събота, 26 декември 2015 г.

It's Beginning to Look a Lot Like Christmas


Очертаваше се да бъде тежък празник. Коледа! На работа. Мислиш си, че е моментно, само докато се прибереш вкъщи, но истината е, че там няма никого. Никой не те чака. Отдавна никой никъде не те чака. И цялата тази насилена празничност от бляскащи светлини на епилепсия и подаръци, които само ти напомнят колко точно хората изобщо не те познават. Да, да, точно тази чаша исках за Коледа, понеже шанса да си купя такава по всяко друго време в годината е нулева, както и вероятността да ми влезе в употреба през следващите. Но ти естествено не може да изречеш това на глас или поне не по такъв начин, че да не звучиш като неблагодарно копеле. Наистина много лошо, че имаш собствено мнение и не ти пречи да го изразяваш. Ако оставиш някого да му се размине веднъж с мисълта, че действията му са редни вероятността да създадеш чудовище нараства неимоверно. Не че нещастните ти колеги са чудовища, задето искат да отбият номер и да минат тънко в общото раздаване на подаръци в офиса, но да не би ти да си понеже можеш честно да признаеш, че подаръкът не ти харесва.


Ако погледите можеха да прогарят дупки, сега тилът ти щеше да гори. Никой не одобрява невъзпитания начин, по който приемаш милите жестове, защото какво ако не "мил жест" би могъл да наречеш един подарък, от който никога не си имал нужда?
"Задължение!" - отговаряш си на ум. Не смееш да го изречеш на глас да не би представата за теб като странник да бъде възродена. Така де, нали почти я прикри. Сега почти никой не те гледа странно, когато започнеш да говориш за неща, за които никой не е чувал или да подхвърляш теории, които още никой не е открил. Наистина избягваш да го правиш толкова често, но понякога се случва. И беше хубаво, когато на никого не му правеше впечатление. Досега! Моментът, в който реши да възразиш на всеослушание колко точно не харесваш коледния си подарък. Не е болка за умиране наистина, просто някой хора си умират да я направят такава.
И ето как сега стоиш на работа на връх Бъдни вечер с лазерни очи впити в тила ти и се опитваш да изглеждаш максимално спокоен и напълно отдаден на работата си. Не се получава обаче. Може би защото мразиш работата си. Може би защото мразиш Коледа. А може би просто защото мразиш хората, които преекспонират нещата.
- ... и ще се прибера вкъщи, където ме чака наредена трапеза, елха пълна с подаръци и любими хора. - достига до теб възторжения глас на една от колежките ти. Не помниш името й. Не си правиш труда. Както и в живота тук си просто за симулацията. - Едва ли някой хора знаят какво е това чувство. - подхвърля гласа на Безименната и ти просто знаеш, че това се отнася за теб.
Симулираш заетост. 
Симулираш, че нищо не си чул. Защото колкото Безименна толкова и Безлична - колежката ти не заслужава твоето внимание.
- Да, някой хора са толкова неблагодарни в наши дни. - допълва злъчно друга безименна-безличница. - Не оценяват и малкото, което получат, а можеше всъщност изобщо да нямат такова.
"Какво по точно да нямат? - питаш се вътрешно. - Празен дом. Празно сърце. И никакво удовлетворение от работата. Това са доста неща за нямане наистина. Но това за вас не е проблем. Проблемът, е че не харесвам коледния си подарък."
А, имаше години, когото Коледа бе всичко за теб. И не, не бяха подаръци, не беше и коледната магия, които всички така натрапчиво превъзнасяха. Бяха хората. Тогава ги имаше, а сега ти остана само симулацията.
- Аз пък харесвам своя коледен подарък. - обажда се трета безименна, безлична и безмозъчна от някъде. - Вярно, че е проста коледна топка за украса на елхата, но пък съм сигурна, че е от сърце. - без даже да се обръщаш може да предположиш, че в момента останалите две кимат утвърдително с празните си глави. - Важен е жеста. - натъртва тя.
Жест би било от тяхна странна да спрат да обсъждат темата, когато знаеха толкова малко по нея, но хората винаги обичат да изказват мнения, за неща които не разбират, с начетеност която нямат и увереност, която е безгранична.
Преглъщаш думите, които напират да излязат.
Симулираш спокойствие. 
Симулираш безразличие. 
Знаеш, че с няколко изречения можеш да затвориш устата и на трите, но също така си наясно, че не си струва. Опасно е да спориш с хора, които смятат, че знаят всичко, защото накрая пак ще се изкарат прави.
- Ех, как обичам Коледа! - възкликва Безименната. - Ти, колега, не обичаш ли Коледа?
В началото дори не разбираш, че става дума за теб. Увлечен в симулацията си на усърдна работа и липса на интерес към ставащото си се изгубил в собствените си мисли, за да забележиш. Едва когато Безименната те потупва по рамото си даваш сметка, че може би те е питала нещо - жалко, че не помниш какво.
- Обичаш ли я? - прозвучава двусмислено въпроса й.
Връща те назад във времето, когато тя беше още тук. Когато дома ти не беше празен. Тя винаги те чакаше в него. Денят, в който чу този въпрос, бе същия в който щеше да й предложиш да се омъжи за теб. Тогава баща ти ти го зададе. И отговорът беше моментен. Да. Дори не се бе замислял, че обичта значи много повече от това да имаш някой до себе си. Тя значеше да можеш да разчиташ винаги на този човек. Да знаеш, че ще е до теб независимо какво ти готви съдбата. Когато, обаче чувството прерасне в симулация на такова, никога не знаеш какво може да последва. Като например да се прибереш в празна къща с годежен пръстен в джоба. Да установиш, че спестяванията ти ги няма. Че бъдещата ти годеница също я няма. Че приятелите, на които си разчитал до един не си вдигат телефоните, отишли на някое коледно парти навярно. А на теб единственото, което ти е останало е празен апартамент с премигваща елха в центъра му на връх Коледа.
Симулираш душевно спокойствие, обвивайки ядно пръсти около кутията с пръстена в панталона ти.
Симулираш разумно приемане на нещата, които не можеш да промениш, докато обмисляш колко пари ще вземеш за пръстена и в какво оръжие би могъл да ги инвестираш.
Симулираш полу-хлип докато набираш номера на полицията 30 минути по-късно.
Симулираш пълна емоционална разруха пред органите на реда, съседите и дори баща ти, които идват едва след час, за да огледат щетите от станалото.
Симулираш разбито сърце.
Симулираш сподавена болка.
Баща ти те потупва по рамото с думите "По-добре сега, отколкото когато бяхте женени". Винаги те бе изумявало как хората от старото поколение постоянно бяха в състояние да ти кажат нещо подобно от рода на "Сега е зле, но виж - можеше да е по-зле!". Колко по-зле наистина? Да разчита всецяло на някого и той да го разбие напълно? Има по-зле и от това?!
Симулираш, че разбираш чутото, кимайки едва с глава, когато единственото което разбираш е, че си бил предаден и че този човек трябва да си плати.
- Хей! - щраква с пръсти пред лицето ти безименната колежка. - Нещо май се отнесе. - изкикотва се на едно с останалите две. Колко забавно е да унижим някого, който не заслужава!
- Моля?
Симулираш отнесеност.
Симулираш, че нищо не си разбрал, докато миналите спомени се връщат по местата си.
- За Коледа питах - пояснява колежката. - Обичаш ли я?
И трите чакат отговора ти. Усмихваш се едва, поглеждайки към вътрешността на залата, право към мястото на супервайзорката ти. Знаеш, че няма как да те чуеш дотам. Както и знаеш, че именно тя ти е подарила глупавия подарък.
- Е, обичаш ли Коледа?
- Колкото обичам коледния си подарък. - изстрелваш и се връщаш към работа си, оставайки трите празноглавки да обсъждат непристойното ти държание за пореден път.
Очите ти се връщат към компютъра, но всъщност се отправят към малкото огледало до него, стратегически насочено да отразява точно определен обект от работната среда - бюрото на супервайзорката. Смутът, който трите ти колежки зад теб са повдигнали не е останал незабелязан. Гледа право към вас. Едва ли има представа какво се случва. Едва ли би имала и за това, което щеше да последва. Едно й харесваш на жени като нея - отдадени бяха само на една цел и когато я постигнеха, забравяха да търсят с поглед, хората които бяха потъпкали докато го правеха. Затова й тя така и не го позна. Повече от 3 години в компанията и нищо. Нито на интервюто за работа. Нито на общите работни срещи. Целта беше факт. Жертвата бе забравена. Симулацията на живот продължаваше.
Някъде над главата ти започва да вие противопожарната аларма.
Симулираш обърканост, докато изключваш таймера от ръчния си часовник, настроен за същия час.
Симулираш неразбиране, докато ставаш едва от мястото си.
- Да не би да има пожар? - пита безименната.
- На връх Коледа?! - възмущава се безименно-безличната.
- Това е просто недопустимо. - почти проплаква безименно-безлично-безмозъчната.
Погледа ти проследява действията на супервайзорката в огледалото до компютъра ти. Звъни телефон след телефон. Мъчи се да разбере какво става. Това реална опасност ли? Все пак не веднъж бяха имали няколко фалшиви такива. Беше изпаднала в смут и безпокойство, покриваше лицето й. Никога не й се бе отдавало да работи под стрес.
Секунда по-късно залата започва да се пълни с дим.
Симулираш закашляне, докато спираш и втория таймер от ръчния си часовник.
- Пожар!!! - изпищяват трите ти колежки до теб.
- Колеги, моля всички към изходите! - чуваш гласа на супервайзорката зад себе си.
- Има пожар, нали? - пита една от трите.
- Не сме напълно сигурни, но моля да побързате. Възможно е и да е фалшива тревога. - опитва да звучи уверено, но знаеш че в момента тя е по-уплашена от останалите.
Симулираш паникьосана физиономия, докато пребъркваш джобовете си уж търсейки нещо.
- Колега? - обръща се към теб супервайзорката забелязала, че само ти още се бавиш. - Побързайте!
Симулираш асма, която никога не си имал.
- Инхалатора ми. - закашляш се, дишайки тежко. За над 3 години дори не й бе направило бегло впечатление, че чак сега споменаваш, че ползваш инхалатор. - В шкафчето ми е. - изричаш едва. - Трябва да...
- Да, да вървете. - потупва те по гърба тя, в знак не толкова че разбира ситуацията, колкото че не иска да си има нищо общо с нито една част от нея.
Симулираш уплаха, докато все още има кой да я забележи от бързащите да се евакуират твои колеги.
Симулираш панически бяг към офис шкафчетата.
Когато стигаш там помещението е празно. Алармата над главата ти продължава да вие, а залите леко-полека се изпълват с дим. Само ти знаеш, че не е истински. Както и само ти знаеш, че ако добавиш калиев нитрат и захар можеш да получиш дим. Хубаво е, когато баща ти е бивш химик. Също е хубаво, когато същия има достатъчно връзки, за да ти помогне да сложиш сместа на правилните места в сградата без никой да забележи, да ги запали в точния момент и да остави сензорите за дим да свършат своята писклива работа. Да, баща ти беше един от тези членове на старото поколение, които винаги можеха да извлекат положителното дори и от най-лошата ситуация, но той също така можеше да познае симулация, когато я види. Ето защо не ти повярва, когато започна да му кимаш. Не повярва и, че си напълно покрусен от станалото. Както и че това е причината да не спиш по цели нощи. Само човек, който е пропилял живота си в симулиране такъв бе в състояние да познае, когато друг такъв стои пред него. Отне ти 30 минути да обясниш плана само седмица след обира. Първоначално реши, че ще те разубеди - нали това правеха родителите. Но не. Именно той даде идеята за димните бомби. Именно той остана до теб, когато всички останали те изоставиха. И истината бе, че празния дом, където никой не чакаше никого беше такъв защото двамата не се задържахте в него, планирайки прецизно следващите ви ходове.
Изчакваш и последните стъпки да заглъхнат по коридора. Отваряш шкафчето и взимаш противогаза, който си оставил по-рано днес. Нахлузваш го на лицето си и бързо се връщаш в залата, от която си дошъл. Имаш само няколко минути.
Намираш работното място на супервайзорката. Чантата й, палтото й - няма ги. Но компютъра й е тук. Толкова е била паникьосана, че дори не го е заключила, а и да беше какъв смисъл би имало, когато се занимаваш с кибер кодове от 12 годишен. Практически така се запознахте - в университетската библиотека, където тя без да иска бе блокирала паролата си за ползване на вътрешния сайт на университета и сега не можеше да влезе, за да си прикачи доклада с краен срок същия ден. Ти обаче й я възстанови. И понеже момичето беше хубаво и явно й харесваше твоята, така наречена, дарба реши да й покажеш още някой трик. И така трик след трик - ти се оказа изигран.
Откъде да знаеш, че е знаела колко си добър с компютрите. Откъде да знаеш, че ще те накара да разбиеш няколко банкови сметки, твърдейки че са на родителите й, които отказват да я издържат. Откъде да знаеш, че след тях ще поиска да влезеш в базата данни на няколко организации, заблуждавайки те че крадат от благотворителни фондове. И ето как двамата се оказахте с чисто нов огромен апартамент и сейф пълен с пари. Тогава се кълнеше, че ще ги върнете на пълноправните им собственици - бедните. Откъде да знаеш, че е визирала себе си.
 Сега, обаче бе момента да й напомниш за истинския смисъл на Коледа. На твоята Коледа. Да даваш, значи да си готов да жертваш всичко свое, с ясната идея, че ако човека си струва - няма да ти го вземе. Тя обаче не струваше. Нито преди. Нито сега. Издигнала се от нищото никаквица. Крадла. Ограбила до стотинка другите, за да си осигури симулация на престиж, охота и преуспялост.
Симулираш подигравателна усмивка. Не! Вече не се налага да симулираш. Наистина й се подиграваш. Защото, когато придаваш повече важност на придобивките, а не на хората е лесно не само да изгубиш придобитата си от тях важност, но й себе си в нея. Защото истинския смисъл на придобивките е в това да ги споделиш с другите. Сами по себе си те не струват нищо. Също като теб. Без хората си никой.
Сега вече знаеш това. Отне ти повече от три години да стигнеш до тук. До заветното отмъщение. До урока по това как се създават чудовища и по-точно как чудовищата винаги се връщат при създателя си. Защото беше прав. Винаги си бил прав. И ако оставиш някого да му се размине веднъж с мисълта, че действията му са редни вероятността да създадеш чудовище нараства неимоверно. Ето как ти създаде чудовище, което от своя страна пресъздаде теб в друго такова. Един порочен кръг от грешни избори, който никога нямаше да свърши, ако нямаше правилния човек до себе си. Баща ти. Старият химик. Човекът, който винаги знае какво да каже дори в най-лошия момент и да извлече положителното от него.
- Обичаш ли я? - отново се обръща с познатия въпрос към теб часове по-късно.
Пред очите ти стои отворен лаптоп, а на екрана му върви жив запис от вътрешността на нечий апартамент. Помещението е сумрачно. Единствената светлина в него идва от коледната елха в центъра, отрупана с десетки премигващи лампички, но без подаръци под нея. Записът е със звук, но е толкова тихо, че за миг решаваш, че може би в стаята няма никого. Точно тогава последва сподавения хлип. Чак сега фокусираш тъмната приведена фигура до елхата. Познаваш я много добре. Същата жена, която ти разби сърцето преди години. И не просто сърцето, а целия сейф. Супервайзорката ти. Обсебената от собствените си фалшиво придобити успехи, че да забележи кой всъщност наема на работа. Точно тази, която след една злополучна противопожарна евакуация се върна на работното си място, за да разбере че през компютъра й някой беше разбил всички защитни кодове на фирмата, бе източил авоарите и в момента те бяха притежание на няколко десетки благотворителни организации. Същата, която едва не припадна, когато осъзна за каква огромна сума става дума. И понеже беше нейния компютър. И понеже не го бе заключила. И понеже все някой трябваше да отнесе последствията. Трябваше да е тя. Сега единственото, което й бе останало бе празен апартамент със самотна елха в него. Мъжът, с който делеше апартамента го нямаше. Приятелите й също ги нямаше. Много скоро и нея нямаше да я има, предвид че навярно щеше да прекара остатъка от живота си в някой затвор. Що за Коледа беше това? Без магия? Без подаръци?
Нещо проблясва в мрака под елхата и привлича вниманието на жената. Тя протяга ръка към него и с изненада установява, че е пръстен. Годежен пръстен. На премигащата светлина от лампичките едва разчита гравирания надпис: "Когато не цениш хората, които имаш, оставаш само с вещите им"
- Е, обичаш ли я? - пак те пита баща ти.
- Да! - отговаряш най-накрая. - Никога не съм я обичал повече. Наистина обичам Коледа.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
П.П. Започнах това на работа и да съм честна се породи именно от факта, че подаръка, който някой таен Дядо Коледа ми спретна не ми хареса и си казах, че не ми харесва и всички ме гледаха така все едно съм най-неблагодарния човек на света, защото смятам че нямам нужда от коледна декорация под формата на среден на ръст плюшен снежен човек, който или ще забравя напълно да използвам за украса или изобщо няма да използвам. 
Та да, идеята беше сравнително проста, но докато пишех прерасна в това. И да, няма да лъжа, има много Чък Паланюк в нея (нека го отдадем на факта, че чета негова книга), но то си дойде някак естествено. 
Заглавието е пълна противоположност на написаното, но исках да има банално име на песен, едновременно да се противопоставя в известна степен на написаното, но като стигнеш до края все пак да си кажеш - "ъм, сега като се замисля, май има логика". Едва ли се е получило, но то при мен рядко нещата се получават, така че свиркайте си =)
И на финала - благодаря, че изчетохте всичко това, питайки се периодично какво всъщност е, но накрая стигнали до някакъв надявам се смислен извод или нещо от сорта. И понеже, нали, така и така сте стигнали дотук, искам да кажа сигурно поне 15 минути ви е отнело да прочетете всичко това, отделете още 1 минута да сподели каква бездарница съм в коментар по-долу. Благодаря предварително!
П.П.2 Шансовете за смислен пост с обяснения и rant-ове на последните няколко месеца, в които липсвах са на лице, но да не си играем с късмета, защото както в "Игрите на глада" той никога не е бил на наша страна. 

3 коментара:

Unknown каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
divata_airis каза...

Така е, някой хора винаги избират да виждат повърхността на нещата и често решават да ти "проповядват" мъдрости, които нито си искал, нито приемаш, но такъв е живота (предполагам!)

Анонимен каза...

Как често забравяме или пренебрегваме малките истини, които си мислим, че сме узнали, докато не ги прочетем. Мерси!

 

Template by BloggerCandy.com | Header Image by Freepik