би било мега тъпо да изоставя всичко, ей така, без нищо да кажа. Спокойно, този пост не е в стил "изоставям ви во веки", по-скоро правя поредните жалки опити да пиша тук, преди да се предам напълно (но пак, мисля че когато това стане ще кажа две-три думи за сбогом... принципно си вярвам, не знам за вас xD).<br />
<a name='more'></a>Та, какво предстои да четете по-долу. Следва "малък" ъпдейт на живота ми или липсата на такъв, както и бъдещи планове пред блога.<br />
Да започна с това, че 2016 се преместих на ново място да живея и ако ви разкажа през какво минавам там траги-комедия може да напишете. Значи, който ме познава сигурно вече е чул историите за тигана, липсващото олио и мистичните светлини сигнали. Кълна се, един ден ще напиша един огромен пост за всичко това, за да може веднъж завинаги да се убедите какъв прекрасен ситком би станало от живота ми. <i>(Откровено казано, нямам представа как досега не сте го разбрали, предвид че това продължава от близо 10 години вече)</i>. Сега обаче, нека бъдем над тия неща и да не задълбавам в тях <i>(ако някой ме има в листата си в някоя социална мрежа винаги съм готова да направя деня му с разказа ми XD Оферта си е. Много вече се възползваха.)</i>. Но, ако имам късмет може да се изнеса в близкото бъдеще. Когато това стане, ви обещавам на дълго и на широко цялата идилия, през която минах дотук.<br />
Друго значимо е, че вече не работя на същото място и понеже в продължение на почти пет години избягвах да кажа кое е по обективни причини, сега вече мога да си отдъхна и да кажа, че беше Виваком. Пет години от живота ми минаха там на слушалка, заслушана в проблемите на хората, част от които нямаха нищо общо с услугите, които предлагаме, отнесох солидно количество псувни и аз, и майка ми и доста информация, която и до днес близките ми приятели ме тероризират да им предоставям (кой е оператора в еди коя си страна; трябва ли да си активирам роуминг; като звъня от моя телефон в чужбина на български номер, плащам ли?). Изумена съм, че не оглушах с някое от ушите си, честно казано <i>(предвид, че слушалката, която ползвахме бе само за едното ухо, трябваше да я местя, което аз рядко правех)</i>. Но затова пък развих някакъв проблем с ръцете и в частност дясната ръка, заради който се наложи да се науча да ползвам мишка с лявата. До ден днешен няма обяснение какво точно е това, дали е от стави и прочие, но болката все още е там. Не е силна както преди, но в общи линии, ако дълго време си ползвам дясната ръката да държа мишка след това цял ден ще ме боли ръката примерно. И да не кажете, че не съм ходила на лекар - на няколко бях и отговор няма, освен поне три пъти биене на инжекции и отявлено чувство за обреченост, с които се сдобих и най-важното: кръвните изследвания показаха че не е ревматизъм, което откровено казано е наистина много добра новина. Последната ми надежда е да мина и през невролог, за да съм сигурна, че не е нещо оттам, защото това продължава повече от година. Ако не друго е много весело, когато някой понечи да пипне мишката ми и в първия момент осъзнава, че тя не е от дясно, а в следващия, че контролите са сменени и няма представа какво прави с пръстите си. <i>(така съм аз сега като хвана нормална мишка и в първия момент забравям кой бутон да натискам)</i>.<br />
Мога също да се похваля, че ходих на концерт на любимата ми група <b>Monsta X </b>в Берлин миналата година. Момчетата бяха страхотни, но не харесах града изобщо. Цялата организация на концерта беше някакъв особен тип пародия, която развали кефа на доста хора, но изобщо не съжалявам. Билетът ми беше от най-високите, при което имах среща с групата. Стоях на сантиметри от тия хора, дишах им въздуха, докоснах им ръцете. Беше изумително. И сега, знам, знам: как може все още да се възхищавам на някакви си групи и да фенгърлствам като вече не съм нито ученичка, нито студентка и може би, че някак не ми отива на годините?! Ами ще ви кажа това, което казвам на майка ми всеки път щом повдигне този въпрос : <i>Ти нали искаш да съм щастлива? Това ме прави щастлива. Защо искаш да се чувствам виновно, че нещо толкова малко може да ми донесе такава радост?</i> Но, признавам че всеки път, когато някой ми каже това започвам да се чувствам доста виновно. Все едно съм направила нещо изключително лошо и неправилно, почти до степен разочароващо во веки. Винаги съм смятала, че в живота ни трябва да правим това, което ни радва, дори и когато за другите хора това звучи абсурдно и инфантилно. Факт е, че в момента съм дала повече пари по тази група отколкото за мен. Факт е също, че заема голяма част от свободното ми време - имам страница посветена на групата, която ъпдейтвам, стоя зад инициирането и осъществяването на проекти свързани с нея и отделно на daily basis просто си страдам при вида на лицата на изпълнителите. Но, да, надявам се да не ме съдите прекалено много, защото предвид каква голяма част тази група заема от живота ми, ще ми е непосилно, ако искам да продължава да пиша тук, да не я споменавам изобщо. В този ред на мисли последното ми постижение в тази насока е от преди няколко дни. Тъй като групата е дебютирала на 14-ти май 2015 година и <br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh19NcvAw_W8P-EuV2SyjesePdldhjypu6CSHBFyPrNSTHb3qTF8xLGfjG0nF6Ss4XUZFWESaee3pnlM2_AeTW9fDl2Ycno4phbNN0QBP2frf_9BWip2gU-4B1A36tq8XySrs9QhEAJklHy/s1600/32235723_1765736516835205_5425430657134231552_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="960" data-original-width="960" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh19NcvAw_W8P-EuV2SyjesePdldhjypu6CSHBFyPrNSTHb3qTF8xLGfjG0nF6Ss4XUZFWESaee3pnlM2_AeTW9fDl2Ycno4phbNN0QBP2frf_9BWip2gU-4B1A36tq8XySrs9QhEAJklHy/s320/32235723_1765736516835205_5425430657134231552_n.jpg" width="320" /></a>съответно тази празнува три години от дебюта си започнах проект, който до преди месеци не вярвах, че някой може да осъществи в България, пък камо ли аз да го инициирам. Та, по темата - в момента работя рекламна агенция и успях да уредя да направим билборд по случай годишнината. Знам, звучи прекалено крайно, но в другите страни феновете им почти непрестанно правят такива неща. И също осъзнавам, че сме малка страна и че на този етап не особено развита от гледна точка това как се подкрепя група и се създава колектив от отдадени фенове и прочие, но за мен като организатор и за останалите, които се включиха в проекта това значи наистина много. Много хора също ни се израдваха за постижението, което ме накара да вярвам, че съм направила нещо правилно. Няма да е лъжа или изхвърляне, ако кажа, че макар Monsta X да нямат най-голямата фен база в България, ние сме единствените, които реално правим нещо физически обозримо (в момента се сещам само за едно изключение и то защото познавам човека, който го инициира). Не омаловажавам работата на останалите фендъми, просто ако се гледат реално постигнатите неща от местните фендъми, ние сме най-развитият. Поне знам, че всичките ми усилия, не са били напразни. Сега най-големият ми проблем е след като свалиха хартия от билборда и настоях да я получа, къде дяволите да я вземат, да я прибера???<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
Друго нещо, което може да сте изпуснали в рамките на близо две години, в които не съм писала е, че започнах пак да се занимавам с творчество а.к.а. да пиша. По тази причина реших да развия Wattpad-а, който бях направила преди известно време. Ако не знаете какво е Wattpad - това е платформа, в която хора, занимаващи се с писане могат да споделят своите писателски проекти или просто да водят блог. Реално в България не се слави особено с някакво качествено творчество по ред причини, които ще ви спестя, но забелязах че там има сравнително доста българи, предимно тийнове, които обичат да пишат фен-фикшъни за любимите си к-поп групи. Признавам, че малцина са тези дето реално са добри или най-малкото написани както трябва, но вярвам че за част от хората това е просто хоби и не смятат да се фокусират върху писане, а другите които пък използват платформата, за да се развиват, вярвам че с продължителна работа, нещата ще станат по-добри. Но, да не се откъсвам от темата. Та, реших че мога да почна с малки стъпки да пиша нещо неангажиращо като фен-фикшън за някоя кпоп група. И понеже преди година вече бях почнала един за BTS (това е имена корейска група, да не кажа в момента най-известната такава), който е тип романтична училищна история, реших да го довърша. И ето как тази история вече е на 11 глави в рамките на половин година (което за мен си е много).<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFK59gtmVeKaFIwz9H4s_RADByRJxqJEwH1LFxw7Tvtxc0ezVgwYNsrhmwH8vSB3d0i__rm3yYEqrHkQugWZ2_a5gda85FQlwOMJ2TaPYAyHQsxnFPEHDe_YXjNkOwDX5sSCmVFP4B7Z86/s1600/story-RAB.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; text-align: center;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="512" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFK59gtmVeKaFIwz9H4s_RADByRJxqJEwH1LFxw7Tvtxc0ezVgwYNsrhmwH8vSB3d0i__rm3yYEqrHkQugWZ2_a5gda85FQlwOMJ2TaPYAyHQsxnFPEHDe_YXjNkOwDX5sSCmVFP4B7Z86/s320/story-RAB.jpg" width="203" /></a>Някъде по средата на фикшъна, обаче ме осени налудничавата идея <i>(като всяка моя всъщност) </i>да напиша дис-утопична история с любимата ми група и всяка глава да е именувана по <b>Young-blood Chronicles</b> на <b>Fall Out Boy </b><i>(които също много харесвам, да не кажа че през последните месеци бяха голям стимул да продължавам напред)</i>. Това се оказа доста амбициозно. Първо, защото включвам две любими групи в една история. Второ - за първи път правя така наречения "plotting", тоест да опиша във всяка глава какво се случва. Да, наясно съм, че някой хора го правя от самото начало на всяка тяхна история, но досега аз оставях историята ми да си живее собствен живот. Разберете ме, аз я създавам, напътствам я, ама не й преча да се развива както тя си иска, само гледам да стигна до края който съм <i>Каква разбрана майка-писателка съм само XDD! </i>Но, това беше до тази история, след която станах дисциплинирана и сега за три глави съм й дала да кривне възможно най-малкото, без да ми изгуби общия смисъл и събитийност дето съм планирала. На бас, че обърках половината души имали глупостта да стигнат дотук.<br />
Добре, накратко казано - тъй като планирах всяка глава, сега знам винаги какво се случва с малко изменения, които обаче не променят общата идея. Това се оказа мега трудуемко, но също невероятно полезно. И сега това е причината от няколко месеца да няма 4-та глава, защото през тези месеци бях организатор на поне 3 събития, преподавах танци на групата ми и някъде между всичко това се мъчех да оцелея с половин заплата, защото другата отиваше за Monsta X. Всичко е точно.<br />
Та, да отделно от тези споменати истории реших също най-накрая да набера и споделя онлайн <b>30-дневното писателско предизвикателство,</b> което си направих преди години. Мисля, че дори в редките случаи, в които съм била тук съм споменала за него. То също е поместено донякъде в Wattpad. Сигурно се питате, то пък защо отнема толкова време?! Ами писано е на тетрадка и макар да е лесно да набираш нещо вече написано, както може да се очаква, преди да го пусна го редактирам, понякога добавям или премахвам неща. Но, да, смятам да го набера до края му и ако имам късмет тази година да го повторя отново през ноември (тогава го правих за първия път). Съпоставката между преди и сега би ми била доста интересна.<br />
Друго около мен е, че от близо месец и повече развих интерес в една тема, която вече съм споменавала в този блог. През 2009 открих историята зад песента на <b>Flyleaf - Cassie </b>и написах този <a href="https://polssysworld.blogspot.bg/2008/12/blog-post_14.html">пост</a>. Макар да се запознах със случая, тогава бях прекалено шокирана и ужасена от станалото, за да мога да му отдам каквото и да било допълнително внимание. Знам, знам... защо ми е изобщо да обръщам внимание на подобно нещо на първо време? Ами, честно казано случаят е доста интересен. Има ужасно много информация онлайн, та дори запис на свидетелските показания под формата на 11К файла за четене. Но, ще си кажете, как се сетих за това от нищото? Ами трябваше да правя съдържание за новата седмица през април за сайта, който поддържаме на работа. И ето как стигнах до 20-ти април и се появи това. Преди години, обаче когато разбрах за случая, нямаше нищо написано на български (не че и сега е много, но преди наистина нямаше и една дума, а тогава английският ми не беше толкова добър). Та, сега ми стана интересно на ново и хванах и изчетох всичко в <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Columbine_High_School_massacre">Уикипедия</a>, което е изключително подробно. След това гледах документалния филм на Дискавъри от серията "<a href="https://www.youtube.com/watch?v=a4K8YE1ZatU&t=570s">Zero Hour</a>" и бях изумена колко много неща са точно както съм ги прочела. Та, благодарение на всичко изчетено по темата смея да твърдя, че песента на Flyleaf не е коректно формулирана. Реално тя е написана по повод това, че една от жертвите Каси Бернел е била попитана дали вярва в Господ, на което е отговорила с "Да!", оказало се фатално за нея. Години по-късно става ясно, че този въпрос действително е бил зададен, но не на нея и човекът, който са попитали всъщност е оцелял. Но няма да продължавам с това, защото наистина в момента знам толкова неща по този случай, че мога да напиша книга. В смисъл нещо по-добро от това на Дейв Кълън. Той е автор на книга по темата. По неговите думи е правил 10 години разследване, за да я напише, но доколкото знам доста изкривява някой представи в нея и ако наистина се интересуваш от случая in not creepy way (макар да осъзнавам, че това винаги е първата мисъл на всички), творба, която претендира достоверност, а не предлага такава - не е ок. Принципно дори почнах творбата, но след това реших, че за какво ми е тоя живот, ще хвана да чета 11К документация и да, нямам представа какво правя с живота си, ако ще не сте разбрали все още. Та, реших да споделя това с вас, защото планирам в опита си да поддържам този блог да пусна и някое друго ревю на книги и е много вероятно това да е една от тях и обезателно бих теглила локуми върху й. Също така, ако по чудо някой намира самия случай за интересен (което малко ме съмнява - хайде, признайте си, че повече сте ужасени, че някой му е интересно подобно нещо, отколкото да искате да научите повече) бих пуснала някакво кратко описание по темата и прочие, без да задълбавам. Плюс покрай него се запознах и с някой други случаи, но да, не искам да плаша хората, защото, още веднъж повтарям, знам колко негативно са настроени всички към подобни информации и че смятат човека, който го вълнуват такива, че навярно му има нещо, за да намира това за интересно. Но, да... има толкова много информация относно това и ме изумява как въпреки нея все още има и толкова неясни неща, които са ми любопитни. Няма да наблягам естествено на това, именно защото знам колко стресирани може да са всички, но casually е възможно да го споменавам от време на време.<br />
<a href="https://i.pinimg.com/564x/72/5c/83/725c839f79eb9ec5a500a88da9233608.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img alt="#viaGlamour" border="0" height="320" src="https://i.pinimg.com/564x/72/5c/83/725c839f79eb9ec5a500a88da9233608.jpg" width="320" /></a>Добре мисля, че стигаме до края на великото писане. Сега малко за началото на тази година ще разкажа. Поставих си цели за всеки месец да правя по нещо <i>(не казвам, че бях вдъхновена от Monsta X, които миналата година имаха такива, но го казвам)</i>. Първите два всичко беше прекрасно, докато не дойде третият месец и се омотах, след това четвърти и още повече. За предизвикателството ми за 5-ти месец все още има надежда, така че стискайте палци. Но, нека изброя нещата дотук:<br />
1. <b>Януари</b>:<i> <b><span style="color: #3d85c6;">Да преведа на български разказ от Чък Паланюк.</span></b></i><b> </b>- Значи, ако все още не знаете колко харесвам Чък и твърдите, че следите този блог, не съм склонна да ви повярвам. Това е един от малкото автори, на когото си купувам всяка книга и я чета във физически вариант (<i>само една почнах на електронен, защото на българския пазар беше 45 лева, но те после я пуснаха за 20 и Ичи ми я подари за един от рождените дни, така че да. Само "Боен Клуб 2", който е комикс съм чела онлайн досега)</i>. Та, да, преведох разказът му "Зомби", който ако на някого му интересно може да прочете <a href="https://www.wattpad.com/story/136662454-%D0%B7%D0%BE%D0%BC%D0%B1%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%87%D1%8A%D0%BA-%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D1%8E%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B4">тук</a>. Предупреждавам Чък не е за всеки. И до днес ми е трудно да обясня защо точно го харесвам, когато експресивността му понякога/много често ми идва в повече. Държа да се има в предвид също така, че той беше далеч по-цветист в изразните си средства от моя превод, който си признавам, че "омекотих", за да не звучи чак толкова натрапчив.<br />
2. <b>Февруари</b>: <span style="color: #3d85c6;"><i><b>Да пиша всеки ден в кафето на Monsta X.</b></i> </span>- Тук трябва да обясня, че в Корея изпълнителите имат онлайн платформа, в която пускат последните си ъпдейти и също използват, за да комуникират със феновете, съответно я наричат "фен кафе". Малко прилича на форум, но не точно. Там имаш възможност също да пишеш на самите изпълнители, като шансът да го прочетат е малко по-голям от този в някоя друга социална мрежа. Там, обаче си има една йерархия на качване на нива, за да може да коментираш и прочие, в която няма да задълбавам в момента (освен, ако на някой не му е интересно). Та, идеята беше да пиша всеки ден някакви неща, ей така за спорта и подкрепата, разбира се. И си признавам, че нарочно избрах точно най-късия месец за това предизвикателство.<br />
3.<b> Март:<span style="color: #3d85c6;"> </span><i><span style="color: #3d85c6;">Да довърша нещо, което съм започнала да пиша</span><span style="color: #741b47;">.</span></i></b> - Damn! Имах толкова ясна цел за този месец и след това социалния ми живот изведнъж живна и целта стана илюзорна. А, бях толкова надъхана. Но, да, когато не успях да направя това реших, че просто ще го оставя като нещо, което да направя до края на годината. И знам поне трима души, които нямат търпение да довърша фен фишкъните, които споменах по-горе, така че планирам да не разочаровам напълно всички (само половината).<br />
4. <b>Април</b>: <b><span style="color: #3d85c6;"><i>Да направя косплей на Дафни от "Скуби-ду"</i></span></b>. - Леле, как се бях нахъсала за това. Уви, тогава стана така, че сметките ми за месеца се увеличиха, предвид че отворих групова поръчка за албуми <i>(нали се сещате, хора се събират и си поръчват заедно албуми, за да им излезе по-евтино - не питайте, защо аз се нагърбих с това, наистина не знам какво ми е било тогава и мисля, че продължавам да го имам в себе си)</i>, купувах си билет за концерт, за който може да ви разкажа в някой друг пост <i>(не искам да урочасам нещата, не за друго) </i>и някак платих близо 150 лева консумативи като разходи, отделно дето като взимаме зала за танци аз ги плащам и после ми се додават пари, та беше весело. Ама, нещата от живота. Нищо извън нормата. Реших, че Дафни ще я бъде друг път. Тук вече не мога да потвърдя дали ще е до края на годината, обаче XD<br />
5. <b>Май</b>: <b><i><span style="color: #3d85c6;">Да напиша и изпратя писмо на някого</span></i></b>. - Мина средата на месеца и не съм почнала дори, но планирам да изпълня това предизвикателство, още повече че този път няма какво толкова да ме спре <i>(надявам се!)</i>. Така че, brace yourself.<br />
За следващите месеци няма да споделям, тъй като може с началото на месеца да вадя зайци от шапката и да казвам какво е планувано този път, за по-интересно, нали. Плюс боя се, че този comeback пост стана километричен. Вярно, че ме е нямало година и половина, ама малко се олях като че ли. <i>"Малко!"</i><br />
Та, в този ред на мисли за другите неща, които имам да споделям, викам заедно да доживеем до следващата ми публикация. Стискайте палци да е скоро. Силно вярвам, че мога да създам поне още един пост до края на месеца, но да не хвърлям висока топка засега. Иначе приемам предложения, ако нещо от споменатото по-горе ви е станало интересно, което би било доста съмнително, честно казано.<br />
Поздрави и до следващия път, когато и да е той.<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and congrats for reaching the end of this post</b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://78.media.tumblr.com/d6a2eb53caf4a463d88dffc011a45c27/tumblr_nza9v2TeZV1r8ko3mo1_250.gif" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="325" data-original-width="237" height="320" src="https://78.media.tumblr.com/d6a2eb53caf4a463d88dffc011a45c27/tumblr_nza9v2TeZV1r8ko3mo1_250.gif" width="233" /></a></div>
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-67659112605351676582015-12-26T02:58:00.000-08:002015-12-26T02:58:36.341-08:00It's Beginning to Look a Lot Like Christmas<br />
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<a href="https://c2.staticflickr.com/6/5285/5225984066_c6f566eae7_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="240" src="https://c2.staticflickr.com/6/5285/5225984066_c6f566eae7_b.jpg" width="320" /></a>Очертаваше се да бъде тежък празник. Коледа! На работа. Мислиш си, че е моментно, само докато се прибереш вкъщи, но истината е, че там няма никого. Никой не те чака. Отдавна никой никъде не те чака. И цялата тази насилена празничност от бляскащи светлини на епилепсия и подаръци, които само ти напомнят колко точно хората изобщо не те познават<i>. Да, да, точно тази чаша исках за Коледа, понеже шанса да си купя такава по всяко друго време в годината е нулева, както и вероятността да ми влезе в употреба през следващите.</i> Но ти естествено не може да изречеш това на глас или поне не по такъв начин, че да не звучиш като неблагодарно копеле. Наистина много лошо, че имаш собствено мнение и не ти пречи да го изразяваш<i>. Ако оставиш някого да му се размине веднъж с мисълта, че действията му са редни вероятността да създадеш чудовище нараства неимоверно. </i>Не че нещастните ти колеги са чудовища, задето искат да отбият номер и да минат тънко в общото раздаване на подаръци в офиса, но да не би ти да си понеже можеш честно да признаеш, че подаръкът не ти харесва.</div>
<a name='more'></a><br />
<br />
Ако погледите можеха да прогарят дупки, сега тилът ти щеше да гори. Никой не одобрява невъзпитания начин, по който приемаш милите жестове, защото какво ако не "мил жест" би могъл да наречеш един подарък, от който никога не си имал нужда?<br />
<i>"Задължение!"</i> - отговаряш си на ум. Не смееш да го изречеш на глас да не би представата за теб като странник да бъде възродена. Така де, нали почти я прикри. Сега почти никой не те гледа странно, когато започнеш да говориш за неща, за които никой не е чувал или да подхвърляш теории, които още никой не е открил. Наистина избягваш да го правиш толкова често, но понякога се случва. И беше хубаво, когато на никого не му правеше впечатление. Досега! Моментът, в който реши да възразиш на всеослушание колко точно не харесваш коледния си подарък. Не е болка за умиране наистина, просто някой хора си умират да я направят такава.<br />
И ето как сега стоиш на работа на връх Бъдни вечер с лазерни очи впити в тила ти и се опитваш да изглеждаш максимално спокоен и напълно отдаден на работата си. Не се получава обаче. Може би защото мразиш работата си. Може би защото мразиш Коледа. А може би просто защото мразиш хората, които преекспонират нещата.<br />
- ... и ще се прибера вкъщи, където ме чака наредена трапеза, елха пълна с подаръци и любими хора. - достига до теб възторжения глас на една от колежките ти. Не помниш името й. Не си правиш труда. Както и в живота тук си просто за симулацията. - Едва ли някой хора знаят какво е това чувство. - подхвърля гласа на Безименната и ти просто знаеш, че това се отнася за теб.<br />
<i>Симулираш заетост. </i><br />
<i>Симулираш, че нищо не си чул.</i> Защото колкото Безименна толкова и Безлична - колежката ти не заслужава твоето внимание.<br />
- Да, някой хора са толкова неблагодарни в наши дни. - допълва злъчно друга безименна-безличница. - Не оценяват и малкото, което получат, а можеше всъщност изобщо да нямат такова.<br />
<i>"Какво по точно да нямат? </i>- питаш се вътрешно. - <i>Празен дом. Празно сърце. И никакво удовлетворение от работата. Това са доста неща за нямане наистина. Но това за вас не е проблем. Проблемът, е че не харесвам коледния си подарък."</i><br />
А, имаше години, когото Коледа бе всичко за теб. И не, не бяха подаръци, не беше и коледната магия, които всички така натрапчиво превъзнасяха. Бяха хората. Тогава ги имаше, а сега ти остана само симулацията.<br />
- Аз пък харесвам своя коледен подарък. - обажда се трета безименна, безлична и безмозъчна от някъде. - Вярно, че е проста коледна топка за украса на елхата, но пък съм сигурна, че е от сърце. - без даже да се обръщаш може да предположиш, че в момента останалите две кимат утвърдително с празните си глави. - Важен е жеста. - натъртва тя.<br />
Жест би било от тяхна странна да спрат да обсъждат темата, когато знаеха толкова малко по нея, но хората винаги обичат да изказват мнения, за неща които не разбират, с начетеност която нямат и увереност, която е безгранична.<br />
Преглъщаш думите, които напират да излязат.<br />
<i>Симулираш спокойствие. </i><br />
<i>Симулираш безразличие. </i><br />
Знаеш, че с няколко изречения можеш да затвориш устата и на трите, но също така си наясно, че не си струва. Опасно е да спориш с хора, които смятат, че знаят всичко, защото накрая пак ще се изкарат прави.<br />
- Ех, как обичам Коледа! - възкликва Безименната. - Ти, колега, не обичаш ли Коледа?<br />
В началото дори не разбираш, че става дума за теб. Увлечен в симулацията си на усърдна работа и липса на интерес към ставащото си се изгубил в собствените си мисли, за да забележиш. Едва когато Безименната те потупва по рамото си даваш сметка, че може би те е питала нещо - жалко, че не помниш какво.<br />
- Обичаш ли я? - прозвучава двусмислено въпроса й.<br />
Връща те назад във времето, когато тя беше още тук. Когато дома ти не беше празен. Тя винаги те чакаше в него. Денят, в който чу този въпрос, бе същия в който щеше да й предложиш да се омъжи за теб. Тогава баща ти ти го зададе. И отговорът беше моментен.<i> Да.</i> Дори не се бе замислял, че обичта значи много повече от това да имаш някой до себе си. Тя значеше да можеш да разчиташ винаги на този човек. Да знаеш, че ще е до теб независимо какво ти готви съдбата. Когато, обаче чувството прерасне в симулация на такова, никога не знаеш какво може да последва. Като например да се прибереш в празна къща с годежен пръстен в джоба. Да установиш, че спестяванията ти ги няма. Че бъдещата ти годеница също я няма. Че приятелите, на които си разчитал до един не си вдигат телефоните, отишли на някое коледно парти навярно. А на теб единственото, което ти е останало е празен апартамент с премигваща елха в центъра му на връх Коледа.<br />
<i>Симулираш душевно спокойствие</i>, обвивайки ядно пръсти около кутията с пръстена в панталона ти.<br />
<i>Симулираш разумно приемане на нещата, които не можеш да промениш, </i>докато обмисляш колко пари ще вземеш за пръстена и в какво оръжие би могъл да ги инвестираш.<br />
<i>Симулираш полу-хлип</i> докато набираш номера на полицията 30 минути по-късно.<br />
<i>Симулираш пълна емоционална разруха </i>пред органите на реда, съседите и дори баща ти, които идват едва след час, за да огледат щетите от станалото.<br />
<i>Симулираш разбито сърце.</i><br />
<i>Симулираш сподавена болка.</i><br />
Баща ти те потупва по рамото с думите "По-добре сега, отколкото когато бяхте женени". Винаги те бе изумявало как хората от старото поколение постоянно бяха в състояние да ти кажат нещо подобно от рода на "Сега е зле, но виж - можеше да е по-зле!". <i>Колко по-зле наистина? Да разчита всецяло на някого и той да го разбие напълно? Има по-зле и от това?!</i><br />
<i>Симулираш, че разбираш чутото, кимайки едва с глава</i>, когато единственото което разбираш е, че си бил предаден и че този човек трябва да си плати.<br />
- Хей! - щраква с пръсти пред лицето ти безименната колежка. - Нещо май се отнесе. - изкикотва се на едно с останалите две. Колко забавно е да унижим някого, който не заслужава!<br />
- Моля?<br />
<i>Симулираш отнесеност.</i><br />
<i>Симулираш, че нищо не си разбрал</i>, докато миналите спомени се връщат по местата си.<br />
- За Коледа питах - пояснява колежката. - Обичаш ли я?<br />
И трите чакат отговора ти. Усмихваш се едва, поглеждайки към вътрешността на залата, право към мястото на супервайзорката ти. Знаеш, че няма как да те чуеш дотам. Както и знаеш, че именно тя ти е подарила глупавия подарък.<br />
- Е, обичаш ли Коледа?<br />
- Колкото обичам коледния си подарък. - изстрелваш и се връщаш към работа си, оставайки трите празноглавки да обсъждат непристойното ти държание за пореден път.<br />
Очите ти се връщат към компютъра, но всъщност се отправят към малкото огледало до него, стратегически насочено да отразява точно определен обект от работната среда - бюрото на супервайзорката. Смутът, който трите ти колежки зад теб са повдигнали не е останал незабелязан. Гледа право към вас. Едва ли има представа какво се случва. Едва ли би имала и за това, което щеше да последва. Едно й харесваш на жени като нея - отдадени бяха само на една цел и когато я постигнеха, забравяха да търсят с поглед, хората които бяха потъпкали докато го правеха. Затова й тя така и не го позна. Повече от 3 години в компанията и нищо. Нито на интервюто за работа. Нито на общите работни срещи. Целта беше факт. Жертвата бе забравена. Симулацията на живот продължаваше.<br />
Някъде над главата ти започва да вие противопожарната аларма.<br />
<i>Симулираш обърканост,</i> докато изключваш таймера от ръчния си часовник, настроен за същия час.<br />
<i>Симулираш неразбиране,</i> докато ставаш едва от мястото си.<br />
- Да не би да има пожар? - пита безименната.<br />
- На връх Коледа?! - възмущава се безименно-безличната.<br />
- Това е просто недопустимо. - почти проплаква безименно-безлично-безмозъчната.<br />
Погледа ти проследява действията на супервайзорката в огледалото до компютъра ти. Звъни телефон след телефон. Мъчи се да разбере какво става. Това реална опасност ли? Все пак не веднъж бяха имали няколко фалшиви такива. Беше изпаднала в смут и безпокойство, покриваше лицето й. Никога не й се бе отдавало да работи под стрес.<br />
Секунда по-късно залата започва да се пълни с дим.<br />
<i>Симулираш закашляне</i>, докато спираш и втория таймер от ръчния си часовник.<br />
- Пожар!!! - изпищяват трите ти колежки до теб.<br />
- Колеги, моля всички към изходите! - чуваш гласа на супервайзорката зад себе си.<br />
- Има пожар, нали? - пита една от трите.<br />
- Не сме напълно сигурни, но моля да побързате. Възможно е и да е фалшива тревога. - опитва да звучи уверено, но знаеш че в момента тя е по-уплашена от останалите.<br />
<i>Симулираш паникьосана физиономия,</i> докато пребъркваш джобовете си уж търсейки нещо.<br />
- Колега? - обръща се към теб супервайзорката забелязала, че само ти още се бавиш. - Побързайте!<br />
<i>Симулираш асма, </i>която никога не си имал.<br />
- Инхалатора ми. - закашляш се, дишайки тежко. За над 3 години дори не й бе направило бегло впечатление, че чак сега споменаваш, че ползваш инхалатор. - В шкафчето ми е. - изричаш едва. - Трябва да...<br />
- Да, да вървете. - потупва те по гърба тя, в знак не толкова че разбира ситуацията, колкото че не иска да си има нищо общо с нито една част от нея.<br />
<i>Симулираш уплаха,</i> докато все още има кой да я забележи от бързащите да се евакуират твои колеги.<br />
<i>Симулираш панически бяг </i>към офис шкафчетата.<br />
Когато стигаш там помещението е празно. Алармата над главата ти продължава да вие, а залите леко-полека се изпълват с дим. Само ти знаеш, че не е истински. Както и само ти знаеш, че ако добавиш калиев нитрат и захар можеш да получиш дим. Хубаво е, когато баща ти е бивш химик. Също е хубаво, когато същия има достатъчно връзки, за да ти помогне да сложиш сместа на правилните места в сградата без никой да забележи, да ги запали в точния момент и да остави сензорите за дим да свършат своята писклива работа. Да, баща ти беше един от тези членове на старото поколение, които винаги можеха да извлекат положителното дори и от най-лошата ситуация, но той също така можеше да познае симулация, когато я види. Ето защо не ти повярва, когато започна да му кимаш. Не повярва и, че си напълно покрусен от станалото. Както и че това е причината да не спиш по цели нощи. <i>Само човек, който е пропилял живота си в симулиране такъв бе в състояние да познае, когато друг такъв стои пред него.</i> Отне ти 30 минути да обясниш плана само седмица след обира. Първоначално реши, че ще те разубеди - нали това правеха родителите. Но не. Именно той даде идеята за димните бомби. Именно той остана до теб, когато всички останали те изоставиха. И истината бе, че празния дом, където никой не чакаше никого беше такъв защото двамата не се задържахте в него, планирайки прецизно следващите ви ходове.<br />
Изчакваш и последните стъпки да заглъхнат по коридора. Отваряш шкафчето и взимаш противогаза, който си оставил по-рано днес. Нахлузваш го на лицето си и бързо се връщаш в залата, от която си дошъл. Имаш само няколко минути.<br />
Намираш работното място на супервайзорката. Чантата й, палтото й - няма ги. Но компютъра й е тук. Толкова е била паникьосана, че дори не го е заключила, а и да беше какъв смисъл би имало, когато се занимаваш с кибер кодове от 12 годишен. Практически така се запознахте - в университетската библиотека, където тя без да иска бе блокирала паролата си за ползване на вътрешния сайт на университета и сега не можеше да влезе, за да си прикачи доклада с краен срок същия ден. Ти обаче й я възстанови. И понеже момичето беше хубаво и явно й харесваше твоята, така наречена, дарба реши да й покажеш още някой трик. И така трик след трик - ти се оказа изигран.<br />
Откъде да знаеш, че е знаела колко си добър с компютрите. Откъде да знаеш, че ще те накара да разбиеш няколко банкови сметки, твърдейки че са на родителите й, които отказват да я издържат. Откъде да знаеш, че след тях ще поиска да влезеш в базата данни на няколко организации, заблуждавайки те че крадат от благотворителни фондове. И ето как двамата се оказахте с чисто нов огромен апартамент и сейф пълен с пари. Тогава се кълнеше, че ще ги върнете на пълноправните им собственици - бедните. Откъде да знаеш, че е визирала себе си.<br />
Сега, обаче бе момента да й напомниш за истинския смисъл на Коледа. На твоята Коледа. <i>Да даваш, значи да си готов да жертваш всичко свое, с ясната идея, че ако човека си струва - няма да ти го вземе.</i> Тя обаче не струваше. Нито преди. Нито сега. Издигнала се от нищото никаквица. Крадла. Ограбила до стотинка другите, за да си осигури симулация на престиж, охота и преуспялост.<br />
<i>Симулираш подигравателна усмивка.</i> Не! Вече не се налага да симулираш. Наистина й се подиграваш. <i>Защото, когато придаваш повече важност на придобивките, а не на хората е лесно не само да изгубиш придобитата си от тях важност, но й себе си в нея.</i> Защото истинския смисъл на придобивките е в това да ги споделиш с другите. Сами по себе си те не струват нищо. Също като теб. Без хората си никой.<br />
Сега вече знаеш това. Отне ти повече от три години да стигнеш до тук. До заветното отмъщение. До урока по това как се създават чудовища и по-точно как чудовищата винаги се връщат при създателя си. Защото беше прав. Винаги си бил прав.<i> И ако оставиш някого да му се размине веднъж с мисълта, че действията му са редни </i>вероятността<i> да създадеш чудовище нараства неимоверно. </i>Ето как ти създаде чудовище, което от своя страна пресъздаде теб в друго такова. Един порочен кръг от грешни избори, който никога нямаше да свърши, ако нямаше правилния човек до себе си. Баща ти. Старият химик. Човекът, който винаги знае какво да каже дори в най-лошия момент и да извлече положителното от него.<br />
- Обичаш ли я? - отново се обръща с познатия въпрос към теб часове по-късно.<br />
Пред очите ти стои отворен лаптоп, а на екрана му върви жив запис от вътрешността на нечий апартамент. Помещението е сумрачно. Единствената светлина в него идва от коледната елха в центъра, отрупана с десетки премигващи лампички, но без подаръци под нея. Записът е със звук, но е толкова тихо, че за миг решаваш, че може би в стаята няма никого. Точно тогава последва сподавения хлип. Чак сега фокусираш тъмната приведена фигура до елхата. Познаваш я много добре. Същата жена, която ти разби сърцето преди години. И не просто сърцето, а целия сейф. Супервайзорката ти. Обсебената от собствените си фалшиво придобити успехи, че да забележи кой всъщност наема на работа. Точно тази, която след една злополучна противопожарна евакуация се върна на работното си място, за да разбере че през компютъра й някой беше разбил всички защитни кодове на фирмата, бе източил авоарите и в момента те бяха притежание на няколко десетки благотворителни организации. Същата, която едва не припадна, когато осъзна за каква огромна сума става дума. И понеже беше нейния компютър. И понеже не го бе заключила. И понеже все някой трябваше да отнесе последствията. Трябваше да е тя. Сега единственото, което й бе останало бе празен апартамент със самотна елха в него. Мъжът, с който делеше апартамента го нямаше. Приятелите й също ги нямаше. Много скоро и нея нямаше да я има, предвид че навярно щеше да прекара остатъка от живота си в някой затвор. <i>Що за Коледа беше това? Без магия? Без подаръци?</i><br />
Нещо проблясва в мрака под елхата и привлича вниманието на жената. Тя протяга ръка към него и с изненада установява, че е пръстен. Годежен пръстен. На премигащата светлина от лампичките едва разчита гравирания надпис: <i>"Когато не цениш хората, които имаш, оставаш само с вещите им"</i><br />
- Е, обичаш ли я? - пак те пита баща ти.<br />
- Да! - отговаряш най-накрая. - Никога не съм я обичал повече. Наистина обичам Коледа.<br />
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------<br />
<i><b>П.П. </b>Започнах това на работа и да съм честна се породи именно от факта, че подаръка, който някой таен Дядо Коледа ми спретна не ми хареса и си казах, че не ми харесва и всички ме гледаха така все едно съм най-неблагодарния човек на света, защото смятам че нямам нужда от коледна декорация под формата на среден на ръст плюшен снежен човек, който или ще забравя напълно да използвам за украса или изобщо няма да използвам. </i><br />
<i>Та да, идеята беше сравнително проста, но докато пишех прерасна в това. И да, няма да лъжа, има много Чък Паланюк в нея (нека го отдадем на факта, че чета негова книга), но то си дойде някак естествено. </i><br />
<i>Заглавието е пълна противоположност на написаното, но исках да има банално име на песен, едновременно да се противопоставя в известна степен на написаното, но като стигнеш до края все пак да си кажеш - "ъм, сега като се замисля, май има логика". Едва ли се е получило, но то при мен рядко нещата се получават, така че свиркайте си =)</i><br />
<i>И на финала - благодаря, че изчетохте всичко това, питайки се периодично какво всъщност е, но накрая стигнали до някакъв надявам се смислен извод или нещо от сорта. И понеже, нали, така и така сте стигнали дотук, искам да кажа сигурно поне 15 минути ви е отнело да прочетете всичко това, отделете още 1 минута да сподели каква бездарница съм в коментар по-долу. Благодаря предварително!</i><br />
<i><b>П.П.2</b> Шансовете за смислен пост с обяснения и rant-ове на последните няколко месеца, в които липсвах са на лице, но да не си играем с късмета, защото както в "Игрите на глада" той никога не е бил на наша страна. </i><br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-42173941947441094592015-12-16T05:20:00.001-08:002020-01-26T03:19:12.070-08:00Things Left Unsaid<div style="text-align: center;">
<img alt="Резултат с изображение за „things left unsaid aesthetic pinterest“"" src="https://i.pinimg.com/originals/5c/9f/93/5c9f93c18a0f4de8eb8dd1b6c903f28c.jpg" /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<i>Никой не ти казва какво да правиш, когато някой умре</i>. Никой не те подготвя истински за момента, в който него вече няма да го има. Всички смятат, че понеже това е част от живота нямаме нужда от такава подготовка. С раждането ни трябва да сме готови да приемем смъртта. Не е така обаче.<br />
<a name='more'></a>Какво ако стане неочаквано? Какво, ако в последните ти дни, часове, минути си толкова зле, че и дума не можеш да кажеш? Знаеш, че края е близо, а не можеш да се сбогуваш. Искаш да признаеш всичко, за което някога си съжалявал. Да поискаш прошка. Да успокоиш останалите, че всичко ще бъде наред. Защото какво значение има да чуят същите думи от някой друг, когато този друг няма да си ти? Защото, когато теб те няма, точните думи също ги няма и няма какво да те подготви за нещата, останали неизречени.<br />
Щеше ми се поне веднъж някой да се бе сетил да подготви едно дълго писмо с обяснение. Да ти опише всичко в него. Да ти каже как да продължиш. Как да се държиш в такъв момент. Дали е окей да се усмихваш или трябва да се чувстваш виновно от това? И трябва ли да се чувстваш виновен през цялото време или е окей да се усмихваш понякога? Прието ли е да продължиш да слушаш музика, когато дори хората не искаш да чуеш? И трябва ли да слушаш хората, когато главата ти е пълна с музика и не знаеш как да я изкараш от там? Кога е нормално да спреш да мислиш за това? Да спреш да плачеш? Да започнеш да заспиваш вечер преди 4 сутринта?<br />
Казват че за всеки човек скръбта трае различно време. Всеки сам преценява кога и как да я превъзмогне. Никой обаче не ти казва как да познаеш, че този момент е настъпил. Това е проблема с болката - понякога ставаш толкова добър в това да я прикриваш, че заблуждаваш дори себе си.<br />
Нека ви разкажа за едно малко жизнерадостно момиче, което било толкова добро в това да заблуждава хората, че истински обича живота, когато всъщност го ненавиждало. Мразело коварния начин, по който същия този живот имал способността да ти даде възможност за досег с толкова много прекрасни хора и след това да ти ги отнеме, когато най-малко очакваш. Не харесвало как винаги, когато му се случело нещо хубаво следвали поне три лоши неща. Дразнело се от всичко, което се налагало да се преструва, че харесва. Но най-много ненавиждало себе си, че можело да бъде толкова негативно отвътре и така жизнерадостно отвън. Но не това бил проблема. Проблемът започнал, когато останалите спрели да чуват смеха му. Едва долавяли гласа му. Не виждали усмивката му и все се питали какво не е наред. Има ли ти нещо? Не си в настроение?! Знаете ли настроението не е всичко. Не може да обясните защо някой се държи странно само с довода за лошото настроение, както не може да окачествите странностите на някого като етикет за "луд човек". Не, не можете - и все пак го правите.<br />
Хората обичаме нещата да са точно обяснени и когато обяснение липсва му слагаме етикети. Клейма на неща, които не разбираме, смятайки че така ще си ги обясним по-добре. Само дето не нещата, които не разбираме се нуждаят от обяснение, а тези които си мислим че сме разбрали. Като смъртта например. Наясно сме, че някой ден ще се случи. Знаем, че е неизбежна. Страх ни е от нея. Но истината е, че не я разбираме. Всички тези ритуали, през които преминава тялото преди да бъде поставено в земята. Всички обичаи, които се очаква от теб да спазваш с простото обяснение "така се прави". Знаете, че всичко това по никакъв начин не помага на мъртвеца, нали? Всичко това е за живите. Различни начини да ни улеснят да продължим напред, да повярваме че и душата на починалия също е успяла да го направи. А щом тя е продължила, значи и ние можем. Но ако нищо не задържа душата повече, какво тогава задържа мъката вътре в нас? Ние самите. Вкопчени в собствената ни болка да страдаме по някого, когато не можем да си върнем.<br />
Затова страда и жизнерадостното момиче. Затова вече не се усмихва така широко и това и причината всички да смятат, че просто не му е ден, че е в лошо настроение. Хората не търсят причините, а направо си правят изводите. Защото дори едно жизнерадостно на пръв поглед момиче може да страда по загубата на любим човек, но като че ли е по-лесно да сложиш етикета на "лошото настроение" отколкото да го попиташ "Какво е станало?", "Как си?". Понякога това е достатъчно да накара наранен човек да сподели болката си. Понякога, обаче хората забравят как се задават точните въпроси и направо стигат до отговори на въпроси, които никой не им е задал.<br />
Знам това, защото аз бях, съм и може би пак ще бъда това момиче. Момичето, което загуби част от блясъка си със загубата на любим човек, защото когато направиш грешката да се влюбиш в собствената си болка, ти самия се превръщаш в такава.<br />
Ето защо, когато аз си ида не искам да страдате или поне не толкова дълго, колкото вие си мислите, че трябва да го правите. Няма да се обидя ако се усмихвате. Няма да го приема като неуважително, ако се забавлявате, когато мен вече ме няма. Знам че, когато сърцето тежи - стъпките са още по-тежки. И знам, че е банално, но времето наистина лекува. Дайте си време. Наплачете се. Бъдете тъжни с дни. Но, моля ви, толкова силно ви моля, не се вкопчвайте в болката. Тя не е ваш приятел. Аз бях. И като такъв точно това ви казвам. Болката е състояние, през което преминавате, а не начин на живот. Не се вкопчвайте в това, че мен вече ме няма, а в спомените, които са останали след мен. Не мислете за това като за несправедливост - не е честно вие да сте тук, а аз не; не е честно на вас да ви се случват толкова много хубави неща, а мен да ме няма, за да ми ги споделите - представяйте си го като начало на нов живот. Е, да, няма да ви лъжа, наистина няма да е честно в толкова много отношения и все пак би било много по-нечестно ако вие не му се насладите. Защото било каквото било. Пред свършен факт сме. Не се сърдя на никого. Има ли смисъл наистина? "Прости и забрави" звучи абсурдно докато си жив, но придобива огромен смисъл, когато вече те няма. Защото както теб те няма, така и лошите чувства изчезват. Не знам защо наистина. Може би задето цял живот си се боял от това и накрая, когато то вече се е случило страхът го няма, остава само да приемаш станалото. Така и вие трябва да го приемете и да продължите напред. Ако смятате, че всичките тези ритуали, които по-възрастните препоръчват да се правят ще ви помогнат да преодолеете загубата - правете ги. Но ако всичко е просто начин да изкупите вината си, да изразите уважение и прочие - няма смисъл. Вината не се изкупва, когато човекът вече го няма, а докато е тук. Не е нужно да играете роля, бъдете себе си. Ако сърцето не ви дава да излезете навън с приятели и да се веселите, не ходете тогава. Но също така не се и затваряйте вкъщи. Ако обичате да пеете, не спирайте само защото мен ме няма и ще бъде неуважително към паметта ми да го направите. Напротив - посветете ми следващата песен. Мисълта ми е, ако обичате да правите нещо, не бива да спирате само защото сте изгубили някой много скъп за вас човек. Ако този човек наистина е държал на вас, то той би бил истински щастлив, знаейки че правите това, което обичате. Не чувствайте вина от това. Възприемайте го като начин да преобразувате болката в нещо красиво и стойностно. И запомнете едно: когато някой си отиде, това не означава, че и вие трябва да си тръгнете с него. Част от вас със сигурност вече няма да я има, но не губете себе си за сметка на нея.<br />
<i>Никой не ти казва какво да правиш, когато някой умре.</i> Никой не ти оставя прощално писмо, за да ти обясни всичко, което се питаш и вече няма от кого да получиш отговорите за него. Но ето, че аз го направих. Току-що ви казах какво да правите. Чисто и просто: живейте! Обичам ви такива каквито сте и ако вие също ме обичате, продължете напред. Нека случилото се не ви натъжава толкова колкото да ви напомни, че живота е кратък, че утре вие може да сте на мое място, но това не трябва да ви плаши, а напротив - да ви стимулира да извървите пътя докрай. Насладете се на всеки момент все едно ще ви е последен, защото повярвайте ми, един ден наистина ще бъде. Не губете време да се карате с някого - ако този човек не ви харесва, е хубаво, случват се и такива неща. Това е, че когато вас ви няма всичко е без значение. Така че отсейте правилните хора и ги дръжте близо до вас, именно те си заслужават истински. И да, знам че всичко, което изписах не е нещо, което не знаете и не е нещото, което няма още 10 души да ви кажат, когато аз си отида, но не е ли по-добре да го чуете от първоизточника? Защото аз съм тази, която няма да се върне вече. И аз съм тази, която ви казва, че всичко ще бъде наред. Може би не днес, но един ден ще бъде. И ако се чудите какво да правите в такъв момент, отговорът е: продължете започнатото.<br />
Докато си жив винаги ти се вижда непосилно да понесеш факта, че някой твой любим човек вече го няма, а живота напук на цялата болка, която разкъсва сърцето ти продължава. Когато, обаче ти си този, който си е отишъл пръв, всичко което искаш е именно живота да продължи. Не искаш времето да спира, за тези които оставяш след себе си, защото знаеш, че единствения начин да се справят със станалото е да продължат напред. Път назад няма. Средата е временно решение на неспокоен ум, чийто мисли не могат да го задържат за дълго на едно място, но и не могат да го насочат накъде да продължи. Ето защо единственото решение е напред.<br />
Истината е, че не няма точна формула, за справяне със загубата на някого. Независимо какво ще кажеш или направиш - този човек вече го няма. Мен вече ме няма. Не знам до колко това, което изписах ви е било от помощ, но знам че помогна на мен. Така знам, че всичко което съм искала да кажа е стигнало до правилните хора. И съжалявам, че това е края, но да, ако четете това значи мен вече ме няма. Но, пък вие все още сте тук! Така, че не го забравяйте. Липсата ми е само част от приключението наречено живот, а то продължава - насладете му се!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<i><br /></i>
<i>П.П. Написаното е форма на фикшън и ако съм ви уплашила с него се извинявам. Тук съм. Не са ми хрумнали луди идеи, както навярно прочетеното ви е накарало да си мислите. Това просто е моя начин да се сбогувам с някого, на когото държах.</i>divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-48950589253578964562015-09-16T04:05:00.001-07:002018-05-22T00:39:28.510-07:00And I've grown familiar<br />
<div style="text-align: right;">
<a href="https://i.pinimg.com/564x/14/b2/f5/14b2f5b79d23e5d84ba55057c5aad0db.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="⧠pinterest: eccentric ⧠⢠{yep, that's my username hoho} â¢" border="0" height="320" src="https://i.pinimg.com/564x/14/b2/f5/14b2f5b79d23e5d84ba55057c5aad0db.jpg" width="320" /></a><i></i><br />
<i><i><br /></i></i>
<i>With villains that live in my head</i></div>
<div style="text-align: right;">
<i>They beg me to write them</i></div>
<div style="text-align: right;">
<i>So I'll never die when I'm dead</i></div>
<div style="text-align: right;">
<b>~Halsey - Control</b><br />
<b><br /></b>
</div>
<br />
Хей-йо, прекрасници победоносни! Мълчанието на блога бе нарушено, за да може да страдате в следствие пороят от думи по-долу. Но нека се правим, че това е напълно нова информация и в общи линии не се случва всеки път щом реша да се завърна тук.<br />
Та как сме напоследък?! Сравнително добре - предвид заболяването от грип, крашването от преумора, вливането на банка глюкоза и не на последно място сбогуването с телевизията.<br />
<br />
<br />
<a name='more'></a>Тук може би е момента да кажа, че нещата не се случиха точно в тази последователност, но истината е, че си бяха точно така и само Бог знае имаше ли връзка между трите или не, но аз съм тук да коментирам само крайните резултати от тях.<br />
Та будя се аз понеделника на 17-ти август и още преди да съм закусила усещам как ми се повръща без ясна причина защо. Викам си - а, това е временно и навярно се дължи на факта, че като съм под напрежение не ям много, а когато ви снимат с не-знам-си-колко-камери и всеки момент могат да ти кажат, че отпадаш е малко трудно да не си под напрежение. Та, игнорирах аз неприятното чувство в стомаха ми и отивам на снимки, които се оказаха в някакъв задушен театър. Всичко беше наред - цвята и рози, викам си ще се справя и наистина щях до момента, в който задуха в театъра не ми дойде в повече и не ми се зави свят. Може да си представите колко тъпо се почувствах, защото аз съм човек, на когото никога не му става толкова зле, че да има чувството че ще падне? Да, моментни замайвания - случват се, но да усетя, че със следващата ми крачка лицето ми ще срещне земята - не. Трябваше да спрем снимките за 10 минути, докато се почувствам по-добре, при което се извиних около 50 хил. пъти за забавянето и макар всички да ме уверяваха, че всичко е наред, интуицията ми говореше друго. Та, записахме каквото имахме за запис, аз вече едва държейки се на крака, питайки се какво дяволите да го вземат не е окей с мен, но в състояние да стигна до работа и да се извинявам и там, че ще съм възпрепятствана да съм работа през идната седмицата. Кълна се, това бяха най-дългите 2 часа в живота ми - от метрото, до работа, до метрото, до аптеката, към вкъщи. Сметнах, че става дума за преумора, особено когато почивните ми дни от работа се превръщаха в работни в телевизията. Но това си е лично мой проблем, ето защо се чувствах повече от глупаво да занимавам странични хора с него, при все, че състоянието ми не бе под мой контрол да го реша. Та след като легнах за няколко часа се събудих малко по-свежа, но все така ми се повръщаше и както от аптеката ми казаха навярно бях лепнала познатия вече на всички летен вирус, само дето при мен беше най-вече частта с повръщането и предвид това, което съм слушала от други потърпевши съм била късметлийка, че е само това. Та след като бях малко по-добре отивам на следобедни снимки, при което трябваше да пътуваме близо 30 минути по възможно най-ужасните пътища чак до Витоша само, за да хванем хубав кадър, докато междувременно умираме от студ. След тези снимки ме обявиха за идеалния статист на потъването на Титаник. По думите на очевидците дори сините устни съм успяла да постигна до съвършенство. Може да си представите колко добре се отрази това на болен човек, но отново проблемът си е мой. И това пак добре - оцелях деня, неприятното чувство, че ще повърна всеки момент намаля и почти можех да усетя подобрението си. И това до вторник сутрин, когато вече се бях отписала от света на живите и единственото, за което можех да мисля е <i>"Е, чак сега влязох в клуб 27"</i>. Но да не ви обърквам допълнително <i>(искам да кажа постът все още не е придобил същинските си, традиционни бих ги нарекла, размери, така че не губете все още себе си в него)</i>.<br />
Та, да на следващия ден - чувството за повръщане липсваше, почти можех да ям, само дето след един залък от най-обикновена бисквита изведнъж така започна да ме боли цялото тяло сякаш някой го бе хванал в невидима примка и в момента ме душеше с него. Болката беше наистина ужасна. Не пожелавам никому да изпита това, което аз чувствах тази злополучна сутрин. По-лошото от болката бе само факта, че нямаше на кого да кажа. Съквартирантките ми спяха и не смеех да си събудя, за да не ги уплаша. А, аз самата вече бях здраво във филма и наистина смятах, че ако някога съм била близост до смъртта, то това ще да е момента (а повярвайте това не ми е първия подобен момент). Имах чувството, че някой притискаше гърдите ми и не можех да си поема дъх - на където и да се обърнех в леглото ме болеше и не знаех нито защо, нито какво да направя. Ето защо се обадих на единствения човек в познатата ми вселена, който би имал някаква представа какво се случва и как да се измъкна цяла от него, а именно - мама. Тя обаче се уплаши дори повече от мен, а факта че е на километри разстояние не й помогна изобщо. Както и казах по-късно същия ден "Направо имах чувството, че умирам", а тя ми отвърна "А питаш ли на мен какво ми беше? Имах чувството, че умирам с теб." Та, съумях някак да си викна такси и да се дотътрузя до първата по-близка клиника, при което, кълна се, таксиджията четеше молитви на ум на всякакви езици да не му умра в колата. Вика ми - "Ама, добре ли сте?" и аз вече едва отронваща думите, всеки момент ще забеля очите "Да, да... само карайте по-бързо". Та след момента на ужас, както обикновено идва момента на истината. Оказа се, че тялото ми сдало багажа следствие преумора. Мен ми се искаше да си остана хиперактивното човече, което всички познават, но тялото ми ме предаде. Не може, когато не съм на работа да съм на снимки и вечно да си недоспивам и накрая имунната ми система и всеки чарк дето може да се прецака да го направи. Та, ето как мои хора преоткрих системите. Хубаво нещо са, особено ако не ги слагат на мен, но уви не. Докторът дето ме преглеждаше беше някакъв забавляга и човека смяташе, че цялата му житейска философия може да е от особена важност за подобряване на крехкото ми здраве, ето защо я сподели с мен. Ще каже - <i>"Това дето ти е в главата - забрави го. Не мисли за него. Отпусни се. Карай да върви! Ако дълго мислиш за нещо само ще разболяваш повече себе си. Ако трябва викай, реви... не задържай нищо в себе си. Всичко трябва да излезе навън иначе никога няма да си истински добре. Три неща трябва да правиш на тоя свят, за да ти е по-спокоен живота: да не задържаш нищо в себе си, да спортуваш и да правиш секс."</i> Честно ви казвам ако бях останала там само още малко да сме постигнали съгласие по написване на биографията му. Иначе беше либертак от всякъде. Но си ми каза, че имам нужда от стабилна почивка, да не се напрягам излишно и да не обръщам чак толкова голямо внимание на неща, които не заслужават никакво. Само дето за през цялото време си мислех как в момента забавям снимките на хората и ми беше супер притеснено и отпускането не ми се получи особено. Но както и да е. И това мина. С банка глюкоза всичко е по-добре. Изкарах ме деня и снимките успешно, след като се извиних на всеки втори за закъснението, бях изолирана в самотна стая с риск от зараза за останалите, макар да се оказа преумора и накрая победоносно паднах в боя полу-жива полу-умряла. Случват се такива неща, но живота си продължава, макар за моя наистина да изглеждаше така сякаш бе достигнал крайната си точка и много би му харесало да се позадържи по-дълго на нея, ама не му се дадох. За протокола майка ми хвана автобуса и дойде да ме види още същия ден, докато бях на снимки, просто защото с цялата си глупост за пореден път й бях изкарала акъла. Признавам, че не беше едно от най-умните ми решения, но представете си 6 и 30 сутринта, убийствена болка разяжда тялото ви, вие не знаете какво се случва, но изглежда така сякаш краят е близо, няма на кого да се обадите. Питате се линейка ли да викате, ще ли дойде изобщо и като цяло какво точно се случва, защо сега и защо на вас? Сори, но първосигнално ми иде да се обадя на майка ми. Но, споко хора, засега съм добре. Замайването и стягането в гърдите вече не са такъв фактор - идват от време на време и гледам да ги упоя с обилни количества айрян (както ми препоръча доктора), кола и КФС (тука доктора мълчи, ама аз си ги самопредписах). Настина бе странно как след като апетита ми се върна първото нещо, което ми се дояде беше КФС. Знам, знам, имам проблем и за пореден път го признавам, но това противно на очакванията не го прави по-малко осезаем и не смятам, че когато кажа, че съм "чиста от 2 месеца" хората трябва да се смеят, предвид колко сериозна е привързаността ми към лютите пилешки кълки на чичкото от Кентъки.<br />
Както и да е. Още едно начинание отпадна и може би ако не ми отнемаше вече трета седмица да довърша тоя пост сега щяхте да сте запознати със събитията от миналия месец, но такъв е живота - такава съм и аз.<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhDmzWDrp0-WpdYw25eXEqWqoxyK5QiPjjhaZqQ6tA-O6Zh-JDg2kcAlqW7D9SabpFF6ziXZH2YrJqfcDRUfg6FFjL-cbgLwlPDL-9px01Cg2FM7nVlIR_ei2R5HZkkHGhEeI-bGKIM8AQ/s1600/11260385_1910311689194453_1928150993893010012_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhDmzWDrp0-WpdYw25eXEqWqoxyK5QiPjjhaZqQ6tA-O6Zh-JDg2kcAlqW7D9SabpFF6ziXZH2YrJqfcDRUfg6FFjL-cbgLwlPDL-9px01Cg2FM7nVlIR_ei2R5HZkkHGhEeI-bGKIM8AQ/s320/11260385_1910311689194453_1928150993893010012_n.jpg" width="240" /></a>И понеже все още сме на темата за предаването "Ръкописът" държа да кажа, че много се радвам, че имах възможност да се запозная с такива интересни и приятни хора, с които дори и сега се срещаме от време на време. Повечето от тях са толкова развълнувани за началото на предаването - шерват постове, снимки и приласкават да гледаме, а аз тайно се моля никой да не ме познае. Има нещо счупено в мен и това е. Да не говорим, че на последната среща всички разправяха за напредъка си след предаването тип "книгата ми ще получи отзвук", "аз ще получа редактор" и аз си седя там и си викам "а, аз ще си поръчам КФС". Не ме разбирайте погрешно - няма да спра да пиша или нещо подобно, просто за момента наистина искам да се откъсна от всичко свързано с романа ми. Не мога да кажа, че си го харесвам, но тези които ме познават знаят, че аз не харесвам нищо което съм написала, освен ако не го чета 2 години по-късно и не си задавам въпроса "Кой, по дяволите, е писал това, защото е добро и няма как да съм аз". Така че това не е нова информация. Просто ще се разсея малко от всичките събития, които станаха и когато вече се отърся от "тъмната светлина", която по ирония от романа се пренесе в мен, ще се върна отново към него, навярно дори към втора част, а защо не и трета. И нека обобщя своята нарастваща (не)популярност със снимка на реклама от автобусна спирка в София. Когато ми казаха, че са ме видели на подобно място не повярвах, но ето че се оказа истина. Първи ред. От ляво на дясно. Предпоследната. Не съм го виждала на живо, така че не мога да преценя колко точно ужасно изглеждам. Ако някой има нещастието да го направи, моля да сподели! ХД<br />
И най-накрая да сменя темата с другата ми любима освен писане, а именно танци. Последното събитие, на което имахме възможност да бъдем беше Анивенчър. Изживяването бе невероятно, като изключим факта, че всички се държахме така все едно ни е особено приятно да се заедно, когато всъщност го правехме по задължение. Извинявам се, че за пореден път ще насоча вниманието към това колко проблеми може да има в една малка група, но такива неща стават всеки ден, не само с моята. Та, този път за събитието решихме да обсъждаме идеите на среща навън. При което още момента, в който дойдох ми се стовари, че "нашата идея е тази и тази и сме избрали тези и тези песни, защото концепцията ни ще е тази". Добре, честно, аз ли греша или това не е обсъждане, а директно представяне на становище?! Според моите хора, обаче те това са го обсъждали в общ чат, където аз не стоя и съм им го казала, че нямам време да го следя и прочие и там всички били окей с идеята. Същата идея, която аз чувам за първи път. Същата идея, която никой не каза хайде да я предложим за обсъждане, а беше тип "ами ние в общия чат я обсъдихме и всички са съгласни". Сори, ама това не е обсъждане. Не стига това, ами ми се казва, че концепцията ни ще е "Алиса в страната на чудесата". Окей, нищо против с това, дори аз го предложих, но може да си представите изумлението ми, когато всеки от там присъстващите вече беше решил кой герой ще бъде и аз седях и мигах, питайки се какво точно обсъждаме в момента, щом те вече са решили?! На финала аз нямах друг избор освен да бъда "Бялата кралица" от "Алиса в Огледалния свят" просто защото всички други вече бяха заети. И когато споменах, че първата песен не ми се връзва с общата концепция - глас в пустиня. Пак добре, че я смениха, защото ако тая не се връзваше, какво оставаше за другата. Но, да - така се обсъждат нещата в моята група. Някой си пише с всички останали и им влива идеи, които те няма как да не харесат. Накрая аз съм черната, защото не съм съгласна нещата да се правят по този начин. Както някой бе писал на фона на цялото обсъждане "Когато Поли не се обажда - защо не се обажда, като се обади - защо все е против?!" Оправия няма. Но пък изглеждахме яки. Почти никой не можа да ни познае ако не вървяхме в комплект и не обясняхме какви сме, но беше забавно. Плюс: на сцена да танцуваш с това беше предизвикателство - защото повече беше играта, отколкото танцуването.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMuZ5fbAKy-S27mZdPOz2QdUZD7GMIBGsYt111L7LvE50OAZ2fY6_JmOircBx4rVWA4TNUsG71Pfh8DguvE-TfPY5h-XBdveUzr_ZtRgkuG3SwtOA8iP6t0-PkkMpduCYDNJG0aHJ8Th8G/s1600/11999770_10153630920358944_1774526367379034361_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="299" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMuZ5fbAKy-S27mZdPOz2QdUZD7GMIBGsYt111L7LvE50OAZ2fY6_JmOircBx4rVWA4TNUsG71Pfh8DguvE-TfPY5h-XBdveUzr_ZtRgkuG3SwtOA8iP6t0-PkkMpduCYDNJG0aHJ8Th8G/s320/11999770_10153630920358944_1774526367379034361_o.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
И докато все още съм на Алиса, държа да кажа, че почнах нова поредица книги <i>Mad in Wonderland</i> на <i>Cameron Jace</i>, където героите от книгата са пренесени в нашия свят. Алиса е затворена в санаториум, понеже на 17 е избила приятелите си в училищен автобус - случка, която тя не помни. И сега 2 години по-късно, борейки се със собствената си лудост се среща със серийния убиец професор Картър Пилър известен още като гъсеницата от книгата. Според него тя е истинската Алиса и само тя може да спре върлуващия сериен убиец "Чеширската котка", който не отдавна в официално изявление в медиите предупреди хората да не се наместват в работата му, че всичко това е част от "Войните на Страната на чудесата" и няма нищо общо с тях. Та, да както може да предположите бая лудост има там и точно затова ми харесва. Като цяло самият автор набляга на идеята, че нещо, което хората не го приемат е лесно да го обявиш за "лудост" и човека за ненормален, докато точно определение и за двете, честно казано, липсва. Смахнато е, но ще ви хареса ХД<br />
И на финала на мъчения ми три седмици пост остава само да кажа, че за напред наистина ще се опитам да не се бавя толкова със супер безинтересните неща, ставащи в живота ми и че е крайно време да споделя "писателското предизвикателство", което правих преди време, защото на места има добри попадения (може би защото ги четох месеци по-късно и ми се струва, че друг стои зад тях!?)<br />
Стискайте палци и този месец да мине успешно, макар хороскопа ми да иска да ме убеди в противно, хората на работа да ме натоварват повече от преди, да мисля нови хореографии и участия с минимално количество хора, когато са правени за 7 души и едновременно с това главата ми да бъда от нови истории, които никога няма да видят бял свят. Та, както казах... стискайте палци. Войните за Уондърленд започнаха!<br />
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep Calm & Prepare Yourself!</i></b></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="https://cdn3.teen.com/wp-content/uploads/2014/09/alice-in-wonderland-anne-hathaway-white-queen.gif" height="153" width="320"></div>
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-82310901542427406432015-07-17T10:38:00.002-07:002018-05-22T00:43:45.812-07:00And give it up, you don't need that stress<br />
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
</div>
<br />
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
</div>
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<a href="https://i.pinimg.com/564x/5b/3f/9a/5b3f9a68aaa539d6997bbc0c74efa45b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="A galaxy of origami stars" border="0" height="236" src="https://i.pinimg.com/564x/5b/3f/9a/5b3f9a68aaa539d6997bbc0c74efa45b.jpg" width="320" /></a><br />
<div style="text-align: right;">
<i>You're still hungry for another test</i> </div>
<div style="text-align: right;">
<i>Are you having fun?</i></div>
<div style="text-align: right;">
<b><i>~Years&Years - Ties</i></b> </div>
<br />
<br />
Хей, <i>прекрасници</i>! Няколко месеца по-късно отново на линия <i>(тая между живота и... е, сещате се!)</i>. Доста неща се случиха, повечето от които на магия и реших, че е крайно време да ви направя съпричастни към нея <i>(не че имате друг избор наистина)</i>.<br />
<br />
<a name='more'></a>Като начало се класирах като един от 72 финалисти в бъдещото реалити на БНТ "Ръкописът". Още не ми се вярва, честно казано. От около 200 ръкописа са избрали моя и сега имам честта да се запозная с такива страхотни творчески натури, че ако не друго се надявам шоуто да ми помогне да развия потенциала си от гледа точка творчество =) Всички от групата, в която попаднах се оказаха толкова готини и до толкова си паснахме, че се разбрахме с тези от София да си правим периодично по някоя и друга среща, а защо не и с останалите, стига те да имат възможност и желание.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZvTzL9h9JzqeVUVROJlwLlOt28Bl_oDNQdxUhTrYNCPHjqdeC-wSSaLrt9eZ_Qp8cCx0fA-OyrCPs8OYPTjxmh4aFj38tF8IP0UJkdTh-QhiGLiHTRxzzys8mKoUXDGlqSRk7nluqAGRM/s1600/11705152_10206257478987593_1462111270635174006_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZvTzL9h9JzqeVUVROJlwLlOt28Bl_oDNQdxUhTrYNCPHjqdeC-wSSaLrt9eZ_Qp8cCx0fA-OyrCPs8OYPTjxmh4aFj38tF8IP0UJkdTh-QhiGLiHTRxzzys8mKoUXDGlqSRk7nluqAGRM/s320/11705152_10206257478987593_1462111270635174006_n.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
Друго интересно е, че на 04 юли беше световният к-поп денс фестивал в България и група ми за първи път печели нещо и не просто нещо, а първо място. Всички бяхме в шок, когато го обявиха - то не бяха сълзи по сцената, то не беше чудо <i>(кълна се, след разкритието на ревливото ми ампоа пред толкова много хора, настоявам да ме направят админ на страницата "Плача", очевидно емоционалното ми състояние отговаря на описанието)</i>. Идея си нямате колко работа, пот, тренировки до късно, навехнати глезени, крещене дори, изтърпя всеки един от нас, така че да получим подобно признание значи много за нас. Но както се казва радостта не може да е пълна.<br />
Не знам дали някому е известно, но кпоп обществото в България не е така задружно както може да предположи човек - не, не е! Не стига, че хората извън него не го харесват и го оплюват, а и хората вътре в него взаимно си причиняват същото. <i>Кому е нужно всичко това?</i> Не може ли просто да се подкрепяме един други и да се уважаваме взаимно? Защо е нужно да се пускат злобни коментари, да се правят номера, да се дава антилайкове в Youtube не по някаква друга причина освен на пук?! <i>Кой печели от това? Честно, хора, спите ли по-спокойно като знаете, че хейта ви е стигнал до групата, която не харесвате? Носи ли ви вътрешно удовлетворение да знаете, че се вписвате чудесно в негативната характеристика, с която обикновено определят българите? </i>Та нали сме различни? Нали харесваме едни и същи неща? С какво труда на едни заслужава да бъде потъпкан от други само заради идеята да потъпчем нещо? Не го разбирам наистина. Тъжно е да сме малка група и все пак да си причиняваме това един други.<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjtFTYE540yUzX-uY95ICBntTqjRKuo2-WeKM9xQRWgfqfgXh3xH75HZetcHmpao1VqVjf52JSOytJN7uAQAyNTsj9iZBt2pSqbyQ_vxpK2mLjGdagbvkcMfVsfySoYNDQ1qgkKG4PlEVPl/s1600/11745840_1619643114974125_1233877283496754175_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="213" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjtFTYE540yUzX-uY95ICBntTqjRKuo2-WeKM9xQRWgfqfgXh3xH75HZetcHmpao1VqVjf52JSOytJN7uAQAyNTsj9iZBt2pSqbyQ_vxpK2mLjGdagbvkcMfVsfySoYNDQ1qgkKG4PlEVPl/s320/11745840_1619643114974125_1233877283496754175_n.jpg" width="320" /></a>Пиша всичко това, защото както се оказа само няколко часа след като C-ZONE спечелиха K-pop World Festival в България, по-потресаващо от новината са победата изглежда се оказа хейтът, който произтече от нея. Може би сега е момента да спомена, че като цяло сме недолюбвана група. Най-странното е, че нищо особено не правим - нито се бъркаме на другите групи, нито се заяждаме или нещо подобно, напротив винаги викаме за всички по състезания, танцуваме си за удоволствие и по някаква причина хората ни хейтеха без причина. Но дори и тогава винаги сме се опитвали да сме дружелюбни с всички, дори и с тези, които са изричали обиди по наш адрес. Това, обаче не попречи на хората да продължат с негативизма. Наистина не разбирам какъв точно е проблема. Правим нещо, което обичаме и не се бием в гърдите, че сме добри, никога не сме, напротив възхищаваме се от толкова други групи, с които сме имали късмета да делим сцена и въпреки всичко хейтът продължава. Сега само може да си представите какви размери достигна той след спечелването на наградата, нали? Искам да кажа, c'mon, преди не правехме нищо и ни мразеха, сега вложихме толкова много труд, изобретателност и творчество и той изумително бе оценен от жури, с които никога не сме разговаряли <i>(да не говорим, че част от тях изобщо не знаят български)</i>, камо ли да сме подкупили по някакъв начин<i> (защото да, в момента това са спекулациите)</i>, омразата бе толкова силна, че честно казано задушаваше. Иска ми се да вярвам, че хората не са такива, но предвид на какво станах свидетел, не мога. Да, съжалявам че вложихме толкова много, в това което направихме и че не отидохме там за победа, а за да се забавляваме. Съжалявам, че дори не сме подозирали, че може да спечелим първо място <i>(за Бога ние на поощрителна награда щяхме да се радваме)</i>. Също така съжалявам, че нещо подобно трябваше да се случи, за да могат някой хора да покажат истинските си лица. Не може на репетиция да ти сипят мили коментари и да пожелават успех, а след това да чуеш нещо от рода на "поне да ни беше бил някой друг, а не тия". Не сме професионалисти и нямаме самочувствието, че сме, така че ми е много странно как някой хора могат до такава степен да се вживяват в това сякаш от него им зависи живота или нещо подобно. Кълна се, още на следващия ден бях готова да се свържа с организатори и да им кажа да дадат наградата на когото си искат. Благодарна съм, че са видели нещо до толкова различно от останалите, че да ни наградят, но не смятам, че това се ползва със същата значимост, която всички му бяха придали до преди седмица. Най-лошото е, че тези същите хора обиждат и себе си без дори да го осъзнават. Не може да кажеш, че първото място са "много зле", защото, замислете се малко, какво говори това за останалите места? <i>Ако ние сме зле, другите какви са?</i><br />
И ако наистина сме чак толкова зле защо трябваше някой да среже пердето, с което танцуваме? Ясно ни е, че никой не ни приема за реална конкуренция и сме окей с това, но когато си прекарал часове наред да направиш тези пердета и после да ги надпишеш още толкова, за да можеш да откриеш, че някой в съблекалнята е срязал леко едно тях, почваш да се замисляш за моралните ценности на този човек. За Бога, това не е някакво огромно състезание, че чак да си правим мръсно в съблекалнята! <i>Сериозно ли някой е решил, че това е окей?! И още повече, нали така и така не ставаме, защо трябва да ни съсипват реквизита тогава? </i>Не стига това, ами и след като победихме тръгна и слуха, че сами сме си го срязали, за да спечелим симпатията на журито. И не само... като цяло сме подкупили журито. Не стана ясно кой с какво, но се оказа достатъчно обяснение за иначе невъзможната ни победа.<br />
Наистина някак ми е много тъжно от цялата тази ситуация. Ясно ми е, че е състезание и че недоволни винаги ще има. Но нападките и обвиненията, на които станах свидетел бяха повече от грозни. Като творческа личност винаги се опитвам да уважавам работата на другите и начина, по който моята и на моите приятели беше, слабо казано взета за подигравка, беше не само неуважителен, а също така и акт на инфантилна грандомания. Никой не отрича превъзходството на останалите групи и всички сме на мнение, че както ние така и те са влошили доста в това, което представиха, просто не смятам, че действията които бяха предприети на по-следващ етап бяха обмислени и на място. Съжалявам, че не може всички да сме победители, но още повече съжалявам че в такова малко общество като това на кпоп-а все още не сме се научили да приемаме поражението и да се радваме на чуждото щастие. И не толкова радваме, колкото да го уважим. Защото всички тези злъчни думи, които се изписаха бяха означение само за хората, които стояха зад тях. Да, признавам, че не беше приятно да ги чета, но се замислих колко ли по-неприятно трябва да му е било на човека, който ги е написал. Та той е отделил от времето си, чупил си е пръстите по клавиатурата, подготвял е схеми от ask и facebook постове, с които е смятал, че ще докаже по някакъв начин себе си. Но единственото, което доказа бе, че е едно наранено човече. Нищо ли не научихме от "The social network"?<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://38.media.tumblr.com/94bff43a148e40a59dd7bf9275f353ec/tumblr_inline_nk954mmaCD1qkpekj.gif" /></div>
<br />
Тези неща не водят до нищо добро и самият герой тогава си го призна. Просто си мисля, че има моменти, в които независимо колко си наранен споделянето пред цял свят на стената ти в социална медия не е решението. Да не споменавам грозния случай, в който Адам Гонтиер се караше с останалите от <i>Three Days Grace</i> на официалната страница на групата във фейсбук преди да се разделят окончателно. Има си начини човек да се справя с подобни ситуации и това е възможно най-грешния от тях. Защото, когато си гневен и споделяш за всичко това в медия като фейсбук ти не само показваш на хората своето мнение, но също така показваш и себе си. Ти и целият величествен хейт, на който си способен. <i>И кому е нужно, отново питам аз? </i>Само интригант без личен живот би се наслаждавал на подобна гледка. Ти не заслужаваш това! Никой не заслужава това. Затова нека преглътнем гордостта си и да продължим напред. Ако чудото може да се случи за група, която никой не е взимал на сериозно и всички са отписвали всеки път щом е ставало дума за нея, значи може да се случи за всички.<br />
Ние вложихме сърцата си в това, което представихме на сцената - бяхме себе си, с всичките ни несъвършенства и убягващ ни на места синхрон; забавлявахме се и се раздадохме като за последно. Ето, на... нищо по-различно от това, което и другите групи представиха. На сцената всички сме равни, ето защо нека и когато слезем от нея да си останем такива =)<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep calm &</i></b></div>
<div style="text-align: right;">
<img height="112" src="https://38.media.tumblr.com/tumblr_m3l3o8AMOH1qzz5bwo1_500.gif" width="200" /></div>
<br />
<br />
<br />
<br /></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-66349640613767461352015-05-25T02:11:00.002-07:002015-05-25T02:12:56.512-07:00Cause I got soul and I won't quit...<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgENyoZRaay-YTANnCq7hhmL_06iqKC8_xiBEaBnR6bpovQ5qMyEkJ_DK-17elgYuxql5izRwtviH8eVf_7pmuYvDCOLtYkOG-tiI9EdNxdhuYVSgJLd903Xhgzp3eJEbkIjVyTb6Jk5G4M/s1600/11264399_10205888917853795_1799836605_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgENyoZRaay-YTANnCq7hhmL_06iqKC8_xiBEaBnR6bpovQ5qMyEkJ_DK-17elgYuxql5izRwtviH8eVf_7pmuYvDCOLtYkOG-tiI9EdNxdhuYVSgJLd903Xhgzp3eJEbkIjVyTb6Jk5G4M/s320/11264399_10205888917853795_1799836605_n.jpg" width="320" /></a></div>
<i>Хей, симпатяги!</i> Пореден път, в който липсвах, но ето че отново възвръщаме изгубените позиции и пишем смело и безотговорно тук. Добрата новина е, че има доста за разказване. <i>Лошата?!</i> Ще е километричен пост. Да, знам... някой няма да стигнат до края му, ще паднат в битката с хилядите изписани думи и нелепи ситуации, които само на мен могат да се случат, но ще си спомням за вас с добро - честна скаутска, макар никога да не съм била скаут.<br />
Както и да е. Отново близо два месеца липсвах. Знам, че изгаряте от нежелание да знаете защо, ето защо ще ви кажа. През март и април бях доста заета с редактиране на едно мое писание, тъй като исках да се включа в един конкурс. До колкото ми е известно резултатите от него все още не са налични, но не питая големи надежди за себе си, просто щях да си умра от яд ако дори не бях опитала. Мисълта ми е, че цял живот говоря за това как мечтата ми е да имам собствена книга, а когато ми се отваря възможност за това я отминавам. Как пък не! Длъжна бях да опитам дори и краят да е очевиден.<br />
<a name='more'></a><br />
Та, да... бясна редакция падна през тези два месеца. Също така благодарение на нея разбрах, че за пореден път не бива да разчитам на хора, които обещават че "да, да... ще помогна". Какво ли очаквах? Не и да захвърлят целия си живот заради мен и моя опит да постигна нещо, но може би ако не бяха обещавали изобщо нещата щяха да са далеч по-добри. Осъзнавам го това, просто празните обещание винаги ме удрят много надълбоко. Но, това вече е минало. Ще се поуча от грешката си и ще продължа напред.<br />
Нямам как да пропусна да спомена, че на 1 май ми беше първия рожден ден за годината. Идея си нямате какво имам предвид, ето защо пояснявам. Тъй като именно на тази дата преди няколко години понеже съм кротка личност и изобщо не се качвах по дърветата и не ритах топка с момчетата взех че едва не се осмъртих. Дългата история още по дълга от очакването - предния ден бях успяла да не науча да се катеря на дърво, което по принцип е много трудно за катерене и си ми беше гордост, та на 1 май реших че трябва да докажа себе си отново. Така се доказах, че не стига че не помня как съм паднала, ами и 5 часа след събитието също ми се губят. Бяло петно. Нищо! Всичко е разкази от очевидци. И сега ще си кажете - е чак пък да се осмъртиш от това? Ами предвид че съм си ударила главата на циментови плочки (да не кажа, че дядо ми е починал така) и бонус бялото петно - смея да твърдя, че съм била доста близо до осмъртяване в този момент. Та, ето защо се водя че живея втори живот. И понеже "курбан" ми се вижда прекалено мейнстрийм да отбележа факта, че съм още жива, сменах че втори рожден ден звучи прекрасно. Мисълта ми е, разликата наистина е минимална - водиш хора да ги почерпиш за "твое здраве", докато те отново за "твое здраве" ти подаряват различни неща. Направо си е рожден ден. Та, ето как посрещнах първи в компанията на хората, с които ходя на корейски и членовете на денс групата ми. Беше забавно изживяване, а аз получих най-страхотните подаръци евър.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZzyn2844NfCmz_jFKc30JY0gGL6Rr-32EWOeRNcsdwfYbBRjQbd9pgbkGwxG1MWC3fwJscUMo9FvnP46H72_8JbaI2Yq7zCN2p9WAvhKzHM6zUoQlKCn-WkChRzLPJkEILEkJaU3w-_pm/s1600/avatar.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="225" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZzyn2844NfCmz_jFKc30JY0gGL6Rr-32EWOeRNcsdwfYbBRjQbd9pgbkGwxG1MWC3fwJscUMo9FvnP46H72_8JbaI2Yq7zCN2p9WAvhKzHM6zUoQlKCn-WkChRzLPJkEILEkJaU3w-_pm/s400/avatar.jpg" width="400" /></a></div>
Държа да кажа, че обичам съквартирантката ми толкова много за дето ми купи английския вариант на We were liars. В общи линии се наложи да питаме в самата книжарница къде има това издание и да ходим до друга, за да го вземем, но съквартирантката беше тип - Sure, ще идем! Вече бях писала, че супер много ми хареса книгата, до толкова че чак не ми се вярваше и въпреки че вече съм я чела исках да я имам и настолна. Та, това в общи линии беше перфектния подарък за мен - е, ако някой изобщо ме беше слушал какво говоря, което честно казано рядко се случва и накрая защо не си харесвам подаръците?! Добър въпрос! Както и да е... съквартирантката ми реши да я ми я вземе по този повод и още веднъж ми иде да я стискам и разцелувам за което. Още повече, че говорим за английския вариант, макар идеята да бе да взема българския, но когато името на главната героиня е преведено като Кади ми идеше да си прегриза вените. Цялото й име е Кейдънс и на кратко и казват Кейди и изведнъж Каденс (което се преживява) и Кади. Някак много сериозно ми бъркаше в здравето този превод и когато казаха, че имат английската версия можех да умра щастлива. Та, ето как сега си имам точно нея и за да почета момента стоях вечерта до съквартирантката ми й и четях любимите ми моменти като по между другото си поплаквах леко на места.<br />
И понеже споменах преводи на имената, които дълбоко увреждат по нататъшното ми развитие или деградиране, или каквото там дойте, няма как да не спомена "Крес" на Мелиса Мейер. Кълна се, обожавам капитан Карсуел Торн. Той е нещо като смесица между капитан Джак Спароу и Зейфорд Бийбълброкс и е просто прекрасен. Да, прекрасен до момента, в който не вземеш българския вариант на книгата (Ужасен избор за корица между другото, защо не се придържахте към оригиналната?! Какво й имаше? Беше прекалено красива за вас?!) и не видиш превода на името му - капитан (ВНИМАНИЕ!) Трън. Окей, разбирам, че името му се превежда "трън", но е име и няма нищо общо едно към едно превода към по нататъшното развитие на историята, така че защо не Торн? Та, да шансът да си купя тази поредица предвид, че всъщност доста ми допадна е доста нисък и точно така кориците и превода на името има мноооого общо. Правилно, точно толкова повърхностна съм аз.<br />
Но да продължа натам. Друго, което се случи през всичкото това време на "безследно изчезнали" беше, че отидох на гости на вуйчо ми в Мюнхен. <i>Алелуя, половин месец отпуска! </i>Определено беше приятно изживяване, ако изключим непрестанното возене по автобуси и коли, при положение че ми прилошава в такива. Стомахът ми беше на седмото небе предвид, че бе пълен с най-различни хапчетата за предотвратяване на това неприятно чувство. Но като изключим това беше доста забавно. Посетихме музея на "Олимпия Щадион", качихме се на най-високата точка в града, посетихме замъка Нойшванщайн и ходихме в най-големия спа комплекс в цяла Европа. И това мои хора за по-малко от седмица. А, сега ми кажете как да не ми стане зле от цялото пътуване нагоре-надолу из Германия?! Пак дори с този негативизъм не се оплаквам и съм доволна от изживяното. И да, както може да познаете, ще ви направя съпричастни с него!<br />
Да започнем от далече със самото пътуване - цял ден с автобус. Майка ми искаше да носи подаръци и нямаше как да е със самолет, заради ограниченията в багажа, така че си купих хапчета за пътуване и оцелях някак. Но, да пътуването беше толкова дълго, че си дочетох книгата "All the bright places", на която бях забила до половината. Забележка: никога не носете ревлива книга с вас на път, шансът да ревете пред доста хора е изключителен. Нещо такова се случи с мен и майка ми беше повече от възмутена за дето само цивря, но ако сте чели книгата ще знаете за какво говоря - неизбежно е. Наистина силна книга - честно казано на мен до толкова ми повлия, че не можех да се съвзема от нея поне още 2 дни. Може би трябва да й направя ревю, за да мога най-накрая да я разкарам от главата си, знам ли?!<br />
Та, в Мюнхен бяхме в 4 и нещо сутринта на централната гара, която е открита; във време, което е хладно; сънени и леко гладни и така 15 минути чакане да ни приберат. Преживяваше се... Като стигнахме мястото, където живееше вуйчо ми, което всъщност е село на 15 километра от Мюнхен вече бяхме много гладни, така че хапнахме и поспахме няколко часа преди да се наложи отново да сме на линия и да проведен задушевен следобед със семейството.<br />
<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEifjSFUB8-Fisw2GV3_4r0VCxd3GRrg3YbPBO99oXeg2vobVTnQIv6h-G8XzbBBzO-cjeoXEFyADPxUpmLKCxDhyqZiKvfvqIlPfdoOAlojvvH_IAghpgOMw_rAhtjSbYJaPuMhevLcmGvG/s1600/20150508_121357.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEifjSFUB8-Fisw2GV3_4r0VCxd3GRrg3YbPBO99oXeg2vobVTnQIv6h-G8XzbBBzO-cjeoXEFyADPxUpmLKCxDhyqZiKvfvqIlPfdoOAlojvvH_IAghpgOMw_rAhtjSbYJaPuMhevLcmGvG/s320/20150508_121357.jpg" width="320" /></a>На следващия ден нещата бяха далеч по-интересни, тъй като трябваше преди 12 на обяд да сме на центъра на Мюнхен, за да видим танцуващите фигури на върха на... катедралата (?!) - нямам представа как се води това място, простете моята географска дисинформираност и тотална дезориентация в следствие слабата форма на дислексия, която боя се имам. Иначе говоря за това (фигурите, които са най-отгоре и почти не се виждат и които всеки ден в 12 на обяд танцуват за поне 5 минути). И бонус инфо - в дясно където е терасата, която всъщност почти не се вижда, но още снимки само била натоварили поста, според вуйчо ми, когато Байер Мюнхен спечели купата на Бундес лига застават именно там, за да поздравят феновете си. (и сега някога повече няма да гледам снимки от подобно събитие без заветното "Ей, била съм там!")<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiyBWHz2M5SMi3-80zFSotIjlzHELUPzwp4S5NSb82hNpBn7L0AXi5DZIFBgHoCdR1n-sOgIRTXlwEob4roSoc3EMCTioW4xKDEXLIF7FriNPfPZapUEP3qa2xUnkV18arRmC2uD4_knfLI/s1600/20150508_121436.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiyBWHz2M5SMi3-80zFSotIjlzHELUPzwp4S5NSb82hNpBn7L0AXi5DZIFBgHoCdR1n-sOgIRTXlwEob4roSoc3EMCTioW4xKDEXLIF7FriNPfPZapUEP3qa2xUnkV18arRmC2uD4_knfLI/s320/20150508_121436.jpg" width="179" /></a>Но да се върнем на танцуващите фигури, за които както може да се предположи ние закъсняхме, в резултат на което хванахме само края на представлението им. Не се оплаквам. Конструкцията беше много красива - пламтяща готика, ако разчитам на познанията ми по "история на културата" или както там се казваше предмета, който имахме. Но лично аз предпочитам повече тази снимка ---><br />
Ето още едно полезно действие на факта, че имам нов телефон... искам да кажа освен многобройните селфита, които имам навик понякога да си правя. Не ме съдете, на снимките поне приличам на човек ХД.<br />
Та, след като почетохме края на събитието решихме да обиколим центъра, при което се сдобих с нови очила, диадема на пеперуди и най-любимото ми от всичко - подвързия за книги. От дълго време искам да си купя такава. За първи път видях подобна, когато едно момиче в метрото извади да чете книга, обвита в нея и бях тип - имам нужда от това нещо в живота ми, но тогава дори не знаех откъде да си купя. Денят, в който най-накрая тайната на чуастичната подвързия ми беше разкрита бе точно деня преди пътуването към Германия. Кълна се, беше прекрасна, но на едно с нея и цената й беше равносилна на прелестта й и както някое психологическо изследване може да предположи - на почивка хората са склонни да харчат повече, предвид че в евро цената беше същата като в лева, но все пак си купих такава подвързия (смея да твърдя дори по-хубава) от Германия, а не от България. F*ck logic, I know!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg6AkZoc1qnaWLyaa9wLAJsKrUxWuCer04WsytWN_uGs0yJqT8HT3oElZnSD4NCvPzij6k2zTVOZ6Yv3N0aezqfQGJx9IBjMJ9_yo1poKm1JFXlz0MBAc2GMu7CLnBgzflUfqy-Wr7sGdEo/s1600/20150524_213337.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg6AkZoc1qnaWLyaa9wLAJsKrUxWuCer04WsytWN_uGs0yJqT8HT3oElZnSD4NCvPzij6k2zTVOZ6Yv3N0aezqfQGJx9IBjMJ9_yo1poKm1JFXlz0MBAc2GMu7CLnBgzflUfqy-Wr7sGdEo/s320/20150524_213337.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
След обикалянето беше време за Олимпия Щадион. Magnificent!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgNUptYLVZAwhrq1mYEhzBT8CUCNdHiDiQHzZBG5mXrbJbXCHgN85rCiEFBFvrJsLgLxlxKb4BjdA8DdUh-3ExIUX7Tr8ysnemKth_Lpr6i8iaM1DQYuIdvOwakv-5os7zWEnZd1ln4uqw2/s1600/20150508_161140.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="120" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgNUptYLVZAwhrq1mYEhzBT8CUCNdHiDiQHzZBG5mXrbJbXCHgN85rCiEFBFvrJsLgLxlxKb4BjdA8DdUh-3ExIUX7Tr8ysnemKth_Lpr6i8iaM1DQYuIdvOwakv-5os7zWEnZd1ln4uqw2/s400/20150508_161140.jpg" width="400" /></a></div>
Ако някой е запознат с терористичния акт известен като "<a href="http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D1%8E%D0%BD%D1%85%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5">мюнхенско клане</a>", той е станал именно на този стадион. Кълна се, знаейки това, стъпвайки на места където тези, хора са били направо ме караше да изтръпвам... и също така да искам отново да изгледам филма "<i><b>Мюнхен</b></i>" от 2005 с Ерик Бана. Макар филмът да е насочен по-скоро към разследването на станало и толкова за самата трагедия, пак бил искала да си го припомня - просто случилото се е толкова чутовно. Но отделно от това наистина невероятно място. А кулата, която се вижда на снимката е най-високото място в града и качен на нея се чувстваш едновременно голям и недосегаем, но също и малък и незначителен. Ето ви една гледка от върха:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg7pW-B9FgClD33WD4T1kzd0iYL-cR_azdEY67Srcs5tbwn83gDkRTj-x3IvQnP3WYUjGcK4DEiAVY6xnz56wnaraM18kONMrgPdfG9SpXEbrCSOIZlXciF5Z3SShrjH1989jq2GQXXJsmy/s1600/20150508_165326.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="75" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg7pW-B9FgClD33WD4T1kzd0iYL-cR_azdEY67Srcs5tbwn83gDkRTj-x3IvQnP3WYUjGcK4DEiAVY6xnz56wnaraM18kONMrgPdfG9SpXEbrCSOIZlXciF5Z3SShrjH1989jq2GQXXJsmy/s400/20150508_165326.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
Следващият ден следваше посещение на величествения и бих дори казала приказен замък Нойшванщайн. Беше невероятно. Все едно си в приказка, но на яве... минус една грамадата туристи и факта, че не може да се разходиш навсякъде в замъка или да пипнеш каквото и да било, но да... най-близкото до приказка, което ми е познато.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3MSjYC6tW_A3hYYdthEQQDYwvGBpOoEF8kG0DtGt3pdB9h5Seue7SpXe38BkfAeG0e9ZF7_xFN89LckSmH6noExXa7uolveT555fexAPqTPP90MhyphenhyphenCl1sou3YGL0SwHNtahTti8TIOeRW/s1600/20150509_140250.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="223" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3MSjYC6tW_A3hYYdthEQQDYwvGBpOoEF8kG0DtGt3pdB9h5Seue7SpXe38BkfAeG0e9ZF7_xFN89LckSmH6noExXa7uolveT555fexAPqTPP90MhyphenhyphenCl1sou3YGL0SwHNtahTti8TIOeRW/s400/20150509_140250.jpg" width="400" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Между другото историята на замъка също е доста интересна, но уви не можах да схвана много от нея понеже екскурзовода говореше на немски, а не ни се чакаше за английски и трябваше да си донамирам историята на замъка онлайн. Беше доста от ползва. Та, дами и господа, това е замъка на Лудвиг II, който fun fact е използван за opening логото на Уолд Дисни. Човекът е строил това нещо години наред, за да заприлича на тази красота, а уви почти не й се е наслаждавал, тъй като ако не съвсем, то почти не е стоял в замъка. Също така човекът и бил луд фен на Вагнер и именно заради това целия замък е в сцени от оперите му. Може да си представите колко шокирана бях да видя рисунка на Артур Пендрагън и Гуинивер. Викам си - сега тия какъв го дирят тука?! Искам да кажа, че Артур не е бил истински владетел, а по-скоро легенда. Няма истински факти, че действително е имало такава историческа фигура и изведнъж бам изтъпанен в замъка. Но като разгледах подробно за какво става дума, се оказа че е част от операта, така че логиката на нещата придоби нужната завършеност. И понеже сме кифли: </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi4mnYy06SXGJfaMfcpNdFY2PCLwVlPb3AJPpJNzG2FqcAYQw_5j9qNFA3DhpkNSLM1NJ3RJDpiQNuWhiyH13f_y6rVqmCHTqsIsXpvCzDMHO-2IislH877Z9AW2XEJ4gwAnkufECftwply/s1600/20150509_140432.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="225" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi4mnYy06SXGJfaMfcpNdFY2PCLwVlPb3AJPpJNzG2FqcAYQw_5j9qNFA3DhpkNSLM1NJ3RJDpiQNuWhiyH13f_y6rVqmCHTqsIsXpvCzDMHO-2IislH877Z9AW2XEJ4gwAnkufECftwply/s400/20150509_140432.jpg" width="400" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
И двете снимки по-горе са направени от един мост в противоположност на замъка, който е толкова висок, че хора с агрофобия (страх от високо) ще им се подкосят краката. Точно това стана с майка ми, която направи две крачки върху него, препоти се 20 пъти и се върна в изходна позиция, отказвайки да продължи натам. Но мястото си заслужаваше. Вярно бе бъкано с хора, но противно на страха от високо, моят единствен бе да не си опусна телефона някъде, че при тая височина - шанс!<br />
И дойде време за Спа. Когато братовчедка ми и приятеля й ми показа снимки от мястото бях тип "о, това изглежда като готин басейн", н истината е, че е мнооого повече от това. Мястото сигурно имаше няколко атракции, разделение в отделни райони - като тропически, водни пързалки, вълни и прочие, и истината бе че ние видяхме едва част от тях за 4-рите часа, в които бяхме там /сега чак съжалявам, че не останахме за по-дълго/.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfkWa2ODMGqoMBX2JCF_BWSwIWgTFEeo9R4ZTFYQcS23Usa__OusU0gKJkMV9aAHF4l9zGPesDk6vXEmkwOBqY0GHsmVUsayTm8okEL9QFpKcDUhC5MW1Hnyj49Uk2WEta9FpPV7uhtQOi/s1600/20150510_165057.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="151" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfkWa2ODMGqoMBX2JCF_BWSwIWgTFEeo9R4ZTFYQcS23Usa__OusU0gKJkMV9aAHF4l9zGPesDk6vXEmkwOBqY0GHsmVUsayTm8okEL9QFpKcDUhC5MW1Hnyj49Uk2WEta9FpPV7uhtQOi/s400/20150510_165057.jpg" width="400" /></a></div>
Това по-горе е само тропическата част на мястото и скалата, която виждате в средата всъщност е пещера, а в ляво имаше вход/изход да излезеш навън. Беше огромно. Отделено от това навсякъде имаше масажираща вода, известна още като бясно бълбукаща вода, която оказва влияние на определена част от тялото ти - имаше за крака, за гръб, за кръст и прочие. Беше доста ефектно, защото когато постоиш достатъчно време върху тези балончета наистина можеш да усетиш ефекта, а аз имах нужда от масаж. Отделно от това място /сори, но на другите нямам снимки, освен може би на вълните/ имаше басейн със солена вода, джакузи, сауна, и дори лековита кал, с която някой хора се мажеха и прилича на зомбита на поне месец.<br />
За протокола имаше един много вкусен сладолед от тия дето леко накиселяват, където можеше да си сложиш каквото поискаш от бисквити до желирани бонбони:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7ajSKIaQPV1VTGaF4JKPS62wiS9u8mIFKGjiScknhf1TYDYyhP44OaeVnXxtIbwAuM3OVYsJBczSlMo8NXIDkafSJ6omEHTBuEfHquybNuF2EWIn_bZ0OMIaMRDfI_8p98l330Jssdynl/s1600/20150510_162220.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7ajSKIaQPV1VTGaF4JKPS62wiS9u8mIFKGjiScknhf1TYDYyhP44OaeVnXxtIbwAuM3OVYsJBczSlMo8NXIDkafSJ6omEHTBuEfHquybNuF2EWIn_bZ0OMIaMRDfI_8p98l330Jssdynl/s320/20150510_162220.jpg" width="320" /></a></div>
Аз естествено си сложих именно желирани мечета, бонбонки, захарни пръчки и заливка - е, знаете... като е гарга...<br />
Следващата атракция, която посетихме бяха пързалките, но уви както писах нямам снимки, а те бяха огромни, мои хора! Искам да кажа наистина ужасно много, ужасно разнообразни и не знаеш искаш ли наистина да се пуснеш по тях или искаш да продължиш да живееш без вода в белите си дробове. Успях да се пусна само на една, която беше ужасно елементарна и не разбрах, че вуйчо ми е отишъл да се пусне на друга без мен, което доста ме натъжи, но друг път ще знам.<br />
Нещо друго, което заслужава да се спомене беше басейна с вълните. В комплекса имат такъв басейн, при който на определено време пускат там някаква си система и тя започва да прави вълни в него все едно не си в басейн, а на море, само дето никой не пикае в него и водата е ужасно чиста ХД. Бих ви постнала снимки, но ви спестявам мъката да гледате изкривени от сблъсък с вода лица и мен като скарида на сухо - травмираща гледка наистина, трябва да сте ми благодарни.<br />
Същият ден имах честа да се запозная и с този сладур:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwwLBmDBBfEV86NgxruYSBVeDw4nyzwdH1tGvyCAPsM1lkTu5omNSUoMjU-Mu7S696hOD7H66KXVGdrSwKYK0jR6JaRdt1M5apP4LFf8KycS63odQeMFgxxX3pbtjr5VEsDEn5rnj3FB6P/s1600/20150510_181211.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjwwLBmDBBfEV86NgxruYSBVeDw4nyzwdH1tGvyCAPsM1lkTu5omNSUoMjU-Mu7S696hOD7H66KXVGdrSwKYK0jR6JaRdt1M5apP4LFf8KycS63odQeMFgxxX3pbtjr5VEsDEn5rnj3FB6P/s320/20150510_181211.jpg" width="320" /></a></div>
Това е Тица /на румънски значи "малко момиченце"/ и е заека на братовчедка ми и приятеля й, който между другото е румънец. Та, това пухкаво нещо се мисли за куче, защото когато пуснат извън гледката следва братовчедка ми петите и отделно на това обожава царевични пръчки /както е видно и от снимката/<br />
Накрая почивката бе почти към своя край и това, което остана бе една разходка в парка наблизо /като под "на близо" разбирайте 15/20 километра "на близо"/. Гледката беше невероятна - навсякъде зелено, хора по тревата, Дунава и мост с катинари обещаващи вечна любов.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgFUle5Wk9YJ9pKjpSxM3VeWHTsoNiXrOHJ-n6fXhiDrhKHrCVJqgOcvNGhl7VLs_KB6-iJ4DAqTa4txMD_8GyAtTpQi4dd50wAoUocL-3EzBjaQBUMpkeFYmpbMKXhoaxzOAQYuIfYR5d8/s1600/20150511_172426.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgFUle5Wk9YJ9pKjpSxM3VeWHTsoNiXrOHJ-n6fXhiDrhKHrCVJqgOcvNGhl7VLs_KB6-iJ4DAqTa4txMD_8GyAtTpQi4dd50wAoUocL-3EzBjaQBUMpkeFYmpbMKXhoaxzOAQYuIfYR5d8/s320/20150511_172426.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhTE2EzNZ8-NJ2ftb6rpXeOc6PVzcWwyG9Q6Un__0CJ9zuWxY5uHiKJ4LnejyJ6cVY207ny0GwFRGrcJymg-EShzgE9zYLlYQGvm66P7ZIlalzvXZXm0QsRr2wUlMBfa0u1WGKkzEilu3Ly/s1600/20150511_173411.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhTE2EzNZ8-NJ2ftb6rpXeOc6PVzcWwyG9Q6Un__0CJ9zuWxY5uHiKJ4LnejyJ6cVY207ny0GwFRGrcJymg-EShzgE9zYLlYQGvm66P7ZIlalzvXZXm0QsRr2wUlMBfa0u1WGKkzEilu3Ly/s320/20150511_173411.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtoLMEB2-dxnajrMHAbpNFNMIon9sE5FPdtbLhm0CH-fBEsB3LuzsfUtDl8pg9u7I5NbjS-1IEIJSMh4fFXJ736QN7EL4sOgDamrOnSJxGHN9JFhPmlBCyc-OqIgDEXBW9YWAM6RcGge8u/s1600/20150511_173240.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtoLMEB2-dxnajrMHAbpNFNMIon9sE5FPdtbLhm0CH-fBEsB3LuzsfUtDl8pg9u7I5NbjS-1IEIJSMh4fFXJ736QN7EL4sOgDamrOnSJxGHN9JFhPmlBCyc-OqIgDEXBW9YWAM6RcGge8u/s320/20150511_173240.jpg" width="320" /></a></div>
Най-сладкото беше, че на някой от катинарите, както се вижда по-горе имаше и по-малко катинарче окачено за тях по смисъла на това, че двойката си имам детенце. На някой имаше дори повече от едно малко катинарче.<br />
И понеже събитието не можеше да мине без изцепка, както си обикаляхме моста приятелят на братовчедка ми попада на някакъв катинар и ще каже - а, това мога да го отворя, гледайте сега. И ние двете някакво такова не ни се вярва особено, но нашия наистина успя. Румънска мафия значи! Не стига това, ами научи и нас да го отваряме, като държа да отбележа, че катинара беше без имена, така че не вярвам някой толкова да се разочарова като види, че оставения му катинар преди време на моста сега липсва.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh94bH56BXeJD9WkHXuMCfMSa70CoVIoJtgYQMt0KNzCE9rE-3nBTyNgzcqCbnKyPNdGCssiOCElAkJuc_EmNoYy3cdwMM4oyD6wXx-7Vpv-7E3gUSb2tP-ZasQAEXHcJOj_dQ2gH51_d6L/s1600/20150511_185701.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh94bH56BXeJD9WkHXuMCfMSa70CoVIoJtgYQMt0KNzCE9rE-3nBTyNgzcqCbnKyPNdGCssiOCElAkJuc_EmNoYy3cdwMM4oyD6wXx-7Vpv-7E3gUSb2tP-ZasQAEXHcJOj_dQ2gH51_d6L/s320/20150511_185701.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<b>Братовчедка ми:</b> Откъде научи това?</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Приятеля й:</b> От Интернет. </div>
<div style="text-align: center;">
<b>Братовчедка ми:</b> *бъзикайки се* И значи така си разбивал катинарите на къщите в Румъния.</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Приятелят й:</b> Не! Само на гаражите. </div>
<br />
И понеже все пак исках да имам нещо наистина запомнящо от мястото, понеже нали едно кило снимки не стигаха, реших че какъв по-добър начин да запомня, че съм била там от това да го увековеча в клип. Отдавна бях научила танца на песента и само чаках да си запиша кавъра някой ден, но си викам какво пък - у вуйна ми атмосферата е хубава, защо пък не?! И ето как се роди това:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/HTAAnp4VUDQ/0.jpg" frameborder="0" height="266" src="https://www.youtube.com/embed/HTAAnp4VUDQ?feature=player_embedded" width="320"></iframe></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Та, толкова за моите изживявания в Германия и като цяло всъщност. Надявам се предвид, че вече няма бесни редакции и освен готвене за денс конкурси и нерви оттук-оттам в работа да мога да се вмествам и да пиша по-често тук, но това го пиша в общи линии всеки път и както вече на всички ни е известно не е никаква гаранция. Може да ударя някое друго ревю на книги или ако ми дойде музата кой знае на какво още. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
На стигналите до края - честито, честно ви го казвам, но вие сте герои и заслужавате много повече от моето "браво", но уви само това мога да ви предложа в момента. =)</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Поздрави и до нови срещи по постовете в този блог!</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<b>Keep calm & be your own hero!</b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<img src="https://33.media.tumblr.com/52053a0b9ef5ebea6b3982405da8dbb5/tumblr_nk50312B7c1uo6yl8o9_250.gif" /></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-59874409240114442542015-04-13T15:16:00.001-07:002015-07-21T15:16:18.612-07:00Party hard all alone... <a href="https://40.media.tumblr.com/4e83592cc49ed4f58a4b179cb1ff8931/tumblr_n4pymstPHo1qinh1vo2_r1_1280.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="273" src="https://40.media.tumblr.com/4e83592cc49ed4f58a4b179cb1ff8931/tumblr_n4pymstPHo1qinh1vo2_r1_1280.jpg" width="400" /></a><br />
Йо, народе, от множество хора, които нямате представа, че съм все още жива. След липсата на ъпдейти от март, реших, че ако и април не се разпиша ще разочаровам хилядите хора, които нямат търпение да пропуснат да прочетат моя блог. Знаете как е. Не бива така!<br />
Та, март си беше усилен месец, в който заложих други приоритети пред него, което съответно измести на заден план блогърстването и от там дойде липсата на нови постове. Да, да, знам какво ще кажете: То като че ли е имало много! Много моля, обаче ако тръгнем да ги броим на фона на 2014 в момента са по равно. Аха, не се бъзикам. Толкова бездарна блогърка съм. Но както и да е.<i> И бездарните хора трябва да се радват на живота и каква по-добра радост от това да го споделят с други хора?!</i><br />
<a name='more'></a><br />
Сега няма да ви занимавам с минали неща от март и прочие, защото съм почти сигурна че са хиляди и в процеса на описване ще се сетя за още толкова и това ще бъде поредния километричен пост, който ще ми отнеме 2 дни и сумарно 7 часа от тях. Предпочитам директно да пристъпя към този месец, пък в процеса на списване, кой знае, може да изскочи и нещо от предишния.<br />
Та, на темата. <i>Христос Воскресе!</i> А аз си изкарах празниците сам сама. Вие как се справихте с тях? Яйца, козунаци, църкви а-у... множество хора, които бродят като мухи без глави наоколо със свещи в ръце и те нямат представа дори защо, но все пак гордо носят името "православни християни" - повечето от половина, от които нямат и идея какво всъщност значи това, дори от обща култура Библията им е пълна мъгла и носят кръстове по вратовете и ушите си само, защото е модерно. Убедена съм, че познавате такива хора. Но да не задълбаваме в тях. Прекалено мейнстрийм са! Да бъдем хипстъри и да се насочим към нещо, от което малко хора се вълнуват, а именно мен.<br />
Мои хора, държа да кажа, че това са първите ми празници, в които не обикалям църква, не вардя свещта си като маниак да не изгасне и не съм с хора, които поне в известна степен мога да нарека близки (семейството естествено не се брои, те са си близки до мозъка на костите си... буквално!). Предполагам Великден е един чудесен празник да осъзнаеш, че приятелите ти или са егоистични коравосърдечни копелета или просто не чуват нищо от това, което казваш. Някак е много неприятно да осъзнаеш, как от 10 души, на които си споделил че ще изкараш празника сам самичък, дори яйца няма да боядисваш, защото си so damn alone и всеки един от тях да е тип <i>"Ъм, да, чух те, ама не знам какво да кажа... аре да сменим темата".</i> Не че се бутам да ме канят на гости или прочие и не че наистина щях да приема ако се бе случило, защото бях на работа и събота и неделя, но все пак по никакъв начин някой да не регистрира на този факт ми се видя ужасно нередно. Искам да кажа, че ако аз бях на противоположната страна навярно щях да кажа на човека да се видим поне през деня или нещо от сорта, за да го накарам да се чувства по-добре. Но да, както казах... или моите приятели са егоистични и мислят само за себе си или са коравосърдечни и не смятат за нужно дори от учтивост да предложат компанията си, пък било то само и за час, или просто аз съм до толкова дразнеща, че изобщо не ме слушат. Знам че звучи така сякаш се оплаквам, но не е така, защото сама си изкарах потресаващо добре до толкова че не искам вкъщи да има хора никога повече, просто момента, в който осъзнаеш, че очакваш нещо от хора, които никога няма да го изпълнят те кара да се чувстваш като пълен идиот. Мисълта ми е, че хората не са виновни. Причината си е в мен. Те си правят планове без мен. Излизат с други хора без мен... но хей, нека постнем снимка, за да се знае и ти стоиш и я гледаш, питайки се "кому е нужно?". Имат си семейства и близки, с които да изкарат празниците и нито веднъж през цялото това време да не се сетят дори да ти се обадят да видят как си, да ти честитят или най-малкото да ти се обадят, че тръгват към родното си място. Да, точно така. Живея с трима души, които в петък си хванаха багажа под ръка и си тръгнаха към родния град без едно "Хей! Ние тръгваме." да кажат, при което аз излизам от стаята ми, апартамента празен и аз се питам от колко точно време е така? Да, знам че му отдавам прекалено много значение и това е главно, защото аз не бих го направила. Но няма проблем... изкарах си бруталния уикенд, за което единствено трябва да благодаря именно на онези трима души. Salute, salute!<br />
Та, нека ви представя дневниците на "party hard" сам за празниците". Потресаващо не party hard са, но пък ти си все така сам за празниците XD<br />
Петък - народът се изнася не само от вкъщи, но и от цяла София на някъде. Аз съм сам сама и се чудя как да убия време. Реших, че понеже нали бях почивка, какво по-добро нещо за правене от това да ида до "На тъмно" и да си взема синя боя.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img height="225" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-xft1/v/t34.0-12/11115925_10205596548624747_1415582052_n.jpg?oh=cd0f83a1dfa553e90342759df6820aa9&oe=552E00E7&__gda__=1429122914_00125d5fac875be650dec59c46506d82" width="400" /></div>
<br />
След успешната придобивка следваше вечерна тренировка. Кълна се - нищо не направихме. Един съвет от мен - не тренирайте два танца едновременно, шансът да схванете качествено и двата е повече от липсващ. И все пак ние с целия си акъл опитахме да го направим. Естествено, резултат - нулев. Това едно на ръка. След тренировка аз тичам като разюздена кобила към Subway с надежда да си взема Veggie Patty и стигам точно на време - има почти 10 минути преди да затворят. Отварям аз и питам учтиво, след като нали съм си изкарала дробовете от тичане да ги хвана на време:<i> Работите ли още?</i> Единият китук поглежда другия с тъп пребозал поглед тип "Да я чупим или да и направим сандвича?" Другия веднага на помощ ще каже "Ми не... съжалявам", когато изобщо не съжаляваше. Но пък и аз нагла "Ами защото пише, че работите до 22 часа, сега е без нещо". И тоя смотан типаж ще ми каже "Е, да, ама имаме автобуси да хващаме!" Ъм, сори, ама ти си на работа, мой човек! Аз като имам автобус да хващам не ме пускат по-рано. Там съм от-до. Ако влезе обаждане от клиент дори секунди преди края на смяната ми стоя и го обслужвам ако ще и 20 минути да се проточи разговора. Това, драги, не е оправдание. Това е отбий номер. Аз го знам, ти го знаеш, надявам се шефовете ти скоро да го разберат, да ти счупят краката и да те захвърлят в някоя канавка, покрай която минават автобуси, за да ги изпускаш всеки ден. И понеже супер ме издразни с изказването си и аз му викам "Ами и аз исках да ям, ама ей на." сетне си излязох с ясната идеята, че тоя ще реши, че аз друго освен от техния смотан Subway не ям, което в общи линии беше вярно, защото постих и ако не беше вегетарианският им сандвич да съм умряла... true story! Както и да е! Ще ми се да кажа, че повече няма да ида там, но ми е на път от залата до вкъщи, ето защо просто ще се моля да си изпуска автобуса всеки ден за разнообразие и да му попадат най-гадните клиенти, понеже толкова го мързя за 3 минути да направи сандвич. Но не толкова мързела беше нещото, което нерви, а начина по който се спогледаха с другото момче, защото и двамата знаеха, че смяната им още не е свършила, но не им се седеше повече там и още по-малко да работят, в смисъл те не са тук, за да работят в крайна сметка, а за да лапат мухите и може би, само може би, ако го беше казал човешки сега нямаше да го кълна толкова. Но да, аз съм бедна душа, която се афектира от подобни неща и ето защо вадя черпака и сипвам здраво. Моето мото е: не бива да остане никой гладен!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEio4zFF707Dk2IJ6AWcurO2uue7W1YI6ajHybXR9t5uvJMTFDeUZOGauNKiIWhdjrx6-Ms9JD7iFb2XQRn2UBSL3V6qtUAXmnfkjkcRzsA2HE9TYcr4TuM1HlXaGCNUnhrf7y3hF2TiDGUb/w325-h577-no/20150411_181436.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEio4zFF707Dk2IJ6AWcurO2uue7W1YI6ajHybXR9t5uvJMTFDeUZOGauNKiIWhdjrx6-Ms9JD7iFb2XQRn2UBSL3V6qtUAXmnfkjkcRzsA2HE9TYcr4TuM1HlXaGCNUnhrf7y3hF2TiDGUb/w325-h577-no/20150411_181436.jpg" width="179" /></a></div>
Та след като ме изнервиха с отношението си, се прибирам вкъщи и си викам - да опитам ли да се боядисам или да го оставя за друг път? Тъй като имаме участие другата събота ми се ще да съм с малко по-различна визия. И тъй като вече не бях получила жадувания сандвич, викам боядисване. Все някакво задоволство трябва да имам от тая вечер, дяволите го взели! Леле, хора, трябваше да ме видите тогава. Все едно кроманьонец сгъва оригами. То не беше късане на фолио, то не беше мазане със синьо, то не беше чудо. Трагичното бе, че това фолио дето само го късах така и не можах да го сгъна като хората и да се получи нещо прилично на правилна форма, която да държи боядисаното. Не стига това ами сигурно 1/4 от мивката започна да синее. На финала си бях повторила само кичура, който фризьорката ми бе направила преди две седмици, а това дето се зове долен пласт на косата стана водораслено зелен. Преживях го... Няма да е синьо... пролетно зелено ще е моя цвят. Ефектът, в кратките два дни, в които полугордо носих кичурите си беше този (леко у лЕво)<br />
Честно казано колкото и нескопосани да бяха си ми харесваха. В настоящия момент, обаче косата ми има далеч повече "водорасли" в себе си и снимки от събитието може да откриете по-долу.<br />
Тук е редно да спомена и че същата вечер сънувах бруталния сън с генно-мотифицирани зомбита <i>(Не ме гледайте с тези очи! Аз също нямам идея какво се случва в главата ми.)</i>, което след три дни на работа и лека ре-анжировка вкъщи успях да пресъздам в история, която бе <a href="http://polssysworld.blogspot.com/2015/04/blog-post_13.html">публикувана точно преди този пост</a> (или просто натиснете линка, мързели такива! ХД). Не питая големи надежди някой да я прочете, но съм горда от факта, че страните ми сънища раждат такива идеи. Плюс това почти знам каква е причината за появата на зомбита в съня ми. След <a aria-describedby="js_8" aria-haspopup="true" aria-owns="js_7" class="profileLink" data-hovercard="/ajax/hovercard/hovercard.php?id=10150316324766605" href="http://www.goodreads.com/book/show/12043771-this-is-not-a-test?fb_action_ids=811591958916337&fb_action_types=books.rates" id="js_9" rel="nofollow" style="background-color: white; color: #3b5998; cursor: pointer; font-family: helvetica, arial, 'lucida grande', sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.3199996948242px; text-decoration: none;" target="_blank">This is Not a Test </a>и <a aria-describedby="js_e" aria-haspopup="true" aria-owns="js_d" class="profileLink" data-hovercard="/ajax/hovercard/hovercard.php?id=397846349374" href="http://www.goodreads.com/book/show/5899779-pride-and-prejudice-and-zombies?fb_action_ids=813883818687151&fb_action_types=books.rates&fb_ref=Default" id="js_f" rel="nofollow" style="background-color: white; color: #3b5998; cursor: pointer; font-family: helvetica, arial, 'lucida grande', sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.3199996948242px; text-decoration: none;" target="_blank">Pride and Prejudice and Zombies</a><span style="background-color: white; color: #9197a3; font-family: helvetica, arial, 'lucida grande', sans-serif; font-size: 14px; line-height: 19.3199996948242px;"> </span>навярно мозъка ми е бил тип "какво пък, ще сънувам зомбита за разнообразие". <i>So, yeah, this is happening for real!</i><br />
Събота вечер беше времето за гледане на филми. Реших, че искам нещо свежо, комедийно и като цяло пълна идиотщина. Ето защо гледах <i>The Leggo Movie.</i> Не съжалявам. Беше забавно. Не колкото си представях, че ще бъде, но си бе сравнително близо до идеята. И понеже на другия ден трябваше да ставам рано и Everything is awesomeeee.. трябваше съответно и да си легна рано. Да дотук с моето party hard съботно изживяване.<br />
В неделя нещата бяха други. С анонимно единодушно гласуване, аз, моя милост и Айрис, стигнахме до извода, че "ако ще е гарга да е рошава", в резултат на което реших да използвам останалата боя върху половината ми глава. Плюс нещо дълбоко в мен ме наведе на мисълта, че отдавна не съм гледала "Догма". Човече, сбъркан филм. Дори самия филм знае, че е сбъркан - пише го в началните надписи. Е, в общи линии... трябва да четете между редовете. Но понеже има нещо ужасно нередно и не окей с филма всичко в мен ме накара да пожелая да го гледам отново просто защото мога. И нали вече постите свършиха и майка ми, милата, през цялото време ме жалеше какво ям ще ми каже по телефона: <i>Хайде вземи си KFC! </i><br />
<b>Аз:</b> <i>Мамо, не мога, чувствам се напълняла.</i><br />
<b>Тя:</b> <i>Е, празник е... И си сама у вас. Трябва да го почувстваш някак.</i><br />
<b>Аз</b>: <i>Едва ме нави. </i><br />
И сега бруталния момент, в който звъня за доставка в KFC и жената още не съм казала какво искам ми диктува адреса,на който да го достави от-до. Окей, връзката ни е много висше ниво, KFC, знаеш къде живея! Изкушаваш ме да ям с теб колкото се може по-начесто! И би ме харесал дори и да стана дебело добиче стига да продължа да замезвам с теб. <i>Ибаси и романтиката! </i><br />
Та цялата тази тирада ми напомня за този скрийншот. Честно, хора, обяснява целия ми живот.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/hphotos-ak-xfp1/v/t1.0-9/10320481_813920968683436_2348152266246407785_n.jpg?oh=fb80f68a10254e4150aeb0014f0aa997&oe=55A04BBB&__gda__=1440559154_5fc39f81b9af7ce66d30ccdbb25c929b" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/hphotos-ak-xfp1/v/t1.0-9/10320481_813920968683436_2348152266246407785_n.jpg?oh=fb80f68a10254e4150aeb0014f0aa997&oe=55A04BBB&__gda__=1440559154_5fc39f81b9af7ce66d30ccdbb25c929b" width="225" /></a></div>
<br />
Но както казах вечерта трябваше да е пълна - само KFC не върви. Искам да знам, нека ми е хубаво докато дебелея, дяволите да го вземат. Та всичкото дето се зовеше мое в хладилника намери мястото си на трапезата. Филмът бе намерен онлайн, а всички знаем колко много мразя да тегля филми и можех да започна да пропилявам вечерта си подобаващо.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi69H1qyIoDGXqrvJBeLio0VE5g4pACmk19FEtZ-egCn3DlsDsIjSdZpr-8kYxU3ZVd2ZCX3OsLuxxobwyeYJ0G4XIFUqr1cs0COBJUzt07oPJMS6wq_2IUpuklEmUhINNhSMhfYNGFq6Qm/w1026-h577-no/20150412_190137.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="223" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi69H1qyIoDGXqrvJBeLio0VE5g4pACmk19FEtZ-egCn3DlsDsIjSdZpr-8kYxU3ZVd2ZCX3OsLuxxobwyeYJ0G4XIFUqr1cs0COBJUzt07oPJMS6wq_2IUpuklEmUhINNhSMhfYNGFq6Qm/w1026-h577-no/20150412_190137.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<div style="text-align: left;">
И на финала на неделния ден, след като изразходих цялата боя до капка - успях да уклепам още няколко неща, но слава Богу изчистих на време - най-накрая придобих някакъв що годе интересен цвят (но сега със сигурност вече знам, че ако искам синьо - бледо синьото не е моята боя. Следващия път си взимам тъмно синьо и няма да се двоумя повече както направих първия път). Та, след серия лирични отклонения Ви представям крайния резултат от partying too hard alone</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9Qc_xpKWP7Ye90_sBOKfqFtsvXkDlpQ1ILGtdUXkUj4yi8DhwATTB4R-3zTCIXvEG9H14ZNb5rha4CxZ-w8KmQft_-lUz1nF3QSXWZZ20H1k_tKU_-LS0LNSc2oHZEa1-RGMfSiDArPtD/w325-h577-no/20150413_161149.jpg" width="225" /><img height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYoZ0VmvHvC5m4fQ2LJWStxqhA0ec6JrSG3xDbbuXKACncuLLIuGSapMEde7ebFoWFs9ikix6ihNPoJ651MkymQIqEQxMdLd6OYrF75ZCxPuUp7KkjBB42uQh3VLJ5mgS9F9F1_8CeZ__J/w325-h577-no/20150413_161340.jpg" width="225" /></div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Става! Ако не друго, морския свят ще ме приветства с отворени хриле...</div>
Та толкова от мен и моите бесни празнувания на празниците, в които ако мисля положително получих повече поздрави за празника от половината хора в България, главно защото клиентите, с които работя, част от които дори не проповядват християнство, католицизъм или каквото може да се сетите обвързано с празника, бяха приели при сърце идеята да ни честитят във всеки разговор; докато хората боядисваха яйца, аз си боядисвах косата; написах разказ; почнах нова поредица книги и гледах повторно два от любимите ми филми (вторият не съм го споменала все още). Така че да... нещата не са толкова зле колкото изглеждат. Пак повтарям - да ме оставят сама за празниците може би беше най-доброто нещо, което ми се е случвало. Благодаря Ви още веднъж, приятели, че не струвате като такива! И благодаря (този път без грам сарказъм в написаното) на всички, които стигнаха до края на този пост (и в момента подлагат под съмнение идеята да прочетат разказа, който споменах) !<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep calm, be cute and stick to the <span style="color: #c27ba0;">щампа</span></i></b></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="https://33.media.tumblr.com/7ce6fa8563f79b27a4853569394837ca/tumblr_nmgxjnJqIX1tlb56zo1_500.gif" /></div>
<br />
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-80723175937601123182015-04-13T14:08:00.002-07:002022-12-11T01:31:45.794-08:00Всичко е под контрол!<a href="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/b8/43/8d/b8438dfa767c6d4b82e0080ba25381b9.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img alt="Creepy Cemetery in a middle of the night with a full moon...." border="0" height="400" src="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/b8/43/8d/b8438dfa767c6d4b82e0080ba25381b9.jpg" width="315" /></a><div>
<i>а.к.а. история вдъхновена от сън и прераснала в това. </i></div>
<div>
<br /></div>
Намираш се в училище... като че ли на края на света. А може би това е края на света?! Защото каквото друго би било, ако мъртвите не бродеха наоколо като живи? <a name='more'></a><div>
Но в училището сте в безопасност, така поне твърдят "големите". Всички сте събрани тук - от шести до дванайсети клас, разделени по паралелки, по класове, по специалности. Не си по-различна от тях. Седиш и се правиш, че учиш точно като всички останали. Но учиш ли наистина? Не, отбиваш номер. Всички го правите. Преструвате се, че всичко е наред, когато не е, когато светът умира и вие симулирате живот. Правите се, че учите и внимавате в час, докато на заден фон вият сирени, крещейки механично "ВНИМАНИЕ! ЗАПЛАХА!" И всички се преструвате, че разбирате наученото, докато всъщност единственото, което разбирате е че <i>заплахата </i>е факт, че това което се правите, че не се е случило всъщност е навсякъде около вас. Зомбита са тук и атакуват непрестанно. Затова и сирената никога не стихва или поне не за дълго. Винаги е има ЗАПЛАХА, винаги трябва да ВНИМАВАТЕ. </div>
<div>
Тук обаче сте на сигурно място - главният ход е обезопасен с тежка метална решетка и всички са в безопасност. <br />Нов ден. Отново на училище. Правиш се, че учиш. В един момент имаш час по Музика, в следващия се будиш на чина до пианото и се чудиш къде са всички. Навън е мрачно. Коридорите са празни. Няма никого. Никъде. Металната решетка, която разделя входа на училището от това, което се случва навън, също я няма. Възможно ли е те най-накрая да са тук? Да са преминали барикадата, която от правителството са им подготвили? Да са разбили решетката? Да са убили всички и да са пропуснали теб? Няма как да е истина. А може би вече си мъртва? Може би така изглежда когато си мъртъв - като събуждане от дълбок сън в празна сграда, чувствайки се напълно изгубен. Преглеждаш тялото си следи от зъби и белези от нокти - нищо. Няма и следа от рана. Ако си мъртва не е било от зомби. Обикаляш по коридорите, търсейки хора, които няма. Сградата е пуста. Отваряш врата след врата и няма никого. Сама си... като че ли в целия свят. Отваряш поредната врата с предположението, че тя също ще е празна, когато го виждаш. Привел глава на близкия чин лежи момче, а огромните му черни вълнисти къдрици скриват лицето. Истина ли е? Може би и той е мъртъв? А може би е зомби. Каква бе разликата наистина?! <br />Поглеждаш вратата до която стоиш, за да са провериш кой клас е момчето - два под теб. Опитваш да си спомниш всички, които познаваш от този клас, но напразно. През съзнанието ти минават момчета с вълнисти черни коси и пак не можеш да се сетиш кое може да е то. Може би така е по-добре! Може би така трябва да го оставиш. Да се махнеш от стаята и да потърсиш спасение или може би дори покой някъде другаде. Понечваш да излезеш през вратата, когато момчето рязко вдига глава от чина. Застиваш на място и се молиш да не те забележи. Момчето диша тежко. Уплашено е. Помниш това чувство от момента, в който ти се събуди преди няколко минути. Не беше приятно. Ще ти се да му кажеш нещо. Че всичко ще е наред, може би? Но има ли смисъл. Можеш да го стреснеш. А в свят, в който всеки момент си под стрес дори и малкото неочакван такъв би могъл да бъде фатален. Опитваш да се измъкнеш незабелязано, когато един глас те спира:<br />- Коя си ти? - чуваш зад гърба си. Обръщаш се внимателно в неговата посока. Поне знаеш, че не е зомби - те не говорят така... изобщо не говорят.<br />- Аз... - мъчиш се да обясниш себе си. Не мислиш, че вече има смисъл човек да прави нови запознанства или да се представя като цяло. Много скоро всички щяха да са сенки или по-зле зомбита. <br />- Къде са всички? - оглежда се наоколо момчето. <br />- Не знам... Аз... аз също се събудих преди малко и... и... училището е празно. - Виждаш в погледа му, че изобщо не ти вярва. Смята, че ти си виновна за всичко. Че ти си причината за празното училище. - Знам, че звучи странно, но и аз съм като теб... Не знам какво се случва. Имах час по Музика и докато се усетя се събудих часове по-късно в кабинета. Не лъжа. - Опитваш да звучиш убедително, когато знаеш, че не се получава.<br />- От кой клас си? - Пита неочаквано момчето. Косата му, големите й черни вълнисти кичури падат над светлите му очи, върху които се мъдрят очила с големи черни рамки, придавайки на момчето известен вид интелигентност. Изглежда ти някак познат, но не можеш да се сетиш откъде. Може би си го виждала по коридорите?!<br />- 12А. - Изричаш объркано. Какво общо има това с цялата ситуация, в която се намираха в момента?<br />- 10Б. - Отговаря веднага. Нещо в погледа му ти говори, че няма и следа от предишната му недоверчивост. - Аз съм Алекс. - Продължава то. - Ти си Теса, нали? Искам да кажа Тереса. - Почесва се стеснително по тила, докато изрича името ти. Питаш се откъде те познава. Откъде знае, че не обичаш да произнасят цялото ти име и предпочиташ да пропуснат "ре"-то в него и просто да ти викат на кратко така? Не си толкова известна. Във времена като тези популярността отдавна бе без значение. Тогава откъде то те познава?! - Бяхме на олимпиада по математика преди години... в смисъл преди това... зомбитата тоест. <br />- Алекс? - Опитваш да си спомниш. Ти мразиш Математика. Или поне до преди 8-ми клас. В началото ти бе интересна, след това всичко се обърка. Ето защо отиде само на една олимпиада. Изложи се напълно и реши никога повече да не опитваш. Алекс? Трябваше да помниш този Алекс. - Александър Русинов? - Сещаш се изведнъж. Момчето, което те унизи. Момчето, заради което намрази Математиката. Момчето, което трябваше да покаже колко по-умно от другите е и да им натрие носовете пред всички, понеже е по-малко с две години, а знае повече. Как би могла да забравиш за него? <br />- А, помниш. - леко конфузно се обажда Алекс. <br />- Да, както и да е. - Мръщиш се пред мисълта какво и колко точно си спомняш. Това сега е без значение. Вие сте сами в училището - то е празно и решетката, която отделя вас от Тях я няма. - Решетката я няма. - Чуваш се да изричаш. <br />- На входа? - Ококорва очи момчето под очилата си. - Възможно ли е да са влезли и...<br />- Ако бяха, сега нямаше да сме тук. - Излагаш очевидното.<br />- Тогава къде са всички? - пита объркано момчето.<br />- Същото се мъчех да разбера, когато попаднах на теб. - скръстваш важно ръце. Не харесваш това момче. Не го харесваш още от олимпиадата по Математика насам. Как изобщо бе забривала за него? Как се забравя унижение за цял живот? А, може би когато животът ти премине от унижение към борба за оцеляване и паметта ти започва да отказва. <br />- Да се направим, че разочарованата нотка в гласа ти, че си намерила още едно живо същество на това място и в тази повече от необичайна ситуация, не е така отчетлива, колкото всъщност е. - Намества важно очилата си, докато изрича това момчето. Изненадваш се колко бързо може да премине от стеснителност към саркастична заядливост. - Най-добре да огледаме наоколо. <br />- Вече го направих... Няма никой друг. - Бързаш да го увериш, макар да не си проверила наистина навсякъде, но не е нужно той да го знае. <br />- Тогава да излезем навън. - Без да се замисля предлага то. Почваш да се чудиш дали наистина е толкова умен колкото се изкара себе си на онази олимпиада. - Какво? - Вижда обърканото ти изражение. - Щом тук няма никого и решетката я няма... какво повече да търсим тук? Не знаем какво се е случило, но ако питаш мен... стоейки на едно място няма да отговори на въпроса ни... Така че... - Прехапваш притеснено долната си устна и се мъчиш да излезеш с аргумент против това, но не можеш. - Да тръгваме тогава! - Момчето прибира в раницата си тефтера от чина, върху който досега бе спало, премята я през рамо и тръгва към теб. Изглежда така убедено в действията си, сякаш цял живот се е готвело за моменти като тези. Почти му се възхищаваш, но сетне си спомняш какъв кретен може да бъде и си връщаш предишното неприятно чувство към него. <br />- Нали знаеш, че можем да умрем там отвън? - Решаваш да му напомниш все пак за действителността, която ви обгражда.<br />- Нали знаеш, че можем да умрем и тук вътре? - За пореден път ти натрива носа. Сетне те подминава като пътен знак и се отравя към входа на училището, оставяйки те стоиш като глупачка до вратата на стаята, питайки се как изобщо да реагираш на думите му. - Идваш или? - Провиква се той към теб. Решаваш да не превръщаш себе си в идиота, който навярно той вече смята че си и бързаш да го настигнеш. <br />Секунда по-късно стоите пред главния вход и оглеждате вратата. Решетката все така я няма. Не е била изкъртена. Нито разбита. Просто не беше там. <br />- Определено не е упражнена сила. - Проучва мястото, където до преди бе стояла решетката Алекс. <br />- Значи някой... просто я махнал... доброволно. - Не ти се вярва какво изричаш в момента, но фактите го потвърждават.<br />- Изглежда. Едва ли е случайно. - Изрича го като някакъв начетен криминалист, след което предпазливо подава глава навън. - Пусто е. - Информирате не нужно. - Има слаба мъгла, но ако стоим един до друг тя няма да е проблем. <br />- Все още ли смяташ, че това е добра идея? <br />- Дай ми една основателна причина да сметна, че не е. - Важно ти се тросва Алекс. Едва ли някога не си го харесвала повече от това в момента. За пореден път опитваш за измислиш остроумен отговор, който да обори всичките му доводи, но знаеш че такъв няма. <br />- Така си и мислех. - Изрича Алекс самодоволно, след което неочаквано хваща ръката ти и двамата излизате навън. Хладният нощен въздух те лъхва веднага. Не ти е студено. Напротив - някак приятно е. Все едно цял живот са ти забранявали нещо и сега имаш отново достъп до него. Чувството кара цялото ти тяло да изтръпва. - Ах,... истински въздух! Най-накрая! - Възкликва момчето до теб. Не че в класните стаи не отваряте прозорците и не получавате от същия чист въздух както сега, но чувството е някак друго. Все едно си в затвор и ти дават да дишаш на заем, а сега си свободен и всеки дъх е безценен. Докога обаче? - Какво е това? - Кимва към задния ти джоб Алекс. Поглеждаш объркано и установяваш, че без да се усетиш си прибрала тефтера си джобен формат там. Същия този тефтер, в който записваш теории си . Ама разбира се, че го носиш навсякъде. До такава степен не се разделяш с него, че понякога дори забравяш, че е там изобщо. Всичко, което се е случило от момента, в който зомбитата се появиха е там. Всяка мисъл. Всяка емоция. Всяка порция от изгубващ значението си живот.</div>
<div>
- Тефтерът ми. - Отвръщаш някак неубедено. Ръката на момчето все още е в твоята и мисълта за нея те кара да се чувстваш некомфортно, някак си обаче не смееш да я пуснеш. По-добре да се придържаш към познатото зло, отколкото да бъдеш покосен от непознато. - Пиша в него... разни неща. <br />- Ха! И аз имам. - Алекс отваря раницата си и ти показва тетрадката, която прибра пред очите ти по-рано тази вечер. - Записвам всичко в нея. Всичко от както зомбитата дойдоха. Реших... ами... сметнах, че ако нещо стане с мен, бих се радвал да знам, че някой, някога ще го намери и ще разбере как съм се чувствал тогава и какво е било. Мисълта ми е, че няма да е все така... Рано или късно добрите ще победят.<br />- Откъде знаеш, че зомбита не са Добрите? - Момчето те гледа неразбиращо. Сигурно си мисли, че си малоумна или нещо подобно. - Ами ако това е някакъв проект? Ако е начин да ни накажат, за това че сме ужасни хора. Може би сме сгрешили някъде и за всичко това си има причина. Може би това е начина на бъдем наказани. Да бъдем спасени от самите себе си, защото... може би без нас светът би бил по-добро място. <br />- Това ли си писала там? - Сериозно се обръща към теб Алекс. Човек би си помислил, че ще ти се изсмее, но той те изслушва без дори бегла нотка от недоверчивост или подигравателност на лицето. Нима ти вярва? От всички хора, на които можеше да попаднеш точно той да ти повярва. </div>
<div>
- Някой от тях. - Признаваш неохотно. <br />- Аз пък смятам, че това е тест. Само най-добрите могат да го минат и съответно само те могат да продължат напред. Това е изпитание, което има за цел да намери най-добрите стратези, лидери и войни. Мисля, че това е просто част от нещо по-голямо. Защото нищо от това, което ни се случва няма логика. Никой не държи всички ученици затворени в училище, докато сирени вият "ЗАПЛАХА". И как така никой не помни кога идваме тук или кога си тръгваме? И откога всъщност е това със зомбитата? И има ли зомбита изобщо? Всички ни казват, че са тук, но ти, честно, виждала ли си някое досега? - Мъчиш се да отговориш на всички тези въпроси, но знаеш, че отговор няма. Знаеш, че Алекс е прав. - Мисля, че всичко е номер. Както и това сега... също номер. Има нещо в нас двамата, което ни различава от другите... Затова са ни оставили сами в училище. Искат да видят докъде ще стигнем. <br />- Отличаваме се от другите? - Мъчиш се да проумееш с какво точно. - Не внимаваме достатъчно в час. - Спомняш си как всеки път, когато се прави забележка към някого тя е отправена към теб. - Не сме достатъчно отдадени на идеята да се преструваме. - В съзнанието ти изплуват случки за това как питаш отделни учители защо правите това, какъв е смисъла и всички те обвиняват, че плашиш съучениците си излишно с тези въпроси. - Имаме тефтери с теории. <br />- Задаваме прекалено много въпроси, когато от нас се очаква просто да приемем статуквото. - Дарявате с усмивка той. Изглежда смята, че си схванала идеята му. И как така все се оказва, че неговата е много по-добра и по-логична от твоята?! Как все той е повече от теб? - Така че, сега има причина да сме тук. Дали е наказание...- Той ти кимва утвърдително, за да ти покаже, че все още не отхвърля твоята теория и ти си готова да му се усмихнеш свенливо, но не се поддаваш на чаровния начин, по който големите вълнисти кичури падат над челото му и само кимваш едва. -... или е тест. Предстои да разберем! - Хватката върху ръката ти се усилва и момчето те повлича след себе си. <br />Вървите по пуста улица. Мъглата се стели наоколо. Всичко около вас е замряло. Няма хора, няма звучи. Само слабо улично осветление и огромната луна. Оглеждаш се наоколо, мъчейки се да проумееш къде точно се намираш. Прилича на нещо като главна улица от задната страна на голям блок. Както може да се очаква изобщо нямаш представа кое е това място. Честно казано го виждаш за първи път.<br />- Там има кола! - Връщате обратно към реалността гласа на Алекс. Ще ти се да го попиташ и това пък защо трябва да е толкова важно, когато осъзнаваш, че ако има начин да се измъкнете от това място може би той е именно с кола, ето защо си замълчаваш. Вместо това питаш:<br />- Можеш ли да шофираш? <br />- Официално нямам книжка, но знам как става. - Сякаш това бе в състояние да те изненада. Имаше ли изобщо нещо, което това момче да не можеше да прави или да не му се отдаваше? <br />Започвате да оглеждате колата, чудейки се как да я отворите, тъй като наистина не ви се ще да разбивате някой прозорец, предвид че това може да се окаже вашия начин да се махнете оттук, а да пътуваш километри наред с разбит прозорец, през който вятъра влизаше безпрепятствено, беше недопустимо. Знаете това и все пак и двамата сте наясно, че ако в близката минута не измислите нещо може да прибегнете и до този вариант.<br />Неочаквано в далечината отекват стъпки. Двамата наостряте уши и чакате. Нещо идва към вас. При това бързо. Алекс бързо те избутва зад себе си сякаш е в състояние да те предпази от нещо толкова опасно като зомби, ако се наложи, макар много добре да знае, че никой няма шанс пред тях. Стъпките се усилват и ударите на сърцето ти също. Това почти прилича на пристъп на паника, но е по-лошо. Страх. Боиш се какво предстои. <br />Зад близката сграда най-накрая се появява притежателя на стъпките. Знаеш, че не е зомби, защото се движи много по-бързо от такова. Човек е. И тича. Право към вас. Може би нещо го гони? И двамата сте нащрек. Очаквате най-лошото. Когато обаче човекът се приближава установяваш, че го познаваш. На непознатата улица, сред непознатите обстоятелства - познато лице. Момичето, което седи до теб - Николина. Избутваш ръката на Алекс и отиваш да я посрещнеш.<br />- Ники? - Не ти се вярва. - Какво е станало? <br />- За какво говориш? - Едва си поема дъха тя. Къдравата й кафява коса пада навсякъде по раменете й<br />- Ами това място... училището също... празно е. Няма никого. Къде са всички?<br />- О, това ли? - Усмихва ти се тя. Почти можеш да повярваш, че е искрена, но знаеш, че нещо не е наред тук. - Всички са на партито на Генерала. - Двамата с Алекс се споглеждате. Нямате представа кой е Генерала, докато новодошлото момиче изглежда е повече от убедено в противното. <br />- Генерал? - Чудиш се на глас. <br />- Да, да... - Маха ти с ръка тя. - Всички са там. - Сочи с глава към сградата зад вас. Чак тогава осъзнаваш, че няколко етажа по-горе от един от балконите идва светлина и се чува музика, гласове и смях. - И ти трябва да дойдеш! - Кимва убедено с глава тя. - Ела с мен! Точно там отивам. - Предлага ти тя. Гледа право в теб. Все едно не забелязва изобщо момчето от другата ти страна. Все едно то изобщо не е там. <br />- Ами... - Обръщаш се към Алекс за помощ, но той само свива рамене, сетне се приближва до теб и подшушва едва.<br />- Само аз ли имам чувството, че тя изобщо не ме забелязва? <br />- Е, идваш ли? - Ники изглежда нетърпелива. - Ще пропуснем партито. <br />- А какво празнувате всъщност? - Неочаквано я пита Алекс. Тя или се прави, че не го чува или наистина думите му недостигат до нея. - Ха! Видя ли? - Почти не му се вярва. - Все едно не съм тук. - Клати глава. - Питай я ти същия въпрос. <br />- А... А какво празнувате всъщност? - Следваш инструкциите на момчето. <br />- Как какво? Краят. Зомбитата ги няма. Правителството свърши своята работа. Свободни сме. - Почти декламира думите си тя. - Хайде! - понечва да хване ръката ти, но Алекс бързо те дръпва на страна. Момичето отново не дава вид, че изобщо го забелязва камо ли, че именно той току що те е отместил от нея. <br />- Това са пълни глупости! - изрича най-накрая момчето. - Тя дори не ме вижда. Държиш се като робот, който е програмиран да прави точно определено нещо, като например да говори с теб, само и единствено с теб, и веднага щом се намеси някой друг... Бам! Никаква реакция. Погледни... - Сочи към момичето той. Забелязваш, че стои замръзнала в същата поза, в която сте я оставили - в опит да хване ръката ти. - Това не е нормално. Трябва да се махнем оттук час по-скоро... - Момчето сякаш започва да калкулира шансовете ви за оцеляване, докато ти още се мъчиш да се опомниш. Изглежда така убедено във всичко, което прави. Някак нереално убедено. Нереално подготвено. - Кажи й, че ще дойдеш по-късно. - Мигаш на среща му неразбиращо. - Очевидно е програмирана да те убеди да идеш на това парти и няма да се махне докато това не стане, така че... кажи й, че ще дойдеш сама. - Обяснява себе си момчето. Кимваш. Разбрано. <br />- Ще дойда по-късно. - казваш по посока на замръзналото момиче. Думите ти имат мигновен ефект, тя веднага оживява и си връща нормалната поза. <br />- Добре. - Дарявате с доволна усмивка. - Очаквам да те видя там. - Момичето кимва, сетне ти махва и побягва отново, оставяйки теб и Алекс с невярващи погледи да гледате след нея.<br />- Махаме се оттук на секундата. - Убедено казва момчето до теб. Сетне се обръща към колата, която сте оставили зад гърбовете си, но такава вече няма. - Какво?! Колата! Къде е колата? Беше точно тук? - Ти също извръщаш глава към мястото, на което за последно видя автомобила, който се мъчехте да отворите. Точно така - няма и следа от него. - Това не е добре. Някой не иска да си тръгваме... Ето защо ще го направим. - Момчето отново хваща ръката ти и те повежда на някъде. <br />- Ами ако Ники е права? - Чуваш се да питаш. Почти не можеш да познаеш себе си. Питаш се от кога точно се съмняваш в собствена си трезва преценка и до колко трезва е тя в момента. - Ами ако правителството наистина е победило зомбитата?<br />- Ами ако правителството всъщност стои зад тези зомбита? Замисляла ли си се? - Веднага те контрира момчето. <br />- Може би нещата не са толкова зле, колкото ти се ще да ги изкараш. - Подтичваш след него с не особено желание. Почти се дърпаш, за да се откопчиш от хватката му, но изглежда това ти действие остава незабелязано за него.<br />- Колкото ми се ще ли? - Заковава се на място момчето и извръща ядосано глава към теб. - Ти сляпа ли си? Сериозно?! Нищо от това, в момента няма логика. Не го ли виждаш?<br />В този момент от близката шахта до вас започва да излиза някакъв бял газ, който все по-бързо изпълва въздуха.<br />- Какво е пък това? - Издърпва те на страна от него момчето. <br /><i>"Говори вашия ръководител!"</i> - чувате в близост до вас. Макар да не го виждате, знаете че някъде тук има високоговорител, от който идва гласа. - <i>"Моля запазете спокойствие! Повтарям. Няма от какво да се тревожите. Газът, който е около вас е напълно безопасен и е известен още като "газ на смеха" и ще ви накара да се чувствате по-добре. Защото няма причина да се боите. Всичко е под контрол."</i><br />- Знаех си! - възкликва неочаквано Алекс до теб. - Казах ти, че всичко е под контрол, а ти се паникьосваш. - Ще ти се да му кажеш, че всъщност бе точно обратното, но някак ти става толкова смешно от цялата ситуация, че не можеш да се сдържиш и прихваш от смях. <br />- Нищо не е станало. - Изричаш смеейки се. - Всичко е наред. - Почти вярваш на думите, които изричаш усмихвайки се, но дълбоко в себе си не им се доверяваш напълно. Едновременно им вярваш и се съмняваш в тях. Може би е от странния газ, но се чувстваш някак лека и приповдигната, но едновременно с това и краката ти са тежки като олово и едва ги помръдваш. Смееш се, а от очите се ронят сълзи и смеха няма нищо общо с тях. Все едно подсъзнанието ти реагира противоположно, на всичко което съзнанието нашепва.<br />- Да, да... - Смее се до теб Алекс. Почти си на път да заключиш, че момчето всъщност ти допада, независимо от цялата тази история с Олимпиадата, вечното многознайстване и очевидната склонност да контролира нещата, и но някак не можеш да се отдадеш на тази мисъл напълно. - Всичко е толкова логично. Ние сме където трябва да сме. Да отидем да кажем на другите? - Предлага през смях той. </div>
<div>
- Да! - Съгласяваш се веднага с него. <br /><i>"Повтарям. Всичко е под контрол"</i> - отново прозвучава гласа. - <i>"И вие двамата?"</i> - Вие се обръщате по посока на гласа, макар да знаете че там няма да видите никого, дори и високоговорителя, от който идва. -<i> "Дали бих могъл да получа тефтерите, които носите със себе си?"</i><br />- Не! - отговаряте в едно и прихвате в невъздържан смях. <br />Докато се усетиш вече крачите обратно към училището. Дори не знаеш защо. Просто нещо те кара да се върнеш там. С Алекс сте рамо до рамо и не спирате да се смеете и всичко изглежда толкова редно, че чак е дяволски нередно.<br />- Много ми хареса как той попита със супер сериозния тон "Дали бих могъл да получа тефтерите, които носите със себе си?" и как и двамата в едно му казахме в едно "Не!" - Обясняваш доволно.<br />През смеха ви до теб достига някакъв бръмчащ звук и непознати хора с черни костюми и каски ви подминават яхнали бъгита. Водят със себе си още, които са поставили проснати върху кормилото. В началото смятате, че това са някакви безжизнени тела, окачени върху моторите им и ако не беше смешния газ дори бихте решили, че са трупове, но сетне хората с черните костюми ги избутват от моторите си с ритник, подминавайки ви бързо, осъзнавате че телата далеч не са така безжизнени колкото ви изглеждат. Като живи мъртъвци, каквито всъщност са, се надигат от земята с ужасен нечовешки грохот. На вас обаче това не ви прави впечатление. Напротив - звучи ви като нещо напълно нормално. Не му отдавате значение. Ето защо спокойно продължавате към училището. Тогава обаче едно от телата те настига. Решаваш, че просто ще те подмине. Поредният човек, който срещаш по пътя си. Само дето отдавна тук не са бродили хора... или поне не в пълния смисъл на думата, но си прекалено отнесена от вдишания газ, за да го осъзнаеш. Тялото се нахвърля върху теб неочаквано и двамата се стоварвате на земята. Готова си да му помогнеш да се изправи отново на крака и да продължи по пътя си, но тогава те лъхва миризмата от него. Миризма на разлагащо се тяло. За секунди ефекта от странния газ напуска съзнанието ти и осъзнаваш пред какво си изправена. Зомби. И невиждащите му очи гледат право в теб. Опитваш да изпищиш, но тялото ти не ти се подчинява и вместо това се усмихваш на мъртвеца над теб. Опитваш да го отблъснеш от себе си, но всяка една част от тялото ти е натежала и едва я движиш. Единственото, за което имаш сила е да го държиш на страна от теб. Или поне устата и ръцете му. </div>
<div>
"Алекс?" - Искаш да изречеш, но от устата ти не излиза и звук. "Къде си? Помогни ми!" <br />А може би вече бе твърде късно за него. Може би той вече бе станал жертва на едно от тези? <br />Опиваш да избуташ с крака нещото от теб, но те не помръдват.<br />- Ъъъъ... - гробовно стене зомбито отгоре ти. Навярно е лош момент да отчетеш този факт, но то изобщо не прилича на зомби. Очите му са слепи, крайниците безжизнени и кожата с миризма на умряло, но никъде по него няма белези - нито от разлагане, нито от нокти или може би зъби. Може би бяха под дрехите? Същите тези дрехи, които бяха подозрително чисти - без следа от кръв или мръсотия. - Ъъъъ... - Отново избоботва нещото върху ти. Забелязваш как неестествено отпусната му челюст се пълни със слюнка, която бавно се изплъзва от долната му устна и плавно капва на дясната ти буза. Гадост! Отново опитваш да го махнеш от теб, докато на заден фон долавяш някакви смътни звучи от схватка. Може би не си единствената, която се бори за живота си. Може би Алекс все още не беше мъртъв? Не бива да се предаваш. <br />Ръцете на нещото с бавни движения опитват да се докоснат до кожата на лицето и да я издерат, докато ти едва издържаш тежестта му в ръцете си и се молиш да събереш още малко сили и да го оттласнеш от себе си. Такава надежда обаче няма. То е прекалено тежко, а ти прекалено слаба. В невъзможността ти да се справиш с него по какъвто и да било друг начин решаваш по-скоро да се извъртиш изпод него и да се отместиш на страни. Влагаш останалите си сили в тази идея, точно когато нещо с все сила се удря в зомбито, позволявайки ти да го избуташ по-лесно на страни и да се претърколиш под него. Алекс. Той е жив. Не ти се вярва, но е така. Подава ти ръка да се изправиш. Поемаш я. Забелязваш, че очилата му ги няма и косата му е по-рошава от обикновено. Зад гърба му тътрят едва крака още поне две зомбита. Знаеш, че трябва да се махнете оттук веднага. Знаеш го и все пак не помръдваш. Не можеш. Алекс вдига нещо от земята и ти го подава непохватно. Раницата му - същата, с която току що ти спаси живота. Струва ти се, че всичко това се случва в продължение на минути, докато цялото действие отнема едва секунди. Гробовния тътен на зомбитата ви заобикаля. Хрущящият звук от безжизнени крака, мъчещи се да ходят е навсякъде около вас. И цялата тази неприятна тишина, която бива изпълнена от тях е всичко, което ви е останало. Тихо е, защото няма хора. Защото няма кой да ви спаси, ако вие сами не го направите. И звукът на мъртвите е толкова по-отчетливо силен, когато няма с кого да го споделиш. Сам самичък си с мислите си. С теориите. Със собственото ти бясно биещо сърце. </div>
<div>
<br /><br />- Този път бяхме близо! - достига до теб отдалечен глас в празното пространство. Нямаш представа чий е. <br />- И все така далеч. - чуваш недоволната нотка във втори над себе си.<br />- Докога смятате да ги изпитваме, така? - Чуваш първия да пита.<br />- Докато не изгубят това, което ги прави хора... Волята си. Докато имат воля, никога няма да се вслушат в нищо, от това което им казваме. Ще продължат да градят теории. Да ги записват на тефтери. Да поставят под въпрос съществуването, което водят в момента. Ще търсят логика в него. - Обяснява втория глас. - Такива хора не се превръщат в зомбита така лесно. Трябва или да ги поставиш в ситуация, в която нямат друг избор или да ги пречупиш напълно. Да видим какво ще бъде този път!<br /><br /><br />Отваряш очи и отново си заобиколена от хора. В училище си. Имате час. Питаш се дали си заспала и не си сънувала всичко. Ники ти се усмихва на мястото до теб сякаш през цялото време си била там. Нямаш спомен за това. Единственото, което помниш са зомбитата, Алекс, цялата конспирация около вас, която все още не разбираш. Наказание или изпитание е това? Не знаеш отговора. Нямаш търпение часът да свърши и да намериш Алекс. Може би той щеше да знае какво се е случило. Той винаги бе наясно с такива неща. Сякаш бе подготвен за тях. Той щеше да знае със сигурност.<br />Звънецът бие и ти дори не изчакваш учителката да ви пожелае "Хубав ден!", а направо излиташ от стаята. Намираш тази на 10Б. Часовете са свършили и всички опитват да излязат от кабинета, докато ти се опитваш да влезеш. <br />- Алекс? Виждали ли сте Алекс? - никой не ти обръща внимание. Сякаш не те чуват. Не те виждат дори. Всеки се блъска в теб, мъчейки се едва ли не да мине отгоре ти. Точно както беше с Ники, когато се срещна с Алекс. Нямаше никаква ответна реакция. Сякаш учениците от 10Б бяха програмирани, така че да виждат само собствените си съученици. А може би така беше с всички класове? Може би заради това Ники не виждаше Алекс. </div>
<div>
Хващаш първия срещнат ученик от 10Б за раменете и той замръзва на място. Нарушаваш програмата му и той не знае как да продължи оттук на сетне. Точно както бе казал Алекс. Пускаш го и той продължава спокойно по пътя си сякаш нищо не е било. Оглеждаш се уплашено наоколо, но няма и следа от Алекс. Задъхваш се при мисълта, че може би онези зомбита да стигнали до него. В безпомощността си започваш да се луташ по коридорите и да се вглеждаш в лицата наоколо, търсейки неговото. Напразно разбира се. Стигаш до входа на училището и замръзваш. Решетката си е там отново. <br />- Тереса, добре ли си? - Притеснено слага ръка на рамото ти един от преподавателите. - Забелязах, че се луташ наоколо. Търсиш ли някого? <br />- Алекс! Александър Русинов? 10Б? - Изстрелваш без дори да се замислиш. <br />- Мен ли? - чуваш зад себе си неочаквано. Обръщаш се и там стои човек, който за пръв път виждаш. Това не е Алекс. Момчето е набито, средно на ръст и с матова кожа, докато Алекс е слаб, висок и блед. Косата му е вълнисто черна и се стели по цялото чело, докато това момче имаше гола глава. Осъзнаваш разликите и все пак едно малко гласче дълбоко в теб ти казва, че всъщност именно това е Алекс, който търсиш, че през цялото време именно това е бил той. <br />- Зомбитата... - Изричаш едва, когато учителя ви оставя на саме. <br />- Надвихме ги. - Обръща рамената ти с ръка. Нямаш спомен някога с него да сте били толкова близки, че чак да обвива ръцете си около теб. Но пък от друга страна нямаш и спомени, които да го отричат. Всичко, което има в съзнанието ти в момента е беглата представа за момчето, което търсиш и как то, почти сигурно, вече стои до теб.</div>
<div>
- Мислех, че си пострадал... Търсех те... - Продължаваш да се бориш с налудничавата мисъл, че това всъщност не е Алекс, докато всичко останало в теб крещи обратното. Сякаш някой бе влязъл в съзнанието ти, бе изтрил всички спомени за него и ги бе заменил с нови. Представата за високото, слабо момче с буйна черна коса става все по-бледа и по-бледа. И дори започваш да се питаш имала ли си такава изобщо.<br />- Нищо ми няма. - Усилва хватката върху раменете ти момчето. - Всичко е наред. - сетне се навежда и целува врата ти едва. - <i>Всичко е под контрол</i>. - Изрича добре познатите ти думи, които преди време си спомняш, че си чувала някой друг да казва по високоговорител.<br />И в този момент с цялото си същество знаеш, че момчето до теб не е Алекс. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
<i>П.П. Знам, че звучи като нещо, което изисква продължение и честно казано ако имам времето и някакъв интерес изобщо към написаното бих написала такова, но за момента толкова. </i></div>
<div>
<i>Кратко и писано на три пъти в различни дни. Толкова си можем! ХД</i></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-1938360290109941302015-02-13T20:41:00.000-08:002015-10-25T09:22:36.134-07:00През нощната смяна...<br />
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<img src="http://dancinglinssy.weebly.com/uploads/1/8/6/4/18641424/171550_orig.jpg" height="224" width="400" /></div>
<br />
<i>Хей, народе! </i>Минава пет сутринта и може би си мислите, че отново не мога да заспя, но грешите - нощна смяна. Понеже времето напоследък (да не кажа периодично) ми е кът викам да се възползвам от намалението да се разпиша из блога и да да споделя едно-две неща с вас.<br />
Признавам със скръстени зад гърба пръсти и стиснати палци, че напоследък нещата не са толкова натоварващи, колкото последния път, когато писах тук. Не знам дали защото за пореден път преодолях себе си и направих това, което сравнително разумен човек би направил или може би защото напоследък се опитвам да съм мила с всичко, което ходи, дори и това да е зомби идващо за мозъка ми, но може би има резултат? Няма как да знам на 100%. Времето ще покаже - само се надявам да не е затишие пред буря, така че да стискаме палци заедно.<br />
<a name='more'></a><br />
Какво се случва с мен? Ами работя, както и в момента (и ако си мислите, че никой на звъни по това време на оператор - грешите), танцувам и отделно както обикновено списвам няколко блога, + преводи, + четене на книги. Кълна се, това трябва да е естественото ми състояние или нещо от сорта, защото ако не са няколко неща все едно не съм аз.<br />
И сега всяко нещо по реда му. И понеже работата е достатъчно натоварваща по свое му и<i> "аре да ми видите сметката", "Начукало ли ми е нещо?"</i> и <i>"Име на домашен любимец? Ааа, коня ми се казва Боби!"</i> викам да прескочим това. Естествено, че ще се метна директно на танцуването, предвид че едно от малкото неща, които имат силата да освежат деня ми и да ободрят самата мен. Кавърът, който пуснах предишния път с подскачащото дупе от скрит се превърна в известен на всички. Една приятелка и го пратих да даде мнение, тъй като знам че няма да ме излъже и ще е обективна и тя вика - защо просто не го направиш видим в цял свят? И аз реших да я послушам - така че го "отключих". Наистина не очаквах такъв резултат, когато го направих, но ето че се случи: от 5 абоната, които имат от години насам, сега имам 28 (дам, за седмица), 18 лайка и идеята да продължавам с кавърите, които пускам в личния ми канал е повече от изкушаваща. Всъщност планирам много скоро да пусна ново видео. Вече знам танца, защо имам да чистя това-онова. И да, едно от мен да знаете - танц за 30 минути научен с въргаляне по пода и натъртване на колена - не е добра идея. Може да предположите, че най-добрата ми приятелка, известна още като "мускулна треска" се завърна с пълна сила - аз обаче не й се давам. Продължавам с ученето на песни. Още повече, че знам че поне 3/4-ма души ме подкрепят в това ми начинание и някак знаейки това ме кара да вярвам, че постъпвам правилно - записвайки неща за себе си само, защото правя нещо което обичам. Споменавам това във връзка с групата, в която съм. Както споделих и предния път не желая да се карам с никого или нещо от сорта, макар да смятам че има неща, които не са окей. Реших просто да приема статуквото - в смисъл че това не бива да ме спира да правя това, което обичам, нали така? Да не говорим, че подкрепата от шепа непознати на моя клип ми помогна доста. Наистина не го очаквам и съм благодарна на всеки един от тях, макар да нямам възможността да им го кажа лично.<br />
И понеже все още сме на танцуване... най-милото нещо, което някой ми каза през тази седмица дойде от Симона Онни, която ми прати клип на позната, която танцува на известна песен и беше тип "Човек, ти ще го направиш по-добре! Какво говоря ти направо ще ги разбиеш всичките!" Ех, хубаво е да знаеш, че някой те подкрепя.<br />
И от чудесните приятели, на които съм попаднала на кпоп манията (споко, няма да ви затормозявам излишно с нея, бързо споменаване, честно). Вече от близо месец се каня да правя поръчка в Aliexpress и все не ми остава време или пък парите отиват за лекарства, както стана последния път, ето че обаче днес се оказа деня. Тъй като имам силна привързаност към рапъра на Beast - Джунхьонг реших, че сега е момента да направя поредната голяма грешка в живота ми и да вляза в тага му в Tumblr. По-лошо от това беше единствено факта, че го направих на работа, при което следваше въргаляне по "детелинката" и възклицания от рода на "Бах колко си готин!" Та да, работата е в заплашително разрушителни размери, предвид че преди да си преинсталирам компютъра може би имах практически всяка една негова снимка. Е, търсенето може да започне отново... или поне най-близкото до предишното ми търсене, защото този път наистина дините под мишницата са много и няма време за всичко (което откровено казано хич не ми харесва). Та, поредната моя тирада не водеща до нищо пълноценно, днес си ровя из тага на човека най-спокойно и бам попадам на някакво гифче с него, а повярвайте видяла съм доста. И какво виждам аз? Чуастична тениска насреща ми. Черна, <b>Boy London</b> и той в нея. Не можех да не се запитам "Какво е по-секси от мъж с бяла тениска - мъж с черна тениска!" Като цяло мъж с развлечени тениски с надписи също е доста ефектно, поне върху мен.<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="http://images6.fanpop.com/image/photos/36800000/Yong-Junhyung-image-yong-junhyung-36801707-500-254.gif" /></div>
<br />
Точно за тази тениска става дума. Кълна се няма нищо изключително в нея освен може би човека, който я носи, но нещо в мен се преобърна и като рече - искам я, та я искам. Веднага отворих сайта за поръчки и точно след 10 минути бях намерила тениската. Уви имаше само мъжка, но нали манията е силната ми черта заключих, че "Ако ще и като парцал да ми седи пак си я поръчвам и ще я нося, пък ако трябва и носенето да бъде само за спане." Та да... сега си имаме поръчка и си чакаме тениска - с малко късмет като за 8-ми март.<br />
Другото нещо, което също се озова в кошницата ми беше спортна тениска на лисичка а.к.а <a href="http://www.choies.com/pimages1/75695/9.jpg">ТОВА</a>, защото ако всички не знаете, то прякора ми е <i>"Лисичка" - Foxy</i> - второто от които е доста двусмислено, като самата мен всъщност. Останалите ми поръчки бяха неща за други хора, но пак си беше мащабно пазаруване. Към момента не съжалявам изобщо, но хей... на края на месеца, когато заплатата ще е на привършване ще има да се питам къде е отишла.<br />
Та това от мен към момента - смяната ми почти свърши и тайно се надявам тоя път да заспя о време, защото последните две нощни смени, които карах заспивам след 8 и се будя по обяд, а наистина ми се ще същия ден да запиша нов кавър, по който работя от 3 дни, но мисля че наистина имам да чистя сравнително доста малко. Има ли резултат ще се чуе.<br />
Весело изкарване на днешния празник, който и да празнувате!<br />
Дописане!<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<i><b>Keep calm & walk out like a boss</b></i></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="https://33.media.tumblr.com/44e9d2fec3f7fae6f2bb09820f533258/tumblr_njbnvy6FfA1u8a28co2_250.gif" /></div>
<br />
<br />
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-86943383160901264622015-02-03T05:38:00.000-08:002015-10-25T09:22:52.321-07:00I'm not gonna stop, I like the view from the top...<br />
<div style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em; text-align: right;">
<br /></div>
<br />
<i>Ахой, народе! Жива съм!</i> Не че сте се питали, но аз да си кажа. Беше напрегнат месец януари и моя милост подобаващо се бе захванала с какво ли не, което можеше не-дотам-нормален човек да се захване, но така се чувствам пълноценна, така че продължаваме напред и през новия месец.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://40.media.tumblr.com/fb45a59d68913c66e49002f1a48ef431/tumblr_nfmdlun0si1t4bhhjo1_1280.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="281" src="https://40.media.tumblr.com/fb45a59d68913c66e49002f1a48ef431/tumblr_nfmdlun0si1t4bhhjo1_1280.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<a name='more'></a><br />
Какво се случва напоследък? Вече съм на осем прочетени книги, още 2 кавъра от последния, който споделих с вас, планирам пренаписване на няколко неща и имам чувството, че имам нужда от нови приятели или поне критерий, по който да избирам хората, които наричам приятели, защото все по-често ми се случва да бъркам в това определение. За последното не виня никой друг освен себе си, така че... няма проблеми. =)<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhR8h-FEQjfZl7nVeBXLhYAiX8NYFGfeaNoyj6gXZrbkKjzZYyfpHg-l9n8-2LgH-vvL9DYIhIL2Byad9zwCeRPkrTOQkM27hgPIipw7AvPojq2dzLLlp1g-dH9ZcPflrU4R0WRzo19reqz/s1600/book.png" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="251" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhR8h-FEQjfZl7nVeBXLhYAiX8NYFGfeaNoyj6gXZrbkKjzZYyfpHg-l9n8-2LgH-vvL9DYIhIL2Byad9zwCeRPkrTOQkM27hgPIipw7AvPojq2dzLLlp1g-dH9ZcPflrU4R0WRzo19reqz/s1600/book.png" width="320" /></a></div>
Да започна от книгите викам - честно казано не съм особено впечатлена от нито една от тях, освен може би от <a href="https://www.goodreads.com/book/show/16056408-easy">Easy</a>, но тъй като като цяло този жанр не е мой тип не мога да кажа, че съм във възторг. Да, хубава и силна книга и какво ли още не, но не е за мен. На мен ми дай да чета за счупени хора, които с бая зор ще се оправят. Болно е, но ме удря на правилното място.<br />
Другото е поредицата "Монумент 14". Не е лоша, но честно казано героите са плоски, стилът на писане посредствен, а действията нелогични. Но, да признавам че идеята е хубава, просто не достатъчно добре реализирана. За какво става дума? Група тийнове на едно с няколко малки деца пътуват към училище с училищните си автобуси, когато биват застигнати от ужасяваща буря с ледени купчета колкото юмруци, падащи от небето. В настъпилия шок и паника групата успява да се скрие от Ада навън в близкия супер маркет. Да, да, мечтата на всички: да бъдем затворени в супермаркет цяла нощ и прочие, само дето когато навън в следствие на бурята последва земетресение, което от своя страна предизвиква изливането на опасни химикали, които имат способността да превръщат хората в чудовища, копнеещи да се избият един други, нещата не изглеждат чак толкова розови. Сега на групата и се налага да обедини сили и да се справи някак със създалото се положение. Та, да обичам апокалиптични истории и борбености и оцелявания и какво ли още не, но тук идеята беше убита от уменията на автора да я пресъздаде качествено.<br />
Между другото възвърнах се към една моя отдавнашна страст, а именно корейскиет сериали. Миналата година малко ги бях заразяла, главно защото имах неприятната чест да се запозная са подобие от тия сериали на живо и то вярно, че не очакваш нещата да бъдат същите като в тях и знаеш, че е фикшън и какво ли още не, но, мои хора, реалността се оказа по-шокираща от очакваното. Толкова неприятни емоции ми насложи тоя човек, че ме отказа от гледането и слушането на корейски продукти - това си е подсъдимо направо. Добре че не е някакво рекламно лице на страната си, че да е убило всичко детско в останалите фенове. Както и да е. Сега се възвърнах към това, точно когато се чувствах особено отпаднала и унила, с което си подобрих настроението неимоверно. <i>Колко страно?! Винаги когато се чувстваме зле се намира нещо неочаквано малко, което да ни изправи на крака и да ни върне надеждата, че един ден нещата ще са други, по-добри.</i><br />
Колкото и глупаво да звучи благодарение именно на един корейски сериал успях да се върна към предишното си аз, когато в мен се навдигаше огромна вълна от неприязън, ярост и отмъстителност - все емоции, които се старая да подтискам и да не ги оставям да си веят байрака. Какво се случи ли? Ами благодарение на Симона Онни разбрах, че една от любимите ми екрани двойки от една от любимите ми драми играят отново заедно в нова такава. <i>Дали не подскачах като на пружина в тролей 4-ка?</i> <i>И дали хората не ме гледаха подозрително? А дали ми пукаше изобщо?! </i>Та, ето как сега гледам <b>"Kill me, heal me"</b>. Историята е невменяема - буквално. Главният герой в следствие травмиращи изживявания от детството си блокира част от спомените си от този момент, в резултат на което развива раздвоение на личността или да сме по-точни разСЕДЕМнение на личността. Както може да се предположи това е един вид защитна реакция срещу болезнените му спомени, начин да се справи с тях и така развива седем отделни личности в себе си, една от които е доста агресивна и има навика не само да прави каквото си иска, но й да поставя самия персонаж в доста неприятни ситуация. Другите също не падат по-долу от гледа точка неприятности (но тая първата е и побойник и не цепи басма на никого и изобщо не ти се ще да се захващаш с него) и понеже главният герой е наследник на най-голямата компания в Корея няма как да си позволи да злепоставя семейството си и името на компанията със своето заболяване, поради което го пази в тайна. Само дето, когато не можеш да контролираш себе си и не знаеш дали след малко няма да ти се появи някоя от личностите това е повече от трудно. Тук разбира се се намесва момичето, което се окачва психолог и по стечение на нещата двамата се сблъскват един с друг и както може да се очаква тя евентуално решава да му помогне. Тъй като драмата е комедия смехът и комичността да задължителни, така че да, пада смях.<br />
Признавам, че ми е странно да гледам <i>Джи Сонг</i> и <i>Хуанг Джънг Ъм </i>в комедиен сериал, когато досега съм ги гледала в драма, и то наистина тежка драма, която и до днес дълбоко ме потресава и не мога да забравя нито историята в нея, нито всичките емоции, които ми е дала. Някак героинята на Джънг Ъм тук е ужасно вреслива, на моменти дори лигава, а като знам в "<b>Secret</b>" каква силна роля направи и тук съм тип <i>"защо са дереш като магаре на мост?", "моля, някой да я бутне от моста!", "наистина моля или ставам аз да го направя!", "някой?!"</i>. Но да, забавна драма е, а честно казано в момента имам нужда от нещо подобно. Естествено - не ви я препоръчвам, просто защото знам, че няма да се навиете първо да я гледате, второ ако го направите и гледате подобна за първи път ще бъдете дълбоко шокирани - още помня на мен какво ми бе първия път, така че ще си трая. Стига ви болезнената информация по сюжета, която току-що изчетохте.<br />
Колкото до кавърите. Имаме си още 2 както казах. Работех си спокойно по тях и съм доволна от резултата, главно защото си го постигнах сама - запис, подготовка и танц, заснет на едно снимане (което повярвайте не е лесно от веднъж да направите всичко както трябва). Едната песен, на която танцувам е тайландска, но ужасно много ми се заби в главата, плюс танцът беше забавен и някак си казах - не, това ще се учи и шанс кой друг луд би се заел да го научи?! Отговорът: естествено, че само аз.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="270" src="https://www.youtube.com/embed/8OQcEhM66xs" width="480"></iframe></div>
<br />
Това чудо, мои хора, беше мъчено близо 4-ри часа сама на зала, за да се получи този запис от раз. Идея си нямате от колко ъгъла на същата тази зала беше записано и това се оказа единственото, което да ми хареса от-до <i>(защото - да, имаше и други добри, но все нещо не ми допадаше и накрая се спрях на това)</i>. Да живее новия телефон с хубава камера и ефекти, който спаси положението. Честно казано същия ден имах уговорка със съквартирантката тя да ме записва, но така стана че по ред причини това не се случи. Все пак съм благодарна - благодарение на това научих две неща. Първо: никога не разчитай на други хора напълно и винаги имай план Б и второ: мога и сама да се справя, с това което всъщност не вярвах че мога. Градим характер, мои хора... или поне си въобразяваме. Така че - положителното беше извадено от ситуацията и всички са доволни. =)<br />
Второто, нещо което записах е всъщност малко фрапатното - пълно е с туъркване (или не дотам, защото това беше шокова тренировка на бърза ръка за 2 часа и след 15 опита за запис дори да бях усъвършенствала туъркването краката вече не ме държаха накрая и можех само да се моля да не падна докато го правя, няма нищо, че се хиля като олигофрен... ноуп, това не променя факта), допълнително мандахерцане на трибуквеник и аз изморена, изтормозена и на ръба да се строполя на жълтия под, но продължаваща да се хили така все едно животът е песен и краката ми и кръста не казваха болница, докато лицето беше "увеселитен парк". Както и да е.<br />
Резултатът е това.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="270" src="https://www.youtube.com/embed/em4bqeOX3ww" width="480"></iframe></div>
<br />
<div style="text-align: left;">
Да съм честна това е първото място където споделям този клип, тъй като първо - знам, че мога да го направя по-добре и второ не искам да насаждам някакви неприятни емоции, които вече бяха насадени на мен. Това е една дълга и неприятна история, която честно казано не бих искала да занимавам допълнително хората с нея и чийто резултат е разочарование и дори бих казала обида от хора, от които най-малко очакваш. Знам че ще ми мине, на мен винаги ми минава - няма да го забравя разбира се, защото обидата ми дойде наистина в повече, но ще ми мине =) След време просто ще си стиснем ръцете и ще се правим, че това никога не се е случвало - досущ като големи хора. Така де, това е малка спънка и може би ако не приемах хората за скъпи нямаше да ми е толкова болно, но поне вече ще имам едно на ум. Всичко е наред. Продължаваме напред с нови сили. Ето и защо не падам духом, такъв е живота,... предполагам?!</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/hphotos-ak-xpf1/v/t1.0-9/1797548_10205095678783314_1966911084796522264_n.jpg?oh=881fef2e058977c0412d3f62ebbd7463&oe=556F83AB&__gda__=1433302164_79c2d20efe828def8f3b930084e578e4" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://fbcdn-sphotos-b-a.akamaihd.net/hphotos-ak-xpf1/v/t1.0-9/1797548_10205095678783314_1966911084796522264_n.jpg?oh=881fef2e058977c0412d3f62ebbd7463&oe=556F83AB&__gda__=1433302164_79c2d20efe828def8f3b930084e578e4" width="320" /></a></div>
И от мандахерцане на дупета към голямата новина, която пазех за накрая. Пичове, взех си изпита по А2 Корейски език. Особено съм горда! Първо - изпитът беше супер гаден - слушане, писане, четене и прочие за минимум време от час и половина. Дали не преговорих целия учебник за по-малко от 24 часа?! Накрая вече на рандъм можех да мятам корейски изрази и да надградя шизофренията си до толкова, че гласовете в главата ми да питат и да си отговарят на корейски. Мощна сила, мои хора, мощна сила. Но, да... беше шоково и до последно си мислех, че няма да мога да взема грамота, защото както си правех сметките без кръчмар, че писането ще е едно се оказа друго, слушането трето и по едно време се откривам в зала с над 50 души и двете със Симона Онни си мигаме учестено тип "<i>Какво се случва точно в момента?!"</i> Но, да... след първоначалния шок... нещата се нормализираха. На последните диалози, пичове, вадех листи и пишех това което разбирах в момента на слушането. Чак се изумих колко бързо успявах да схвана цялата картинка, но когато за 24 часа си минал целия диск от учебника дали няма да схващаш основното в теста, а?! В следствие на това експресно учене, сега така съм се вдъхновила, че намирам стари учебници и продължавам с ученето преди новия курс, който почва през март. Давам си точно седмица, преди отново да премина в летаргичен мързел ХД. Колкото до снимката - това е грамотата ми, лилавото динозавърче което си купих, за да почета събитието и шоколад, за да си подсладя живота. Моля, запознайте се с Дезмънд - лилавият динозавър, който подкрепя корейското не-дотам-начало в мен! Ъм, да обичам да давам имена на неудошевени предмети. Изобщо не съжалявам.<br />
Та какво още? Ами честно казано планирам през февруари да правя по-малко денс кавъри и да работя по писане и редакция, тъй като наистина ми се иска да си оправя последното нещо което писах, че да знам че имам едно по-малко на главата си, а то повярвайте седи там от близо 2/3 години. Но и неговия ред ще дойде.<br />
Та това е от мен за момента. Очаквайте скоро завръщане с нещо по-актуално и надявам се по-скорошно.<br />
<i>П.П. Пете, картичка за свети Валентин как ти звучи?! Нали искаше да си пращеме и по други поводи - ето ти един измислен празник... ХД</i><br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and remember...</b></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="https://33.media.tumblr.com/00a3d2bf81bbbba173dcea68c30caccd/tumblr_nhv3plXucK1rs3l09o2_250.gif" /><img src="https://38.media.tumblr.com/994c18f34d8a97681c12ced98b299344/tumblr_nhv3plXucK1rs3l09o3_250.gif" /></div>
<div style="text-align: right;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
<i><b>Cr. </b>the original gif maker from Tumblr and the first pic belongs to Deltalex</i></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-39900878222659978532015-01-14T05:09:00.001-08:002015-10-25T09:27:11.039-07:0014 дни по-късно...<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj4ZV-3iYCC-i2oiOW4wmYw4XcBd8LE7KJOwUzCKll8rYCcSXKbs6W3yW494Yp1WdL4rjHyaes0GLo043EnK8jmR87LMbUJEsfta9KRqG01tU2vCfuLdbo4McxeLlCefmnPu3WGE2HzbyXU/s1600/898A0194.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj4ZV-3iYCC-i2oiOW4wmYw4XcBd8LE7KJOwUzCKll8rYCcSXKbs6W3yW494Yp1WdL4rjHyaes0GLo043EnK8jmR87LMbUJEsfta9KRqG01tU2vCfuLdbo4McxeLlCefmnPu3WGE2HzbyXU/s1600/898A0194.jpg" width="213" /></a>За много години, народе, цели 14 дни по-късно, защото 14 дни по-късно вече не е мейнстрийм и хипстъра в мен тържествува. Но това, разбира се, е само за заблуда на противника, защото честно казано до сега просто нямах време да се отчета, но не... продължавам да не се отказвам от този блог и това е. Ще си пиша, ще си рантя и споделям, с който е имал глупостта да стигне до тук <i>(Честно, мой човек, сори!)</i><br />
Та, на въпроса, който никой не си задава - как изкарах новата година? Вечният отговор - горе-долу! Защо ли? Ами като начало станах в 5 и 30, за да има на работа, където слава Богу не звъняха толкова и успях да си прочета последната 53 книга за годината. Когато свърших работа се видях с един приятел в МОЛ-а, където получих това прекрасно гушаво нещо в дясно <i>(кредит за снимката на хер Катеричочество - ето, дадох ти кредит, да не кажеш после, че не съм хД)</i>, защото дЪ... аз съм лисичка... това съм аз, в умален, флъфен и подозрително затлъстял вариант... само ми ги няма 9-те опашки. Аха, не може просто да си литсичка, трябва да си деветоопашата, за да се зовеш корейска и да ти викат "гумихо". <i>Някой изненадан ли е изобщо?!</i><br />
<a name='more'></a><br />
Та, да, прибрах си това прекрасно нещо вкъщи без капка жал. И понеже перфекционистта в мен нямаше да си намери мира, ако не бях довършила възможно най-много неща до края на деня, за да си останат в старата година, с прибирането се захванах да довърша превода, по който работех. Мои хора, с радост мога да кажа, че до 7 и нещо превода беше завършен, редакторът информиран и аз бях прозвъняна около 3 пъти, за да бъда попитана кога мисля да се появя заедно със съквартирантката на събирането, където се очакваше да идем. Искам да кажа... хората казаха да дойдем към 7, не казаха точно в 7. Така може да значи, елате като сте готови с всичко, което не искате да влачите от старата година в новата, приличате на хора и температурата навън е -15, за да ви е гадно. Аз точно така го възприех. Затова отидохме чак в 9 и нещо, когато хората вече си седята там от немай 2-3 часа. Но знаете ли кое ме разочарова най-много? Не беше факта, че чаках на минусови градуси трамвай 7-ца или че съквартирантката ми до последно смяташе, че е било лоша идея изобщо да излиза от вкъщи и беше много кисела поради което <i>(това си е нормално за нея, понеже сме й свикнали, оставяме я да й мине)</i>, а това че единственото нещо, което бях помолила да се вземе го нямаше. За човек, който не пие да каже, че иска да му вземат някакъв алкохол, който по-скоро е алкохол под прикритие, отколкото нещо сериозно - ъм, да за ликьор говоря и да идеш там след всичкия студ, да те питат какво ще пиеш и ти с жадни очички да кажеш "Ликьор?", а отговора е... "има всичко друго само не и това". Cool story, bro! Резултатът? Пих кола... цяла вечер, до заветното шампанско в полунощ. Не се сърдя на никого в този случай, просто ми стана супер тъпо. Това е единственото, което поисках и го казах няколко пъти и накрая не беше взето, защото навярно са решили, че само аз ще го пия, че защо да се хабим?! Е, вече ще знам... на събирания си нося сама ликьора, ще си го лигавя цяла вечер, ако не и цяла година, защото както казах не пия и така може би една бутилка за 365 дни ще ми е достатъчна, така и така не се събираме чак толкова често. Звучи обещаващо! И да, аз съм човек, който може сам да се забърка в абсурдна ликьорена драма. Какво да ви кажа? Малките драми, в които сами можем да се оплетем правят живота по-интересен. Но, не и големите. О, не... те не са добре дошли. Не и тази година. Не и която и да било година. Точка!<br />
Друго нещо, което ми стана някак неприятно, но мисля че на всеки би му станало, като чуе за какво става дума, е факта че не си избрахме сами парчетата от баницата с късмета, а някой ги наряза и каза "дай на този, този... и този" (<i>Напомня онази песен, нали? Дам, точно така се чувствах докато ми я подаваха.)</i> В смисъл, че не си ги избрахме ние. Нали е нашия късмет? Защо трябва друг да ми го дава?! Какво пречеше да ни викнат и да кажем, че искаме това парче?! Нямам представа, но не ми допадна. Затова и не приех късмета си за чиста монета. Другата година освен да купувам ликьор, ще правя и баница ХД Обещано! Ще се науча как да я правя и всеки сам ще си изберe късметите както си му е реда!<br />
Но естествено вечерта нямаше да е пълна, ако не се бях наснимала около три милиарда пъти. Така де, защо си взех хубав телефон, ако не за да си правя снимки и клипове?! Да та... такива неща се случват. Да бъдеш говедо и въпреки това да си правиш снимки, с надежда да докажеш противното... Мога го тоя номер!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLs07FiqN5HfS0amPdUbneeJzwB5fb7N4OknDi3SXt7gaOM3idkzUJOLOBsQZQDCHKRXoht4coZ98NXJuQzW8s02JaXkvUsjLOdAAb3WykMz8yX3g2s2iNaDT97cN_ZujZeq-k2Lt0N5ED/s1600/govedo.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLs07FiqN5HfS0amPdUbneeJzwB5fb7N4OknDi3SXt7gaOM3idkzUJOLOBsQZQDCHKRXoht4coZ98NXJuQzW8s02JaXkvUsjLOdAAb3WykMz8yX3g2s2iNaDT97cN_ZujZeq-k2Lt0N5ED/s1600/govedo.png" width="640" /></a></div>
<br />
И това се случва докато някой хора си пият пиенето... не и аз, защото нямах ликьор и удавих мъката си в снимки! Да кажем, че дълбоко в себе си съжалявам. Примерно!<br />
Иначе новата година започна сравнително добре - още на 1-ви на работа, на втори със стомашна криза или нещо от сорта и 4 книги прочетени архив до момента.<br />
Знам, кое ви вълнува най-вече... 4-те книги, нали? Но, не ще ви кажа за кризата, което дори не съм убедена че беше криза, но майка ми вдигна олелия да съм отишла на лекар да разбера. Истината бе, че заради ликьор драмата <i>(ноуп, нямам намерение да спра с това) </i>вечерта не бях в настроение на ям и оттук-оттам си взимах разни прихапки, най-вече фъстъци. На първи на работа положението не беше по-добро - имаше останала храна от 31 вечерта, която бяха осигурили от фирмата и то не бяха бисквити, сладки и чипсове... Да кажем, че не бях яла нормална храна до втори, когато отидох да си взема мусака от топлия щанд в Карфур. Не знам мусаката ли беше зле или просто джънк храната не се върза добре с истинската, но до такава степен ме заболя мястото точно под гръдния кош <i>(дам, дори не беше стомаха, но всички някак стигнаха до това заключение)</i>, че всяко движение беше болка. Сега чакам резултати от едно от най-ужасните изследвания, които някога са ми правили. Дори на врага си не го пожелавам. Минало! От тогава не ме е боляло изобщо, така че се надавям да е било моментно.<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqoSQNEMJJXhPUmj-oYzK5vFplGpz2pEBcX0ytRISwVIg0CFg7pZQ03vC1i9e3-b9Gf7GTcn3UxxKE_2pRNqS-XKlNFyUmCT6ChiSg0ar318KozLL9xSrzhYIGcfIkonii_FmTXBdiKmYF/s1600/boooks.png" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="205" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqoSQNEMJJXhPUmj-oYzK5vFplGpz2pEBcX0ytRISwVIg0CFg7pZQ03vC1i9e3-b9Gf7GTcn3UxxKE_2pRNqS-XKlNFyUmCT6ChiSg0ar318KozLL9xSrzhYIGcfIkonii_FmTXBdiKmYF/s1600/boooks.png" width="320" /></a>Втора точка: книгите. Ами да, предизвикателството за 60 книги набира скорост.Днес сме 14-ти, а аз имам 4-ри книги зад себе си и чета/слушам пета.<br />
Същото важи за <a href="http://media1.popsugar-assets.com/files/2014/12/01/042/n/3019466/ccc0001cc6a0b0ae_Love_Sex-2015ReadingChallenge.png">ТОВА </a>предизвикателство. Сега съм на "Никога не казвай сбогом", само че на английски и да, както може да се очаква от unreliable person като мен е аудио книга. Да, знам че звучи странно, но и това се брои за четене, колкото и да не се вярва на някой хора. Естествено не се сравнява с прекрасния досег на книга до ръцете ти и разлистването на страниците, но спестява пари и ако си като мен, дори да си слушал нещо, ако ти харесва има голям шанс въпреки че вече си го чел да си го купиш. Но да се върна на прочетеното. До момента най-много ми хареса <b>"We were Liars".</b> При положение, че беше книга на годината според <b>GoodReads </b>бях доста предубедена започвайки я. В смисъл някак е масова и прекалено много я хвалят и нещо в мен пробужда нотка съмнение относно всичко това. Да, признавам, че има неща които не бяха окей, но коя книга няма? Навярно само мега-дупер-класиката. Там хората са били перфекционисти до дупка, при това никой не им е поправял автоматично грешките както е сега, така че... да, основателно е. За съвременен тийн роман обаче доста ми допадна - до толкова, че в момента съм на втора книга след нея и още си мисля за нея. Човече, искам да си купя тази книга! До колкото знам някое от българските издателства вече е купило правата и я превежда. Дилема - на английски ли да я имам или на български или и двете??? Сложно! За мен винаги основен стимул при купуването на книги ми е въпроса: "Какво бих искала един ден децата ми да прочетат?" - да, тази книга бих искала да я прочетат. Да, с всичките й несъвършенства и прочие. Нямам против. Ето защо трябва да намеря начин да се сдобия с нея в един или друг вариант. И да, осъзнавам че ще краси стелажа ми, докато не се появят тези утопични мои деца, които наистина може изобщо да не се вестнат, но все пак... живея, за да складирам книги!<br />
Друго нещо от новата година е абсолютно всепоглъщащата ми мания по <b>"The Most Popular Girls in School"</b>. Това е уеб сериал, който се излъчва изцяло в YouTube и откровено казано е пълната простотия, но я обичам и сега планирам като тотален хипстър да си направя тениска на поредицата, която само аз да знам какво значи, защото дЪ, така ми харесва. За какво става дума ли? Всъщност главните герои са, по самото име, популярните момичета в училището, ето защо не е странно че авторите са избрали кукли, за да визуализират това.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://vignette4.wikia.nocookie.net/the-most-popular-girls-in-school/images/5/55/Uniforms_1.png/revision/latest?cb=20140129164008" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://vignette4.wikia.nocookie.net/the-most-popular-girls-in-school/images/5/55/Uniforms_1.png/revision/latest?cb=20140129164008" height="219" width="400" /></a></div>
<br />
Само дето историята не е тип Mean Girls - тия не си поплюват. Всяка втора тяхна дума е fuck, на моменти са прекалено гротескни, но няма такъв смях просто. В момента върви 4-ти сезон, с нов епизод всеки вторник. Дали не ги чакам с нетърпение? Мисълта ми е, че цитатите от тях са толкова популярни, че вече съм виждала да се използват в мемета за други фендъми. Доказателството? Така биха изглеждали "Клетниците", ако бяха в MPGiS<br />
<div style="text-align: center;">
<img height="320" src="https://scontent-b-ams.xx.fbcdn.net/hphotos-xap1/v/t1.0-9/10922446_399714180188917_4197743202824720949_n.jpg?oh=2e81e63b9640f0bb0749d62898f22920&oe=55299136" width="297" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br />
Бих препоръчала да го гледате, но недейте. Не, не ви стимулирам с това да го направите, наистина недейте. Не мисля, че това е за всеки, още първи епизод трябва да минете през една определена бариера в съзнанието си, минете ли я... значи ще продължите, но ако още след първи епизод бариерата остане пусната - това ще е вашия досег с уеб сериала. Целенасочено не оставям линк към канала в YouTube, който иска ще го намери лесно. Но, пак предупреждавам... не е за всеки. </div>
<div style="text-align: left;">
Какво още ново? А, да... понеже с групата, с която танцуваме все не можем да се съберем всички и като цяло в момента няма нещо конкретно, по което да се работи, аз си работя сама. Взех решение през новата година да танцувам много, да усъвършенствам себе си доколкото самоук човек би могъл и вече да не влагам толкова много в тази група. Миналата година дадохужасно много време от себе си<i> (което като цяло се преживява и не е проблем)</i>, нерви и труд, но не мисля че бяха оценени. Ето защо сметнах, че няма нужда да се пъна за нещо, което така и така остава незабелязано - ще си работя спокойно и ще оставя другите да подбират песни не само по съзвучие с останалите в микса, но и по съвместимост с останалите танци и прочие. Аз ще правя това, което ми се каже. Ще бъде тази песен. Окей. Уча я! И толкова. Ще танцувам това, което ми се каже когато съм с всички и това, което ми харесва когато съм сама. Не е нещо лично към някого, просто смятам че през последната година вложих прекалено много нерви в нещо, което би трябвало да ме разведрява и да ми доставя удоволствие. Колкото и егоистично да звучи - правя го за себе си. Не ми се ще да съм с нервна криза преди да навърша 30. Също не искам да се карам и споря с никого, както беше през посдледната година. Достатъчен ми е стреса в работа. Имам нужда това, което правя да ме освобождава от него. Не казвам, че ще се получи, но не пречи да опитам. </div>
<div style="text-align: left;">
Та, цялата тази поредна моя тирада беше само, за да кажа, че преди седмица записах първия си кавър не без помощта на Онни. Танцът е ужасно лесен и на места абсурден, но песента е жива и забавна и беше добър начин да я изкарам от главата си, научавайки танца.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="270" src="https://www.youtube.com/embed/KYiaiWv26bA" width="480"></iframe></div>
<br />
Определено имам неща за дооправяне, но се гордея от факта, че всичко беше заснето на един път и каквото станало - това. Като за няколко дни научен танц мисля, че е сравнително добре.<br />
В момента работя по танц и песен, за които никой не е чувал. Е, освен тези, на които казах за него <i>(Човече, аз наистина съм егати хистъра, без дори да опитвам... *плашещо осъзнава действителността*)</i> Групата е тайландска. Супер много ме радва песента и танца просто викаше - ела ме научи. Още повече, че те са пет души, при което си правят солота през по-голяма част от времето, докато останалите само позират сексапилно, което оставя много място за импровизация от моя страна. От четири дена я уча и мисля, че вече я знам, само трябва да изчистя нещата тук там и се надявам в края на тази седмица да успея да запиша кавър в зала. Стискайте палци, че ако скоро не го направя съседите ми срещу мен ще подадат оплакване за сексуален тормоз. Защо ли? Ами блок срещу блок сме. Вечер, когато искам да видя дали го танцувам правилно - дръпвам пердетата, за да си виждам отражението в стъклото, при което съседите има да си гледат. А, танцът е бая провокативен, така че... да, сексуален тормоз е точния подбор на думи тук ХД<br />
Та, така с мен. В края на този месец ме чака изпит за А2 по Корейски, на работа хората са повече от дразнещи и това дето им се зове работа не е тяхно верую да го свършат, но накрая не те, а аз изглеждам некомпетентна пред клиентите. Ще се постарая да променя това - повече знания, по-малко разчитане на другите.<br />
Е, май това имах да изпиша за края на миналата и началото на тази година. Ще ми се да можех да направя обзор на предишната с най-доброто, на което съм попаднала като музика, филми и книги от нея, но няма да заблуждавам никого - няма да имам време и само дето ще отворя поредния чернова-пост, който никога няма да бъде завършен. Викам този път да го спестя на блога ми. Плюс: скрапбука, който бях почнала да правя през мин. година не бе довършен и затова сега ще го подплатя и с хартиен и електронен носител, така че да не се случи същото. Хъм... интересно как през новата година всичко, което правя е да взимам мерки нещата да не се повтарят, а подобряват. Едва, когато изписах 1/3 от пръстите си го осъзнах. Време си ми беше!<br />
Поздрави от мен и до нови срещи на страниците на този или някой от останалите ми 10 блога, които са разпилени по целия Интернет. Не знаете за тях? Хубаво! Нека така си остане =)<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep Calm and...</b></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="https://31.media.tumblr.com/cab69e9f9f8110828396911567a18f76/tumblr_inline_ni2qmoM4wZ1t4n7bt.gif" /></div>
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-43048486418081499542014-12-20T02:47:00.002-08:002015-10-25T09:31:02.325-07:004 days till Christmas...<a href="https://33.media.tumblr.com/434ce8fbad7d48ade3ce31352ca96a19/tumblr_ngfr9kMNtJ1s0xjvpo1_500.gif" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="179" src="https://33.media.tumblr.com/434ce8fbad7d48ade3ce31352ca96a19/tumblr_ngfr9kMNtJ1s0xjvpo1_500.gif" width="320" /></a>Поредната седмица измина и съм щастлива да отбележа, че оцелях. Сега имам само още 2 дни до отпуска и знаменито прибира в родния град. Направо нямам търпение. До толкова нямам търпение, че ми иде да се обадя, че съм болна и да си тръгна още днес, само дето не съм такъв човек и ще си работя като вол до последно. Няма лошо.<br />
Та какво ново? Новият ми телефон е толкова умен, че освен че може да измери сърдечния ми ритъм, нивата на стрес и да ми сканира отпечатъците също така ми брои стъпките. Не се бъзикам. Вървиш си спокойно - оня ти ги брои. Очевидно здравословният вариант е да правиш 10 хил. стъпки на ден и телефона е в състояние да ги измери, но само и единствено ако на всяка стъпка е с тебе, а нали се сещате, че това няма как да стане. Но като изключим това на ден си правя даже повече.<br />
<a name='more'></a><br />
През изминалата седмица имах невероятната чест да се грижа за четири домашни любимеца на една колежка. Не очаквах да ми допадне толкова много, още повече че 2 от животинките бяха плъхове. Мислех, че ще ми е неприятно да бъркам в клетката им, но те както каза и стопанката им са ужасно сладки. Честно, не го очаквах! Естествено понеже нали все още е голяма радост, че си имаме нов телефон ги нащраках едно хубаво и няма как да не споделя с вас мъниците.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-TGwJJjXQmx94zzYEs-IW5CgRsrh0HugAYxseP4Xn2mC5cY7OZbTG-N_9N4ZScYwMKQrlde7SmOT9rkQG8qoavijjyXfrWiBSMTxtdP4sjMW5fhjy7G0ETL2QQput4i7UYhbfWoyW8TrL/s1600/20141212_160603.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-TGwJJjXQmx94zzYEs-IW5CgRsrh0HugAYxseP4Xn2mC5cY7OZbTG-N_9N4ZScYwMKQrlde7SmOT9rkQG8qoavijjyXfrWiBSMTxtdP4sjMW5fhjy7G0ETL2QQput4i7UYhbfWoyW8TrL/s1600/20141212_160603.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
"Малчо и Тлъсти"</div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-6STjS8WYHwS7XeRqy1uwj1YhosPuA2tzrVQUOUHx_v5Z17R4RDNfJXBUjh_SGt25lHc8NDdmr1LozQwgSYhrZt452cin8v021BuXBo9wMHN7PGL4GXvaJqYVaF75e36JRWALNaoaIizu/s1600/20141212_161226.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-6STjS8WYHwS7XeRqy1uwj1YhosPuA2tzrVQUOUHx_v5Z17R4RDNfJXBUjh_SGt25lHc8NDdmr1LozQwgSYhrZt452cin8v021BuXBo9wMHN7PGL4GXvaJqYVaF75e36JRWALNaoaIizu/s1600/20141212_161226.jpg" width="320" /></a></div>
Фотогеничната Ози.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj6XuREpcfC-KjYop5oS_KHiVdpGkPg3q0C8l9bOBYZex2yHzd151hwZ-v24H5orw5z_vBNkH9teVTm1bXPj3hRBvlBb0nQeRGbQXez0scBMajVlBgPrsENp30L5MZ_9P1-sN0zBP_ghVEp/s1600/20141212_161617.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj6XuREpcfC-KjYop5oS_KHiVdpGkPg3q0C8l9bOBYZex2yHzd151hwZ-v24H5orw5z_vBNkH9teVTm1bXPj3hRBvlBb0nQeRGbQXez0scBMajVlBgPrsENp30L5MZ_9P1-sN0zBP_ghVEp/s1600/20141212_161617.jpg" width="320" /></a></div>
Дивакът Локи.<br />
<br />
Другото, което се случи беше, че имахме коледно парти. Предната година го пропуснах просто защото не се чувствах нито в настроение, нито дори малко приятелски настроена към колегите си, просто исках да се прибера и толкова, макар че ако една от колежките бе казала отивахме, но на финала всичко отпадна, така че... здраве да е. Тази година, обаче се бях нахъсала. И не, не отивах защото има безплатни ордьоври и алкохол (за човек, който пости това наистина е повече от ирелевантно); и не, не отидох за да видя колегите ми, които и без това ги виждам практически всеки ден... признавам най-безцеремонно, при това и на половина от присъстващите там вече го бях казала, отивам да се натанцувам. Танцува ми се и това е. Бонусът беше позьорски снимки:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivgulYYDOcoLl5HOQiLeaw3u_VCVfCgG5U1J60KWsKwC93jYPXsRijYF16OVwDFHkWJwUnz6Y6pwm4o6UV59VTxYl5nJv3G3TqgEJjpmoVEbsjYQDPJSt6cT6qn8oQuuuem8tzFqxuWFhb/s1600/IMG_20141217_194331.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivgulYYDOcoLl5HOQiLeaw3u_VCVfCgG5U1J60KWsKwC93jYPXsRijYF16OVwDFHkWJwUnz6Y6pwm4o6UV59VTxYl5nJv3G3TqgEJjpmoVEbsjYQDPJSt6cT6qn8oQuuuem8tzFqxuWFhb/s1600/IMG_20141217_194331.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
Подобаващо събрах очите в точка на някой от другите колеги, които работят в магазините и се чудеха какво точно виждат в момента и защо това момиче се раздава толкова. Върхът на айсберга беше когато ни пуснаха като гостуваща звезда Галена. Дали не се молех минута по минута да се изпее репертоара и да си ходи?! Да, на много хора навярно им е било супер приятно, но аз нито слушам такава музика, нито ме вълнува, исках просто да пуснат нещо различно от поп-фолк. И така час и половина по-късно чудото стана - тя си тръгна и ни пуснаха рок. Всички бяхме във възторг без колегите, които не издържаха психически и си тръгнаха още на втората песен на гостуващата звезда. Почти съжалявам, че не си тръгнах с тях, но предвид че са отишли в някаква чалготека щеше да е от трън, та на глог, така че не благодаря.<br />
На следващия ден след партито се видях с момичетата, с които ходя на курсове по Корейски. Бяхме решили да си направим нещо като пред-Коледно събиране, тъй като на официалната дата една от нас нямаше да е в града, а така и така останахме малко от първоначалния курс искахме да сме си всички заедно. И нали си е подобаващо решихме да разменяме подаръци. Леле, колко неловко се почувствах - бях взела едно наистина красиво ръчно направено сърчице с коледна украса, но беше толкова невзрачен подарък на фона, на кова, което аз получих - кремове и душ-гелове от H&M, кутия курабийки и бонуса... това прекрасно колие със звездичката:<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiOg8esD1jfHNTQ-pntzbyf-xMzMib15nZl2X65LQ_6AqABNFlkuoKbxKFrlj9e-CavFkA_UmwcpYondZ5SW14VRjC_-xOmMa8fwnTvTj1pIGzDYwCs7tT6o1tEzbADu7jnd5rj-mLl3NCR/s1600/IMG_20141213_171908.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiOg8esD1jfHNTQ-pntzbyf-xMzMib15nZl2X65LQ_6AqABNFlkuoKbxKFrlj9e-CavFkA_UmwcpYondZ5SW14VRjC_-xOmMa8fwnTvTj1pIGzDYwCs7tT6o1tEzbADu7jnd5rj-mLl3NCR/s1600/IMG_20141213_171908.jpg" width="320" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Феновете на к-драмите веднага ще разпознаят откъде е - "Boys Over Flowers". Искам да каже, че наистина то е толкова известно, че дори аз, която още не съм гледала драмата знам за него. Толова ми хареса целият подарък, че не спрях да се извинявам на момичето, че моя не е достатъчно прекрасен като нейния. А сега не спирам да нося това колие. Толкова е прекрасно, че сърце не ми дава да го сваля. И нали споменахме размяна на подаръци - на работа всяка Коледа има таен Дядо Коледа - теглиш си колега и му подаряваш нещо, нали без да се знае кой си, макар че обикновено някой си казват. Първата година аз имах глупоста да подаря чаши, за което и до ден днешен съжалявам, а на мен ми подариха козметика от Ревлон. Още не ми се вярва, но да.. случи се и беше най-якия подарък за Коледа, който получих същата година. Миналата година, известна още като втората ми в компанията, аз подарих коледна звезда на една колежка и тя каза, че ужасно много й е хареса, а получих книга - "47 ронини". Не съм убедена, че ще я прочета близките 10 години, но адмирации към факта че колегата е взел две неща, които обичам - книга и азиатци. Кой знае следващия път могат да опитат с нещо на Чък?! Тази година ми се падна супер странния колега да му подарявам. Той не стига, че милия е супер свит, никой не знае какво се случва с него, почти не говори с останалите, освен да ги пита нещо за процедури. И му викам "Кажи какво искаш? Нека е нещо, което ще ти хареса!" и той "Ми каквото вземеш". Трилър! А си личи, че нито е по пиенето, нито по забавлянията... ужасно затворен човек. На финала реших да му взема един морски шах с фигурки на прасенца. Супер сладък и забавен като му написах в картичка, че вярвам че има нужда от забава в живота си и се надявам именно това да му я донесе. Дано му хареса. Към момента мой подарък под елхата липсва и вече на всеуслушание съм казала, че ако някой ми подари чаши, че разбера кой е и ще му ги ударя в главата. Смятам, че ще е много грубо ако след всичките ми заплахи все пак някой се осмели да ми подари чаши. И в този ред на мисли, ако до понеделник това човече не се активизира да ми постави подарък под елхата ще си замина безподаръчна към родния град и чак след Коледа ще си събера поминъка (който се надявам да не е чаши - нищо против тях, но това не е Коледен подарък, дяволите да го вземат") *стиска палци и се моли за най-доброто* Винаги когато аз взема хубав подарък на мен ми взимат тъп и когато аз взема тъп, на мен ми взимат хубав. Съдба!</div>
<br />
<a href="http://cheti.me/sites/default/files/book/kniga-uchilishche-za-vampiri-izmamena_0.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://cheti.me/sites/default/files/book/kniga-uchilishche-za-vampiri-izmamena_0.jpg" height="320" width="207" /></a>Постиженията от изминалата седмица, обаче не спират. След 4 години влачене най-накрая прочетох "<b>Измамена</b>". Кълна се, за книга написана от двама автора звучеше така все едно я е писал 15 годишен тийн, който тепърва навлиза в идеята за писане изобщо. Да, историята на моменти имаше светли изблици и оценявам замисъла й, но начина на писане беше потресаващ. Колкото и нескромно да звучи аз пиша по-добре от тях. То не бяха диалози, то не беше чудо. Описания почти липсващи, а ако ги има не схващаш особено какво се опитват да ти опишат, но си свиркаш - нали следва 5 страници безсмислен диалог. Не стига това, ами главната героиня има сериозен проблем с момчетата - в смисъл разбирам любовен триъгълник, това онова, ама тая първия секси пич дето се появи и плези езика и край, там си остана, неспасяема. За герой с едва ли не всички възможни сили, които една богиня може да му даде имаше пилешки мозък, който работеше само и единствено, когато трябваше да се използват тея сили, но не и в отношенията й с хората и най-вече момчетата. И за да не си мислите, че си въобразявам, дори самата героиня си задава въпроса "Какво ми става?!" Уви, отговор до края на тази книга липсваше. За следващата не съм сигурна, че мога да събера сили да я почна, още по-малко да я довърша. Да, някой ден, когато времето е на моя страна - нямам една сурия блогове, преводи и писаници за направа мога да й обърна внимание, но към момента - застой. Стига ми геройството, което постигнах довършвайки тази.<br />
И понеже отворих дума за книги. Мисля че споменах в предишния пост, че смятам да довърша започнатото от преди години, доказателство за което е прочитането на "Измамена", та сега си дочитам <b>"Раздвоение"</b> от <i>Янг Куиджа.</i> Е, тази книга няма как да я храня. Като цяло стилът е доста по изпипан. НО! Книгата не е за всеки. Отделя се доста време на размислите за живота, за това защо ни се случват нещастия и как се справяме с тях. В някой отношения дори бих казала, че е леко тежка. Аз не се оплаквам - на фона на това, което четох преди нея, това си е храна за душата. Само дето ако човек не е свикнал с корейския начин на живот (до който може да се докосне само чрез корейска драма и то не в пълния му вид, а пречупена през призмата на режисьора) навярно случващото се в книгата може да е объркващо и непонятно. Засега обаче ми харесва и ще си я довърша до края на годината дума да няма.<br />
Между другото вече почнах да си мисля какво да си поставя като предизвикателство за четене през новата година. Намерих едно, което е доста общо и сигурно половината ФБ и Тъмблр ще го правят, защото дашовете ми бъкаха от него, но си мислех за нещо мое си. Естествено ще взема по нещо като вдъхновение от споменатото по-горе, но като цяло ще си го индивидуализирам. Нещо от рода на "ди си купя минимум 10 книжни книги тази година"; "да прочета поне една книга от български автор", "да прочета нобелов лауреат" и прочие. Ще се опитам да направя условията да звучат реалистични. Колкото и гадно да звучи ако ще чета съвременен български автор ще трябва да преглътна ужасните ми предрасъдъци, но ако ще е класика, нещо на Димов (то май само „Поручик Бенц“ не съм чела от него) нямам проблем. Просто ми е леко трудно да възприема съвременната българска литература - и тя като българската реалност е потресаваща. Не го казвам/пиша с лошо. Просто именно защото и самата реалност се мъча всячески да игнорирам и да не й се оставям, не ми се ще да ми я блъскат в лицето и от това, което в момента използва за бягство от нея.<br />
<a href="https://38.media.tumblr.com/094ff6c9217469ca2b4838adf607a869/tumblr_ndmh1bnyuI1s4rx2ho1_500.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://38.media.tumblr.com/094ff6c9217469ca2b4838adf607a869/tumblr_ndmh1bnyuI1s4rx2ho1_500.jpg" width="269" /></a>И от книгите на филмите. Гледах <b>"Шефове гадняри 2"</b>. Не очаквах в любимия ми сайт за онлайн гледане на филми (предполагам не веднъж съм казвала, че не обичам да свалям филми, сериали и каквото се сетите /гледат се онлайн/, което обяснява и защо коефициентът ми в Замунда е почти 10) да го има толкова скоро след излизането по кината, но ето че го имаше. И понеже първият неочаквано ми хареса (какво да кажа обичам филми, в които приятели от едно време се обединяват и правят зулуми), трябваше да гледам и втория. Е, няма такъв смях. Толкова съм се хилила, че чак съквартирантката ми, която е на две стаи разстояние, чак в кухнята ме е чула. Не съжалявам и грам. Толкова не се бях забавлявала от ужасно много време насам. We are not criminals. We actually suck at crime! Не мога не се съглася повече. С удоволствие бих го гледала втори път дори. Даже планирам да изнудя някой да го гледа с мен, за да мога да го гледам втори път и да не изглеждам достатъчно отчаяна от факта, че ми харесва до толкова, че не искам да го гледам сама. ХД А, дали не откачих при споменаването на "Боен клуб"... направо ме изгубиха...<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://33.media.tumblr.com/ef014f32d1e4c7b242a35b1debf05b75/tumblr_nfend7ZSpP1tfzwjwo2_500.gif" /></div>
<br />
Смея да твърдя, че в петък беше особено ползотворен ден - пращах картички, колети, купих си билет за отиване и връщане и изкарах 90% на теста в работа. Естествено телефонът ми побърза да ми докаже колко ползотворна съм била изписвайки, че за 2 часа съм направила над 6000 крачки. Но това не е най-важното. Хубаво е, когато поне веднъж времето стигне за важните неща.<br />
На финала бих казала, че наистина се надявам че прибирайки се вкъщи ще си прекарам добре, не като други подобни празници, в които чичо ми омаловажава събитието и изтъква себе си и какъв досадник може да бъде понякога, смятайки че знае всичко и най-вече че света, ама наистина, наистина, наистина се върти точно около него. Ми не! Обещанието на майка ми все още е в сила за магична Коледа и ще се радвам на именно такава - с подаръци, курабийки, домашни мъфини и много коледни филми. Аз съм Дисни дете, нима очаквате да искам друго от една Коледа?! Шанс. Надявам се майка ми да не ми се е разсърдила, тъй като реших да се прибера по-рано на 27 и да ида на коледно парти с приятели. Просто супер много ми се излиза именно с тези хора, пък било то и не точно на това парти, но така и така ще го има защо да не ида?!<br />
Та, това се случва около мен напоследък - не е нещо фамозно, предвид предишни изстъпления за които съм писала, но си част от нещото наречено живот, така че реших да го споделя.<br />
Ако не успея да намеря време да пиша отново - желая на всички магична Коледа, много щастие, желаните подаръци под елхата и усмивката на лицата.<br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep calm and let it snow</b></div>
<div style="text-align: right;">
<img height="222" src="https://33.media.tumblr.com/9b7a7998134cc492e0d532d06a0f64ee/tumblr_ngkzyoWCMQ1sdxpjmo1_500.gif" width="400" /></div>
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-42899850427816887062014-12-09T11:06:00.001-08:002015-10-25T09:33:29.373-07:00Фрагменти #4<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhKZgvgYRzxY-Rym4_luy-uLzbkxTBCIIrSwXobure7JyYNRfj1_7mENtiI3tvUc0wT3NM20xzA7Deh-JcNKLmaBoswaOW18zcF1kEQLnRBhohy1qok72xhyphenhyphenUJync-wiTYi3fX71FGGzQ0/s1600/blackberry-girl-nails-phone-red-Favim.com-121605_large.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="213" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhKZgvgYRzxY-Rym4_luy-uLzbkxTBCIIrSwXobure7JyYNRfj1_7mENtiI3tvUc0wT3NM20xzA7Deh-JcNKLmaBoswaOW18zcF1kEQLnRBhohy1qok72xhyphenhyphenUJync-wiTYi3fX71FGGzQ0/s320/blackberry-girl-nails-phone-red-Favim.com-121605_large.jpg" width="320" /></a>И така нова седмица е пред нас и не бива да се предаваме, така де... още е в самото си начало е. Именно по този повод някъде бях видяла меме с думите <i>"На понеделник нищо му няма, ти просто мразиш работа си"</i>. Така че нека не бъдем такива - да обичаме това, което правим дори и когато външни сили опитват всячески да ни откажат от това ни желание.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<a name='more'></a><br />
<div>
<br />
<div style="text-align: center;">
</div>
</div>
<div>
<b>Факт</b>: Новите неща малко или много те карат да се чувстваш като нов човек. </div>
<div>
<b>Ситуация</b>: Веднага бързам да се похваля - взех си нов телефон, след като го преболедувах два дни. Държа да кажа, че досега винаги когато ми е трябвало устройство съм била тип - ами някакъв сравнително хубав телефон, който да ми харесва на външен вид, да е с малко по-хубав от стария и да мога да говоря през него. Само дето този път не исках това. Исках телефон с хубава камера, HD клипове (знам, вземи си камера, но не) и аз веднъж да имам нещо ново и хубаво. Ето защо този път се хвърлих на нещо по-скъпо от традиционните и въпреки че точно в момента ми е супер гузно, че съм си го взела се надявам да ми върши добра работа и да не ме предава.</div>
<div>
<b>Забава</b>: Да се чудиш един седмица по какъв начин да си вземеш същия този телефон, докато накрая до стигаш до най-простата, която по някаква причина ти е убягвала досега.<br />
<b>Тъпо</b>: Да се редиш два пъти подред на псевдо черен петък в компанията, само за да осъзнаеш че първо хубавите телефони са бутнати по между другото и някой вече си ги е взел и второ висял си 2 часа на дълга опашка, за да не можеш дори края да й дочакаш и да влезеш в тая заветна стаичка с устройствата. След като два пъти го изживях - се отказах.</div>
<b>По-тъпо:</b> Дори, след като си помолил колега да те извика, когато стигнат до неговия ред и да се качиш да видиш какво е останало всъщност да не е останало нищо. Пуснах се на нерегламентирана почивка за нищо.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="https://thegreatandterrible.files.wordpress.com/2012/01/sleep11.jpeg" /></div>
<div>
<b>Факт</b>: Безсънието те прави половин човек.</div>
<div>
<b>Ситуация</b>: Дам, безсънието ми е си е все така тук, мои хора, и лошото е, че изглежда няма намерение да си ходи. И ако си мислите, че не съм ходила на лекар - грешите. Според тях е от нерви. Дадоха ми да пия някакви леки хапчетата и сметнаха, че ще помогнат. Ами не, проблемът продължава. Единственото хубаво от него, че хапчетата които пия за сън не водят до пристрастяване и са на билкова основа иначе бая щях да го закъсам. Но, да... ужасно е да си уморен, главата да ти тежи от недоспиване и ти пак да не можеш да заспиш. Но битката продължава - рано или късно ще му хвана цаката. </div>
<div>
<b>Забава</b>: Можете ли да си представите колко шокирана бях когато намерих пост на този блог от 2008, в който продължавам да говоря за него. Това прави колко - шест години, в които аз се боря вечер да заспивам, а главата ми се бори да решева сложни математичeски уравнения без мое знание. </div>
<div>
<b>Тъпо</b>: Ти, наистина, ама наистина, наистина да искаш да спиш, а мозъка ти да има други планове за теб.</div>
<div>
<b>По-тъпо: </b>Да си намирам грешки в работа докато се мъча да заспя?! о.О</div>
<a href="http://meszarosmarton.files.wordpress.com/2011/07/horrible-bosses.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" src="http://meszarosmarton.files.wordpress.com/2011/07/horrible-bosses.jpg" height="400" width="288" /></a><br />
<b>Факт</b>: Продълженията (на филми, книги) предизвикат неистова нужда да открия причината за тях.<br />
<b>Ситуация</b>: В неделя след двуседмично наканване най-накрая гледах "Шефове гадняри". Дяволите да я вземат и рекламата на втория филм, който в момента е по кината! Има нещо в нея, което ме накара да ми стане интересно и да искам да видя този филм, но понеже нали се води втора част нямаше как да минем без първа, та ето как стигнах до тук. Честно казано имах подготовката изобщо да не ми хареса. Аз като цяло не очаквам много от комедии, защото ми се виждат често еднотипни, но ми допадна. Да, не беше нещо изключително, но предвид това, за което се бях подготвила останах приятно изненадана. Има смях, има известна доза (краен) реализъм. Така де на кой не му е идело да убие шефа си? Не че ще го направи, но не вярвам дори за минута да не си е мислел колко по-лесно би му било ако този човек го няма. Може би не да е мъртъв, просто не там... Във всеки случай се забавлявах, а Чарли Дей ми направи доста добро впечатление - изглеждаше непохватно сладък и ако изключим пискливия му глас бих си го прибрала вкъщи (със завързана уста, за да не писка).<br />
<b>Забава</b>: Да не би да открих поредния Чарли в моя живот, който да го съсипва?<br />
Тъпо: Това което разбрах от филма е че дори да искам никога няма да мога да убия шефа си. ХД<br />
<b>По-тъпо:</b> Навярно някъде там по света наистина има такива шефове.<br />
<br />
<a href="http://data1.whicdn.com/images/98429957/large.png" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://data1.whicdn.com/images/98429957/large.png" height="297" width="320" /></a><b>Факт:</b> От където дошло там отишло.<br />
<b>Ситуация</b>: Намирам си аз ръчен женски часовник преди две седмици на спирката на един трамвай - явно някой го бе опуснал. До тогава бях преживяла факта да не нося часовници, при положение че голяма част от живота ми именно това съм правила, но през последните 2, може би дори повече, се бях откъснала от тази нужда. Е, след като го намерих естествено почнах да го нося - беше хубав, воден при това. И ето че в понеделник го изгубих. Изглежда това се е случило и с предишния му собственик. И знам че никога не е бил мой наистина, но честно хора, липсва ми. Бях свикнала с него и сега всеки път си гледам китката и съм тип "О, вярно, вече нямам часовник!" Та, да доста ми липсва, но да мислим положително - може би е направил деня на някого, както направи моя преди два месеца и сега ще мога да си купя мой собствен часовник или да сложа батерии на някой от старите (кълна се, те могат да си спретнат футболен отбор вкъщи, толкова много са, но просто като спре батерията и отиват в шкафа и се купува нов - вече не, даже знам кой часовник от старите ми имам предвид и смятам именно него да взема) и най-важното е, че всички сме живи и здрави; часовник се купува, всичко останало е ирелевантно.<br />
<b>Забавно: </b>Както го намерих, така го и изгубих.<br />
<b>Тъпо:</b> Все си мисля, че ако съквартинатката ми не ме беше разхождала обратно до вратата, защото си беше забравила ключа, това нямаше да се случи - щях да имам време да си купя обяд, да стигна по-рано до работа и при нужда, когаот забележа, че го няма да се върна и да проверя по пътя. Но няма как да знам това. Така е писано и точка. Продължаваме напред.<br />
<br />
<a href="http://d.gr-assets.com/books/1352205960l/15858248.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" src="http://d.gr-assets.com/books/1352205960l/15858248.jpg" height="320" width="209" /></a><b>Факт:</b> Има книги, които просто не са за определени хора.<br />
<b>Ситуация:</b> Прочетох <i>Wallbanger</i> или както са го превели на български "О като оргазъм". Държа да спомена, че бях почнала тази книга преди да се появи на български. Идеята беше, че доста от приятелите ми в Goodreads я бяха харесали и имаше високи оценки. Тъй като пишеше, че е доста забавна и аз сляпо повярвах, че именно е поставено там, за да привлече аудитория и всъщност вътре няма толкова "О"-та. Е, да... може би само в началото. Към края вече до толкова бъкаше, че трябваше да чета за цял ден минал в подобни изживявания. Еми, не... тази книга не е за мен. В смисъл, че беше забавна и наистина съм се смяла с глас на някой моменти, но просто накрая се чудех какво точно чета и след това погледнах заглавието и бях тип "А, да... вярно!" И тази книга има още няколко след себе си от същата серия. Не мисля да ги чета или поне не сега. Може би след 10 години...<br />
<b>Тъпо:</b> Защо когато главните герои се съберат в книга, книгата моментално става ужасно безинтересна? Само при мен ли е така или повсеместно?!<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<span style="font-size: large;"><u><b>~Cool or Not Cool~</b></u></span></div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
- Нов телефон - <b><i>преболедувано-измъчено-но-доволно-от-крайния-резултат-КУУЛ</i></b><br />
- Резолюцията на телефона е убийствена -<b><i>бахти-нечовешките-снимки-дето-прави-КУУЛ</i></b></div>
<div style="text-align: center;">
- Да си намериш щамповано калъфче за новия телефон с разни блестящи камъни в Интернет - <i><b>щампата-и-циганската-жилка-в-мен-ми-го-говорят-и-трябва-да-имам-този-калъф-КУУЛ</b></i></div>
<div style="text-align: center;">
- Да не можеш са спиш <b><i>-няма-ли-кой-да-ме-спаси-от-мъките-НОТ-КУУЛ</i></b><br />
- Три хаплечата "Мелатонин" при препоръчителна доза едно, вече не действат <i><b>- сериозно-няма-ли-кой-да-ме-измъкне-от-мъките-ми-НОТ-КУУЛ</b></i><br />
- искам да си прибера Чарли Дей у нас -<b><i>they-call-me-hell-they-call-me-stacey-that's-not-my-name-That's-not-my-naaaameee-КУУЛ</i></b><br />
<div class="photoset_row photoset_row_2" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); background-color: white; border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; font-family: 'Helvetica Neue', HelveticaNeue, Helvetica, Arial, sans-serif; font-size: 14px; font-stretch: inherit; height: 190px; line-height: 19.6000003814697px; margin: 0px; outline: none 0px; overflow: hidden; padding: 0px; text-align: left; vertical-align: baseline; white-space: nowrap; width: 540px;">
<a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="1" href="https://38.media.tumblr.com/4689fc3567e6f28a1e949e7fff6f5f29/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o1_250.gif" id="photoset_link_59106629106_1" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px !important; margin-right: 0px; margin-top: 0px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://38.media.tumblr.com/4689fc3567e6f28a1e949e7fff6f5f29/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o1_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a><a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="2" href="https://38.media.tumblr.com/d657c582ddd85d85fd9b8f6bb6ae021e/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o2_250.gif" id="photoset_link_59106629106_2" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px 0px 0px 4px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://38.media.tumblr.com/d657c582ddd85d85fd9b8f6bb6ae021e/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o2_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a></div>
<div class="photoset_row photoset_row_2" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); background-color: white; border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; font-family: 'Helvetica Neue', HelveticaNeue, Helvetica, Arial, sans-serif; font-size: 14px; font-stretch: inherit; height: 190px; line-height: 19.6000003814697px; margin: 4px 0px 0px; outline: none 0px; overflow: hidden; padding: 0px; text-align: left; vertical-align: baseline; white-space: nowrap; width: 540px;">
<a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="3" href="https://38.media.tumblr.com/5d21588c5bbbdf5968ee39437cd44185/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o4_250.gif" id="photoset_link_59106629106_3" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px !important; margin-right: 0px; margin-top: 0px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://38.media.tumblr.com/5d21588c5bbbdf5968ee39437cd44185/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o4_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a><a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="4" href="https://33.media.tumblr.com/4fb6f3b1a52dd2e30b3adaf64a05e347/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o3_250.gif" id="photoset_link_59106629106_4" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px 0px 0px 4px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://33.media.tumblr.com/4fb6f3b1a52dd2e30b3adaf64a05e347/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o3_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a></div>
<div class="photoset_row photoset_row_2" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); background-color: white; border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; font-family: 'Helvetica Neue', HelveticaNeue, Helvetica, Arial, sans-serif; font-size: 14px; font-stretch: inherit; height: 190px; line-height: 19.6000003814697px; margin: 4px 0px 0px; outline: none 0px; overflow: hidden; padding: 0px; text-align: left; vertical-align: baseline; white-space: nowrap; width: 540px;">
<a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="5" href="https://38.media.tumblr.com/3a16a811814f379228e15547502017d7/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o5_250.gif" id="photoset_link_59106629106_5" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px !important; margin-right: 0px; margin-top: 0px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://38.media.tumblr.com/3a16a811814f379228e15547502017d7/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o5_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a><a class="photoset_photo rapid-noclick-resp" data-photoset-index="6" href="https://38.media.tumblr.com/8f06bf03364728b3ca9602ae0e00e4bd/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o6_250.gif" id="photoset_link_59106629106_6" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(26, 26, 26, 0.298039); border: 0px; box-sizing: border-box; color: #444444; display: inline-block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px 0px 0px 4px; outline: none 0px; padding: 0px; vertical-align: top;"><img alt="" data-pin-description="what up!" data-pin-url="http://patheticjunkies.tumblr.com/post/59106629106" src="https://38.media.tumblr.com/8f06bf03364728b3ca9602ae0e00e4bd/tumblr_mrznr5Yesl1qglx18o6_250.gif" style="-webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); border: 0px; box-sizing: border-box; display: block; font-family: inherit; font-size: inherit; font-stretch: inherit; font-style: inherit; font-variant: inherit; font-weight: inherit; line-height: inherit; margin: 0px; max-width: none; outline: none 0px; padding: 0px; text-align: center; vertical-align: baseline; width: 268px;" /></a></div>
</div>
<div style="text-align: center;">
<br />
- изгубих часовник, който всъщност не беше наистина мой, но ми липсва все едно е бил -<b><i>където-и-да-си-се-надявам-да-си-в-по-добри-ръце-НОТ-КУУЛ</i></b><br />
- книги с много "О"-та могат да почакат за мен още 10 години <i><b>-окей-съм-с-факта-че-може-би-един-ден-ще-се-обърна-към-подобни-книги-но-не-и-днес-SO-SO</b></i><br />
- завърших си предизвикателството за 50 книги за година -<i><b>другата-година-повече-книги-КУУЛ</b></i><br />
- работя усилено по попълване на книжния блог, което ме кара да преглеждам и да си припомням отново, книги които съм чела преди години -<b><i> минало-в-настоящето-КУУЛ</i></b><br />
- 15 дни до Коледа - <i><b>искам-магия-сбъднати-желания-и-малко-диабет-КУУЛ</b></i><br />
- вали сняг -само-аз-ли-харесвам-като-вали-сняг-<br />
<br />
<i><b><u><span style="font-size: large;">Цитати:</span></u></b></i><br />
<br />
<i>Съквартирантката ми отива до тоалетна, при което аз я догонвам, носейки вафли, които вече не мога да ям, заради постите: </i><br />
Ето! В тоалетната има човек. Изяж го.<br />
<i>*имайки предвид плика с вафлите, секунда по-късно осъзнавам как е прозвучало това*</i><br />
Не човека, вафлите!<br />
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<b>Цитат от поддръжка: </b>"Изключил си е телевизора, и го гледа като голям камък. След като го включи чудото стана. Има вече ТВ."</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep calm and be ready to party</i></b></div>
<div style="text-align: right;">
<img src="http://i.perezhilton.com/wp-content/uploads/2012/12/tumblr_mf5wt3k0aq1s0frw0o1_500.gif" height="224" width="400" /></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-3340427417760660302014-12-05T01:29:00.001-08:002015-10-25T09:39:30.496-07:00All I really want is something beautiful to say...<br />
<div style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;">
<img src="http://data.whicdn.com/images/13782058/bengal-light-christmas-girl-hands-legs-Favim.com-128956_large.jpg" height="265" width="400" /></div>
<br />
<div style="text-align: right;">
<i>To never fade away, </i></div>
<div style="text-align: right;">
<i>I wanna live forever... </i></div>
<div style="text-align: right;">
<b>Seether - Words As Weapons </b></div>
<br />
Хей, хей!<br />
Забравихте ли ме? Навярно. Не мисля, че дори аз вече се помня каква съм била, когато съм почнала да водя този блог. Не, сериозна съм. Чета стари неща и се питам това аз ли съм го писала наистина?! Предполагам с всички е така, когато открия някое старо свое писани, но да стигаме до лирически отклонения... или поне още не.<br />
<a name='more'></a><br />
Та, редовния въпрос... какво ново? Работа, танци и блогърстване. Ъм, да - не особено ново. Да, навярно с нови представи и обстановки наоколо, но в общи линии нещата са си същите.<br />
Не мога да се оплача от безинтересно ежедневие във всеки случай - както и преди около мен се случват странности и нито някой ти казва защо, нито ти смееш да питаш, кой знае може и да има причина, а шансът тя да не ти хареса е минимален. Още повече, че всеки ден е различен - една с една смяна на работа нямам еднаква, а факта, че си говоря с минимум 200 човека на ден, от които поне един ще ме е напсувал за нещо, за което нямам вина, определено потвърждава този факт. Мисля, че ви бях казала, че работя като оператор в кол център. Две са реакциите тук - някой или са възхитени от здравите нерви, които имам или просто не могат да повярват колко луда съм всъщност, че се занимавам с това. Да си призная има дни, в които наистина ми се е ревало и ми е идело да стана и да си тръгна, но и такива, в които съм била толкова доволна от себе си, че съм помогнала на някого, които ме карат забравя за първите. Дам, работата определено не е за всеки, но стискаш зъби, вършиш я, като така леко между другото предупреждаваш майка си, че ако и горят ушите пак някой клиент я е споменал с добро.<br />
Колкото до танците - мисля, че също бях споменала че имам група, с която си разучаваме танци и танцуваме по разни участия. Предимно корейски са разбира се, но последното, което направихме бе микс с американски поп парчета, а именно:<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe allowfullscreen='allowfullscreen' webkitallowfullscreen='webkitallowfullscreen' mozallowfullscreen='mozallowfullscreen' width='560' height='315' src='https://www.youtube.com/embed/Ui1RyNwjlPI?feature=player_embedded' frameborder='0'></iframe></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Хореографията не е наша, но искрено се надявам един ден и до там да стигнем да си измислим наша си. В момента съм особено горда с факта, че преди няколко седмици научих хореографията от финала на песента на Little Mix - Salute. Отделно от това ако трябва да съм честна от началото на годината до сега сигурно има поне едно 20 хореографии, по които сме работили с момичетата или аз сама. В този ред на мисли на последния кпоп фестивал през юли бяхме одобрени за участие не само като група, но и аз сама с индивидуално участие. Тогава какъв гърч беше обаче само аз си знам. От сега ви казвам да си лидер на група е гадно - хората го възприемат буквално и едва ли не очакват от теб всичко да правиш. Като последния ни микс например - сглобих микса, научих танците, единият от които си беше хореография на някакъв денс клас и си беше труден, предвид че само аз го знам и другите смятат, че няма да могат да го научат, и на финала ми се казва, че всеки е зает с разни лични си неща и няма време да учи танци, та ако се наложи участие някъде да сме със стария микс от по-горе. Cool story, bro. Мисълта ми е, че не е като и аз да кипя от свободно време - ходя на работа, корейски, опитвам се да си постигна предизвикателството от 50 книги за година, отделно реших да си възобновя книжния блог, където за целта ми се налага в общи линии да ъпдейтвам всеки ден и допълнително имам превод да правя на някакъв сериал, който влача два месеца вече. И въпреки всичко това намерих време да науча хореографията. Навярно в мен е проблема - пак очаквам прекалено много от хората. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
И да понеже споменах за ъпдейт на книжния ми блог. Не се стърпях. Влизам там и гледам любимото ми и колко ми е било забавно да се занимавам с това и почвам да се питам - И защо, по дяволите, спрях?! Ето защо реших, че трябва да се стегна и да направя нещо по въпроса - от близо 3 седмици тече сериозен ъпдейт - не само на ревюта, но и на визията на блога и като цяло идейно оформление. Сме обсебени малко ние?! *хуц, хуц* И за да докажа този факт реших, че трябва да преведа поне първа част от една от любимите ми книги, която предполагам никое издателство не се е заело с нея именно защото българския превод звучи странно (но аз се преборих за него, след 3 часа търсене на идеалната дума за заглавието) и има някой термини, които си губят малко смисъла на друг език. Но не се предавам. Ако проекта ми за първа част не се осъществи, то поне първа глава е бъде преведена. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
И нали сме на темата блогове - на този за пореден път му смених визията. Така де ако смятам да започна да пиша тук по-активно трябва да ми е приятно какво виждам, нали? Но естествено пак само разлайвам кучетата - нищо не се знае. Сега ми е дошла музата и докато я има викам да се възползваме, а?!</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Както друго? Ами навярно по клипчето по-горе е станало ясно, но вече от има няма година и половина не съм с червена коса, затова пък я прекарах през какво ли не ХД Първо бяха розови кичури. След това лилави кичури. Последва тъмно лилава коса. Сега лилавите кичури са се отмили и са останали само русите кичури, при което косата ми изглежда кестеняво-руса. Тъй като не беше търсен ефект, но пък ми хареса как стои го оставих. На хората явно също им хареса, защото една колежка 2 пъти ми казва колко ми отива така, забравила че вече веднъж ми го е казала. Да кажем, че мога да задържа този вид на косата ми за момента. За момента!</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Друго около мен. Ами продължавам да си имам маниите по разни неща. Признавам, че корейската вече не е така развита. Да, има я, но е някак притъпена, което по никакъв начин не ме отказва да ходя на частни уроци по корейски и да взема сертификат за А1 и са надявам догодина А2 (първото им ниво е разделено на две части). Няма да отрека обаче, че в момента най-голямата ми мания е Ед Ширън. Този човек е невероятен. Музиката, която прави. Талантът, който има... Прекалено много е. Не мога да го понеса просто. Невероятен е!</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Може би е добре да спомена, че през година през която не писах се чувствах доста ползотворна - едно на ръка хореографиите, които споменах че съм научила, друго че успешно изпълних 2 предизвикателства. Първото бяха 100 щастливи дни. Не може да не сте чували за него, беше доста модерно из социалните мрежи. Та да, 100 дни - 100 снимки щастие. Целта, с която го направих беше, защото осъзнавах, че въпреки всичко което имам в живота си по някаква причина не съм щастлива и имах нужда да видя, че дори нещо малко като това да издържиш на ужасно тежък ден в работа също е повод за щастие. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Второто предизвикателство беше 30 дневно писателско такова. 30 дни пишеш по зададени теми. Кълна се изписах една тетрадка. Не съжалявам. Беше доста забавно. А някой от нещата, които написах се получиха изненадващо добре. Тъй като са още на тетрадката и не съм се наканила да ги набера и редактирам на компютъра все пак съм склонна да споделя част от тях с вас, стига естествено на някого да му е интересно да ги чете. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<img src="http://data1.whicdn.com/images/13308206/bed-bedroom-blonde-christmas-girl-Favim.com-121693_large.jpg" /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
И сега да се върна в настоящето - декември винаги ме кара да се чувствам магично. Ужасно е. Не за друго, ами си мисля за зимни приказки, блестящи светлини и едва ли не очаквам чудо. Да, както имаше едно меме с Дядо Коледа:</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Дядо Коледа: </b>Какво искаш тази година за Коледа?</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Аз:</b> Дракон.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Дядо Коледа:</b> Е, добре де... дай нещо по-реалистично.</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Аз:</b> Гадже.</div>
<div style="text-align: center;">
<b>Дядо Коледа:</b> ... Та какъв цвят искаш дракона?!</div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Та, да шанс. И отново са пости и отново нищо не мога да ям, но си намерих алтернатива. Открих страхотни нудълси с къри, които поналютяват, което още по-добре защото всеки бацил влязъл в тялото ми с идеята да ме зарази с някоя болес ще умре от лютото, с което се наяждам практически всеки ден. И ако каже някой че не е полезно много люто всеки ден - споко, докато не опитате нещо от корейски ресторант всичко останало е капка в морето на лютотията. Това, което ям в момента е 10%, от това което сервират в ресторанта, а там наистина идеш ли да ядеш нещо и си пред разболяване - отече, излизаш оздравял.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Но пък най-хубавото от всичко това е, че няма съм на работа по Коледа. Успях да се доредя до отпуска точно тогава и майка ми тържествено обеща, че ако се прибера в родния ми град ще ми спретне вълшебна Коледа. Ще бъде като истински празник, а не като последните, на които съм била и при които чичо ми ги превръща в поредния обикновен ден, с което убива всичко детско в мен. Съжалявам, но имам нуждата да усещам че това е празник, че има повод за празнуване. Ако факта, че сме оцелели още една година не е такъв повод, не знам какво е тогава.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
Ами смятам, че за плах пост като за предстоящо завръщане това беше сравнително добро начало - другия път, надявам се, повече. </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<b><i>Keep calm and wait for Christmas</i></b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<img height="224" src="https://38.media.tumblr.com/tumblr_mb9h851vfg1qk3sgzo1_500.gif" width="400" /></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-22939802029872683722013-02-16T03:48:00.001-08:002015-10-25T09:39:38.319-07:00Don't hate me!~<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRWgD7252O0JQ3Cnk82POH2GIZV9h48ndHa5rtJCg4t2yYH2JtX0bdUZi_IybIbEHaaJbleQHoW_IXAGLtDFm2IiWR31SeZqbaAjTrFDPwE-RM3dmTTYznA2hryVTpeYnLh7Rf_i_Ve6Xk/s1600/tumblr_mcaspsa3KU1rcf3veo1_500.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRWgD7252O0JQ3Cnk82POH2GIZV9h48ndHa5rtJCg4t2yYH2JtX0bdUZi_IybIbEHaaJbleQHoW_IXAGLtDFm2IiWR31SeZqbaAjTrFDPwE-RM3dmTTYznA2hryVTpeYnLh7Rf_i_Ve6Xk/s1600/tumblr_mcaspsa3KU1rcf3veo1_500.png" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<i>Някога имали ли сте чувството, че вие сте най-черните в целия свят? Че целият свят е против вас? Че всички ви мразят? </i>А вие все още да не разбирате конкретно защо. Искам да кажа - да, направили сте това-онова, казали сте някоя и друга дума на криво и все пак не смятате, че това е достатъчно основание за всички обвиняващи пръсти да се насочат срещу вас.<br />
<a name='more'></a><br />
<div>
Винаги съм смятала, че проблема се корени в това, че хората винаги виждат половината от историята и никога не питат "Защо?" Не искат да знаят - стига им и тази половина, която много често е казана от трети човек, който просто е афектиран и така повлича още 10 с него, които идея си нямат какво се случва, но вземат дейно участие в него, потвърждавайки че<i> "да, това е най-черния човек", "той направи това и това"</i>. <i>Откъде знаеш, че наистина го е направил? Бил ли си там? Говорил ли си с него? Попита ли защо? </i>Не! <i>Проблемът на нашето общество е, че никога не задаваме правилните въпроси.</i> Факт е, че когато въпросът ти е глупав, отговорът няма да е по-различен. Така че, може би проблемът не е в този, който сега всички сочат с пръст и казват "той е виновен", а в тези, които не са опитали да го разберат, да поговорят с него, да му зададат точния въпрос в точното време. И после говорим за пасивна-агресивност. За премълчана истина. За това, че досега сме си траяли кротко, но вече чашата била преляла и ние не издържаме. Синдромът на<i> "сливата в устата". </i></div>
<div>
Е, аз страдам от друг <i>"не знам кога да млъкна"</i> и много често си казвам всичко дето ми е на сърце, което повярвайте не е добре - винаги има обидени, тия същите със сподавените премълчани емоции, дето никога не питат защо. <i>Накрая познайте кой е виновният?</i> Тоя дето си казва всичко или тоя дето до последно е мълчал и накрая избухва в причудливи истерични реакции? Естествено, че първият. Той е виновен, че не млъква. Че е многознайко. Че си е казал всичко о време. Че знае какво харесва и какво иска и че когато не получи същото си го казва право. Докато други са доволни от малкия си животец и се радват на всичко. Черно или бяло? И двете. Ден или нощ? И двете. Винаги съм се питала как става тоя номер? <i>Как можеш да харесваш всичко и още повече по този начин харесваш ли нещо изобщо? </i>Та нали са ти дали избор - избираш едното, защо и двете? Ще обидиш другото ако не го избереш ли? Какво толкова ще стане? Честно не ги разбирам тия хора. Лично за мен те нямат конкретно формирано мнение и искат да угодят на всички. А смисълът е никакъв - както всички много добре знаем не можеш да угодиш на всички. Просто няма как. Винаги ще има недоволни. Още повече че когато си и за двете страни накрая именно ти ще изпаднеш в тъпата ситуация да висиш по средата и да се чудиш накъде да поемеш, когато двете се разделят в различни посоки. <i>Да, да избираш е гадно, но да нямаш никакъв избор е още по-зле.</i> <i>Затова ми е непонятно защо, когато ти дават този избор (а някой хора не са така привилигировани, за тях няма и такъв) защо не го използваш? </i></div>
<div>
А сега познайте какво се случва с хората, които знаят точно какво искат и не им е проблем да избират, пък на едно с това не си и мълчат? Целият свят ги "обича"! До болка! Толкова ги обича, че при първия удобен случаи всички глави се извръщат към тях и една едничка мисъл винае като осакатена птица там, която честно казано не ти е трудно да прочетеш <i>"Ти си виновен!"</i>. Виновен си, че имаш собствено мнение. Виновен си, че знаеш какво искаш. Че си казваш, когато не го получиш и не си доволен. Виновен си, че не си на мнението на другите. Виновен си, че не отстъпваш от своето. Че не правиш компромиси (а и някога да направиш ще бъде забравено просто защото както знаем хората помнят предимно лошите черти на характера ти и забравят добрите). Виновен си за всичко. Че някой хора си търсят причина да започнат нещо ново и не искат те да са черните, защото се разделят така ненадейно със старото - и за това си виновен. Че не си написал черно на бяло с транскрипция и пояснения, даже и легенда, че когато предлагаш нещо, навярно си напълно съгласен с него и ще се придържаш към думите си, вложени в него <i>(не, очевидно не се подразбира от факта, че ти си го писал) </i>- пак си виновен. Че сваляш на земята, хората които почват много да си вярват и да летят из небеса, където не им е мястото - естествено, че отново ти си виновен. Приеми го - виновен си за всичко. За глобалното затопляне. За глада в света. За войните. За целия хаос. </div>
<div>
Или поне така изглежда от страни. Такова чувство ти наслагва цялата тази всеобща неприязън, която струи от това, че си имаш мнение и че го отстояваш. И не, ти не си от онези все неразбраните талантливи хора, които именно заради гениалността си са обречени да страдат. Не си го въобразявай! Това е просто животът. Винаги ще има хора, които няма да са съгласни с теб. Ще са против мнението ти. Ще си мълчат като мишки и в последният момент ще избухнат като конфетка на новогодишно парти заявявайки, че повече не издържат това ти отношение, държание и поведение (да кажем, че думите изобщо не са близки по значение). Ще насочат пръст срещу теб. Ще повлекат още хора, които ще го направят. И дотам. Повече с тези хора отношенията ви никога няма да са същите и ако някой ти каже противното значи не е живял. </div>
<div>
Най-гадното в цялата тази работа е това, че ти дори и да не си виновен, когато 10 пръста те сочат неминуемо започваш да изпитваш някаква едва доловима вина. <i>Ами яко вярно аз съм причината? Ами ако са прави? Може би трябваше да си мълча? Може би трябваше да отстъпя? </i>И почва една дълга верига "ами ако..." Ако беше така и така нямаше да стане иначе. Можеш ли да си сигурен, че нямаше? Не! Станалото-станало. И ако си държал на думата си до последно и си държал на избора си - не съжалявай. Да, накрая ти ще си виновен. Ти ще си най-черния. </div>
<div>
- И какво от това? - питам аз. </div>
<div>
- Ами приятелите ми... те, те ме мразят...</div>
<div>
- Щом не са опитали да те разберат и са взели страната на другите, без дори да те защитят, значи не са ти приятели. Нямаш нужда от такива хора...</div>
<div>
- Ами ако съм сгрешил?</div>
<div>
- Няма безгрешни хора. </div>
<div>
- И какво да правя сега?</div>
<div>
- Какво ли? Що за въпрос?! Живей си живота, защото той не спира. Хора ще идват и ще си отиват от него. Днес си приятел с един, утре с друг. След година сте непознати. <i>Не звучи логично, но такива неща се случват в разбит свят като този.</i> Номерът е да не им отдаваш чак такова значение. Намери истинските хора, които държат на теб не зависимо от всичко и се дръж здраво за тях, защото само те са от значение. Виновен или не. Мразен или не. Накрая всичко е без значение<i>. Това си ти. Това е твоят живот. Какво чакаш? Върви и живей!~</i></div>
divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-36273648981848823012013-01-01T08:22:00.000-08:002015-10-25T09:39:49.640-07:00Happy New Year!<div style="text-align: center;">
<u><i>Внимание! В следващия пост ще се натъкнете на липса на съдържание и връзка с главния мозък, има голяма вероятност да звучи налудничаво (повече от обикновено) и е почти сигурно, че накрая ще стигнете до извода "15 минути от живота ми, които никога няма да се върнат".</i></u></div>
<div style="text-align: center;">
<u><i>Е, предупредени сте!</i></u><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRxWgfYjSMRZPHhiHpN8yyQJcDrhhO4nQZiVYZQB0VPkf2L5wdzERe61rvV9_ahvJ241ZShGbwSadLMCYgYnUSzA_f4nX8hJjZKs8Fz7V_5IYLsFSzdn72hWCqB9kYzRiZJJn8Y0PvAkhj/s1600/tumblr_mfydkdgJpO1rzhkkgo1_500.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="247" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRxWgfYjSMRZPHhiHpN8yyQJcDrhhO4nQZiVYZQB0VPkf2L5wdzERe61rvV9_ahvJ241ZShGbwSadLMCYgYnUSzA_f4nX8hJjZKs8Fz7V_5IYLsFSzdn72hWCqB9kYzRiZJJn8Y0PvAkhj/s320/tumblr_mfydkdgJpO1rzhkkgo1_500.jpg" width="320" /></a></div>
<u><i><br /></i></u></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
Като начало <b><span style="color: #c27ba0;">ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА</span></b>! Желая ви здраве, щастие, успехи, сбъднати мечти и да продължите да четете блога ми <i>(колко безкористно само!~)</i><br />
<i></i><br />
<a name='more'></a><br />
Та, навярно се питате за какво беше цялата тая прелюдия в началото. Ами много просто - снощи изобщо не съм спала, днес съм на работа (да, пиша от там) и честно казано не съм напълно сигурна какво се случва, но определено взимам дейно участие в него. И за да стане картинката по-цветиста ще допълня и с това, че на 28-ми срещу 29-ти бях нощна смяна, след което се прибрах в родния ми град, след което спах някъде към 3 часа и нещо, станах, оправих се и отидох на банкет на майка ми, на който стоях до почти 5 часа сутринта. Естествено на другия ден цялата "радост" се беше изсипала на главата ми с пълна сила и то под формата на невидими гюлета, които тежаха толкова убийствено, че ми идеше да се хвърля от някъде. Спах до 1 на обяд и имах чувството, че цяла нощ са ме били с мокри парцали. Същата вечер пак не си легнах много рано - към 2, станах в 9 и нещо и все така ми беше гламаво. Но и това не може да допринесе така за разкрасяването на картинката като този епохалиптичен момент <i>("епохалиптичен" е новата ми любима дума, сама си я измислих и си я харесвам и ще продължа да си я ползвам пък ако ще. Кръстоска е между "епичен" и "апокалиптичен"),</i> в който стоя и си чакам автобуса, за който имам билет и той не идва цели два часа, а аз, майка ми и баща ми мръзнем на студа, чакайки го. Беше голям ден за всички. Най-вече за краката ни, които почти напълно загубиха чувство в себе си, но слава Богу спасихме ги на време. Както и да е. Всичко това дойде да покаже, че кондицията ми не е особено добра, но е факт, че все още не съм лягала, всичко ми се вижда отнесено и все пак давам смело и безотговорно напред. <br />
<i>Вие как изкарахте Нова година? </i>Аз честно казано си прекарах неочаквано добре. Не беше от най-добрите, но определено не беше и от тия дето се питам <i>честно, по-тъпо, може ли да стане изобщо? </i>Всъщност беше доста забавно. Останах си в квартирата заедно със съквартирантките, които си бяха поканили гаджета и приятели и се бяхме събрали 9 души. Носехме настолни игри, така че се позабавлявахме. Хапнахме, пийнахме, играхме на "Никога не съм" и какво ли още не. Аз бях повече от хипеактивна, главно защото бяха направили грешката да ми дадат Скитълс и Кола. О! <i>Казва ли съм ви колко мразя Скитълс?</i> Мразя ги до такава степен, че се чувствам задължена да спася цялото човечество от тях като ги изям до един. Та да, в резултата на смесването моята хиперактивност се засили, та беше голямо подскачане из целия хол. А на бас, че си имам нови фенове - съседите под нас!<br />
Та отново да се повторя, като цяло днес кондицията ми е много на ниво. Не си давам ама никакъв зор, всичко става мега бавното и даже откачалките днес са се укротили и не звънят толкова<i> (благодарско, за което момчета),</i> след като имам време да пиша тук сами си правете изводите. Единственото кофти е това, че имам чувството, че гледам през очите на някой друг с изпразнена от съдържание глава и ми се натрапва едно такова неприятно чувство за отнесеност и отдалеченост от реалността. Мисля, че сега разбирам какво му е било на разказвача от "Боен клуб". <i>Е, не е точно инсомния, но е най-близко до нея, което съм способна да изпитам (не се бутам за по-близко всъщност!~). </i>Трябва да знаете обаче, че пък е фън от гледна точна на това, че звънят предимно нормални клиенти, като първите им думи почти всеки път са "Честита Нова Година" и почват да ти пожелават да си жив, здрав и всичко най-най-най сякаш си им стар приятел. Намирам това за доста сладко и ме зарежда с положителни емоции. Не бях получавала толкова поздрави за Нова Година от години насам.<br />
И понеже отворих думата и как иначе предвид коя дата сме днес, няма как да не спомена годишните си обещания, които правя всяка година. Кълна се, че тези от предишната на едно 70% се сбъднаха. Дам, чак аз съм изненадана. И понеже миналия път бяха едва 7, сега ги направих 16. Честно казано не ми се вярва да извадя късмет като с предната година, но признайте, че си струва да опитам, нали така? Та ето как ги докарах до 16. Плюс поне половината от тях са постижими стига да си наложа да ги направя. И настина съм решила да пробвам тая работа със Скраббука, така че се пазете от предполагаемото ми нашествие, заявено в недоспало състояние и липсва на трезва преценка. <br />
<i>Между другото какво ви се падна от баницата? </i>На мен ми се падна "любов" и "здраве". Епохалиптичното е, че хороскопът ми за тази година също предвещава някакво развитие в любовта, ама аз не му вярвам. Така де, години наред тоя кретен ме лъжеше. Странното е, че като ми предвещае нещо добро - не вярвам, ама лошо ли е веднага се хващам и дори заявявам, че изобщо не съм изненадана. Та, доколкото четох в един от хороскопите ми за 2013 се очаква тая година да не е особено добра за мен като изключим любовната сфера. <i>The fuck, Астрологийо?! Мислех, че сме приятелки, кучко! Ти сериозно ли смяташ да ме тролваш така жестоко?~</i> Та такива ми ти работи. Ще видим какво ще докара, макар както винаги да съм скептична.<i> (Бтв едно от желанията/обещанията за новата година е повече позитивизъм, дано пробъде! Друго е да пиша повече, дори да бъде обикновен пост... поставям началото на годината така, белким ми върви по този начин...)</i><br />
Та, това е засега от моето мега адекватно аз. Не, сериозно, наистина докато пишех това се отрезвих. Дали е от подобието на кафе, което пих или се наелектризирах от факта, че след 30 минути излитам от кораба майка - не знам, ама точно сега никак не ми се спи и се чувствам мега жизнена. Май съквартирантките ми ще се окажат прави. <i>За кое ли? </i>Ами те смятат, че нестихващата ми енергия се дължи на факта, че съм открит шизофреник и когато една от личностите ми се налудува - ляга и заспива, тогава става друга и повтаря същата процедура, после трета, четвърта... схванахте картинката! Мисълта ми беше, че като нищо може и нещо такова да се е случило - с мен човек никога не знае. <br />
Бтв едно въпросче (за тези, които ще следят постовете) -<i> <u>какво искате да видите от блога ми тази година? (help a little, you guys!) </u></i><br />
От мен толкова - желая Ви невероятна 2013-та, изпълнена с много положителни изживявания, усмивки и магични мигове. <i>Хъгвам Ви всичките (колкото и малко да сте всъщност)</i><br />
<div style="text-align: right;">
<b>Keep camp &</b></div>
<div style="text-align: right;">
<b>Happy New Year!</b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<a href="http://25.media.tumblr.com/b38666fe18a651c629984706177def67/tumblr_mfydj2QFO11qzn1rjo1_500.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://25.media.tumblr.com/b38666fe18a651c629984706177def67/tumblr_mfydj2QFO11qzn1rjo1_500.gif" height="128" width="320" /></a></div>
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3367284471170729818.post-2402605285990891132012-11-28T03:13:00.000-08:002015-10-25T09:41:13.685-07:00Catching up, much?!~<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiKz6C_cgEt7DibZxGlC01yNS-tVnr1oz-Td7Jjdkhi9FQJLfWnxIk3mvrHRK0VTW5hdtjw4JLcCc0jbXC6hSiHZ2Iy6AnhfRZPsw6QbGux-lvVcg73v3jiDe-mBA0Er8R-oAPEGO_CRoeO/s1600/306602_484918074861914_1288333696_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="200" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiKz6C_cgEt7DibZxGlC01yNS-tVnr1oz-Td7Jjdkhi9FQJLfWnxIk3mvrHRK0VTW5hdtjw4JLcCc0jbXC6hSiHZ2Iy6AnhfRZPsw6QbGux-lvVcg73v3jiDe-mBA0Er8R-oAPEGO_CRoeO/s200/306602_484918074861914_1288333696_n.jpg" width="150" /></a></div>
<br />
<i><br /></i>
<i>Здравейте, хора, или каквото е останало от вас.</i> За пореден път искам да ви се извиня, че съм особено сериозна и пиша тук като стой та гледай, но да ви кажа честно и вие не ме стимулирате особено - коментари, нещо?! Няма... няма и да има. Както и да е. Не това е важното, но е факт, че ако се срещаха навярно досега щеше да има поне още 2 поста. Не за друго, ами щях да се чувствам виновно задето съм предала и малкото хора дето коментират под глупостите ми, пък сега не нося никаква вина и живея само с личното си неудовлетворение от безотговорността ми. Ако щете вярвайте - никак не е лесно.<br />
<br />
<a name='more'></a><br />
<br />
Та, вечният въпрос във всеки пост с който заява, че се завръщам <i>(и съответно подобаващо се провалям)</i> - какво се случва с мен напоследък? Като начало ще започна с това, че битувам - с нови хора, в нова квартира, с нова компания, същата корейска мания и най-накрая си имам работа. Взех си изпита за магистър. Какво да ви кажа? Сега съм по-"гениална" от преди... магистърски "гениална" или магистралски "гениална"... не е напълно ясно... Както и да е.<br />
Но да започнем по реда на нещата. През лятото лутайки се между това да довърша магистърската ми теза, да си намеря работа и да убия малко, но честно казано по-скоро отказвах да приема факта, че ножа е опрял до кокалчето и аха да пусне кръв. Защо ли? Ами трябваше да завърша, нямах работа, губейки студентските си права щях да загубя и правото да стоя на общежитие, така че нещото наречено "реалност" заплашваше да се стовари с огромна сила върху мен. Естествено аз напълно в мой стил - отказвах да приема фактите. Кой аз и реалност? Не благодаря... С моите личности сме си много добре във фантастичния свят, ако някой има нещо да ни казва да остави съобщение след сигнала, благодаря!~ Та, да... много, много не ми се щеше да повярвам, че нещата отиваха леко у лево. Та когато се оказа, че ще има кпоп дискотека всичко фенгърлско в мен (а аз както навярно ви е известно съм съставена от 90% фенгърлски емоции) изрева исполински и рече - Отиваш, ако ще това да е последното нещо, което ще направиш. Еми така де... първата официална кпоп дискотека я пропуснах, защото със семейството ми щяхме да носим две години на баба ми и естествено че това ми беше много по-важно от някаква дискотека. Така че го преживях някак. Но когато обявиха втората вече си викам - Е, няма как... отивам. Беше тематична и трябваше да се правим на гангстери или нещо от сорта, при което бившата ми съквартирантка която е висока сигурно метър и седемдесет с доста по-широки бедра от моите реши, че ще приличам баш-баш на гангстер ако съм със смъкнати гащи а.к.а. нейните, които по принцип и на нея й висят, какво остава за мен, та вика - Ооо, супер ти седят. С тях върви. И аз като неизживян посерко я послушах, та бях гледка, ама гледка... ако имаше награда най-посран гангстер ви казвам, правичката, да съм я взела. Но това не е най-важното. Изкарах си супер яко, предвид че ми беше първата такава дискотека, а четири часа да слушаш само кпоп... оооо, небеса!!! Та понеже не бях излизала по принцип на дискотека на тая така се разбих, че след това имах три дена мускулна треска. Беше голям ден за всичките ми мускули, които ме псуваха до 10-то коляно, сигурна съм. Едно нещо, обаче да ви кажа за тия дискотеки - не отивайте с тениска на известна кпоп група. НИКОГА! Шансът да се опитат да ви я свалят е голям... честно ви го казвам, аз почти бях съблечена. Понеже имам тениска на Супер Джуниър (кой друг?!) и една позната ме вижда - О, здрасти! Отдавна не сме се виждали! Бла-бла... Двайсе минути по-късно тя осъзнава какво има на тениската ми, при което с цялата си откачация ми вдигна тениската в дискотека и вика - Дай ми я!~ Беше смущаващо, еротично по чалнат начин и милиарди пъти на квадрад странно. Силно се надявах никой да не е видял. Та, да... имайте си едно на ум. Кпоп феновете са откачени!~<i> (всъщност като всички фенове) </i>След тази дискотека се запознах с едни забавни момичета, с които прекарахме цялата нощ на дансинга. След това обаче трябваше да се прибирам към родния град и няма как. Там вече - шок и ужас, не знам как попаднах в не просто предимно момчешка компания, а напълно момчешка компания и така ден след ден се мотах с тях насам-натам. Защо това е странно ли? Еми... първо не съм сигурна как ме понасяха, не съм сигурна защо продължаваха да настояват да излизаме заедно и не намествайте това-едно-на-ум, за което всички си мислите, защото 7 момчета да им се върти едновременно в главата е дяволски странно. Както и да е. Понеже обявиха, че третата кпоп дискотека ще е две седмици по-късно, а на мен така ми беше харесала тая, че ако не идех навярно щях да се простна на пода и да умра в знак на протест, та си поставих задача - да довърша и втора глава на магистърската и тогава ще може да ида към София за дискотека. Бяха мъчителни дни, вярвайте ми, но инатът в мен е доказал себе си при подобни ситуации и отново не ме разочарова. Та ето как две седмици по-късно отново се върнах в София. Ohhh, happy day! Както и да е. Разбих се и на тая дискотека подобаващо. След което със същите момичета, с които бяхме денсили на предишната се засякохме, те казаха че учат танца на Sexy, free & Single на Супер Джуниър, при което аз като върл ЕЛФ бях тип "О, искам и аз!" и ето как започна ерата на ТоккиДжанг. Така нарекохме денс формацията ни.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
<table align="center" cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="margin-left: auto; margin-right: auto; text-align: center;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEidvx7GEz0Gw4TLnJH3bEjAiGlCUTjfX2k4VRMWS1n-hdQAGp5YgZfqdPBRDt6gVN1Ds-_gkHubLIzyg4EVKMRI7vVSoOw5YgGq18Y3iWy2NFwQfWfw2y2QIsDkabqyIXhG5Nk_yx2QN8ZE/s1600/165959_354932131240194_1656459906_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" height="212" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEidvx7GEz0Gw4TLnJH3bEjAiGlCUTjfX2k4VRMWS1n-hdQAGp5YgZfqdPBRDt6gVN1Ds-_gkHubLIzyg4EVKMRI7vVSoOw5YgGq18Y3iWy2NFwQfWfw2y2QIsDkabqyIXhG5Nk_yx2QN8ZE/s320/165959_354932131240194_1656459906_n.jpg" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;">Токкиджанг преди да станат официално група!</td></tr>
</tbody></table>
<br />
Тренирахме тоя танц предимно навън. Бяхме калени, ама калени - танцували сме на код "жълто", "оранжево" и "червено" и още рипаме и не сме опънали петалата. Сетне участвахме и в един кпоп фестивал, без надежда да спечелим, но доволни от постигнатото. Бяха забавни времена. Някъде в началото на тези тренировки получих обаждане за работа. The fuck?! Еми да... така се случи. Нямаше ме в София сигурно две седмици и изведнъж се прибирам за кпоп дискотеката в неделя, в понеделник първа тренировка и ми звънят да ме канят на интервю. Още повече, че бях попаднала на тези хора на кариерните дни в НБУ през май месец, а те ми звънят края на юли. Нормално е човек да изгуби надежда, нали?! Да, но те все пак ме потърсиха. Тъй като се нуждаех доста от работа силно се надявах да ме вземат. Ставаше и все още става дума за оператор в колцентър в известен мобилен оператор, който сега няма да споменавам, защото съм убедена, че има клиенти, които на драго сърце ще ми кажат какви сме лъжци, как мамим хората и им крадем парите и тем подобни. Дори бях чувала за една колежка, която имала по-особена фамилия и клиентът запомнил името й, намерил я във Фейсбук и я тормозил там. Мисълта ми е - хора всякакви. Някой ясно разбират, че си има процедура, която ти не можеш да престъпваш и трябва да следваш и не зависи от теб, че нещата са такива, но за други това са пълни глупости и са измислени само, за да могат хората да бъдат ограбени едва ли не. Но, нека наистина не задълбавам. Важното е че за момента имам работа. Хората ме дърпят - намират за особено странно, че цялата ми работна детелинка (всеки ден стоим на нови) е окичена с корейци. Бившата ми Старша ми викаше "Гангнам Стайл". Сегашният ми старши все още не може да запомни името на любимата ми група "Супер Джуниър" и помни само, че са супер (което лично за мен е достатъчно). Както и да е. Малко са хората на работа дето да не знаят колко съм зарибена по всичко корейско, още повече че една кпопърка работи също там (няма нищо, че е напът да напусне, не пречи да обменяме инфо в редките случаи, когато почивките ни съвпадат). Плюс това попаднах и на две други колежки, които гледат корейски сериали. Не съм сама в корейофилската си галактика.<br />
Що се отнася до новото ми жилище. Значи през август кълна се можех да пукна от нерви - нова работа (трепериш дали се справяш), кпоп танци (тормозиш се, че някой на моменти са пълни ботури, липсва им чувство за ритъм и в главата ми сякаш има маймунка с барабани, която подрънка на место мозък); трябва да си търсиш квартира (ще си останеш на улицата иначе); последната глава от магистърската решава, че е страхотна идеята да се закучи (а ти мнооого искаш да я предадеш рано-рано и да защитиш на школата в Созопол) и честно казано никак не е чудно, че вечер ми беше трудно да заспя, а сутрин се будех, едно на ръка с мускулната треска от репетиции, друго по-рано от колкото човек би могъл да предположи (тип лягаш в 2, ставаш в седем и половина). Нервите ми си умираха от кеф по това време, трябва да знаете. Тогава за който се сетех му надувах главата с думите "Хей, ако чуеш че някой си търси квартира или съквартирант, свиркай!". Не вярвах, че ще стане, но някой наистина свирна (образно казано). Един познат виетнамец преди няколко месеца живял с три момичета почти на центъра и плащал супер ниската сума за голям апартамент с почти всички екстри (само микровълнова липсва .. казвам го, защото на мен наистина много ми липсва...). Беше решено - ще се срещна с момичетата да видим дали ще се допаднем и същевременно дали ще живея с тях. Истината беше, че когато посетих мястото си казах - Уоу, това е грамадно и сумата, която ми искат наистина е супер малка и ме устройва идеално. След това близо пет дена бях на тръни да разбера дали ще живея с тях или няма, а да си кажем аз наистина нямах друг избор. Каквото бях търсила не ме устройваше като цена и хората дето си търсеха съквартиранти по обяви не ми връщаха отговор, когато им пишех. За щастие нещата се наредиха и се преместих да живея там. Естествено моя чуден характер обсебен от параноя, обсесивно-компулсивно разстройство и суеверия от всякакъв вид, когато видя стаята, в която ще спи и как леглото му е с краката към вратата изпадна в поредната нервна криза. Може би не знаете, но тази поза е известна още като "позата на мъртвеца" и не че нещо може да ви стане ако спите така, но влияе зле на вашето "чи" - вътрешната ви енергия и насочва лоши енергии към вас вместо добри. Навярно е самовнушение, но все пак на мен живота ми от това се определя, така че трябва да кажа, че колкото пъти съм спала в тази поза по една или друга причина и съм имала доста негативни емоции, така че... не, благодаря! Слава Богу, момичето което живееше в стаята от близо година беше милинко и разбра о време, че си има работа с психично болна, та ми отстъпи другото легло, при което тя се изнесе да спи в хола (грамаден хол ви казвам!) и откакто живея в новата си квартира не е спала в тази стая. Естествено, че я попитах заради мен ли не спи тук, но тя каза, че е заради Интернета. Да, трябваше да кажа, че съквартирантките ми са доста зарибени по всякакви компютърни игри и Интернет. Та на това момиче лаптопа е такъв, че не може да хваща безжичен интернет, защото нещо се е прецакало и може само с кабел, а в случая кабела в хола. Ето защо тя спи там... Стои до посред нощите, не съм много убедена какво точно прави, но си ляга сигурно към 5 и става в 2 след обяд и нещата се повтарят. По нейни думи тя живее в "гнездо" и да ви кажа не е далеч от истината, защото където спи на дивана, става, увива се в завивката си, стои цял ден с пижама, а около нея има серия използвани прибори и празни опаковки от храна. Забавното е когато тия прибори по някаква случайно стигнат в мивката... там, дами и господа, се запознават с още една камара други неизмити съдове. Рекордът за неизмити съдове е 3 седмици. Сега ще кажете - е, кво, ти що не ги измиеш? Държа да отбележа, че опитах. В началото, когато се мъчех да съм мила и примерна миех всичко от мивката, но след цяла седмица, през която някой продължаваше всекидневно да я пълни с още неща някак си ми дойде в повече и се насочих към това да си мия само моите прибори и точка. Ако кажа, че моята стая е една от най-подредените в квартирата няма никак да преувелича. В повечето случаи - легла не се оправят, дрехи не се сгъват, прането виси по 4 дни и повече на простора и както вече казах опаковки от какво ли не се разхождат из къщата. Епохално от където и да го погледнеш.<br />
Друго ново, което се случи покрай мен когато не писал всичките тези милиарди месеци беше това, че имах силно желание да кандидатствам второ висше бакалавър, но уви... държавата смята, че колкото и да ти се учи едно висше на държавна поръчка е достатъчно, а своевременния параграф 22 тук е, че това което исках да го уча го няма да платено обучение. Хем така не може, хем иначе. Защо ли не съм изненадана?! Сега и вие няма да се изненадате, когато разберете какво искам да уча - Кореистика. Шокиращо, а? Вярвам не. Но да, момичето което бяха оставали в информационния център на Софийския беше от тоя тип дето не ти е ясно защо ги държат на работа, но навярно има някаква недоловимо чутовна причина да оставиш човек на гише само, за да казва - "Купете си справочника." и "Вижте в нашия сайт!" Мисълта ми е, че това можех да го направя и без да ми се налага да говоря с нея, но кой знае гласът и може би има някакви супер-дупер магични сили, които очевидно не действат върху мен, защото никак не ми помогнаха. Както и да е. Преживях го, че очевидно в друг живот ще уча корейски. Само дето няколко месеца по-късно (проверете още: предния месец; вижте също: този месец; както и: в момента) вече уча корейски. Ходя на уроци заедно с две приятелки и те са ми луди фенове, защото винаги съм направила нещо което е по-напред от материала, който сме взели - дали домашно, дали някое друго упражнение, ама съм напред. В смисъл, че не го правя нарочно - просто заставам на работната си детелинка и когато няма опашка от обаждания просто отварям уроците и почвам да преговарям. Честно казано сега се чувствам малко назад, защото стигнахме до дните и като цяло мен ме объркват - завчера и вдругиден. Първо - трябва да се ориентирам за самата дума, после кой ден е наистина, след това да се сетя как се произнася този ден... Трилърът пълен. Както и да е. Засега ми е интересно и ако не знам всичко от взетото до тук с моя вроден перфекционизъм откачам. За протокола веднъж сънувах, че едно от момичетата с които ходя на урок - Анни, знае повече от мен на урока... Беше ужасен сън. В моя случай да сънувам трупове и разни убийства или нещо от сорта е окей, защото мога да използвам тези сцени и да напиша нещо, плюс това знам, че не е реално, но когато сънувам нещо толкова реално като това някой де е по-добър от мен, което всъщност може наистина да се случи (и често се случва) - това си е стресиращо, поне за мен. Завиждам на всички, които могат да си живеят спокойно, без да се притесняват дали са най-добрите, дали са направили всичко както трябва, дали всичко е изпипано до подробност, защото аз не съм от тях.<br />
Та какво друго да кажа? А, да... за кпоп фестивала, на който се явих с групата. Беше забавно. Вече споменах, че се казва Токкиджанг и ако искате да знаете повече, нали за да не задълбочавам <i>(нещо, което аз мнооого обичам)</i> може да научите повече за нея от <a href="http://elblogdekiril.wordpress.com/2012/09/12/tokkijjang-%ED%86%A0%EB%81%BC%EC%A7%B1/">ТуК</a>. Та, на фестивала танцувахме на песента на Супер Джуниър (шокът е пълен!~) Sexy, free & Single <i>(не я знаете ли? Защото не сте ми чели предния пост, толкова е описателен и пълен с гифове и най-важното няма нито един коментар~)</i> и ама разбира се, че хореографията ни куцаеше. В началото бяхме окей, но към края, когато вече бях почнала работа и нямах много време да тренирам с останалите беше един малък ужас. И все пак не беше чак толкова зле. Когато излязохме цялата публика почна да пляска възторжено - беше толкова нахъсващо и невероятно.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhM9QeFKlfOV6ZTESXz7hGbiVw-X6HA930a192qKRvSfRBC6Ag2_iuLQDqm-HvV1g8zuJEzhyphenhyphenHsmaTKAK9dzgSVsl1USKEqtXdc8L1Soap14A7S3Q5DqxFx9jT9OjTXeDuO5G9wuiaUuw1O/s1600/304786_395806523819421_258753313_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="212" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhM9QeFKlfOV6ZTESXz7hGbiVw-X6HA930a192qKRvSfRBC6Ag2_iuLQDqm-HvV1g8zuJEzhyphenhyphenHsmaTKAK9dzgSVsl1USKEqtXdc8L1Soap14A7S3Q5DqxFx9jT9OjTXeDuO5G9wuiaUuw1O/s320/304786_395806523819421_258753313_n.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
Изобщо не го очаквах. Честно казано ние пляскахме за всички останали групи и даже танцувахме на някой от тях и кажи речи си правехме кефа във всеки удобен случай. Не съжалявам. Естествено не спечелихме, но ние не сме се и надявали. Бяхме там за идеята, за кефа, за себе си. Въпреки че момента групата ни е толкова разпокъсана, че направо не знам как още се държим - едни от нас работят и нямат време да танцуват с другите, другите искат да танцуват на някакви песни дето те са си решили, без да се допитат до никого и накрая става така, че в групата има още поне две или три по-малки групи, които си танцуват на каквото им скимне. Но вижте - не се спира да се говори за това как ние трябва да се държим като група, заедно да решаваме, не всеки да прави каквото си иска и да се налага. На последното естествено визират мен, просто защото вечно съм в опозиция - даде ли се предложение аз го режа, докато най-накрая не стигнат всички до извода, че моето предложение е чудесно и просто трябва да се съгласят с него. Ето, толкова е просто! XDDD Всички знаят, че по характер приличам малко (дали е само малко?!) на Хичул от Супер Джуниър - той е вечно недоволен, освен когато не става неговата; реже всички наред; има променливи настроения; бързо се изнервя и тем подобни. Та някак са ми свикнали и все пак сега се заражда някаква вълна от това да не се правят такива самосиндикални решения и тем подобни. Само дето на мен ми е все тая и понеже съм инат ще продължа да правя каквото си искам и да се махна от групата от доста време насам ми е нещо като "идея оставена на изчакване". Честно ви казвам - обичам тия хора (особено когато не си мислят, че и те могат да проявяват някакви по-особени претенции, които противоречат на моите), но не малко нерви вече хвърлих по тая група. През август, когато ми беше най-напрегнато всъщност повече нерви хвърлях по групата отколкото по всичко друго. Не си струва да се ядосвам за подобни неща. Просто се дразня как създаването на тази група от нещо забавно се превърна в бреме. Вече не е забавно. Всеки се взима на сериозно и се опитва да поставя условия, които си мисли, че той самия може да изпълни, когато всъщност не е така. Именно това ме дразни мен в случая. Още повече, че предложенията, които са дават не са съобразени с другите, а тия същите хора настояваха именно за такова съобразяване. Както е да е. Не си струва да ви занимавам с това, защото и без това съм достатъчно афектирана от него. Ще видим какво ще стане в събота на репетицията. Специално си заявих в графика за новия месец събота или да почивам или да съм късна смяна, така че да мога да идвам на тези тренировки и ако се окаже пълна загуба на време, в случая и пари, защото наемаме и зала, ще е голям ден за всички мои останали здрави нерви.<br />
Може би тук някъде мога да спомена рожденият ми ден. Няма да задълбавам. Беше забавно. ходихме на китайски ресторант и ядохме джаджангмьон (спагети с черна бобена паста, ужасно вкусниии са!!!) и после се мотахме малко, след което както ми започна деня у Криси със супа от водорасли, така и завърши, но този път поне нямаше такава супа. Сигурно се чудите защо супа от водорасли? Корейците я ядат на рождените си дни като вярват, че ще им донесе здраве през новата година. И аз на инат изядох моята. Момичетата от групата ми подариха пръстена на Хичул (чесно, на кой друг?!) и още щом го видях първата ми мисъл беше "Това ще се счупи!". Естествено понеже съм мила и внимателна веднага казах същото. Сори, просто наистина съм такава. Нищо не ми харесва достатъчно. Само двама души досега са успели да ме изненадат с нещо, така че да ми хареса - Тинка от бившия ми клас и Кас за предишния ми рожден ден. Та както и да е - този пръстен наистина се счупи... много брутално. Все тая. После си направих сама подарък - наддавах за един албум на Супер Джуниър и успях да си го купя за 7 долара с безплатна доставка. Това са горе-долу към 11 лева. 11 лева за корейски албум!!! Повярвайте ми това си е на далавера. Една приятелка си ги купува по 30 и няколко долара, така че... веднъж и аз да ударя кьоравото.<br />
И понеже споменах рождени дни. Преди няколко дни беше този на майка ми. Много се радвам, че и взех голям подарък - компютър. Вярно, че е втора ръка, но си работи много добре и на нея не и трябва някаква супер мощната машина - само колкото да играе игри и да пише по скайп, примерно. Тя разбира се първо ми се скара, после се разплака и накрая склони, че си е нейн и е от сърце. Отдавна разбрах, че истинския смисъл на парите е в това да ги похарчиш за някой, на когото държиш. Може да са малко, може много да ти трябват, но ако направиш някого щастлив - това е достатъчно, поне за мен. =)<br />
Ами в общи линии май това имах да кажа. Доста стана, нали? Но пък и отдавна не бях писала, така че е някак нормално, а още повече че редовните от вас са свикнали. Няма да обещавам, че ще бъда по-редовна, но през новата година ще се опитам да си направя някакъв скрапбук дали тук или другаде, където да следя какво съм гледала, слушала и чела през годината (че и без това забравям). Естествено всяка моя идея е обречена на смърт в следствие липсва на време, понякога настроение и често мързел. Сложно е... трябва да проявите разбиране.<br />
Това е засега от мен. До края на година ще се опитам да напиша поне още един пост (всъщност се надявам на поне два, но кой знае).<br />
Бтв какво мислите за новата тема? Време беше да сменя оная, нали?<br />
Поздрави!<br />
<div style="text-align: right;">
<b><i>Keep calm and keep smiling</i></b></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: right;">
<a href="http://24.media.tumblr.com/tumblr_mdkc7xeN3i1r0xrqho1_500.gif" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://24.media.tumblr.com/tumblr_mdkc7xeN3i1r0xrqho1_500.gif" height="172" width="320" /></a></div>
<br />
<br />divata_airishttp://www.blogger.com/profile/05897340379559319941noreply@blogger.com5